Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Необикновени пътешествия (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Vingt mille lieues sous les mers, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 89 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Victor

Източник: http://bezmonitor.com (през http://sfbg.us)

 

Издание:

Жул Верн КАПИТАН НЕМО

Преведе от френски Константин Константинов

Коректор Мая Халачева

Редактор Лъчезар Мишев

Технически редактор Иван Андреев

ФРЕНСКА. ЧЕТВЪРТО ИЗДАНИЕ

ИЗЛЯЗЛА ОТ ПЕЧАТ НА 31. VIII. 1977

ЦЕНА НА КНИЖНОТО ТЯЛО 1.90 ЛЕВА ЦЕНА 2.35 ЛЕВА

ИНДЕКС N11

95376 72631

6256 — 9 — 77

ИЗДАТЕЛСТВО „ОТЕЧЕСТВО“, СОФИЯ, БУЛ. „Г. ТРАЙКОВ“ 2А ДПК „ДИМИТЪР БЛАГОЕВ“, УЛ. „РАКИТИН“ 2

 

Jule Verne

20 000 LIEUS SOUS LES MERS

Librairs Hachette

Paris — 1928

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

XV
ПИСМЕНА ПОКАНА

На следния ден, девети ноември, се събудих, след като бях спал дванадесет часа. Консей, по обичая си, дойде да попита „как прекара господарят нощта“ и да му предложи услугите си. Той бе оставил приятеля си, канадеца, заспал като човек, който цял живот не бе правил нищо друго, освен да спи.

Оставих добрия момък да бърбори колкото си ще, без да му отговарям на всичко. Занимаваше ме отсъствието на капитан Немо, който снощи не дойде при нас, и се надявах, че ще го видя днес.

Облякох дрехите от бисусова материя. Консей неведнъж питаше от какъв плат са направени. Обясних му, че платът е изработен от лъскавите копринени влакна, с които се крепят към скалите една порода миди, срещани в изобилие по средиземноморските брегове. Някога от тях са правели хубави платове, чорапи, ръкавици — защото тия влакна са и много меки, и много топли. И екипажът на „Наутилус“ можеше да се облича евтино, без да има нужда нито от търговците на памук, нито от овци, нито от копринени буби, които живеят на сушата.

Когато се облякох, отидох в големия салон. Там нямаше никой.

Потънах цял в проучване на тия съкровища на науката за раковините, събрани във витрините. Разрових също така големите хербарии, пълни с най-редки морски растения, които макар и изсушени, бяха запазили своите очарователни цветове. Между тия ценни хидрофити видях кичести кладостефи, падин-пауни, колерпи с лозови листа, калигами и пр.

Целият ден мина, без да бъда удостоен с посещението на капитан Немо. Капаците по стените на салона не се разтвориха. Може би не искаха да ни пресищат с тия хубави неща.

„Наутилус“ продължаваше да държи курс север-североизток, скорост — дванадесет мили, дълбочина — между петдесет и шестдесет метра.

На следния ден, 10 ноември, същата изоставеност, същата самота. Не видях никого от екипажа. Нед и Консей прекараха по-голямата част от деня с мене. Те се учудиха на необяснимото отсъствие на капитана. Дали тоя странен човек не беше болен? Дали не искаше да промени намеренията си към нас? Но в края на краищата, както казваше Консей, радвахме се на пълна свобода, а бяхме и грижливо хранени.

Нашият домакин спазваше условията на договора. Не можехме да се оплачем, пък и самата наша странна участ ни предлагаше в замяна такива хубави неща, че още нямахме право да роптаем срещу нея.

На 11 ноември, рано сутринта, по пресния въздух, който пак бе пуснат във вътрешността на „Наутилус“, разбрах, че отново сме се изкачили на повърхността на океана, за да попълним кислородния си запас. Тръгнах към централната стълба и се изкачих на палубата.

Беше шест часа. Времето беше облачно, морето сиво, но спокойно. Имаше съвсем слаби талази. Дали капитан Немо, когото се надявах да видя тук, щеше да дойде? Но не видях никого освен кормчията, затворен в стъклената си клетка. Седнал върху издутината от гнездото на лодката, с наслада вдишвах соления морски въздух.

Постепенно слънчевите лъчи разпръснаха мъглата. На изток слънцето се издигаше. От неговия поглед морето изведнъж пламна. Разпилените във висините облаци се обагриха в ярки цветове с прелестни отсенки, а многобройни „котешки езици“[1] предсказваха, че целият ден ще бъде ветровит.

Но какво значение можеше да има вятърът за „Наутилус“, който не се плашеше дори от бури!

Тъкмо когато се любувах на тоя толкова радостен, толкова животворен изгрев на слънцето, чух, че някой се изкачва на палубата.

Вече се канех да поздравя капитан Немо, но видях, че не беше той, а неговият помощник. Той тръгна по палубата и сякаш не забеляза моето присъствие. С много силен далекоглед той огледа извънредно внимателно всички точки на хоризонта. След като свърши, приближи се до люка и произнесе някаква фраза. Запомних я, защото всяка заран тя се повтаряше точно при същите обстоятелства. Тя беше следната: „Nautron respoc Lorni virch“.

Не бих могъл да кажа какво значеше това.

Като каза тия думи, помощникът слезе. Помислих, че „Наутилус“ ще продължи пак подводното си плаване. Слязох и през коридорите отидох в стаята си.

Изтекоха така пет дни без промяна в положението. Всяка заран се изкачвах на палубата и същата фраза се произнасяше от същия човек. Капитан Немо не се явяваше.

Аз се бях примирил, че няма вече да го видя, но на 16 ноември, когато влязох заедно с Нед и Консей в стаята си, намерих на масата едно писмо, адресирано до мене.

Отворих го с нетърпение. То беше написано със сигурен, ясен, малко готически почерк, който напомняше германските букви.

Съдържанието на писмото беше следното:

До господин професор Аронакс на борда на „Наутилус“

16 ноември 1867 година

 

Капитан Немо кани господин професор Аронакс да участвува в лова, който ще стане утре заран в неговите гори на остров Кресло. Той се надява, че нищо няма да попречи на г. професора да участвува и ще му бъде много приятно, ако спътниците на г. професора се присъединят към него.

 

Комендант на „Наутилус“

капитан Немо

— Лов?! — извика Нед.

— И в неговите гори на остров Креспо?! — прибави Консей.

— Значи тоя чудак ходи и на сушата? — продължи Нед Ланд.

— Струва ми се, че е казано много ясно — отговорих аз, като препрочетох писмото.

— Тогава трябва да приемем — отвърна канадецът. — А като се намерим на сушата, ще видим какво решение ще вземем. От друга страна, нямам нищо против да хапна малко пресен дивеч.

Без да подиря обяснение на противоречието между явното отвращение на капитан Немо към континентите и островите и поканата му за лов в гора, аз се задоволих да отговоря на Нед Ланд:

— Чакайте първо да видим какъв е тоя остров Кресло. Погледнах картата и на 32 градуса 40’ северна ширина и 167 градуса 50’ западна дължина намерих едно островче, което бе открито през 1801 година от капитан Креспо и означено в старите испански карти с името „Рока де ла Плата“, т.е. Сребърна скала. Значи бяхме на около хиляда и осемстотин мили от мястото на тръгването ни и посоката на „Наутилус“, малко променена сега, беше към югоизток.

Посочих на спътниците си това скалисто островче, загубено сред северната част на Тихия океан, и казах:

— Ако капитан Немо слиза понякога на суша, все пак избира съвсем необитаеми острови.

Нед Ланд поклати глава, без да отговори, и излезе заедно с Консей. След вечерята, поднесена от немия и невъзмутим стюард, аз заспах, малко загрижен.

На другия ден, 17 ноември, като се събудих, почувствувах, че „Наутилус“ е напълно неподвижен. Облякох се бързо — и отидох в големия салон.

Капитан Немо беше там и ме чакаше. Той стана, поздрави и ме попита съгласни ли сме да го придружим.

Тъй като той не направи никакъв намек за осемдневното си отсъствие, въздържах се да му спомена за това и отговорих съвсем просто, че спътниците ми и аз сме готови да тръгнем с него.

— Само че, господин капитан — добавих аз, — ще си позволя да ви задам един въпрос.

— Задайте го, господин Аронакс, и ако мога, ще ви отговоря.

— Как се обяснява, господин капитан, че вие, който сте скъсали всички връзки със сушата, притежавате гори на остров Креспо?

— Господин професоре — отговори капитанът, — горите, които притежавам, не чакат от слънцето нито светлина, нито топлина. В тях не живеят нито лъвове, нито тигри, нито пантери, нито каквото и да е четириного. Те растат единствено за мене. Те не са сухоземни, а подводни гори.

— Подводни гори ли?! — възкликнах аз.

— Да, господин професоре.

— И вие ме каните да ме водите там?

— Точно така.

— Пешком?

— Дори — със сухи крака.

— На лов?

— На лов.

— С пушка в ръка?

— С пушка в ръка.

Изгледах коменданта на „Наутилус“ с изражение, в което нямаше нищо ласкателно за него.

„Несъмнено мозъкът му е болен — помислих аз. — Имал е пристъп, който е траял осем дни и който дори още продължава. Жалко! Предпочитах да е чудак, но не луд!“

Тая мисъл се четеше ясно по лицето ми, но капитан Немо само ме покани да го последвам и аз го последвах като човек, примирен с всичко. Отидохме в трапезарията, дето закуската беше вече сложена.

— Господин Аронакс — каза капитанът, — моля ви да закусите с мене без стеснение. Ще разговаряме през време на закуската. Обещах ви разходка в гора, но не и ресторант в гората. Затова закусете като човек, който ще обядва вероятно много късно.

Аз почетох трапезата. Закуската се състоеше от разни зиби и резени холотурии, от превъзходни зоофити, ястия от алги, възбуждащи апетит, като Porphyria aciniata и Laurentia primafetida. За пиене имаше само бистра вода, в която по примера на капитана капнах няколко капки от един ферментирал сок, приготвен по камчатски от една алга, известна под името „дланообразна родомениа“.

Отначало капитан Немо ядеше, без да промълви дума. Сетне той ми каза:

— Господин Аронакс, когато ви предложих да дойдете на лов в моите гори на Креспо, вие помислихте, че аз си противореча. Когато ви казах, че става дума за подводни гори — вие ме сметнахте за луд. Господин професоре, никога не трябва да преценявате хората лекомислено.

— Но повярвайте, капитане, че…

— Бъдете любезен да ме изслушате и ще видите трябва ли да ме обвините в лудост или в противоречие.

— Слушам ви.

— Господин професоре, вие знаете толкова добре, колкото и аз, че човек може да живее под водата, ако носи със себе си необходимия му за дишане въздух. Когато се работи под водата, работникът, облечен в непромокаемо облекло и със затворена в метална кутия глава, получава въздух отвън чрез помпи и регулатори.

— Това е апаратът на водолазите — казах аз. — Да, но при тия условия човек не е свободен. Той е свързан с помпата, която му изпраща въздух през каучуковата тръба, която пък е истинска верига, свързваща го със земята, и ако бихме били свързани така с „Наутилус“, не бихме отишли много далеч.

— А как може да бъде свободен човек? — попитах аз.

— Като се употреби апаратът Рукейрол-Дьонейруз, изработен от двама ваши сънародници, който аз усъвършенствувах за мои нужди и който ще ви помогне да се решите да тръгнете при тия нови физиологически условия, без вашите органи да пострадат ни най-малко. Той представлява резервоар от дебела ламарина, който аз напълвам със сгъстен под налягане от петдесет атмосфери въздух. Тоя резервоар се прикрепя на гърба с презрамки като войнишка раница. Горната му част образува кутия, в която въздухът чрез едно приспособление, подобно на духало, излиза с нормално налягане. В апарата Рукейрол, такъв, какъвто се употребяват от другите, две каучукови тръби излизат от кутията и стигат до нещо като раковина, която обгръща носа и устата на водолаза; едната служи за вкарване на въздух за дишане, другата — за изкарване на издишания въздух и езикът затваря едната или другата според нуждите на дишането. Но аз, който изпитвам значително налягане в дъното на морето, трябваше да вкарам глава като водолазите в едно медно кълбо, към което се прикрепят двете тръби за вдишване и издишване.

— Много добре, капитан Немо. Но въздухът, който носите, ще се изразходва бързо и щом почне да съдържа по-малко от петнадесет на сто кислород, той вече не може да се диша.

— Несъмнено, но аз ви казах, господин Аронакс, че помпите на „Наутилус“ ми позволяват да складирам въздуха под значително налягане и при тия условия апаратът може да доставя въздух за дишане в продължение на девет-десет часа.

— Нямам какво повече да възразя — отговорих аз. — Ще ви запитам само как си светите по пътя в дъното на океана.

— С апарата Румкорф, господин Аронакс. Единият апарат се носи на гръб, другият се връзва на колана. Той се състои от една бунзенова батерия, която зареждам не с калциев бисулфид, а с натрий, с който морето е пълно. Една индуктивна макара събира произведеното електричество и го отправя към едно фенерче с особено устройство. В това фенерче има една стъклена серпантина, която съдържа само разреден въгледвуокис. Когато апаратът действува, този газ става лъчист и дава белезникава и непрекъсната светлина. По тоя начин аз дишам и виждам.

— Капитан Немо, на всички мои бележки вие отговаряте тъй съкрушително, че не смея вече да се съмнявам. И все пак, ако съм принуден да приема апаратите Рукейрол и Румкорф, позволявам си да се усъмня за пушките, с които ще ни въоръжите.

— Та те не са пушки, които стрелят с барут — отговори капитанът.

— Значи пушки със сгъстен въздух?

— Несъмнено. Как мога да приготвям барут на кораба, като нямам нито селитра, нито сяра, нито въглища?

— Но за да може да се стреля както трябва във водата, която е осемстотин петдесет и пет пъти по-плътна от въздуха, трябва да се преодолее значително съпротивление.

— Това не е основателно съображение. Има оръдия, усъвършенствувани след Фултон от англичаните Филип Колс и Бърлей, от французина Фюрси и от италианеца Ланди, които, снабдени с особени затвори, могат да стрелят при тия условия. Но повтарям, като нямах барут, заместих го с много сгъстен въздух, с който помпите на „Наутилус“ изобилно ме снабдяват.

— Тоя въздух навярно скоро се изразходва.

— Та нали имам резервоара Рукейрол, който при нужда може да ме снабдява? За това ми е достатъчно да си послужа с едно специално кранче. Но вие ще видите сам, господин Аронакс, че през време на подводния лов не се изразходват нито много въздух, нито много куршуми.

— Все пак струва ми се, че в тоя полумрак и сред водата. която в сравнение с въздуха е много по-гъста, изстрелите не могат да стигат до големи разстояния и трудно могат да бъдат смъртоносни.

— Напротив, господин Аронакс, всички изстрели с тая пушка са смъртоносни и щом някое животно бъде досегнато — макар и съвсем леко — пада като ударено от мълния.

— Защо?

— Защото пушката изстрелва не обикновени куршуми, а малки стъклени топчета, изобретени от австрийския химик Лениброк, от които имам голям запас. Тия стъклени топчета, покрити със стоманена броня и направени по-тежки с една оловна чашка на края, са истински малки лайденски стъкленици, в които електричеството е с много високо напрежение. При най-малкия досег те се изпразват и животното, колкото и силно да е — пада мъртво. Ще добавя, че тия куршумчета не са по-едри от сачми номер четвърти и че пачката на обикновена пушка може да побере десет.

— Не мога да споря повече — отговорих аз, като станах от масата, — и не ми остава друго, освен да взема пушката. И дето отидете вие, ще дойда и аз.

Капитанът ме поведе към кърмата на „Наутилус“ и когато минавахме покрай каютата на Нед и Консей, извиках двамата си спътници, които веднага ни последваха.

След това отидохме в една килия, която се намираше съвсем близо до машинното отделение, дето трябваше да облечем дрехите, с които щяхме да отидем на разходка.

Бележки

[1] Малки бели облачета — леки и сякаш извезани по краищата. Б.пр.