Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Необикновени пътешествия (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Vingt mille lieues sous les mers, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 89 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Victor

Източник: http://bezmonitor.com (през http://sfbg.us)

 

Издание:

Жул Верн КАПИТАН НЕМО

Преведе от френски Константин Константинов

Коректор Мая Халачева

Редактор Лъчезар Мишев

Технически редактор Иван Андреев

ФРЕНСКА. ЧЕТВЪРТО ИЗДАНИЕ

ИЗЛЯЗЛА ОТ ПЕЧАТ НА 31. VIII. 1977

ЦЕНА НА КНИЖНОТО ТЯЛО 1.90 ЛЕВА ЦЕНА 2.35 ЛЕВА

ИНДЕКС N11

95376 72631

6256 — 9 — 77

ИЗДАТЕЛСТВО „ОТЕЧЕСТВО“, СОФИЯ, БУЛ. „Г. ТРАЙКОВ“ 2А ДПК „ДИМИТЪР БЛАГОЕВ“, УЛ. „РАКИТИН“ 2

 

Jule Verne

20 000 LIEUS SOUS LES MERS

Librairs Hachette

Paris — 1928

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

XVIII
ОКТОПОДИТЕ

Няколко дни „Наутилус“ се отдалечаваше непрекъснато от американския бряг. Очевидно той не искаше да плава във водите на Мексиканския залив или в Антилско море, макар че щеше да има достатъчно вода за него, тъй като средната дълбочина бе хиляда и осемстотин метра; но вероятно тия места, осеяни с острови и браздени от параходи, не бяха много удобни за капитан Немо.

На 16 април стигнахме на около тридесет мили от Мартиника и Гваделупа. Съзрях за миг техните високи планински върхове.

Канадецът, който смяташе да изпълни плановете си в Мексиканския залив било като се добере до суша, било като застигне някой от многобройните параходи, които вършат каботажна работа от един остров на друг, беше много недоволен. Бягството би било възможно, ако Не д Ланд можеше да измъкне лодката без знанието на капитана. Ала сред океана не биваше да се мисли за това.

Канадецът, Консей и аз имахме доста дълъг разговор по тоя въпрос. От шест месеца бяхме пленници на борда на „Наутилус“. Бяхме проплавали седемнадесет хиляди левги и както казваше Нед Ланд, нямахме никакви основания да мислим, че пътуването ни ще се свърши. Затова той ми направи едно предложение, което не очаквах — да поставя категорично на капитан Немо въпроса: смята ли да ни държи завинаги на кораба си?

Подобна постъпка ме отблъскваше. Според мене тя не можеше да успее. Не трябваше да се надяваме на капитана на „Наутилус“, а само на себе си. Освен това от известно време тоя човек ставаше по-мрачен, по-затворен и по-малко общителен. Изглеждаше, че ме отбягва. Виждах го съвсем рядко. По-рано с удоволствие ми обясняваше подводните чудеса; сега ме оставяше да се занимавам сам и не идваше вече в салона.

Каква промяна бе станала с него? Поради каква причина? Не можах да се укоря за нищо. Може би нашето присъствие на кораба му тежеше? Все пак не биваше да се надявам, че е човек, който ще ни върне свободата.

Затова помолих Нед да ме остави да помисля. Ако не постигнеше никакъв резултат, постъпката можеше да събуди подозренията му, да утежни нашето положение и да осуети плановете на канадеца. Ще прибавя, че по никакъв начин не бих могъл да се позова на здравословни причини. Като се изключи тежкото изпитание сред ледовете на Южния полюс, ние, Нед, Консей и аз, никога не бяхме се чувствували толкова добре. При тая питателна храна, при тая здравословна атмосфера, при тоя редовен живот и еднаква температура и дума не можеше да става за болести, а за човек, който не съжалява никак за земята, за един капитан Немо, който е тук у дома си, който отива, където ще, и който по пътищата, загадъчни за другите, но не и за него самия върви направо към целта си, разбирах подобно съществуване. Но ние, ние не бяхме скъсали със света. Колкото се отнася до мене, не исках да погреба със себе си моите толкова интересни и нови проучвания. Сега имах право да напиша една истинска книга за морето и исках колкото може по-скоро да видя книгата излязла на бял свят.

И тук, в тия води на Антилите, десет метра под повърхността на вълните, аз видях през стъклата на „Наутилус“ толкова интересни творения на морето, които отбелязах във всекидневните си записки! Между другото това бяха зоофити, галери, известни под името морски физалии, нещо като големи продълговати мехури със седефени отблясъци, които опъваха ципата си срещу вятъра и оставяха сините си пипала да плуват като копринени нишки, медузи, прелестни на глед, но изпускащи разяждаща течност — същински коприви, когато ги пипне човек. В подразделението на рибите — скатове — молюбари, грамадни хрущялни риби, дълги десет стъпки и тежащи триста килограма, с триъгълна гръдна перка, с малко издут гръб и очи, поставени по краищата на задната част на главата, плуващи като остатъци от потънали кораби, които се залепяха понякога като матови капаци по прозорците на кораба. После американски балисти, които природата бе нашарила изключително с бяло и черно, гобииплюмиери, удължени и месести, с жълти перки, с издадени челюсти, скумрии, дълги метър и шестдесет, с къси и остри зъби, покрити с дребни люспи, принадлежащи към вида албикори. След това цели ята сурмули, стегнати със златни ивици от главата до опашката, които мърдаха блестящите си перки. Най-сетне златни помаканти, украсени с изумрудени ивички, облечени с кадифе и коприна, които минаваха пред очите ми като благородници от Веронезе[1], остроноси спарове, които се изплъзваха със своите гръдни перки; клупанодони от по петнадесет пръста, които изпускаха фосфоресциращи лъчи; кефали, които пляскаха водата с дебелата си месеста опашка; червени корегони, които сякаш покосяваха вълните с гръдната си резлива перка, и сребърни луни, достойни за името си, които се показваха на водния хоризонт също като луни с белезникав блясък.

На 20 април се бяхме спуснали на около хиляда и петстотин метра под водата. Най-близката суша беше архипелагът на Бахамските острови, пръснати като купчина паважни камъни по повърхността на водата. Там се издигаха високи отвесни подводни скали, прави стени от гладки блокове върху широки подножия, между които имаше черни дупки, дето нашите електрически лъчи не можеха да проникнат докрай. Скалите бяха покрити с много треви, с гигантски ламинери, с безкрайни водорасли, истинска стена, покрита с хидрофити, достойни за някакъв свят от титани.

Говорейки за тия гигантски растения, Консей, Нед и аз естествено стигнахме до гигантските животни в морето. Очевидно едните са предназначени за храна на другите. Но през стъклата на почти неподвижния „Наутилус“ аз виждах върху тия дълги вейки само най-главните прешленести морски животни от отдела на десетоногите, морски паяци с дълги крака, морави крабове и други мекотели, които живеят в Антилските морета.

Към 11 часа Нед Ланд ми обърна внимание, че сред дългите водорасли става някакво страхотно раздвижване.

— Е, да — казах аз, — тука има истински пещери на октоподи и няма да бъда изненадан, ако видя някое от тия чудовища.

— Как! — рече Консей. — Октоподи, обикновени октоподи, от класа на главоногите?

— Не — казах аз, — октоподи с грамадни размери. Но Нед навярно се е излъгал, защото аз не виждам нищо.

— Съжалявам — отвърна Консей. — Бих искал да видя отблизо някой от тия октоподи, за които толкова съм слушал да се разправя и които могли да отвлекат цели кораби на дъното на океана. Тия животни се наричат крак[2]

— Крак, — стига. — отговори иронично канадецът.

— Кракени — отвърна Консей, който довърши думата, без да обръща внимание на шегата на своя другар.

— Никога не могат да ме убедят — каза Нед Ланд, — че такива животни съществуват.

— Че защо не? — отвърна Консей. — Ние повярвахме, че съществува нарвал, за който ни разправяше господарят.

— И сгрешихме, Консей.

— Без съмнение! Но възможно е други още да вярват.

— Допустимо е — отговорих аз на Консей. — Но колкото до мене, аз ще повярвам, че съществуват подобни чудовища само когато ги разрежа със собствената си ръка.

— Значи — попита Консей — господарят не вярва, че има гигантски октоподи?

— Хе! Че кой пък е вярвал? — възкликна канадецът.

— Много хора, драги Нед.

— Но не и риболовците. Може би учените!

— Извинявайте, Нед. И риболовците, и учените!

— Но аз си спомням много добре — рече най-сериозно Консей, — че видях една голяма ладия, отвлечена под вълните от пипалата на един октопод.

— Видели сте това? — попита го канадецът.

— Да, Нед.

— Със собствените си очи?

— Със собствените си очи.

— И къде беше това, моля ви се?

— В Сен Мало — отговори невъзмутимо Консей.

— В пристанището ли? — рече иронично Нед Ланд.

— Не, в една църква — отговори Консей.

— В една църква? — възкликна канадецът.

— Да, драги Нед. То беше картина, която изобразяваше въпросния октопод.

— Чудесно! — рече Нед Ланд и избухна в силен смях. — Господин Консей се подиграва с мене!

— Наистина той е прав — казах аз. — Чувал съм за тая картина; но нейният сюжет е взет от една легенда, а вие знаете как трябва да се гледа на легендите из областта на естествената история! От друга страна, щом се отнася за чудовища, въображението не знае мярка. Не само се разправяше, че октоподите могат да потопят кораби, но някой си Олаус Магнус говори за един октопод, който бил дълъг една миля и приличал повече на остров, отколкото на животно. Разправят също така, че Нидроският епископ един ден издигнал олтар върху грамадна скала. Но щом свършил литургията си, скалата тръгнала и се потопила в морето. Скалата била октопод.

— Това ли е всичко? — попита канадецът.

— Не — отговорих аз. — Друг един епископ, Понтопидам Берхемски, разправя също така за един октопод, върху който цял конен полк могъл да прави упражнения!

— Бивало си ги е тия някогашни епископи! — рече Нед Ланд.

— Най-сетне древните естественици споменават за чудовища, устата на които приличали на залив и които били толкова големи, че не могли да минат през Гибралтарския проток.

— Хубави чудовища! — рече канадецът.

— Но какво вярно има във всичките тия разкази? — попита Консей.

— Нищо, приятели мои, или поне нищо, което може да мине границите на вероятното и да стигне до легенда. Въображението на разказвачите има нужда ако не от истинска причина, най-малкото от предлог. Не може да се откаже, че съществуват грамадни октоподи и калмари, но все пак — по-малки от китовете. Аристотел твърди, че видял калмар, дълъг пет лакти, т.е. три метра и десет сантиметра. Нашите риболовци често виждат октоподи над метър и осемдесет. В музеите на Триест и Монпелие има скелети на октоподи, дълги два метра. От друга страна, според пресмятанията на естествениците, едно от тия животни, дълго само шест стъпки, може да има пипала, дълги двадесет и седем стъпки. А това е достатъчно, за да бъде страшно чудовище.

— Ловят ли сега такива октоподи? — попита канадецът.

— Дори и да не ловят, моряците са ги виждали. Един мой приятел, капитан Пол Бос от Хавър, често ме е уверявал, че видял едно такова чудовище с колосални размери в Индийските води. Но най-чудното нещо, поради което не може вече да се отрича съществуването на тия гигантски животни, се случи преди няколко години, в 1861.

— Какво стана тогава? — попита Нед Ланд.

— Ето какво. В 1861 г. североизточно от Тенериф, приблизително на същата ширина, на която се намираме сега, екипажът на пощенския кораб „Алектон“ видял един чудовищен калмар, който плувал наблизо. Капитан Буге се приближил до животното и го нападнал с харпуни и куршуми, но без голям успех, защото и куршумите, и харпуните пронизвали меката му плът като пихтия. След дълги безполезни опити матросите успели да хвърлят една примка около тялото му. Примката се плъзнала до перките на опашката и спряла там. Опитали се тогава да измъкнат чудовището на кораба. Но то било толкова тежко, че опашката му се откъснала от дърпането на въжето и то изчезнало под водата без това украшение.

— Ето един факт най-сетне! — каза Нед Ланд.

— Безспорен факт, драги Нед. Предложено беше дори тоя октопод да се нарече „Калмар Буге“.

— А колко е бил дълъг? — попита канадецът.

— Не е ли бил около шест метра? — попита Консей, който се бе изправил до стъклото и отново наблюдаваше цепнатините между скалите.

— Точно толкова — отговорих аз.

— Главата му — продължи Консей — не е ли била снабдена с осем пипала, които са мърдали над водата като възел от змии?

— Точно така.

— Очите му, изпъкнали отгоре на главата, не са ли били извънредно големи?

— Да, Консей.

— А устата му не е ли била като истински клюн на папагал, но страхотен клюн?

— Действително, Консей.

— Е, добре, ако господарят позволи, може би това не е калмарът Буге, но най-малко — някой негов брат.

Погледнах Консей. Нед Ланд се втурна към стъклото.

— Страхотно животно! — възкликна той. Аз също погледнах и не можах да не се потърся от отвращение. Пред очите ми мърдаше някакво страшно чудовище, достойно за най-ужасните легенди. Това беше един огромен калмар, дълъг осем метра. Движеше се заднишком с извънредна бързина по посока на „Наутилус“. Гледаше с грамадните си втренчени, синьозеленикави очи. Осемте му ръце, или по-право — осемте му крака, които излизаха от главата, поради което тия животни се наричат главоноги — бяха двойно по-големи от тялото му и се извиваха като косите на фуриите. Ясно се виждаха двеста и петдесетте смукала по вътрешната страна на пипалата във форма на полусферични копчета. От време на време смукалата се залепяха по стъклото на салона. Устата на чудовището — рогов клюн, като клюн на папагал — се отваряше и затваряше отвесно. Езикът му, също така от рогова материя, — беше снабден с няколко реда остри зъби и излизаше от тия истински клещи, като потреперваше. Каква игра на природата! Птичи клюн — на мекотело! Вретенообразното му тяло, издуто в средата, образуваше месеста маса, която тежеше навярно двадесет до двадесет и пет хиляди килограма. Непостоянният му цвят се изменяше извънредно бързо според раздразнението на животното от оловносин — до тъмночервеникав.

От какво се дразнеше това мекотело? Несъмнено от присъствието на „Наутилус“, по-страшен от него и срещу който неговите смучещи пипала и челюсти бяха безсилни. И все пак какви чудовища са октоподите, с каква жизненост ги е надарила природата, каква сила има в техните движения — тъй като те имат три сърца!

Случаят ни беше срещнал с тоя калмар и аз не исках да се лиша от възможността внимателно да проуча тоя образец на главоногите. Преодолях ужаса, който ми внушаваше неговата външност, взех молив и почнах да го рисувам.

— Той е може би същият, който са видели от „Алектон“ — рече Консей.

— Не — отговори канадецът, — този е цял, а другия е останал без опашка!

— Това нищо не значи — отговорих аз. — Пипалата и опашката на тия животни се възстановяват и за седем години опашката на калмара Буге несъмнено е имала време да порасне.

— Впрочем — отвърна Нед, — ако калмарът Буге не е тоя тук, може би е някой от ония там!

Наистина други октоподи се показваха пред прозореца на десния борд, Преброих седем. Те бяха свита на „Наутилус“ и аз чувах драскането на клюновете им по стоманената обвивка на корпуса. Имахме значи достатъчно за наблюдение. Продължих работата си. Чудовищата вървяха с нас с такава точност, че изглеждаха неподвижни и аз бих могъл да ги изрисувам в умален вид върху стъклото. Пък и ние се движехме с умерена скорост.

Изведнъж „Наутилус“ спря. Някакъв удар го разтърси цял.

— Дали не сме заседнали? — попитах аз.

— Във всеки случай — отговори канадецът — и да сме били заседнали, сега сме пак свободни, защото плаваме.

„Наутилус“ наистина плаваше, но витлото му не цепеше вече вълните. Мина една минута. Капитан Немо, следван от помощника си, влезе в салона.

Не бях го виждал от доста време. Видя ми се мрачен. Без да ни заговори и може би без да ни вижда, той отиде до стъклото, погледна октоподите и каза няколко думи на помощника си. Помощникът излезе. Скоро след това капаците се затвориха. Потонът светна.

Отидох при капитана.

— Интересна колекция от октоподи — казах му аз нехайно, както би казал някой любител пред стъклото на аквариум.

— Действително, господин естественико — отговори той.

— И ние ще се борим с тях гърди срещу гърди.

Погледнах капитана. Стори ми се, че не съм чул добре.

— Гърди срещу гърди? — повторих аз.

— Да, господин Аронакс. Витлото спря. Струва ми се, че роговите челюсти на някои от тия октоподи са се пъхнали между неговите лопати. И това ни пречи да вървим.

— И какво ще правите?

— Ще се изкачим на повърхността и ще унищожим всички тия гадове.

— Мъчна работа.

— Наистина. Електрическите куршуми са безсилни срещу това меко месо, което няма достатъчно съпротива, за да ги накара да избухнат. Но ще ги нападнем с брадви.

— И с харпун, господин капитан — каза канадецът, — ако приемете моята помощ.

— Приемам я, майстор Ланд.

— Ние ще ви придружим — казах аз и като тръгнахме след капитан Немо, отправихме се към централната стълба.

Там десетина матроси, въоръжени с брадви, бяха застанали, готови за нападение. Консей и аз също взехме по една брадва. Нед Ланд грабна един харпун.

„Наутилус“ излезе на повърхността на водата. Един от матросите, който беше на едно от горните стъпала, отвъртя винтовете на капака на люка. Но бурмите едва бяха отвъртени и изведнъж капакът се издигна със страшна сила.

Веднага едно дълго пипало се плъзна като змия през люка, а над него се размърдаха още двадесетина. С един удар на брадвата капитан Немо го отсече.

Тъкмо когато ние се блъскахме един други, за да излезем на палубата, две други пипала прерязаха въздуха, обвиха матроса, който беше пред капитан Немо, и го вдигнаха с непреодолима сила.

Капитан Немо извика и се втурна навън. Ние се спуснахме след него.

Каква ужасна гледка! Нещастникът, грабнат от пипалото, смукалцата на което се бяха залепили о тялото му, се люлееше във въздуха по волята на тоя грамаден хобот.

Той хъркаше, задушаваше се, викаше:

— Помощ! Помощ!

Тия думи, изречени на френски, ме смаяха! Значи имах сънародник на кораба, а може би не само един! Тоя сърцераздирателен вик ще го чувам през целия си живот!

Клетникът беше загубен. Кой можеше да го изтръгне от тая прегръдка? И все пак капитан Немо се бе втурнал срещу октопода и с един удар на брадвата му отсече още едно пипало. Помощникът му се бореше яростно срещу други чудовища, които пълзяха по стените на „Наутилус“. Матросите се биеха с брадви. Канадецът, Консей и аз забивахме оръжията си в тия меснати маси. Това беше нещо ужасно! За един миг помислих, че нещастникът, грабнат от октопода, ще може да бъде измъкнат от могъщите смукала. Седем от осемте му пипала бяха отрязани. Само едно, което размахваше жертвата си като перце, се виеше из въздуха. Но тъкмо когато капитан Немо и помощникът му се втурнаха срещу него, животното изхвърли една струя черна течност, която то отделя в торбичката на корема си. Бяхме ослепени. Когато облакът се разнесе, октоподът беше изчезнал, а заедно с него и моят нещастен съотечественик.

С какъв бяс се нахвърлих тогава срещу чудовищата. Ние бяхме извън себе си. Десет-дванадесет октопода бяха вече по палубата и стените на „Наутилус“. Ние се търкаляхме между тия късове от змии, които подскачаха върху палубата сред вълни от кръв и черна течност. Харпунът на Нед Ланд с всеки удар се забиваше в синкавозелените очи на октоподите и ги изваждаше. Но моят смел другар неочаквано бе съборен от пипалата на едно чудовище, от което той не можа да се опази. Ужасният клюн на животното се бе отворил над Нед Ланд. Нещастникът щеше да бъде прорязан на две. Втурнах се да му помогна. Но капитан Немо ме изпревари. Брадвата му изчезна между двете грамадни челюсти и канадецът, спасен по чудо, стана и заби харпуна си докрай в тройното сърце на октопода.

— Дължах ви тая отплата! — каза капитан Немо на канадеца.

Нед се поклони, без да му отговори.

Битката беше траяла четвърт час. Победените чудовища най-сетне освободиха кораба и изчезнаха под вълните. Цял почервенял от кръв, застанал до прожектора, капитан Немо гледаше морето, което бе погълнало един от неговите другари; едри сълзи се стичаха от очите му.

Бележки

[1] Веронезе — италиански художник (1528–1588). Б.пр.

[2] La craque (на френски) — лъжа, измама. Б.пр.