Жул Верн
Капитан Немо (27)

III
БИСЕР, КОЙТО СТРУВА ДЕСЕТ МИЛИОНА

Нощта настъпи. Аз си легнах. Спах доста лошо. Сънищата ми бяха изпълнени с акули и неведнъж свързвах, кой знае защо, акулите със заупокойна молитва^[1].

На следния ден в четири часа заранта бях събуден от стюарда, оставен от капитан Немо специално на мое разположение. Станах бързо, облякох се и отидох в салона.

Капитан Немо ме чакаше.

— Господин Аронакс — каза ми той, — готов ли сте да тръгнете?

— Готов съм.

— Ако обичате, последвайте ме.

— А моите спътници, капитане?

— Те са предизвестени и ни чакат.

— Няма ли да облечем водолазните костюми? — попитах аз.

— Още не. Не оставих „Наутилус“ да се приближи много до брега и сме доста далеч още от бисерното дъно на Манаарския залив; но поръчах да приготвят лодката, която ще ни отведе на самото място на слизането и ще ни спести доста път. Водолазните костюми са в лодката и ще ги облечем, щом започне подводното проучване.

Капитан Немо ме поведе към централната стълба, която извежда на палубата. Нед и Консей бяха вече там, очаровани от предстоящата „приятна разходка“. Лодката беше вързана за борда и пет души матроси от „Наутилус“, седнали при веслата, ни чакаха в нея.

Нощта беше още тъмна. Облаци покриваха небето и само тук-там надзърташе някоя звезда. Погледнах към земята, но видях само една смътна линия, която закриваше три четвърти от кръгозора — от югозапад до северозапад. „Наутилус“, който бе проплавал през нощта край западния бряг на Цейлон, се намираше сега западно от лимана или по-точно от залива, образуван от бреговете на Цейлон и остров Манаар. Там под тъмните води лежеше плитчината с бисерните миди, неизчерпаемото, дълго повече от двадесет мили бисерно поле.

Капитан Немо, Консей, Нед Ланд и аз седнахме на кърмата на лодката. Старшият на лодката седна при кормилото; четворицата негови другари натиснаха веслата; въжето бе отпуснато и ние се отдалечихме от кораба.

Лодката се насочи към юг. Гребците не бързаха. Забелязах, че ударите им с веслата, които загребваха здраво вода, се повтаряха през десет секунди по метода, прилаган обикновено във военната флота. В това време, когато лодката се носеше по инерция, водни капчици удряха с шум черните вълни като капки разтопено олово: слабо вълнение, идещо от откритото море, люшкаше леко лодката.

Ние мълчахме. Какво ли мислеше капитан Немо? Може би за тая земя, към която се приближаваше и която според него беше много близо, обратно на канадеца, комуто тя се струваше още много далече. Колкото се отнася до Консей, той беше тук само любопитен зрител.

Към пет часа и половина първите багри на небосвода очертаха по-ясно планинските възвишения на брега. Твърде равен в източния си край, той се извишаваше малко към юг, Деляха ни още пет мили от него и той се сливаше с мъглявите води. Морето между острова и нас беше пусто. Ни една лодка, ни един плувец. Дълбока самотия обгръщаше това място, дето се събират ловците на бисери. Бяхме дошли в тия места, както ми бе казал капитан Немо, цял месец по-рано.

В шест часа се съмна внезапно с оная бързина, която е свойствена на тропическите области, дето няма нито зазоряване, нито вечерен здрач. Слънчевите лъчи пробиха облачната завеса, която забулваше хоризонта на изток, и лъчезарното светило се издигна бързо.

Видях ясно сушата и тук-там по нея няколко дървета. Лодката се упъти към остров Манаар, който се окръгляваше на юг. Капитан Немо бе станал от пейката и оглеждаше морето.

По негов знак пуснаха котвата и веригата едва можа да се развие, защото дъното не беше на повече от един метър и образуваше на това място една от най-високите точки на бисерното поле.

Отливът, който дърпаше лодката навътре в морето, я завъртя около котвата.

— Стигнахме, господин Аронакс — каза капитан Немо. — Виждате ли тоя затворен залив? — Ей тук след месец ще се съберат многобройните ловни лодки на господарите и тъкмо тия води ще бъдат смело претърсвани от техните гмурци. Заливът е много подходящ за подобен лов. Той е защитен от най-силните ветрове и тук морето никога не е много бурно — благоприятно обстоятелство за работата на гмурците. Сега ще облечем водолазните костюми и ще започнем нашата разходка.

Аз не отговорих нищо и гледайки съмнителните води, почнах да обличам тежкото си подводно облекло, подпомаган от матросите в лодката. Капитан Немо и моите двама спътници също се обличаха. В тоя нов излет никой от матросите на „Наутилус“ нямаше да ни придружава.

След малко ни стегнаха до самата гуша в каучуковото облекло и апаратите за сгъстения въздух бяха окачени с презрамки на гърбовете ни. За апаратите Румкорф не ставаше дума. Преди да вмъкна главата си в медното кълбо, споменах на капитана за тях.

— Те няма да ни трябват — отговори той. — Няма да слизаме много надълбоко и нашият път ще бъде достатъчно осветяван от слънчевите лъчи. От друга страна, не е и благоразумно да носим из тия места електрически фенери. Техният блясък може неочаквано да привлече някой опасен обитател на тукашните води.

Докато капитан Немо произнасяше тия думи, аз се обърнах към Консей и Нед Ланд; но двамата приятели бяха вече пъхнали глави в металическите кълба и не можеха нито да чуват, нито да отговарят.

Оставаше ми да задам един последен въпрос на капитан Немо.

— А оръжието — рекох аз, — пушките ни!

— Пушките ли? Че за какво ви са? Мигар планинците по вашите места не нападат мечките само с нож в ръка и стоманата не е ли по-сигурна от куршума? Ето ви един здрав нож. Пъхнете го в колана си и да вървим!

Погледнах моите другари, те бяха въоръжени като нас, а Нед Ланд освен това размахваше грамаден харпун, който той бе сложил в лодката, преди да напуснем „Наутилус“.

После по примера на капитана позволих да сложат на главата ми тежкото медно кълбо и нашите резервоари с въздух започнаха веднага да работят.

След малко матросите ни спуснаха един подир друг от лодката. Капитан Немо ни направи знак с ръка, ние го последвахме и по лек наклон изчезнахме под водата.

Там мислите, които ме вълнуваха, изчезнаха. Отново станах извънредно спокоен. Лекотата на движенията ми засили моята увереност и странната гледка плени въображението ми.

Слънцето изпращаше вече достатъчно светлина под водата. И най-малките предмети се виждаха. След десетина минути стигнахме пет метра дълбочина и дъното почна да става горе-долу равно.

От нашите стъпки подобно на ята бекасини в блато се дигаха множество интересни риби от рода на едно перестите, които нямат друг плавник освен опашката. Видях явайска змиорка, същинска змия, дълга осемдесет сантиметра, с жълтосив корем, която без златните резки от двете й страни лесно може да бъде смятана за обикновена змиорка. От рода строматити, тялото на които е много сплеснато и овално, видях рибата парус, обагрена в ярки цветове, с гръбна перка като острието на каос-риба, която се яде и която, изсушена и маринована, е много вкусно ястие, известно под името „карауада“; след това — транкбари от рода на апсифороидите, тялото на които е покрито с люспеста броня с осем надлъжни плочки.

Постепенно възлизащото слънце осветяваше все по-силно дълбоките води. Почвата постепенно се променяше. След ситния пясък идваше истинска настилка от заоблени камъни, покрита с килим от мекотели и зоофити. Между образците от тия две поделения забелязах плацени с тънки и нееднакви черупки, миди, които се срещат само в Червено море и в Индийския океан; оранжеви люсини с валчести черупки; островърхи свределки, някои персийски пурпурни миди, които доставяха на „Наутилус“ чудесна червена боя; рогати бодежничета, дълги единадесет сантиметра, които се възправяха под водата като ръце, готови да те хванат; бодливи тюрбинели, целите настръхнали от шипове; ленгюли, анатини — миди, които се ядат, и изпълват индустанските пазари, слабо светещи пелагии и най-сетне — възхитителни ветрилообразни окулини, великолепни ветрила, които представляват една от най-богатите гледки в тия морета.

Сред тези живи растения и под сводовете от хидрофити сновяха легиони тромави прешленовидни животни, по-специално — назъбени ранини, черупката на които представлява малко позакръглен триъгълник; бирги, които се въдят само в тия води; ужасни партенопи, от които погледът се отвращава. Друго, също тъй противно животно, което Срещнах много пъти, беше гигантският краб, изучаван от господин Дарвин и надарен от природата с инстинкта и силата, които са необходими да може да се храни с кокосови орехи; той се покатерва по крайбрежните дървета, събаря орехите, които се разпукват от падането, и ги разтваря с яките си щипци. Тук под тия бистри води крабът се движеше извънредно пъргаво, докато обикновените костенурки от вида, който се среща по малабарските брегове, пълзяха бавно между скалите.

Най-сетне към седем часа навлязохме в полето на бисерните миди, дето те се развъждаха с милиони.

Тия скъпоценни мекотели се налепят о скалите и са здраво свързани с тях благодарение на червеникавите влакна, които изпускат и които не им позволяват да мръднат; с това те са по-низши животни от обикновените миди, които природата не е лишила съвсем от способността да се движат.

Мидата „мелеагрина“, бисерната мида-майка, е почти кръгла, а черупките й са приблизително еднакво дебели и много грапави отвън. Някои бяха на пластове и набраздени със зеленикави ивици, които излизаха лъчеобразно от върха на черупката. Те бяха млади.

Другите, с груба и черна повърхност, стари десетина и повече години, стигаха до петнадесет сантиметра нашир.

Капитан Немо ми посочи с ръка невъобразими купища миди и аз разбрах, че тая мина беше наистина неизчерпаема; защото сътворяващата мощ на природата е по-силна от разрушителния инстинкт на човека. Нед Ланд, верен на тоя разрушителен инстинкт, бързаше да напълни с най-хубави миди мрежичката, която носеше през рамо.

Ала не можехме да се спираме. Трябваше да следваме капитана, който вървеше сякаш по пътеки, познати само на него. Дъното възлизаше чувствително и от време на време, когато дигнех ръка, тя излизаше над водната повърхност. След това дъното неочаквано се снишаваше. Често заобикаляхме високи скали, заострени като пирамиди. В техните тъмни цепнатини големи ракообразни животни, изправени на високите си нозе като бойни машини, ни гледаха с втренчени очи, а под краката ни пълзяха мириани, глисерии, ариции и анелиди, които удължаваха безмерно своите рогца и пипала.

Сега пред нас се разтвори обширна пещера, вдълбана в живописна грамада от скали, покрити с всички видове отвесни растения на подводната флора. Отначало пещерата ми се стори съвсем тъмна. Слънчевите лъчи сякаш угасваха постепенно с дълбочината й. Неясната й прозрачност бе само някаква удавена вече светлина.

Капитан Немо влезе в пещерата, а след него и ние. Скоро очите ми свикнаха с относителната тъмнина. Различих подножията на тъй причудливо извития свод, подпрян от естествени колони с широки здрави основи от гранит, подобно тежките колони на тосканската архитектура. Защо нашият загадъчен водач ни водеше в тая подводна гробница? Скоро щях да узная това.

След като слязохме по един доста стръмен наклон, нозете ни стъпиха по дъното на нещо като кръгъл кладенец. Тук капитан Немо се спря и ни посочи с ръка един предмет, който не бях още съзрял.

Това беше една извънредно голяма мида, една огромна тридакна, един черковен съд, който би побрал цяло езеро светена вода, един басейн на фонтан, по-широк от два метра и следователно по-голям от оня, който красеше салона на „Наутилус“.

Приближих се до това забележително мекотело. То се бе прилепило с влакната си към един гранитен блок и растеше там самотно в спокойните води на пещерата. Сметнах, че тая тридакна тежи към триста килограма. А месото на подобна стрида би било около петнадесет килограма и само стомахът на някой Гаргантюа би могъл да погълне няколко дузини такива стриди.

Очевидно капитан Немо знаеше за съществуването на тая мида. Той не за пръв път идваше тук и аз мислех, че той ни бе довел на това място само за да ни покаже едно рядко природно явление. Но се лъжех. Капитан Немо имаше особен интерес да установи сегашното състояние на тридакната.

Двете черупки на мидата бяха полуотворени. Капитанът се приближи и пъхна камата си между тях, за да им попречи да се затворят; сетне подигна с ръка тънката, ресниста по краищата ципа — мантията на мидата.

Там между гънките, надиплени като листа, видях един свободен, несраснат бисер, голям колкото кокосов орех. С кръглата си форма, със съвършената си бистрота, с чудния си блясък той беше една неоценима скъпоценност. Обзет от любопитство, протегнах ръка да го взема, да видя колко тежи, да го попипам! Но капитанът ме спря, измъкна бързо камата и двете черупки изведнъж се затвориха.

Разбрах тогава намерението на капитан Немо. Оставайки под мантията на тридакната, бисерът щеше да расте неусетно. Всяка година секрецията на мекотелото щеше да добавя нови концентрични пластове. Единствен капитанът знаеше пещерата, дето „узряваше“ тоя удивителен плод на природата; само той, тъй да се каже, го отглеждаше, за да го пренесе един ден в своя ценен музей. Може би дори по примера на китайците и индусите той бе предизвикал създаването на тоя бисер, като бе вкарал в гънките на мекотелото късче стъкло или метал, което постепенно се е покрило със седефено вещество. Във всеки случай, сравнявайки тоя бисер, който вече бях видял, с ония, които блестяха в сбирката на капитана, сметнах, че той трябва да струва не по-малко от десет милиона франка. Той беше едно невиждано природно чудо, а не луксозен накит, защото не мога да си представя женско ухо, което би могло да го носи.

Посещението при пребогатата тридакна свърши. Капитан Немо излезе от пещерата и ние възлязохме отново в полето на бисерните миди, посред бистрата вода, неразмътена още от работата на гмурците.

Вървяхме поотделно като истински безделници и всеки се спираше или отдалечаваше, както му хрумнеше. Аз самият вече никак не мислех за опасностите, които моето въображение беше преувеличило така смешно. Плиткото дъно възлизаше чувствително към повърхността на морето и скоро, когато дълбочината бе само един метър, главата ми излезе над водата. Консей дойде при мене, долепи голямото си метално кълбо до моето и ми смигна приятелски. Но тази издигната площ продължи само няколко метра и след малко отново се върнахме в „нашата стихия“. Мисля, че сега вече имах право да я нарека така.

След десет минути капитан Немо изведнъж спря. Помислих, че спира, за да се върне обратно. Но не. С един знак той ни заповяда да се сгушим до него в дъното на една широка пукнатина. Ръката му се насочи към една точка във водната маса и аз погледнах внимателно нататък.

На пет метра от мене някаква сянка се появи и сниши чак до дъното. През ума ми мина тревожната мисъл за акулите, но се излъгах; и тоя път нямахме работа с океанските чудовища.

Това беше човек, жив човек, някой индус, някой тъмнокож, някой рибар, някой бедняк несъмнено, който бе дошъл за дребен лов — преди беритбата. Видях дъното на лодката му, спряла няколко стъпки над главата му. Едно след друго той се гмурваше и пак излизаше на повърхността. Един камък, издялан като захарна буца, който той стискаше между краката си и който едно въже свързваше с лодката, му помагаше да стигне по-бързо дъното. Това бяха всичките му сечива. Стигнал дъното, на около пет метра дълбочина, той бързо коленичваше и пълнеше торбата си с миди, каквито му попаднеха. След това изплуваше, изпразваше торбата, издърпваше камъка и отново се гмурваше. Това траеше само тридесет секунди.

Гмурецът не ни виждаше. Сянката на скалата ни скриваше от очите му. А пък и как би могъл тоя беден индус да допусне, че хора, същества като него, се намират там, под водата, и дебнат всяко негово движение, без да изпускат ни една подробност от неговия лов на бисери? Гмурна се и изплува много пъти. При всяко гмурване вземаше не повече от десетина миди, защото трябваше да ги изкъртва от скалите, за които те бяха здраво залепени. И в колко ли от тия миди нямаше бисери, за които той излагаше живота си!

Наблюдавах много внимателно. Гмурваше се и изплуваше едно след друго и в течение на половин час, като че никаква опасност не го заплашваше. Бях свикнал вече да гледам тоя интересен лов, когато изведнъж видях как коленичилият на дъното индус скочи уплашен и понечи да излезе над водата.

Разбрах неговата уплаха. Някаква гигантска сянка се появи над клетия гмурец. Беше една грамадна акула, която приближаваше диагонално с горящи очи и разтворени челюсти. Онемях от ужас.

С един силен удар на перката си свирепото животно се хвърли към индуса, който отскочи встрани и избягна зъбите на акулата, но не и удара на опашката й; опашката го удари по гърдите и го просна на дъното.

Това стана само за няколко секунди. Акулата се върна, обърна се на гръб и вече се готвеше да пререже индуса на две, когато усетих, че капитан Немо, застанал до мене, изведнъж скочи. След това с кама в ръка той тръгна право към чудовището, готов да се бие с него — гърди срещу гърди.

Тъкмо когато щеше да захапе нещастния ловец на бисери, акулата съзря новия си противник, обърна се пак по корем и бързо се насочи срещу капитана.

И сега виждам неговата стойка. Приведен, той очакваше страхотната акула с изумително хладнокръвие и когато тя се устреми към него, капитанът с невиждана пъргавина отскочи встрани, избягна срещата и заби камата си в корема й. Но с това не се свърши. Започна страшна битка.

Акулата, тъй да се каже, изрева. От раната й шурнаха потоци кръв. Морето почервеня и през мътната вода не виждах вече нищо.

Нищо — докато при едно избистряне видях как смелият капитан, вкопчан в една перка на животното, борещ се тяло до тяло с чудовището, дупчеше с камата корема на противника си, ала въпреки всичко не можеше да му нанесе решителния удар, т, е. да го засегне право в сърцето. Бранейки се, акулата биеше яростно водата и разлюлените вълни заплашваха да ме съборят.

Исках да се притека в помощ на капитана, но се бях вкаменил от ужас и не можех да мръдна.

Гледах уплашено. Видях как борбата взема друг развой. Капитанът падна на земята, съборен от грамадното тяло, което тежеше над него. След това челюстите на акулата се разтвориха широко като ножици за рязане на метал и с капитана щеше да бъде свършено, ако Нед Ланд, бърз като мълния, не се беше втурнал с харпун в ръка срещу акулата и не бе забил в нея страшното оръжие.

Вълните почервеняха от кръв. Те се разлюшкаха от движенията на акулата, която ги удряше с неописуема ярост. Нед Ланд бе улучил. Това бяха предсмъртните хъркания на чудовището. Ударено в сърцето, то се бъхтеше в страшни гърчения и разлюляната от тях вода събори Консей.

През това време Нед Ланд измъкна капитана. Капитанът стана, без да бъде наранен, отиде право при индуса, отряза бързо въжето, с което бе вързан за камъка, взе го на ръце и с един удар на крака изплува на повърхността.

Ние и тримата го последвахме и след няколко минути бяхме до лодката на ловеца.

Първата грижа на капитан Немо бе да свести клетника. Не знаех дали ще успее. Надявах се, защото престоят на бедняка във водата не бе дълъг. Ала ударът с опашката можеше да го е убил.

За щастие от енергичните разтривки на Консей и капитана удавеният постепенно се свести. Той отвори очи. Колко ли се е изненадал и дори изплашил при вида на тези четири големи медни глави, наведени над него!

А още повече какво ли си е помислил, когато капитан Немо измъкна от един джоб на дрехите си торбичка с бисери и я сложи в ръката му. Тая щедра милостиня от човека на глъбините бе приета от бедния цейлонски индус с разтреперана ръка Всъщност по уплашените му очи личеше, че той не знае на какви свръхестествени същества дължи едновременно и богатството, и живота си.

По знак на капитана ние се върнахме в полето на бисерните миди и като тръгнахме по същия път, по който бяхме минали, след половин час стигнахме до котвата, която придържаше към дъното лодката на „Наутилус“. Щом се качихме в нея, всеки от нас се освободи с помощта на матросите от тежката си медна черупка. Първите думи на капитан Немо бяха отправени към канадеца.

— Благодаря ви, майстор Ланд — рече той.

— Това е отплата, капитане — отговори Нед Ланд. — Аз ви я дължах.

Бледа усмивка пробягна по устните на капитана и това беше всичко.

— На „Наутилус“! — каза той.

Лодката полетя по вълните. След няколко минути срещнахме трупа на акулата.

По черните краища на перките разпознах страшния меланоптер от Индийско море, акула от най-чистия род акули. Дължината й беше над двадесет и пет стъпки; грамадната й уста заемаше една трета от тялото. Тя беше възрастна акула, което личеше от шестте реда зъби, разположени в равнобедрени триъгълници върху горната челюст.

Докато гледах тая неподвижна маса, около лодката изведнъж се появиха около десетина от тия свирепи меланоптери. Без да обръщат внимание на нас, те се нахвърлиха върху трупа и почнаха да се надпреварват за късовете от него.

В осем часа и половина бяхме вече на борда на „Наутилус“. Там се размислих за случките през нашето пътуване до бисерното Манаарско поле. От тях неизбежно се налагаха две заключения: първо — за безподобната смелост на капитан Немо, и второ — за неговата преданост към едно човешко същество, представител на човешката раса, от която той бе избягал под морето. Каквото и да казваше тоя човек, още не бе успял да заглуши напълно сърцето си.

Когато му казах това, той ми отговори леко развълнуван:

— Тоя индус, господин професоре, е жител на страната на угнетените, а аз продължавам да съм и до сетния си дъх ще бъда жител на тая страна!