Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Необикновени пътешествия (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Vingt mille lieues sous les mers, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 89 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Victor

Източник: http://bezmonitor.com (през http://sfbg.us)

 

Издание:

Жул Верн КАПИТАН НЕМО

Преведе от френски Константин Константинов

Коректор Мая Халачева

Редактор Лъчезар Мишев

Технически редактор Иван Андреев

ФРЕНСКА. ЧЕТВЪРТО ИЗДАНИЕ

ИЗЛЯЗЛА ОТ ПЕЧАТ НА 31. VIII. 1977

ЦЕНА НА КНИЖНОТО ТЯЛО 1.90 ЛЕВА ЦЕНА 2.35 ЛЕВА

ИНДЕКС N11

95376 72631

6256 — 9 — 77

ИЗДАТЕЛСТВО „ОТЕЧЕСТВО“, СОФИЯ, БУЛ. „Г. ТРАЙКОВ“ 2А ДПК „ДИМИТЪР БЛАГОЕВ“, УЛ. „РАКИТИН“ 2

 

Jule Verne

20 000 LIEUS SOUS LES MERS

Librairs Hachette

Paris — 1928

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

XII
ВСИЧКО ЧРЕЗ ЕЛЕКТРИЧЕСТВО

— Господин Аронакс — каза капитан Немо, като ми посочи уредите, окачени по стените на стаята му. — Това са апарати, необходими за плаването на „Наутилус“. Тук, също както и в салона, те винаги са пред очите ми и показват къде точно се намира корабът и точната му посока. Някои са ви познати, например термометърът, който посочва вътрешната температура на „Наутилус“; барометърът, който отмерва налягането на въздуха и предсказва промените на времето; хидрометърът, който отбелязва степента на влажността на атмосферата; щормгласът, чиято смес, като се разлага, показва приближаването на буря; компасът, който направлява пътя ми; секстантът, който по височината на слънцето определя ширината, на която се намираме; хронометрите, които ми помагат да изчисля дължината, на която сме, и най-сетне — далекогледите — дневни и нощни — които ми служат да изследвам всички точки на хоризонта, когато „Наутилус“ излиза на повърхността на водата.

— Това са обикновените уреди за мореплаване — отговорих аз — и зная как се употребяват. Но има и други, които несъмнено са за особените нужди на „Наутилус“. Оня циферблат там, по който се движи стрелката, не е ли манометър?

— Да, манометър. Поставен в досег с водата, той посочва нейното външно налягане, с това и дълбочината, на която се намира моят кораб.

— А тия сонди от нов образец?

— Те са термометрични сонди, които показват температурата на различните пластове вода.

— Ами ония там уреди, употребата на които не мога да отгатна?

— По тоя въпрос, господин професоре — каза капитан Немо, — трябва да ви дам някои обяснения. Бъдете любезен да ме изслушате.

Той помълча и сетне продължи:

— Има една мощна, послушна, бърза и лесна за използуване сила, която се пригажда за всичко и която е господар в моя кораб. Тук всичко се върши чрез нея. Тя ме осветява, тя ме топли, тя е душата на моите механически уреди. Тая сила е електричеството.

— Електричеството ли? — извиках аз доста изненадан.

— Да, господин Аронакс.

— Но вие се движите с извънредно голяма скорост, която не отговаря на мощността на електричеството. До днес използуването на електричеството като двигател беше твърде ограничено — от него не можеше да се получи голяма механическа сила.

— Господин професоре — отговори капитан Немо, — моето електричество не е като онова, което всички знаят. Но по тоя въпрос не мога да ви кажа нищо повече.

— Аз не ще настоявам, господин капитан, и ще се задоволя само да се удивявам на успеха ви. Бих ви задал само един въпрос, на който, ако е нескромен, можете да не ми отговорите. Материалите, които използувате, за да произвеждате тая чудна сила, сигурно скоро се изчерпват. Например цинкът. А отде си го набавяте, щом нямате вече никакви връзки със сушата?

— Ще отговоря на въпроса ви — отвърна капитан Немо. — Най-напред ще ви кажа, че под морското дъно съществуват цинкови, железни, сребърни, златни мини, които сигурно биха могли да бъдат експлоатирани. Ала аз не съм използувал нищо от тия земни метали и се ограничих да черпя само от морето средствата за произвеждане на моето електричество.

— От морето?

— Да, господин професоре. И средствата за това не ми липсваха. Бих могъл например да получа електричество, като създам верига между проводници, потопени на различни дълбочини, благодарение на разликата в температурите на водните пластове, в които те се намират. Но предпочетох да употребя друга, по-практична система.

— Каква?

— Вие знаете състава на морската вода. В хиляда грама морска вода има деветдесет и шест стотни и половина вода и около две стотни и две трети натриев хлорид, съвсем малки количества магнезиев и калиев хлорид, магнезиев бромат, магнезиев сулфат, калциев сулфат и калциев карбонат. Както виждате, натриевият хлорид е в значителен процент. И аз извличам натриевия хлорид от морската вода и от него приготвям батериите си.

— От натриев хлорид ли?

— Да, господин Аронакс. Смесен с живак, той образува амалгама, която може да замести цинка в бунзеновите елементи. Живакът никога не се изхабява. Изразходва се само натриевият хлорид, но морето ме снабдява с него. Освен това ще ви кажа, че батериите от натриев хлорид трябва да се смятат за по-трайни и че електродвигателната им сила е двойно по-голяма от силата на цинковите батерии.

— Разбирам много добре, капитане, предимството на натриевия хлорид при условията, в които се намирате. Морето съдържа натриев хлорид. Добре. Но той трябва и да се добие, т.е. да се извлече. А как постигате това? Вашите батерии очевидно могат да послужат за това извличане; но ако не се лъжа, необходимият за електрическите апарати натриев хлорид е по количество повече от произведения. Така че вие ще изразходвате за самото производство повече, отколкото ще бъде произведено.

— Но, господин професоре, аз не извличам натриевия хлорид чрез електричество, а съвсем просто, употребявам топлината на земни въглища.

— На земни въглища ли? — казах аз, като подчертах „земни“.

— Нека речем морски, ако искате — отговори капитан Немо.

— Значи вие можахте да експлоатирате подводни мини за каменни въглища?

— Господин Аронакс, вие ще ме видите, когато работя. Моля ви само за малко търпение, а време за търпение ще имате. Не забравяйте само следното: аз дължа всичко на океана; той произвежда електричеството, а електричеството дава на „Наутилус“ топлина, светлина, движение, с една дума — живот.

— Но не и въздуха, който дишате?

— О! Аз мога да произвеждам необходимия ми въздух, но това е излишно, тъй като винаги, когато поискам, излизам на повърхността на водата. Но макар електричеството да не ме снабдява с въздух за дишане, все пак то движи мощни помпи, които сгъстяват въздуха в специални резервоари, та при нужда мога да продължа, колкото си ща, моя престой в дълбочините.

— Капитане — казах аз, — мога само да се удивявам. Очевидно вие сте открили онова, което хората несъмнено ще открият един ден — истинската двигателна сила на електричеството.

— Не зная дали ще я открият — отговори студено капитан Немо. — Но както и да е, вие вече знаете първото приложение, извършено от мене на тая скъпоценна сила. Тя ни осветява равномерно и продължително, както не може да стори това слънчевата светлина. Виждате сега тоя стенен часовник; той е електрически и върви тъй точно, че надминава най-добрите хронометри. Разделил съм циферблата на двадесет и четири часа, както са италианските часовници, защото за мене няма ни нощ, ни ден, ни слънце, ни луна — а — само тая изкуствена светлина, която водя със себе си чак до дъното на морето. Вижте, сега е десет часа заранта.

— Отлично.

— Друго приложение на електричеството: оня циферблат, окачен насреща ни, показва скоростта на „Наутилус“. Една електрическа жица го свързва с витлото на лока и стрелката му посочва действителната скорост на кораба. Ето сега се движим с умерена скорост от петнадесет мили в час.

— Това е чудесно — отговорих аз — и сега разбирам, капитане, че вие с основание сте употребили тая сила, която трябва да замести вятъра, водата и парата.

— Още не сме свършили, господин Аронакс — каза капитан Немо, като стана. — И ако обичате да ме последвате, ще разгледаме кърмата на „Наутилус“.

Действително аз познавах вече цялата носова част на подводния кораб, която, като се тръгне от средата към вълнореза, бе разпределена точно по следния начин: трапезария — дълга пет метра, отделена от библиотеката с непроницаема за водата преграда, самата стая на капитана дълга пет метра, моята стая, дълга два метра и половина, и най-сетне резервоар за въздух — дълъг седем метра и половина, който стигаше до самия нос. Общо, дължина от тридесет и пет метра. Във водонепроницаемите прегради имаше врати, които се затваряха херметически чрез каучукови приспособления и осигуряваха пълна безопасност за всички, в случай че в някоя част на „Наутилус“ нахлуеше вода.

Тръгнах след капитан Немо по надлъжните коридори и стигнах до средата на кораба. Там имаше нещо като кладенец между две водонепроницаеми прегради. Желязна стълбичка, прикрепена до стената, водеше към горния край. Попитах капитана за какво служи тая стълбичка.

— Тя отвежда до лодката — отговори той.

— Как! Вие имате лодка? — отвърнах аз доста учуден.

— То се знае. Отлична лодка, лека, непотъваща, която служи за разходка и за лов.

— Значи, когато искате да се качите в нея, трябва да излезете на повърхността на морето?

— Съвсем не. Лодката е в горната част на корпуса на „Наутилус“ в специална кухина, предназначена за нея. Цялата е покрита, напълно непроницаема за водата и е прикрепена към корпуса със здрави винтове. Тая стълбичка води до тесен люк, пробит в корпуса на „Наутилус“, през който може да мине един човек и който е разположен точно срещу друг такъв люк, пробит в едната страна на лодката. Аз влизам в лодката през тоя двоен отвор. Тогава люкът на „Наутилус“ се затваря; аз затварям и другия, на лодката, чрез специален винт. После отвъртам винтовете, които прикрепват лодката до кораба, и тя се издига на повърхността с голяма бързина. Тогава отварям капака към палубата, който досега е бил грижливо затворен, поставям мачтата, опъвам платното или хващам веслата и си правя разходката.

— А как се връщате на борда?

— Аз не се връщам, господин Аронакс, а „Наутилус“ иде при мене.

— По ваше нареждане ли?

— По мое нареждане. Една електрическа жица ме свързва с него. Изпращам телеграма и това е достатъчно.

— Наистина — казах аз, замаян от тия чудеса. — Това е съвсем просто.

След като отминахме мрежестата ограда на стълбата, която стигаше до палубата, видях една каюта, дълга два метра, в която Консей и Нед Ланд, възхитени от своя обяд, го унищожаваха лакомо. После се отвори една врата, която водеше за кухнята, дълга три метра и разположена между големите складове.

Тук цялото готвене се извършваше с електричество, по-мощно и по-практично от въздушния газ. Проводници, които достигаха до печките, нагряваха платинени мрежички и топлината се разпределяше и поддържаше редовно. Тя нагряваше и едни дестилатори, които чрез изпаряване произвеждаха превъзходна вода за пиене. До кухнята бе банята, нагласена удобно, с кранове за топла и студена вода — по желание.

Зад кухнята следваше помещението за екипажа, дълго пет метра. Но вратата му бе затворена и аз не можах да видя наредбата му, от която може би щях да разбера броя на хората, необходими за работата в „Наутилус“.

В дъното се издигаше четвърта водонепроницаема преграда, която отделяше помещението на екипажа от машинното отделение. Вратата се отвори и аз се намерих в това отделение, дето капитан Немо — безспорно първокласен инженер — бе настанил своите двигателни машини.

Това машинно помещение имаше не по-малко от двадесет метра дължина и беше ярко осветено. Както е редно, то бе разделено на две: в първата част бяха батериите, които произвеждаха електричество, във втората — машините, които движеха витлото.

Отначало бях изненадан от особената миризма, която изпълваше помещението. Капитан Немо забеляза това.

— Това — каза той — са изпарения на газ, който се отделя при употребата на натрий; но това неудобство е съвсем дребно. А всяка сутрин ние пречистваме кораба, като го проветряваме на открито.

През това време аз разглеждах машините на „Наутилус“ с лесно обяснимо любопитство.

— Както виждате — каза капитан Немо, — служа си с бунзенови, а не с румкорфови батерии. Последните биха били слаби. Бунзеновите батерии са малко, но са мощни и здрави, което — както показва опитът — е по-ценно. Произведената електрическа енергия отива в кърмата, дето чрез големи електромагнити действува върху специална система от лостове и зъбчати колела, които придават движение на витлото. Витлото, с диаметър шест метра и дължина седем метра и половина, може да прави до сто и двадесет оборота в секунда.

— И получавате?…

— Скорост от петдесет мили в час.

Тук имаше някаква тайна, но аз не настоях да я узная. Как може електричеството да действува с такава мощност? Де беше източникът на тая почти безгранична сила? Дали в изключителното напрежение на бобини от нов вид? Или в предаването, което някаква система от непознати лостове можеше да усили до безкрайност? Това не можех да разбера.

— Капитан Немо, аз само установявам резултатите и не се мъча да ги обясня — казах аз. — Видях как „Наутилус“ се движеше пред „Абрахам Линколн“ и имам представа за скоростта му. Но не е достатъчно само да се движиш. Трябва да виждаш де отиваш. Трябва да можеш да се направляваш вдясно, вляво, нагоре, надолу! Как стигате до големите дълбочини, където съпротивата постоянно расте и стига до стотици атмосфери? Как се издигате отново на повърхността на морето? Най-сетне, как се задържате в оня пласт, в който желаете? Дали не съм нескромен, като ви питам?

— Ни най-малко, господин професоре — отговори капитанът след кратко колебание, — щом като не трябва никога да напускате тоя подводен кораб. Елате в салона. Там е истинският наш работен кабинет и там ще научите всичко, което трябва да знаете за „Наутилус“.