Брайън Олдис
Дългият следобед на Земята (9)

Глава девета

Дълго след като заглъхна шумът и от последния предсмъртен гърч на октопода, шестте деца продължаваха да лежат, без да помръднат.

— Видяхте какво стана само защото не ме оставихте аз да съм водач — първа се обади Тоя. — Грен изчезна. Сега и Фей е мъртва. Много скоро ще загинем всички до един и душите ни ще изгният.

— Трябва да напуснем Ничията земя — навъсено рече Веги. — За всичко е виновна смукалницата.

Той добре разбираше, че е негова вината за произшествието с пясъчния октопод.

— Няма да мръднем оттук, докато не се разберем дали ще ми се подчинявате, или не — буквално изсъска Тоя. — Може би искате час по-скоро да измрем? Отсега нататък ще ми се подчинявате. Ясно ли е, Веги?

— Да.

— А на теб, Мей?

— Да.

— Дриф, Шрий, вие какво ще кажете?

— Съгласни сме — в един глас рекоха момичетата.

— Гладна съм — обади се след малко Шрий.

— Следвайте ме, но съвсем тихо — рече Тоя и затъкна душата си по-дълбоко в колана.

Тя поведе групата, като внимаваше къде стъпва.

Глъчката от морската битка постепенно стихваше. Няколко дървета бяха отмъкнати във водата. Голямо количество водорасли бяха завлечени на сушата. Множество клони и израстъци се протягаха, за да ги погълнат.

Малката група напредваше бавно, стъпка по стъпка. Нещо пухкаво се стрелна между краката на децата и преди да разберат какво става, то се шмугна в храсталаците.

— Можехме да го изядем — въздъхна Шрий. — Тоя обеща да се нахраним със смукалницата, а ние така и не успяхме да я хванем.

Миг по-късно от там, където пухкавото създание бе изчезнало от погледите им, долетя шум от лакомо гълтане. Сетне настъпи тишина.

— Нещо ни изпревари — прошепна Тоя. — Разпръснете се и ще го хванем. Пригответе ножовете!

Зарадвани, че най-сетне ще се заемат с нещо конкретно, децата се приведоха и внимателно се огледаха. Това, от което наистина разбираха, бе набавянето на храна.

Никак не беше трудно да открият мястото, откъдето се чуваше шумното гълтане. Създанието, излапало тяхната плячка, бе пленено. Оказа се съвсем млад алигатор, притиснат до земята от странното изобретение на едно от хищните дървета. От клоните му висеше дълга пръчка, на чийто свободен край се виждаха десетина разклонения, образуващи своеобразна решетка. Именно тази решетка бе притиснала алигатора към каменистата почва. Между челюстите му още стърчаха остатъци от пухкавото създание, притичало покрай тях само преди минути.

Алигаторът бе вперил поглед в приближаващите го деца.

— Можем да го убием. Здраво са го заклещили — обади се Мей.

— Поне ще се наядем до насита — въздъхна Шрий. — Дори душата ми е гладна.

Дебелите плочки, покриващи тялото на алигатора, доста затрудниха враговете му. Още в първия миг той перна с опашка Дриф. Момичето отхвръкна на няколко метра и се строполи върху острите камъни. Цялото й лице се обля с кръв. Децата се нахвърлиха с ножове върху влечугото и скоро то съвсем изнемощя от борбата с тях. Тоя успя да промуши ръка между пръчките на решетката и преряза гърлото му.

Алигаторът още потрепваше в предсмъртна агония, когато се случи нещо много странно. Решетката се отдели от земята и подобно на пръсти, отделните пръчки се свиха в юмрук.

Дългият клон, на който висеше тя, се вдигна и като се нави на няколко примки, бързо се скри сред листата.

С възторжени викове децата грабнаха алигатора и побягнаха.

Заобикаляха дървета, провираха се между клони, докато най-сетне съзряха неголяма гола скала. Мястото им се стори безопасно, още повече че бе обградено със странен местен вариант на познатия им свиркотрън.

Скупчени на неравната повърхност, те лакомо се нахвърлиха върху още топлото месо. Присъедини се дори Дриф, чието лице не бе спряло да кърви след удара в острите камъни.

Точно в този миг до тях долетя отчаяният вик за помощ на Грен.

— Стойте тук и пазете храната — нареди Тоя. — Пойли да дойде с мен. Ще потърсим Грен и ще го доведем.

Предложението й бе съвсем разумно. Движението в гората бе опасно, още повече с храна.

Пойли и Тоя тъкмо заобиколиха свиркотръна и сякаш за да им помогне да се ориентират по-добре, викът на Грен долетя отново. Двете момичета завиха покрай ниско възвишение, покрито с бледоморави кактуси, и внезапно съзряха момчето. Проснат възнак под дървото, почти като техния алигатор, Грен лежеше притиснат от същата решетка.

— О, Грен! — възкликна Пойли. — Колко много ни изплаши!

Не бяха стигнали още до него, когато от клоните на близкото дърво видяха да пропълзява влажна яркочервена уста, същата като на цветето лигави устни. Зиналата й паст се надвеси над главата на момчето.

Без много да му мисли, Пойли се хвърли върху пълзящото растение и сръчно го сряза с ножа си. Лигавата маса се плъзна между пръстите й. Момичето прибра ножа си и обърна гръб на отминалата опасност.

— Пойли, внимавай! Над теб! — долетя предупредителният вик на Тоя, която се хвърли към приятелката си.

Усетил опасността, паразитът бе спуснал близо десетина от своите лазещи уста. Сега всички те висяха над главата на Пойли. Тоя бързо се разправи с тях. Те се опитаха да се дръпнат, но от прорезите вече обилно се стичаше белезникавата им течност. Реакциите в растителния свят съвсем не бяха от най-бързите.

Задъхани, двете момичета се обърнаха към Грен, който продължаваше да лежи притиснат до земята.

— Ще можете ли да ме освободите? — попита той, озъртайки се безпомощно.

— Аз съм водач. Разбира се, че мога да те измъкна — рече Тоя. — Тази решетка е част от дървото. Сега ще я накараме да се вдигне и ще се измъкнеш.

Тоя коленичи и започна да реже една от пръчките на решетката.

В земите, завладени от смокинята, където огромната й листна маса покриваше и най-затънтените кътчета, основният проблем за по-слабите видове бе оцеляването. При свиркотръна и създанията, на които бе дал живот, като дъмблърите например или цветето горяща урна, вродената им изобретателност бе подсказала най-доброто разрешение.

Но не само изобретателността беше решаваща. За растителността на Ничията земя например най-важна бе издръжливостта. Това произтичаше от голямата разлика между екземплярите изгнаници и техните роднини във вътрешността.

Дърветата от рода на мангровото например нагазваха в морето и ловяха смъртоносните водорасли. Други, като върбата убиец, бяха възприели някои от навиците на животинския свят и се хранеха с гниеща тъкан. Дъбът пък бе успял да стигне до другата крайност — спущаше подобни на решетки приспособления и притискаше до земята организмите, с които се хранеха корените му. Случваше се, умирайки от глад, същите тези корени да хранят дървото.

Естествено, Тоя не знаеше нищо. Разбираше само, че трябва да накара решетката, притиснала Грен, да се вдигне както бе направила другата, заклещила алигатора. Пойли се залови да й помага и започна да реже пръчките в другия край. Очевидно дъбът бе решил, че щетите ще бъдат твърде големи за него, и много скоро изтегли нагоре приспособлението си.

Пренебрегвайки всички табута, момичетата грабнаха Грен и тримата побягнаха към другите.

Всички заедно довършиха алигатора, като не забравяха да се оглеждат за дебнещи опасности.

Не без известно самохвалство Грен им разказа какво бе видял в жилището на термитите. Никой не искаше да му повярва.

— Термитите не са толкова умни, че да направят всичко това — обади се по едно време Веги.

— Всички вие видяхте крепостта, която бяха вдигнали. Стояхте дори върху нея.

— Но термитите от джунглата не са толкова способни — не пропусна да подкрепи Веги и този път Мей.

— Само че тук не е джунгла — възрази Грен. — Тук стават други неща. Много по-страшни.

— Стават само в твоята глава — не млъкваше Мей. — Разправяш ни всички тия измишльотини, за да не ти припомним, че ти не се подчини на Тоя. Как може да има прозорци под водата?

— Разказвам ви само онова, което видях с очите си — опитваше се да ги убеди момчето. Той очевидно бе започнал да се дразни. — Тук, на Ничията земя, всичко е по-различно. Много термити имат по телата си плесен, каквато не съм виждал досега. Много са грозни.

— И къде видя това? — попита Шрий.

Грен подметна във въздуха някакво прозрачно стъклено късче с необикновена форма и после бързо го скри в шепата си. Може би искаше да предизвика всеобщо любопитстпо или просто не му се щеше да говори за неотдавна преживяната уплаха.

— Когато решетката на онова дърво ме улови, погледнах нагоре към листата и между клоните зърнах нещо, от което косите ми настръхнаха. Плесен, каквато бях видял да обитава телата на някои от термитите, бе и там, по листата. Лъскава и блестяща като око.

— Тук наистина е твърде опасно — обади се Тоя. — Време е да се връщаме в гората, където всичко ни е познато. Хайде, ставайте!

— Нека да оглозгам този кокал — помоли Шрий.

— Тъкмо Грен ще ни разкаже историята си докрай.

— Ставайте, ставайте! Затъкнете добре душите в коланите си и правете каквото ви казвам.

Грен прибра дълбоко в колана си стъкълцето и скочи пръв, за да покаже, че е готов да се подчинява. Един по един всички се изправиха и в този момент над главите им преминаха две сенки; два звездолиста се бяха вкопчили в отчаяна схватка.

На тази Ничия земя, за която толкова често става дума, прелитаха птици; някои от тях намираха прехрана в морето, а други търсеха плячката си на сушата. Почти никога не нощуваха тук, знаейки отлично какви опасности ги дебнат.

Двата звездолиста водеха битка на живот и смърт и очевидно не обръщаха внимание къде се намират. По едно време се блъснаха в горните клони на дървото, недалеч от нашите пътници.

Изведнъж Ничията земя оживя.

Изгладнели и раздразнени, дърветата отърсиха и разпериха клони, наостриха бодли папрати, гигантски коприви разлюляха бради. Неизвестно откъде се появиха движещи се кактуси с готови за бой шипове. Пълзящи създания замеряха враговете с лепкава смола. Четириноги, подобни на онова пухкавото, което Грен срещна при термитите, притичваха насам-натам, след което се настаняваха между клоните, готови за нападение. Всичко, способно да се движи, тласкано от глада, заемаше позиция. В този момент Ничията земя се превърна в истинско бойно поле.

Растенията, лишени от крайници, застанаха нащрек, готови да налапат остатъците от плячката. Недалеч от децата висок храст от свиркотрън потрепваше с клони и бодли в очакване на битката. Тук гладът тласкаше иначе безобидното растение към далеч по-нападателни действия. Готово бе да бодне и най-невинен свой съсед. Подобно на него стотици други растения, дребни, неподвижни, но затова пък добре въоръжени, щяха да забравят за обречените птици във въздуха и да потърсят храна от всичко, попадащо в обсега им.

Висока върба убиец преместваше един след друг заритите си в пясъка корени, над които ситните камъчета се движеха като живи. Много скоро тя също щеше да вземе участие в борбата на живот и смърт.

Навсякъде цареше хаос. Птиците звездолисти бяха обречени.

— Вижте — възкликна Грен и посочи нагоре към клоните. — Там има от оная плесен.

Сред тънките като змии клонки на върбата убиец се мяркаха колонии смъртоносна плесен. Докато наблюдаваше двубоя на птиците, Грен ги бе мернал няколко пъти. По падналите наоколо растения също личаха следи от тях. Момчето потрепери, но очевидно на никого от спътниците му плесента не правеше впечатление. В края на краищата те чудесно знаеха, че смъртта има много лица.

Дребни клонки и листа започнаха да се сипят наоколо. Полумъртвите птици бяха вече плячка на хищни уста.

— Твърде близо сме до полесражението — обади се Пойли. — Най-добре е да се махаме оттук.

— Тъкмо се готвех да дам такава заповед — рече Тоя сухо.

Децата се надигнаха и поеха напред. Стискаха здраво по един дълъг прът, с който проверяваха къде стъпват. Безмилостните действия на върбата убиец ги караха да бъдат нащрек.

Дълго вървяха така, преодолявайки едно след друго често пъти смъртоносни препятствия. Най-сетне умората надделя. Намериха един кух дънер. Избутаха с тоягите отровното създание, което живееше в него, и се сгушиха в тясното пространство. Когато отвориха очи, разбраха, че са пленници. Двата края на дънера бяха плътно затворени.

Дриф се бе събудила първа и първа бе забелязала какво се е случило. Изплашеният й вик стресна другарите и. Те се огледаха и веднага разбраха, че останат ли по-дълго, ще се задушат. Стените на дънера, съвсем сухи, преди да влязат, сега бяха лепкави от стичащата се по тях сладникава течност. Тя очевидно трябваше да разяде плътта им.

Поваленият дънер не беше нищо друго, освен един гигантски стомах, в който сами безразсъдно се бяха напъхали.

В продължение на стотици хиляди години торбестият бряст бе изоставил окончателно опитите си да извлича храна от негостоприемните брегове на Ничията земя. Постепенно кореновата му система бе закърняла и дървото бе възприело настоящия хоризонтален начин на живот. Имитираше изсъхнал повален дънер. Клоните и листната му маса на пръв поглед изглеждаха отделени. Именно тях бяха изхвърлили от вътрешността децата. Вид примамка за нищо неподозиращите други създания.

Обикновено торбестият бряст успяваше да прилъже главно растения. Но седемте човешки същества също бяха добре дошли. Притиснати в хлъзгавия, лепкав затвор, те отчаяно се опитваха да пробият дънера с ножовете си. Безуспешно. Течността все по-обилно се изливаше над главите им.

— Безполезно е — задъха се Тоя. — Нека си отдъхнем и да се помъчим да измислим нещо.

Децата се скупчиха уплашени и смълчани в непрогледния мрак.

Грен се стараеше да подреди мислите си. Мъчеше се да не забелязва стичащата се отвсякъде лепкава течност.

Спомни си как изглеждаше дънерът отвън. Бяха се изкачили по малко възвишение, заобиколиха подозрително гола купчина пясък и откриха торбестия бряст в тревата на върха. Отвън им се бе видял съвсем гладък…

— Ха! — възкликна той.

— Какво има? — попита Веги. — Какво стана? — Сърдит бе на всички. Нима той не беше мъж, когото всички бяха длъжни да пазят и защитават.

— Сега трябва да се наредим с лице към ей тази стена. Така ще накараме дънера да се претърколи надолу.

— С какво ще ни помогне това? — изсумтя Веги в мрака.

— Прави каквото ти казват, дребосък такъв — яростно изсъска Тоя.

Всички се подчиниха на дадения знак. И Тоя, както и Веги, не можеше да разбере какво имаше предвид Грен, но трябваше да пази авторитета си.

— Бутайте с всички сили, бързо!

Те опипом застанаха в редица и действително се увериха, че посоката е правилна.

— Готови ли сте? — попита Тоя. — Бутай! Още бутай!

Пръстите им потъваха в лепкавата смес, но децата упорито натискаха.

Торбестият бряст се помести. Децата извикаха възторжено в един глас, усетили, че дънерът се претърколи веднъж и после отново и отново.

Много скоро разбраха, че няма смисъл да бутат повече. Както се беше надявал Грен, дънерът се движеше от инерцията на собствената си тежест надолу по склона. Децата се въртяха през глава.

— Бъдете готови при първа възможност да помогнете. При първа възможност! В подножието на склона дънерът най-вероятно ще се разцепи.

Щом стигна до пясъка, дънерът забави ход, а когато и склонът стана полегат, спря напълно. Листната част от торбестия бряст ги следваше отблизо и когато дървото замря, тя скочи отгоре му и се приготви да пъхне смукалата си вътре. Беше закъсняла.

Нещо се размърда под пясъчната повърхност.

Белезникав, подобен на корен израстък се подаде, а след него — втори, трети и много скоро дънерът се оказа плътно обгърнат през средата. Докато листното образувание се измъкваше, дирейки спасение, дебнещата върба убиец се появи встрани. Все още затворени в тесния дънер, децата чуха как той пропуква под нечий натиск.

— Пригответе се за бягство — прошепна Грен.

На пръсти се брояха създанията, които можеха да издържат „прегръдката“ на върбата убиец. Жертвата й бе напълно беззащитна. Всичко, попаднало в прегръдката на пипалата, пукаше като счупени ребра. Притиснат по този начин от няколко страни, дънерът се разпука подобно черупка.

Щом лъчите на слънцето проникнаха до телата им, децата скочиха и побягнаха накъдето им видят очите.

Единствено Дриф не успя да се измъкне. Единият й крак остана заклещен, момичето крещеше, обзето от паника, и отчаяно се дърпаше. Озовали се вече сред високата трева, останалите изведнъж спряха и се обърнаха назад.

Тоя и Пойли се спогледаха и се спуснаха обратно.

— Върнете се, глупачки! — викаше след тях Грен. — Ще улови и вас!

Момичетата не му обърнаха внимание и смело нагазиха в пясъчната ивица.

— Спрете! — все така изплашен викна Грен, но въпреки това и той се спусна подире им.

На около три метра от тях бе стволът на високата върба убиец. Сред клоните й проблясваха тъмнозелените гънки на плесента, която бяха видели преди. Страшно бе дори за гледане. Грен недоумяваше как се осмеляваха останалите да стоят още тук. Той се хвърли към Тоя, започна да я блъска, като не спираше да вика, че трябва да спаси душата си.

Момичето се преструваше, че не го чува. Само на десетина сантиметра от белезникавите корени, двете с Пойли се мъчеха да освободят Дриф. Кракът й се беше заклещил в една цепнатина. Най-сетне нещо сред отломките се размести и те успяха да измъкнат момичето. Подкрепяйки я от две страни, Пойли и Тоя се затичаха обратно към високата трева, където ги чакаха останалите.

В продължение на няколко минути децата едва поемаха въздух от умора и напрежение. Телата им бяха целите покрити с лепкавата течност и с прахоляк, така че трудно се различаваха едно от друго.

Тоя първа се отпусна на земята.

— Грен, отстранявам те от групата — рече тя с едва сдържан гняв. — От този момент нататък си прогонен!

Момчето скочи с пълни със сълзи очи. Всички се бяха втренчили в него. Знаеха, че няма по-страшно наказание от това да бъдеш изгонен от групата. Рядко се прилагаше спрямо жени, но никой не беше чувал да се постъпва така с мъж.

— Не можеш да го направиш — извика Грен. — И защо? Посочи поне някаква причина.

— Ти ме удари — отговори Тоя. — Аз съм твой водач, а ти си позволи да ме удариш. Опита се да ни попречиш да спасим Дриф. Готов беше да я оставиш да умре. Пък и винаги си толкова своенравен. Не мога повече да ти бъда водач, ето защо трябва да си отидеш.

Всички, с изключение на Дриф, бяха вече скочили на крака, разтревожени и недоумяващи.

— Това са лъжи!

— Не, не са. — После, сякаш разколебана, тя се обърна към останалите петима, които с тревога следяха разговора помежду им. — Е, какво, не е ли вярно?

Стиснала ранения си крак, Дриф с готовност се съгласи. И Шрий, приятелка на Дриф, се присъедини. Веги и Мей само кимнаха; чувствуваха се виновни, защото не бяха се притичали на помощ на Дриф, и вероятно смятаха, че като подкрепят Тоя, ще изкупят вината си. Единствена Пойли, най-близката приятелка на Тоя, показа макар и слабо несъгласие.

— Няма значение дали това, което казваш, е вярно — заяви момичето. — Аз знам едно, ако не беше Грен, отдавна всички да сме умрели в торбестия бряст. В случая той ни спаси и трябва да сме му благодарни.

— Не е вярно, спаси ни върбата убиец.

— Ако не беше Грен…

— Пойли, не се меси. Ти сама видя, че той ме удари. Трябва да напусне групата! Казах вече, той е прокуден.

Двете малки жени се смериха с гневни погледи.

Инстинктивно бяха посегнали към ножовете.

— Той е наш мъж. Не можем да го пуснем току-така! — рече Пойли. — Говориш глупости, Тоя.

— Да не би да си забравила, че при нас е и Веги!

— Веги е още мъжко дете и ти много добре го знаеш!

— Но вече съм достатъчно голям, за да ти направя бебе, Пойли — ядосано се обади Веги и заподскача, за да покаже колко е мъжествен. — Я ме погледни. Не изглеждам по-зле от Грен.

Момичетата го побутнаха да седне, за да не им пречи, и продължиха да се карат. Останалите също започнаха да се препират. Млъкнаха едва когато Грен избухна в сълзи от безсилен яд.

— Всички вие сте истински глупаци! — провикна се той, хълцайки. — Аз единствен зная как да се измъкнем от Ничията земя. Без мен няма да се справите.

— С всичко можем да се справим и без теб — обади се Тоя. — Имаш ли някакъв план?

— Страхотен водач си, Тоя, няма що! — засмя се горчиво Грен. — Ти дори не знаеш къде се намираме. Още не си разбрала, че сме на границата на Ничията земя. Погледни. От тук се вижда нашата гора.

И той демонстративно посочи към джунглата.