Брайън Олдис
Дългият следобед на Земята (19)

Глава деветнадесета

Подчинявайки се на гъбата, Грен започна да разглежда дългокрачковците. Имаха добре развита коренова система, но цветовете бяха доста примитивни и макар обърнати към слънцето, те привличаха сърцевидните пеперуди. Под петте обикновени листчета на цвета растеше непропорционално голяма семенна кутийка с формата на цилиндър, от който излизаха гъвкави, накъдрени тичинки, напомнящи морски анемонии.

Всичко това Грен огледа без особен интерес. Много по-вълнуващо бе онова, което се случваше с цвета по време на опрашване. Погледът на Ятмур съвсем случайно попадна на дървесна муха, която премина със силно жужене покрай нея и кацна върху пестника на близкия цвят. С необикновен силен звук цветът и цилиндърът се стрелнаха нагоре, подети от пружина, изскочила от вътрешността на семенната кутийка.

Изплашена, Ятмур се скри в най-близкия храст, Грен също бе наблизо.

 

 

Всичко онова, което не представляваше особена заплаха, не представляваше интерес. Те бяха виждали как така наречените от тях дългокрачковци се държат по време на опрашването.

— Според статистиките вие сте по-способни от вашите шефове — не спираше да нарежда Красавица над тях. — Не забравяйте какво се случи със Съюза на служителите от Междупланетни превози в Бомбай! Защитете правата си, докато все още ги имате!

Само на няколко крачки от двамата младежи ново растение се готвеше да изстреля цилиндъра на семенната си кутийка.

— Хайде да се махаме — предложи Грен. — Да идем да поплуваме.

Едва изрекъл тези думи и усети гъбата да напомня за присъствието си. Той се олюля и се строполи върху близкия храст, сгърчен от болка.

— Грен! Грен! Какво става? — извика Ятмур и го дръпна за рамото.

— Аз… — думите отказваха да се отронят. Устните му посиняха, крайниците му не се подчиняваха. Гъбата го наказваше, като парализираше нервната му система.

— Бях твърде милостива към теб, Грен. Ти си само един нещастен зеленчук. Предупредих те! В бъдеще ще издавам нареждания, а ти ще се подчиняваш. Не съм очаквала да мислиш кой знае колко, но поне можеш да правиш наблюденията, върху които да мисля. Ето сега е моментът да открием нещо ценно, свързано с тези растения, а ти като пълен тъпак си тръгваш. Да не искаш да изгниеш тук, на тази скала? Ще ти напомням непрестанно за себе си, ето така!

Грен се свлече на земята и зари лице в тревата и калта. Разплакана, Ятмур се опита да му помогне.

— Пак магическата гъба, нали? — попита тя през сълзи и с отвращение огледа лъскавата кора, която обгръщаше врата и главата на нейния любим. — Грен, скъпи мой. Спуска се мъгла, трябва да се махаме оттук. Да слезем при другите.

Той поклати глава. Отново владееше тялото и крайниците си — болката бе стихнала, но се чувствуваше като смазан.

— Гъбата настоява да остана тук — едва пророни той. Сълзи на безпомощност напираха в очите му. — Иди долу при рибарите.

Ятмур се изправи отчаяна, собствената им безпомощност я вбесяваше и в същото време я натъжаваше безкрайно.

— Ще се върна много скоро. Някой трябва да наглежда дебелаците. Толкова са глупави, че ако не им наредиш, няма да се сетят дори да ядат. — Спускайки се по склона, момичето тежко въздъхна: — О, велики духове на слънцето, прогонете магическата гъба, преди да е убила с жестокостта и злобата си моя любим.

За нещастие духовете на слънцето се оказаха твърде слаби. Откъм морето задуха мразовит вятър и разстла гъста мъгла, която скри напълно небесното светило. Край брега мина айсберг. Скърцането и пукането му отекваха още дълго след като изчезна нейде в мъглата.

Легнал сред храстите, Грен наблюдаваше. Над него Красавица ритмично обикаляше и редеше своите лозунги.

Трети представител на дългокрачковците се надигна, готов да изстреля своята семенна кутийка. След като слънцето вече се бе скрило, процесът протичаше чувствително по-бавно. Голямата суша се бе скрила в мъглата. Над главата на момчето прелетя пеперуда, която бързо се загуби от погледа му. Грен отново остана сам върху скалистото възвишение, сред всепроникващата влага. Бе сам, отделен от себеподобните си и от намесата на гъбата. Преди време тя го бе убедила, че го очаква слава и власт, но сега само му се гадеше. Така или иначе не знаеше по какъв начин да се отърве от нея.

— Ето, още едно тръгва — наруши мислите му неговата повелителка. Четвърто растение се готвеше да изстреля своя цилиндър със семена. Много скоро той увисна като отрязана човешка глава. Вятърът го разлюля и го блъсна в съседния. Напомнящите на анемонии израстъци се вкопчиха един в друг и по този начин заклещиха неподвижно цилиндрите, които се полюшваха леко, стъпили на своите дълги като крака стебла.

— Виж ти! — възкликна гъбата. — Не ги изпускай от поглед, човече. И не се тревожи. Цветовете не са отделни растения. Изникнали са от ония шест израстъка, които видяхме и нарекохте пълзящи лапи. Наблюдавай внимателно и ще забележиш, че останалите цветове от тази група ще се опрашат след малко.

Част от вълнението на гъбата се предаде и на Грен и той престана да усеща студа, идещ от влажните камъни. Гледаше и се взираше, а и какво ли друго му оставаше. След известно време Ятмур се върна и метна отгоре му плетена от рибарите рогозка. После безмълвно легна до него.

Най-сетне пети цвят се опраши и пое пътя си нагоре. Стъбълцето на кутийката се изправяше и същевременно се наклони към съседната; преплетоха мустачки и групата се оформи.

— Какво значи това? — попита Ятмур.

— Чакай малко — прошепна Грен и едва изрекъл тези думи, шестата, последна кутийка се устреми нагоре. Потрепваща на тънкото стъбълце, тя очакваше вятъра. Той наистина не закъсня. Шестте цилиндъра се съединиха в едно здраво цяло. Погледнато отдалеч, то напомняше на летящо създание.

— Може ли вече да си тръгваме? — попита Ятмур.

Грен трепереше целият.

— Кажи на момичето да ти донесе нещо за ядене — обади се гъбата. — Ти още никъде няма да ходиш.

— Да не си решил да останеш тук завинаги? — попита нетърпеливо момичето, когато Грен й предаде нареждането на гъбата.

Той поклати глава. Не знаеше. Ятмур припряно тръгна и скоро се загуби в мъглата. Забави се доста, преди да се върне, и през това време дългокрачковците минаха през още един етап от своето развитие.

Мъглата бе започнала да се разсейва. Хоризонталните лъчи на слънцето огряха стъблата и те заблестяха с бронзов оттенък. Сякаш подтикнато от слабата топлина, едното от дългите стъбла се помести. Основата му се откъсна от корените и се превърна в крак. Същото се случи и с останалите пет. Едно по едно те се освобождаваха. И тогава… о, да! Нямаше грешка, семенните кутийки започнаха да се спускат надолу по хълма като на кокили — бавно, но неотменно.

— Върви след тях — нареди гъбата.

Грен се изправи с мъка и тръгна. Ятмур го следваше на няколко крачки. Красавица, без да спира изказванията си, кръжеше над главите им.

Дългокрачковците поеха по пътеката, която младежите обикновено използваха, за да отидат на плажа. Щом забелязаха странната група, рибарите се разпищяха и мигом изчезнаха в храстите. Невъзмутимо, създанието продължаваше да се движи стъпка по стъпка, прекоси внимателно бивака им и се насочи към пясъка на брега.

Но и там не спря. Нагази във водата, докато шестте цилиндъра на семенните кутийки не заплуваха на повърхността. Течението ги пое и ги насочи към сушата отсреща. Скоро се загубиха в мъглата. Красавица ги придружаваше известно време, но после се върна, потънала неочаквано в мълчание.

— Видя ли? — възкликна гъбата, но толкова развълнувано и шумно, че Грен улови главата си, пронизана от остра болка. — Ето го нашия път за избавление, Грен! Тези растения виреят тук, където има достатъчно пространство, но после се връщат на голямата суша и там разпръскват семената си. Щом тези мигриращи зеленчуци могат да стигнат отсрещния бряг, значи ще отведат и нас!

 

 

Дългите израстъци на растението леко се подгъваха точно там, където би трябвало да има колена, ако наистина бяха крака. Бавно, сякаш страдаха от ревматизъм, те се местеха един след друг, с продължителни, характерни за растителния свят почивки.

Грен доста се затрудни, докато събере рибарите и ги убеди да предприемат рискованото пътешествие. Те бяха готови да понесат и най-страшния бой, но за нищо на света да не изоставят острова в името на някакъв си въображаем рай.

— Не можем да останем дълго тук. Вероятно много скоро храната ще свърши — обясняваше Грен на разтрепераните дългоопашковци.

— Пастирю, бихме ти се покорили с радост, ако тук нямаше никаква храна. Тогава тръгваме на крачещи стъбла през водния свят. А сега ядем чудесна храна и никъде няма да вървим, докато не се свърши.

— Но тогава ще бъде прекалено късно. Трябва да заминем сега, когато растенията са в период на заминаване.

Последваха нови протести, придружени от пляскания по бедрата и гърдите.

— Никога преди не сме виждали дългокрачковците да крачат, нито пък някой да тръгва с тях. Къде са се крили според теб? Ужасен пастирю, ти и твоята жена, дето нямате опашки, сами вървете. Ний не щем. Оттук ще ви погледаме как заминавате.

Грен не си направи труд да търси повече разумни доводи. Наведе се и грабна първата попаднала му пръчка. Стана излишно да обсъждат повече проблема. Рибарите бяха отведени до няколко крайбрежни скали, надвиснали над самата вода, където шест растения дългокрачковци току-що се бяха разтворили.

Под командата на гъбата Ятмур и Грен се заеха да събират храна, завиваха я в листа и я прикрепяха със стъбла от къпини за семенните кутийки. Скоро всичко беше готово за заминаване.

Четиримата рибари насила бяха качени върху четири цилиндъра. Казаха им да се държат здраво. Грен обиколи един по един цветовете и натисна с ръка всеки цвят в средата. Щом пружината отдолу се разви, допълнителната тежест накара цилиндъра да се килне встрани, наместо да изскочи нагоре. Заприлича на щраус с отрязана глава, а нещастният рибар отгоре пищеше и риташе с крака.

— Мамичко! Дърво наше скъпоценно! Помогни на своя любим син! — молеше се човекът, но помощ така и не идваше. Той отпусна за миг ръце, което се оказа фатално. Полетя надолу сред истински дъжд от припаси — същински Икар, който не спираше да нарежда — и цопна в морето. Течението го пое и го отнесе. Главата му изплуваше от време на време на повърхността.

Освободена от товара си, кутийката цилиндър се изправи рязко и се удари в съседните три. В резултат на което те се свързаха здраво.

— Наш ред е! — обърна се Грен към Ятмур.

Момичето стъписано гледаше още след загиналия рибар. Приятелят й я улови за ръката и почти насила я избута върху още неразтворените цветове. Без да показва с нещо че е ядосана, тя се отскубна от момчето.

— Ще трябва ли да набия и теб като шкембелиите? — попита Грен.

Ятмур не се засмя.

И той, като видя, че не приема шегата, стисна по-здраво сопата. Накрая момичето се подчини и се покатери върху цилиндъра.

Двамата впиха пръсти в жилките на растението и в следващата минута полетяха нагоре. Красавица все така се носеше над тях и ги молеше да не забравят своите интереси. Ятмур бе изплашена до смърт. Зарила лице в чашката, тя почти не можеше да диша от силния аромат на цветето. Виеше й се свят.

Една ръка плахо докосна рамото й.

— Ако от страх ти се дояде, не яж от това противно цвете, а опитай вкусната риба, дето няма крака, която ние, умните момчета, уловихме.

Ятмур вдигна очи към нервно дъвчещия рибар до себе си, взря се в топлите му големи очи. Цветният прашец бе обагрил косите му и те изглеждаха невероятно руси.

Момичето избухна в сълзи.

Съвсем объркан, дебеличкият й съсед пролази малко напред и я прегърна през рамо с косматата си ръка.

— Няма защо да мокриш толкова рибата, защото тя не може да ти стори нищо.

— Аз не за това — рече тя. — Мъчно ми е, че докарахме и на вас, горките, толкова неприятности…

— Ние, клетите тумбачести хора, загубихме всичко! — двамата му събратя сякаш само това чакаха и започнаха да нареждат. — Жестоко беше наистина да ни докарате чак тук.

Грен внимателно следеше процеса на свързване на шестте цилиндъра. Очакваше да види първите признаци на отделяне на стъблата от корените. Шумните жалби на спътниците му отвлякоха за миг вниманието.

Пръчката му се стовари върху тлъстите им рамене. Шкембелията, който се опитваше да утеши Ятмур, се дръпна рязко. Отдръпнаха се и другите.

— Оставете я на мира! — извика злобно Грен и коленичи върху своя цилиндър. — Ако само я докоснеш още веднъж с мръсните си ръце, ще те метна върху скалите!

Ятмур се нацупи, но не каза нищо.

Всички запазиха пълно мълчание, докато растението не се отправи полека към водата.

Вълнението, което обзе гъбата при първите стъпки на стъблата, се предаде и на Грен. Едно след друго и шестте се откъснаха от корените. Подвижната система спираше от време на време, за да запази равновесие. Сетне отново тръгваше. Спираше и пак потегляше. С все по-малко колебание. Поемаше в посоката, която бяха следвали и другите като нея — там течението не бе така силно. Красавица следваше хората високо над главите им.

След като нагази във водата, системата заплува по повърхността. От всички страни тихо се плискаха вълни.

— Прекрасно! — възкликна Грен. — Най-сетне сме свободни. Няма да гледам повече този омразен остров.

— Не можем да се оплачем. Нищо лошо не ни се случи на него — обади се Ятмур. — Ти сам дори казваше, че си готов да останеш.

— Не можехме да живеем там вечно — презрително подхвърли той същото, което бе казал и на рибарите.

— Много й е лесно на твоята гъба. Интересуват я само неща, които може да използува — шкембелиите, теб, мен, дългокрачковците. Само че те не растат специално заради нея. Бяха си там и преди ние да стъпим на острова. А и сега се отправят към голямата суша, защото такъв е пътят им. Возим се на тях и си мислим, че сме много умни. А така ли е в действителност? Тези нещастни дебелаци с нас също си мислят, че са страшно умни, ала според нас са големи тъпаци. Ами ако и ние се окажем глупави?

Грен никога не я беше чувал да говори така. Гледаше я ококорен, без да знае какво да отговори, но най-сетне гневът му се притече на помощ.

— Ятмур, ти сигурно ме мразиш. Иначе не разбирам защо говориш тези неща. Нараних ли те? Нима не се грижа за теб, не те пазя и не те обичам? Чудесно знаем, че тумбаците са глупави. Казваш го само за да ме обидиш.

Ятмур се престори, че не е чула безсмислената му забележка.

— Возим се върху дългокрачковците, но не знаем къде отиваме. Насложихме собствените си желания върху тези на растенията.

— Отиваме към голямата суша, естествено — ядосан рече Грен.

— Така ли? А защо не се огледаш?

И тя махна с ръка. Плавателното им приспособление бе поето от някакво течение и сега се движеше успоредно на брега. Дълго време Грен не сваляше разгневен поглед от скалите встрани от тях, докато не се увери какво всъщност става.

— Доволна ли си? — изсъска той.

Ятмур предпочете да замълчи. Тя се наведе напред и потопи ръка във водата, но бързо я отдръпна. На острова ги бе довело топло течение. А сега то бе студено и ги носеше към своя извор. Сякаш този студ стегна и сърцето й.