Брайън Олдис
Дългият следобед на Земята (10)

Глава десета

В желанието си по-скоро да се отърват от торбестия бряст те не бяха обърнали внимание на пейзажа. Нямаше почти никакво съмнение, че Грен е прав. Наистина се намираха на границата на Ничията земя.

Съвсем наблизо възлестите и изкривени стебла на дърветата растяха много по-нагъсто, сякаш се стремяха да образуват стена. Сред тях стърчаха изправени като щикове тръни, треви с неимоверно дълги и толкова остри листа, че с тях можеше да се пререже с един замах човешка ръка. Във всичко това гъсто се преплитаха къпинови клони и се образуваше плътна преграда, гъсталак, в който бе истинско самоубийство да влезеш. Растенията бяха нащрек, подобно войници в очакване на общия враг.

А общият враг имаше доста страшен вид.

Огромното смокиново дърво, разпростряло се до всички възможни кътчета на континента, се издигаше високо и заплашително над вкопчилите се в живота остатъци от растителни видове на Ничията земя. Долните клони на гигантската смокиня бяха покрити с много гъста листна маса. Тя бе надвиснала над стената, сякаш искаше да спре и най-слабия лъч слънчева светлина.

Неоценима помощ на смокинята оказваха и много от странните създания, които населяваха джунглата — дърветата капани, съсухрекът и смъртоносното цвете лигава уста и какви ли не още. Подобно на пазачи, те обикаляха и охраняваха територията на гигантското дърво.

Джунглата, примамливо убежище за децата, сега им бе показала острите си нокти.

Грен наблюдаваше спътниците си, обърнали лица към двойната стена от враждебно настръхнала растителност. Всичко бе замряло. Не се усещаше дори онзи съвсем лек бриз, идещ от морето. Само сърцата им се свиваха от страх.

— Сами виждате — обади се Грен. — Оставете ме тук. Тъкмо ще мога да ви наблюдавам как ще преминете през тази преграда. Много съм любопитен да видя как ще го направите.

Сега инициативата беше в негови ръце и той се наслаждаваше на победата си. Децата поглеждаха ту към него, ту към стената, после отново към него.

— И ти не знаеш как да преминем оттатък — рече Веги, обзет от съмнения.

— Напротив, зная — самодоволно се засмя Грен.

— Вероятно се надяваш, че термитите ще ти помогнат — обади се Пойли.

— Не.

— Тогава какво?

Той ги изгледа предизвикателно. Сетне се обърна към Тоя.

— Ще ви покажа пътя, ако ме последвате. Тоя няма глава за това, а аз имам. Не искам да бъда повече прокуден. Ще ви водя вместо Тоя. Изберете ме за ваш водач и ви обещавам безопасност.

— Ти наистина си мъжко дете — презрително подхвърли Тоя. — Прекалено много бърбориш и не преставаш да се хвалиш.

— Водачи стават жените, а не мъжете — възрази неубедително Шрий.

— Тоя е лош водач — изкрещя Грен.

— Не е вярно — възрази Дриф. — И е по-смела от теб.

Останалите мълчаливо се съгласиха, дори Пойли. Нямаха пълно доверие на Тоя, но не вярваха много и на Грен.

Пойли се приближи до момчето.

— Знаеш какъв е законът — рече му тя тихо. — Ще бъдеш прокуден, ако не ни осигуриш възможност да се измънем.

— А ако ви предложа такава възможност?

— Тогава ще останеш с нас. Само не се надявай да изместиш Тоя. Не е редно.

— Аз съм този, който ще каже кое е редно и кое — не.

— Това също не е редно.

— Ти си единственият разумен човек тук, Пойли. Недей да спориш с мен.

— Не искам да те изпъдят от групата. Аз съм на твоя страна.

— Вижте тогава! — обърна се момчето към всички и извади странно по форма стъкълце, което им бе показал преди. — Намерих го, докато лежах затиснат от рамката. Нарича се слюда или стъкло. Може и морето да го е изхвърлило. Струва ми се, че термитите го използват, за да гледат през него под водата.

Тоя посегна да разгледа стъкълцето, но момчето предвидливо дръпна ръка.

— Като го държиш срещу слънцето — продължаваше Грен, — под него се явява друго малко слънце. Докато лежах под рамката, изгорих с него ръката си. По същия начин вероятно щях да прегоря и отделните пръчки и да се освободя, ако не бяхте дошли. Можем да изгорим проход в стената и да се измъкнем от Ничията земя. Само да подпалим няколко сухи клони и треви и огънят ще поеме. Вятърът ще го разгори и гората ще пламне. Нищо на този свят не устоява пред огъня, ще тръгнем след него и той ще ни отведе в джунглата.

Децата се спогледаха.

— Грен е много умен — рече Пойли. — Може и да успее да ни спаси.

— А може и нищо да не излезе — упорствуваше Тоя.

Ядосан, Грен я замери с парчето стъкло.

— Ама че глупачка! Главата ти е пълна с жаби. Теб трябваше да изпъдим.

Момичето грабна стъкълцето и отстъпи.

— Грен, ти си полудял, не се чуваш какво говориш. Махни се, преди да сме те убили — изкрещя тя.

— Видя ли как се държи с мен, Веги! — гласът му трепереше от яд. — Тя не може да бъде водач. Или ние ще се махнем, или тя.

— Тоя никога не ми е сторила нищо лошо — обади се намусено Веги с единственото желание да избегне кавгата. — Не искам да бъда прокуден.

Доловила колебанието му, Тоя бързо се възползва от него.

— Започне ли спор в една група, тя скоро неизбежно се разпада. Такъв е животът. От нас двамата с Грен единият трябва да си отиде. И вие ще решите кой да бъде. Говорете. Нека всеки, който предпочита аз да си отида, да се обади.

— Така не е честно — извика Пойли.

Настъпи неловко мълчание.

— Да си отиде Грен — прошепна Дриф.

Момчето извади ножа. Веги тутакси скочи на крака, също с нож в ръка. Зад него бе застанала Мей. Много скоро всички бяха насочили оръжие срещу Грен. Единствена не помръдваше Пойли.

Върху лицето на Грен се изписа огорчение.

— Върни ми стъклото — протегна ръка той към Тоя.

— Сега то е наше — рече тя. — Можем да направим малко слънце и без теб. Върви си, преди да сме те убили.

Грен огледа всички. Сетне се извърна и безмълвно се отдалечи.

Не можеше да преглътне обидата. А и знаеше, че пред него няма никакво бъдеще. Изключително опасно бе да се движи сам в джунглата, а тук, извън нея, бе двойно по-опасно. Успееше ли да се добере до средните слоеве на гората, съществуваше вероятност да срещне и други хора, но групите бяха малобройни и твърде боязливи. Дори да го приемеха, никак не го блазнеше мисълта, че трябва да се приспособява към нови хора.

Ничията земя не бе най-подходящото място за разходка на дълбоко огорчен човек. Само пет минути след като се отдели от останалите, той попадна в плен на някакво растение.

Земята под краката му бе очевидно пресъхнало речно корито. Грамадни камъни се изпречваха пред него, спъваше го на всяка крачка и ситен чакъл. Тук растеше само остра като бръснач трева.

Докато крачеше без посока из пресъхналото корито, Грен усети нещо леко да кацва на главата му. Не веднъж се бе изплашвал до смърт от странните създания, които прилепваха към някои обитатели на гората. Тази форма на живот бе всъщност мутирала гъба. В продължение на векове тя бе възприела нови начини на прехрана и размножаване.

Грен стоя известно време, без да помръдне, и дори не смееше да трепне. Само веднъж се опита да вдигне ръка нагоре, но бързо я спусна. Имаше чувството, че главата му е изтръпнала.

Най-сетне пристъпи до близкия камък и опря гръб в хладната му повърхност. Проследи с поглед пътя, който бе изминал дотук. Намираше се под дебела сянка в едно блатисто място. На върха на пресъхнал водопад ярка слънчева светлина огряваше белезникави и зелени листа.

Той неясно се досещаше, че и след неговата смърт всичко това щеше да продължи да съществува, и след разлагането на тялото му други същества щяха да се хранят с него. Струваше му се твърде невероятно да стигне до Върховете, като прадедите си. Само че нямаше кой да се погрижи за неговата душа. Животът бе кратък и какво бе човекът? Нищо.

— Ти си човек!

Думите стигнаха до съзнанието на момчето, изречени от призрачен беззвучен глас, сякаш случайно отронен звън на захвърлена лира. Грен бе така стъписан, че дори не се изненада. Бе опрял гръб в камъка и сянката се простираше широко наоколо. Защо да няма и беззвучни гласове, които да съвпадат с мислите му?

— Кой говори? — попита небрежно момчето.

— Ти ме наричай гъба. Ще бъда винаги с теб. Мога много да ти помогна.

Грен подозираше, че гъбата никога досега не бе използвала думи, толкова бавно идваха те една след друга.

— Нуждая се от помощ — каза той. — Аз съм прокуден.

— Разбрах това. Прилепих се до теб, за да ти помогна. Винаги ще бъда с теб.

Момчето се почувствува страшно неловко, но попита:

— Как ще ми помогнеш?

— Както на всички останали — отвърна гъбата. — Щом веднъж тръгна с тях, никога не ги изоставям. Много същества нямат мозък, а аз съм мозък. Събирам мисли, има и други от моя род, които действат като мозък, и те прилепват към някои същества и им помагат да се справят по-добре.

— Ще мога ли и аз да се справям по-добре от останалите хора? — попита Грен.

Листата над него все така бяха облени от ярка слънчева светлина. В главата му всичко се бе объркало. Имаше чувството, че разговаря с богове.

— Никога досега не сме улавяли човек — промълви гласът. Този път вече думите идваха по-бързо. — Ние, гъбите, живеем само в гранични райони като Ничията земя. Вие обитавате джунглата. Ти си много добра находка. Ще те направя много силен. С моя помощ ще можеш да отидеш където пожелаеш.

Грен предпочете да замълчи и продължаваше да стои, опрян на хладния камък. Чувствуваше се изнемощял и се радваше на всеки изминал миг. Гласът прозвуча отново.

— Много неща за хората са ми известни. Измина доста време от създаването на нашия свят и на света извън него. Някога, много отдавна, преди Слънцето да стане толкова горещо, вие, двуногите, сте управлявали този свят. Тогава сте били едри, близо пет пъти по-високи от теб сега. Смалили сте се, за да се приспособите към условията и да оцелеете. В онези дни моите деди са били съвсем мънички, но оттогава са настъпили много промени, бавни и почти незабележими. Сега ти си едно съвсем дребно създание от света на тревите, а аз съм в състояние да те победя.

Грен размишлява известно време и най-сетне попита:

— А ти откъде знаеш всичко това, гъбо, щом никога не си срещала човек?

— Изследвах твоя мозък. Много от спомените и мислите ти са наследени от далечното минало, само че са така дълбоко скрити в съзнанието ти, че не можеш да ги достигнеш, а аз мога. Чрез тях прочетох историята на твоя род. И моят род може да бъде също толкова велик, колкото твоят.

— Ще стана ли и аз велик?

— Вероятно това е един от начините…

Неочаквано на Грен му се доспа неудържимо. Сънува странен неуловим сън, неуловим като проблясващи, изплъзващи се между пръстите риби.

Събуди го внезапно раздвижване наблизо. На залетия от слънчева светлина бряг на пресъхналата река стоеше Пойли.

— Грен, скъпи — рече тя, щом видя, че момчето се раздвижи. — Напуснах групата, за да бъда с теб.

Умът на момчето бе съвсем бистър и хладен като изворна вода. Доскоро неизвестни нему неща бяха изплували в съзнанието му. Той бързо се изправи.

Момичето се взря по-внимателно в своя избраник. С ужас забеляза, че също като клоните на дървото капан и върбата убиец и той е покрит с плесен. Тя тръгваше от косите му, спускаше се надолу по тила, сетне извиваше напред и образуваше нещо като къдрава яка около шията. Преплетените й тъмни гънки проблясваха.

— Но, Грен… Плесента! — извика Пойли ужасена и отстъпи назад. — Ти целият си покрит с нея.

Момчето се изкатери на брега и я улови за ръка.

— Няма нищо, Пойли, не се безпокой. Плесента се нарича „гъба“. Няма да ми причини нищо лошо. Може само да ни помогне.

Пойли замълча. Тя добре знаеше, че и в джунглата, както и в Ничията земя важи правилото — грижи се само за себе си и за нищо друго.

Затова предполагаше, че плесента по-скоро иска да се храни от другите, за да се размножи по-бързо и в крайна сметка да унищожи гостоприемния си домакин.

— Плесента е наш враг, Грен — рече тя. — Нима може да е нещо друго?

Момчето се отпусна на колене и я придърпа до себе си, шепнейки успокоителни слова.

Помилва рошавата й глава.

— Гъбата може да ни научи на много неща. Така че ще правим много повече неща, отколкото сега. Ние сме твърде безпомощни. Какво лошо има в това да умеем да се справяме по-добре?

— Нима гъбата е способна да ни направи по-умели?

— Тя не бива да умре — прошепна гъбата на Грен. — Две глави са за предпочитане пред една. Очите ви ще се отворят. Ще бъдете равни на боговете.

Грен повтори на Пойли дума по дума онова, което чу от гъбата.

— Ти сигурно знаеш по-добре — колебливо промълви момичето. — Ти винаги си бил по-умен.

— И ти можеш да станеш умна — прошепна Грен.

Пойли неохотно се отпусна в прегръдките му. Къс от плесента се откъсна от врата на момчето и се залепи на челото й. Тя се раздвижи неспокойно, сякаш искаше да протестира, но бързо затвори очи. Когато отново ги отвори, те бяха съвсем бистри.

Същинска Ева, тя привлече Грен в прегръдките си. Любиха се под топлите лъчи на слънцето и не забелязаха кога паднаха от коланите им дървените фигурки на техните души.

Най-сетне се изправиха и се спогледаха усмихнати.

— Душите ни са паднали — рече Грен.

— Няма значение — махна момичето небрежно с ръка. — Само ни пречат. Вече не са ни нужни.

Двамата се целунаха, изтегнаха се и се замислиха за всичко онова, с което обвилата главите им плесен ги занимаваше.

— Няма защо да се тревожиш за Тоя и останалите — рече Пойли. — Оставили са ни път към гората. Погледни!

Тя го заведе зад ствола на едно дърво. Оттам се виждаше как навсякъде, откъдето бе минала огнената пътека към вътрешността, се носеше прозрачна димна стена. Уловили се за ръце, те се отправиха нататък и скоро напуснаха Ничията земя, техния опасен рай.