Брайън Олдис
Дългият следобед на Земята (13)

Глава тринадесета

По покритата със застинала лава местност се виждаха множество дупки. Някъде почвата сама бе пропаднала, другаде те бяха изкопани от пастирите и представляваха надеждно убежище. Там, в полумрака, те живееха в относителна безопасност, а в случай на нужда можеха бързо да избягат.

С помощта на Ятмур Грен и Пойли слязоха в укритието. Настаниха ги на два одъра и веднага им поднесоха храна.

Ястието бе приготвено от скокливец, с непозната за Грен и Пойли подправка, която пастирите използваха, за да му придадат по-добър вкус. То бе и доста подлютено с пипер. Ятмур им обясни, че скокливците са основна тяхна храна, но им донесоха и друго за хапване.

— Това е риба — поясни пастирката, когато те изразиха възхищението си. — Въди се в Дългата вода, която извира от Черното гърло.

Гъбата се заслуша по-внимателно и накара Грен да попита как улавят рибата, щом живее във водата.

— Не я улавяме сами — рече Ятмур. — Ние не отиваме до Дългата вода. Там живее племе, на което викаме рибари. От време на време се срещаме с тях и понеже сме в добри отношения, разменяме скокливци за риба.

По всичко личеше, че животът на пастирите не е много тежък. Опитвайки се да прецени по-добре обстановката, Пойли попита Хътуир:

— А нямате ли врагове?

— Тук те са твърде малко — усмихна се жената. — Големият ни враг Черното гърло ги поглъща. Живеем тук, защото според нас е по-лесно да се бориш с един силен враг, отколкото с множество по-малки.

Гъбата поведе енергичен разговор с Грен. Момчето се бе научило вече да общува с нея мислено, изкуство, което Пойли никога нямаше да овладее.

— Трябва да разгледаме гърлото, за което толкова много се говори тук — настояваше гъбата. — И колкото по-скоро, толкова по-добре. Ти вече падна толкова ниско, че се храниш заедно с тях като най-обикновен човек, затова ще трябва да им дръпнеш и една хубава реч — едното не върви без другото. А сега да отидем да разгледаме това гърло и да им покажем, че изобщо не е страшно.

— Не. И дума да не става! Може да си умна, но не си твърде разумна! Сигурен съм, че тези симпатични пастири имат сериозни основания да се боят от Черното гърло.

— Щом така мислиш, ние сме загубени.

— Пойли и аз сме страшно изморени. Ти не познаваш умората. Обеща да ни оставиш да поспим.

— Само за спане мислите. Преди всичко трябва да покажете, че сте много силни.

— Но как, след като едва се държим на краката си — намеси се Пойли.

— Да не искате да ви убият, докато спите?

В крайна сметка гъбата постигна своето. Грен и Пойли пожелаха да ги заведат при Черното гърло.

Пастирите се стъписаха. Хътуир се опита да ги успокои.

— Ще направим така, както искате, велики духове. Икол, ела тук — извика тя на млад мъж с бяла рибя кост в косите, който излезе пред всички. Той поздрави Пойли с обърнати нагоре длани.

— Младият Икол е нашият най-добър певец — поясни водачката на племето. — С него нищо лошо няма да ви се случи. Ще ви чакаме тук.

Малката група излезе отново навън сред обляната от незалязващото слънце местност. Поседяха така върху нагрятата пемза, докато свикнат очите им със светлината.

— Зная, че сте изморени — обърна се Икол широко усмихнат към Пойли, — но ще видите, че е съвсем наблизо.

— Не съм чак толкова изморена — усмихна му се Пойли в отговор. С тъмни големи очи и нежна кожа, младежът бе красив като Ятмур. — Колко е хубава костта в косите ти, прилича на жилките на лист.

— Срещат се много рядко, но може би ще успея да намеря една и за теб.

— Най-добре да тръгваме — грубо ги прекъсна Грен. Никога не беше виждал мъж да се хили така тъпо. — И не разбирам как е възможно най-обикновен певец, ако наистина сте такъв, да се противопостави на силен враг.

— Когато гърлото запее, аз пея с него… а аз съм по-добър — отговори невъзмутимо Икол и тръгна с леко полюляваща се походка през листака и край скалите.

Както им бе казал, пристигнаха скоро. Напредваха по склона и все по-често срещаха черни и червени скални късове от вулканичен произход, по които не растеше нищо. Дори смокинята, завладяла близо хиляда мили от континента, се бе видяла принудена да отстъпи тук. Стъблата и по границата още носеха белези от последното изригване на лава, но въпреки това бяха спуснали лакомите пипала на корените, с надеждата да открият някоя, макар и малка, пролука в скалите.

Икол заобиколи бързо тези израстъци и коленичи зад висок камък. Даде им знак да го последват.

— Ето го Черното гърло — посочи той.

За Пойли и Грен всичко беше необичайно — отсъствието на гора, голата местност, а сега и тази нагъната, покрита с лава равнина, която в далечината се издигаше стръмно, а на върха завършваше с назъбена гърловина. Мрачна и черна, тя веднага задържаше погледа.

— Това е Черното гърло — прошепна отново Икол и видя да се изписва на лицето на Пойли истинско страхопочитание.

После показа с пръст тънка струйка дим, която се виеше над ръба, и промълви:

— Гърлото диша.

Грен с усилие откъсна поглед от мрачното възвишение и обърна очи към очертаващата се в далечината гора. Почувствува, че гъбата усилено търси нещо в съзнанието му, и беше толкова настоятелна, че му се зави свят. Разтри челото си с ръка. Мигом неговата повелителка енергично даде да се разбере, че е недоволна от реакцията му.

Гъбата бе проникнала в недрата на подсъзнателната памет на Грен и ровеше като обезумяла, сякаш търсеше стари снимки, нужни за доказване право на наследство. Момчето се обърка. То също виждаше някои картини, понякога доста болезнени, но нищо не можеше да разбере. Загуби съзнание от огромното усилие и се строполи на земята.

Пойли и Икол му помогнаха да се изправи, припадъкът бе отминал, а и гъбата бе получила онова, което искаше.

— Пастирите се боят от призраци, Грен. Няма нищо страшно. Могъщото им Гърло е най-обикновен вулкан, при това съвсем малък. Не представлява никаква опасност. Вероятно е изгаснал. — И гъбата показа на Грен и Пойли картини на вулкан, които бе измъкнала от генетичната им памет.

Успокоени, те се прибраха в подземния дом на племето, където ги чакаха Ятмур, Хътуир и останалите.

— Разгледахме вашето Черно гърло и видяхме, че в него няма нищо страшно — заяви Грен на всеослушание. — Ето защо можем спокойно да легнем и да се наспим.

— Призове ли ни Черното гърло, всички отиваме при него — рече Хътуир. — Сега е потънало в мълчание и затова ви се струва безопасно. Ще видим как ще се почувствувате вие, духове, когато запее!

Пойли попита къде се намират рибарите, племето, за което Ятмур бе споменала.

— Дърветата, които им служат за дом, не се виждат оттук — обади се Икол. — От недрата на Черното гърло извира Дългата река. Не можем да я видим заради възвишението. Дърветата, които те боготворят и които им дават подслон, растат на нейния бряг.

— Благодарение на каква магия успяват да оцелеят рибарите, които живеят много по-близо до Черното гърло от вас? — попита Пойли по настояване на гъбата.

Пастирите зашушнаха помежду си, но очевидно не стигнаха до смислен отговор. Най-сетне една жена се обади:

— Велики духове, рибарите имат дълги зелени опашки.

Отговорът не удовлетвори никого. Грен се засмя и подтикнат от гъбата, подхвана речта, за която тя настояваше.

— Ех, вие, деца на празно гърло, знаете твърде малко и само се губите в догадки! Нима вярвате, че може да поникнат дълги зелени опашки на хората? Вие сте простодушни и безпомощни и ние ще станем ваши водачи. След като се наспим, ще отидем до Дългата вода и вие ще ни последвате. Ще се съюзим с рибарите в едно велико племе, ще привлечем и други племена от гората. Вече няма да бягаме, подгонени от страха. Другите ще се боят от нас.

В многосегментния мозък на гъбата изникна картина на плантация, която тези човеци щяха да изградят за нея. Там, грижливо отглеждана, тя щеше да се развива спокойно. Гъбата изпитваше вече остра нужда от нова територия и искаше да мине върху някои от пастирите. Тогава бързо щеше да настъпи денят, в който тя щеше да се сдобие с плантация и да установи по-късно пълно господство над остатъка от човешкия род. Ето защо тя накара Грен да продължи.

— Вече няма да сме нещастните създания от света на тревите. Ще изтребим този свят. Ще унищожим и джунглата, и всичките й злокобни създания. Ще оставим живи само добрите. Ще създадем в нея градини, където ще отглеждаме сила, докато завладеем света, както това е било преди много векове.

Словата му бяха посрещнати с мълчание. Пастирите се споглеждаха неспокойно и не знаеха какво да мислят.

Пойли си рече, че онова, което току-що чу от устата на Грен, е твърде величаво и сякаш лишено от смисъл.

Самият той изглеждаше озадачен. Въпреки че смяташе гъбата за силен приятел, не обичаше тя да го принуждава да говори и да действува в името на неща, които не разбираше добре.

Изтощен, младежът се сви в един ъгъл и потъна в сън. Пойли също легна и мигновено заспа, без да я е грижа какво ще си помислят останалите.

Пастирите ги гледаха известно време с недоумение. Първа се съвзе Хътуир. Тя плесна с ръце и ги накара да се разотидат.

— Оставете ги да се наспят — рече тя.

— Толкова са особени! Ще постоя при тях — обади се Ятмур.

— Няма нужда. Ще обмислим всичко, когато се събудят — възрази водачката и изтика Ятмур пред себе си.

— Ще видим как ще се държат, когато Черното гърло запее — подхвърли Икол, излизайки на повърхността.