Брайън Олдис
Дългият следобед на Земята (6)

Глава шеста

Дългият следобед на вечността бе към своя край, този дълъг златен път на следобеда щеше да доведе рано или късно до вечната нощ. Налице бе движение, но без всякакви събития, с изключение на по-незначителните, които се струваха твърде сериозни само на участниците в тях.

За Флор, Лили-йо и Харис времето бе наситено с преживявания. Най-важното от тях бе, че се научиха да летят.

Щом новата тъкан и ставите им заякнаха, болките, които изпитваха при движението на крилете, скоро напълно изчезнаха. Летенето в условията на слаба гравитация се оказа огромно удоволствие. Тук нямаше и следа от грозните пляскащи движения на летящите хора, които бяха наблюдавали в Тежкия свят.

Научиха се да летят в ято, да търсят храна с останалите. Започнаха и тренировките им, предвид изпълнението плана на Пленниците.

Поредицата от катастрофи, станали причина за първите пътувания на хората до този нов свят в кълбетата на огнераждащото растение, се оказаха сполучливи и с течение на вековете ставаха все по благоприятни. Постепенно хората се приспособяваха към средата в Истинския свят. Броят на оцелелите нарастваше непрекъснато. Това се дължеше на обстоятелството, че условията в Тежкия свят бяха твърде неблагоприятни за всички, освен за растителните видове.

Лили-йо бързо си даде сметка колко по-лек е животът при новите условия. Тя седна заедно с Флор и още десетина души да похапнат каша от космато бомбе, преди да потеглят за Тежкия свят в съответствие със заповедта на Пленниците.

Трудно можеше да обясни чувствата, които я вълнуваха.

— Тук сме в безопасност — рече тя, като посочи покритата със зеленина местност, над която се кръстосваха стотиците нишки на мрежите.

— Така си е, като изключим тигровите оси — съгласи се Флор.

Двете бяха спрели да си починат на някакъв гол връх, където въздухът бе толкова разреден, че дори кръстосвачите рядко се мяркаха там. В низината под тях се бе ширнала буйна зеленина и макар да бе осеяна със скали, жените имаха усещането, че се намират на планетата Земя.

— Този свят е по-малък — рече Лили-йо, опитвайки се да обясни на Флор мислите, които я вълнуваха. — Ние тук сме по-важни. Не се налага да се бием толкова често.

— Скоро ще ни се наложи.

— После ще можем да се върнем отново. Мястото е добро, не е толкова диво и има по-малко врагове. Тук групите биха могли да живеят без страх. На Веги и Тоя, пък и на Мей, Грен и на останалите дечурлига ще им хареса.

— Ще им липсват дърветата.

— Много скоро няма да ни липсват. Нали имаме вече криле. Всичко е въпрос на навик.

Този разговор се водеше под непомръдващата сянка на една скала. Над главите им, подобно на сребристи мехури, кръстосвачите обикаляха своите мрежи. Само от време на време се стрелваха към керевизовите полета в далечината. Наблюдавайки гигантските същества, Лили-йо се замисли за грандиозния план на Пленниците.

Пленниците разбираха нещата. Те очевидно бяха способни да прозрат в бъдещето, нещо, което на нея не й се удаваше. Тя и всички около нея живееха като растения, действуваха според момента. Пленниците не бяха растения. Затворени в своите килии, те виждаха повече, отколкото хората, които се движеха свободно.

Те разбираха, че твърде малко от успелите да пристигнат в Новия свят хора можеха да родят деца, защото или бяха твърде стари, или пък лъчите, благодарение на които им растяха криле, убиваха семето им. Тук условията бяха добри и с повече хора щяха да станат още по-добри. Разбираха и че за да има повече хора, трябва да се доведат много бебета и деца от Тежкия свят.

Това се правеше от незапомнени времена. Смели крилати мъже пътували до другия свят и отвличали деца. Крилатите, нападнали навремето групата на Лили-йо, докато се изкачвате към Върховете, бяха пристигнали с такава задача. Грабнали бяха Бейн, за да я отведат в Истинския свят в топка на огнераждащо растение.

Стотици бяха опасностите и рисковете, които ги заплашваха по време на двойното пътешествие. Малцина от тръгналите се връщаха отново.

Сега Пленниците бяха замислили по-добър план.

— Задава се кръстосвач — обади се Бенд Апа Бонди и събуди Лили-йо от унеса й. — Трябва да сме готови.

Той поведе групата от дванадесет летящи, избрани да проведат операцията. Той бе определен за техен водач. Лили-йо, Флор и Харис щяха да му помагат заедно с останалите осем души — трима мъже и пет жени. От всички тях единствено Бенд Апа Бонди бе доведен в този свят още момче, останалите бяха пристигнали като Лили-йо.

Без да бързат, членовете на групата се изправиха и разтвориха криле. Настъпил бе часът на голямото изпитание. Обхвана ги боязън. Та нали с изключение на Бенд Апа Бонди и Лили-йо те не можеха да предвиждат събитията подобно на Пленниците. Лили-йо си вдъхваше смелост, като повтаряше: „Така трябва“. И ето че разпериха ръце и полетяха нагоре, за да пресрещнат кръстосвача.

Той беше се нахранил.

В една от мрежите се бе уловила една от най-вкусните му плячки — тигрова оса, и той я бе изсмукал така, че бяха останали само хитиновите плочки. Сега великанът се отпусна сред керевизовото поле, смачквайки всичко под себе си. Постепенно по гърба му започнаха да се образуват големи подутини. Готвеше се да се отправи към просторното черно море, където го зовяха топлината и светлината. Беше се родил в този свят и тъй като беше още млад, не бе предприемал това така желано и в същото време страшно пътешествие.

От гърба му продължаваха да се надигат подутините, които скоро се превърнаха в добре оформени кълбета, те увиснаха за малко и се откъснаха, сетне се изтърколиха на земята, където след време щяха да се зарият в пръстта и да започнат развитието си, което траеше десет хиляди години.

Макар и съвсем млад, кръстосвачът бе болен. Само че той не го знаеше. В него бе проникнала тигрова оса, ала той и това не знаеше. Огромното му туловище не усещаше почти нищо.

Снишили се, за да не попаднат в полезрението на гроздовете очи, хората от групата се покатериха на гърба му. Краката им затънаха във високата до коленете козина и те се огледаха. Звездолист прелетя над главите им, но бързо се отдалечи. Тройка скокливки се шмугнаха в козината и повече не се показаха. Наоколо цареше такова спокойствие и тишина, сякаш се намираха на върха на пустинен хълм.

Ето че дойде моментът да действуват и разгънати във верига, те поеха напред, забили поглед в краката си. Бенд Апа Бонди бе в единия край, а Лили-йо — в другия. Огромното туловище бе прорязано от вдлъбнатини, срещаха се ями и белези от стари рани, ето защо хората напредваха бавно. Козината, която стигаше чак до черепа, бе с различни оттенъци на жълто, зелено и черно — подходяща защита срещу нападатели от въздуха. На много места се виждаха обиталища на различни паразити, които се хранеха направо от тялото на гиганта; повечето щяха да загинат по време на пътешествието между двата свята.

Хората продължаваха да напредват. По едно време домакинът им реши да промени позата и те се хвърлиха по лице, за да се задържат. Бяха тръгнали по стръмен склон, който се виеше нагоре по гърба му, и се изкачваха с усилие.

— Тук е! — обади се И Койн, една от жените.

Най-сетне бяха открили онова, което Пленниците им бяха казали да търсят.

Скупчили се около И Койн, с ножове в ръка, летящите впериха поглед в нещо, напомнящо кръпка, дълга около два метра и очертана от ниска, сякаш подстригана козина. Най-отгоре ясно личеше кръг, покрит с подобие на кора. Лили-йо се наведе и го докосна с пръсти. Беше извънредно твърд.

Ло Джинт долепи ухо. Пълна тишина.

Спогледаха се.

Никой не даде никакъв знак, а и не беше нужно.

Коленичили, забиха ножове около кръга. Кръстосвачът помръдна и те за пореден път се простряха по очи. Досами тях се бе надигнала нова подутина. Топката бързо се оформи и се търкулна надолу. Случайно заселил се наблизо иглотрън я погълна още преди тя да докосне земята. Хората продължиха работата си.

След известно време капакът помръдна. С общи усилия летящите го повдигнаха и отместиха. Пред очите им се откри вход към тъмен и влажен тунел.

— Тръгвам пръв — рече Бенд Апа Бонди.

Той се спусна в мрака, последван от останалите. След като и последният от дванадесетте влезе, издърпаха обратно капака на мястото му. И в същия миг доловиха лек шум, подобен на бълбукане, което означаваше, че прорезът започва да заздравява.

Поседяха свити в тъмнината, вслушвайки се в едва доловимото туптене на стените наоколо. С извадени ножове и прибрани криле хората изчакваха да се успокоят.

Намираха се на вража територия. Случайно и без дори да подозират, кръстосвачите се оказаха техни съюзници, макар да поглъщаха винаги с охота човешки същества, както и всичко останало. Тази дупка бе дело на жълто-черния разрушител, тигровата оса: едно от последните насекоми, издръжливата и изобретателна тигрова оса, която инстинктивно бе превърнала най-труднопобедимото от всички създания в своя плячка.

Женската тигрова оса кацва върху кръстосвача и пробива тунел в тялото му. Щом прецени, че е достатъчно дълбок, изкопава подобие на малка пещера в живия великан, като парализира и малкото му сетива с жилото на своята опашка. Отровата е толкова силна, че раната никога не заздравява. Снася там яйцата си и когато ларвите се излюпят, около тях има изобилие от прясна храна.

Не мина много и Бенд Апа Бонди даде знак за тръгване. Един след друг хората опипом поеха напред. Съвсем слаба светлина, процеждаща се незнайно откъде, осветяваше пътя. Дробовете им едва поемаха тежкия зелен въздух. Движеха се бавно, много бавно и внимателно в тесния проход — някъде отпред долиташе приглушен шум.

Изведнъж гръмна оглушителен тропот.

— Внимавайте! — извика Бенд Апа Бонди.

Нещо изскочи от мрака и ги връхлетя.

Правейки неочакван завой, тунелът ги бе отвел право в „люпилнята“. Яйцата на тигровите оси се бяха разпукали. Безброй ларви с широки близо метър уста се спуснаха върху пътниците, като хапеха стръвно, колкото изплашени, толкова и разгневени.

Бенд Апа Бонди сряза първата с меча си, но следващата вече налиташе в лицето му. Той се олюля и падна в тъмнината, а спътниците му, без да разбират какво става, се спънаха в него и се строполиха отгоре му. Бързо се ориентираха и размахаха мечове. Освен главите телата на ларвите бяха нежни и уязвими.

Изтощени, единадесет човешки същества пролазиха назад от тунела, за да изчакат кашата да се изтече, след което да изчакат и останалото.

Кръстосвачът се размърда в леговището си. Странни тръпки пробегнаха по цялото му тяло. Трябваше да започне. Онези неща, чието начало бе сложено много по-отдавна. Издуха кислорода и се надигна.

В началото съвсем бавно и полека Кръстосвачът поклати една от нишките и започна да се набира по нея, към слоевете с по-разреден въздух. Преди винаги бе спирал тук. Този път сякаш не изпита нужда да го направи. Въздухът бе без значение, най-важното бе топлината, която изгаряше, изпепеляваше и проникваше до най-малките му фибри, която пронизваше и подтикваше към действия с всеки изминат метър нагоре…

От една от гигантските му жлези се спусна нова нишка. Набирайки скорост и отправяйки се в посоката, предначертана от векове, той поклати тежкото си тяло и напусна бавно мястото, където царстваха летящите мухи. Пред него някъде в далечината се мяркаше светъл полукръг — бял, син и зелен. Това бе неговата посока. Нататък трябваше да полети.

Това бе самотно място за млад кръстосвач като него. Кошмарно и в същото време прекрасно място, пълно с блясък и тъмнина, пълно с празнота… Освен когато някъде дълбоко в теб малка групичка хора проправи път, за да се възползва от теб. Пренасяш ги в един свят, без дори сам да подозираш това, в един свят, който някога, много, много отдавна, е принадлежал на техния род.