Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hothouse [= The Long Afternoon of Earth], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 10 гласа)

Информация

Източник: Библиотеката на Александър Минковски

 

Издание:

Брайън Олдис. Дългият следобед на Земята

Роман

Издателска къща „Галактика“ — Варна, 1993

Библиотека „Галактика“, №115

Преведе от английски: Теодора Давидова

Редактор: Райна Стефанова

Художник: Силва Бъчварова

Художествен редактор: Илко Бърдаров

Коректор: Тошка Начева

Английска, първо издание

Излязла от печат месец юли 1993 г.

Формат 70/100/32. Изд. №2409

Печатни коли 16,50. Цена 22 лева

ISBN — 954–418–041–9

Издателска къща „Галактика“ — Варна

„Дунав-прес“ — Русе

Ч 820(73) — 31

© Теодора Давидова, преводач, 1993

© Силва Бъчварова, рисунка на корицата, 1993

c/o Jusautor, Sofia

 

Brian Aldiss. Hothouse

Sphere Books Limited

Copyright © 1962 by Brian W. Aldiss

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне на анотация и редакция според хартиеното издание от Мандор
  3. — Добавяне

ЧАСТ ТРЕТА

Глава двадесета

Леденостудената вода носеше айсберги. Семенните кутийки на дългокрачковците упорито следваха своя път. Неочаквано надигнала се вълна ги заля и петимата пътници станаха вир вода. Но импровизираният им сал упорито поддържаше курса си.

Той не беше единствен. От бреговете на различни острови към голямата суша се носеха и други. Сега бе техният миграционен период, когато се отправяха към непознати земи. Някои, натрошени от айсберги, подскачаха хаотично по повърхността, но останалите държаха една посока. От време на време към хората се протягаха пръсти на пълзящи лапи, каквито вече бяха срещали на острова. Посивели от студ, израстъците търсеха по-топли места и се полюшваха на повърхността. Един от тях пролази дори по рамото на Грен, но той припряно и с отвращение го отхвърли.

Рибарите не се оплакваха твърде от посетителите, които пълзяха по тях. Още щом разбра, че няма да стигнат брега така бързо, както бяха се надявали, Грен разпредели храната на дажби и спътниците му изпаднаха в апатия. Студът с нищо не допринасяше за подобряване на настроението им. Слънцето сякаш се бе удавило в морето и мразовитият вятър, изглежда, нямаше намерение да спре. Когато най-накрая от мрачното небе връхлетя и виелица, тя едва не смъкна кожите на съвършено безпомощните пътници.

За лишените от въображение това пътуване вероятно бе съвършено безцелно. Честите мъгли, които ги обгръщаха на вълма, засилваха това впечатление, а когато се разсейваха, пред пътниците се разкриваше неизменната тъмна линия на хоризонта, която ги караше да изтръпват. Най-сетне салът им се отклони от курса си.

Сгушени в средата на своето открито превозно средство, Грен и Ятмур неочаквано се събудиха от бъбренето на тримата тумбачести.

— Мръзнем мокри сред водата и влагата на този воден свят! Възхваляваме всичко, защото или трябва да се изсушим, или да умрем. Няма нищо по-хубаво от това да си на сухо и на топло, а топлият и сух свят иде към нас.

Грен ядосано отвори очи, за да разбере каква е причината за тази гюрултия.

И наистина дългите тънки стебла на дългокрачковците вече се виждаха. Отклонили се бяха от леденото течение и с непоколебима решителност се отправяха към брега. Пътниците бяха достатъчно близо, за да видят, че той е покрит с гори.

— Ятмур! Спасени сме! Най-сетне — към брега! — обърна се Грен към момичето след дълго мълчание.

Тя се изправи. Изправиха се и рибарите. За първи път, обединени от общата радост, те се прегърнаха с огромно облекчение. Красавица кръжеше над тях.

— Помнете какво се случи с Лигата на мълчаливата съпротива през 45-а! Говорете за своите права! Не слушайте в какво ви убеждават — това са лъжи и пропаганда. Не позволявайте да ви измамят и да ви притиснат между бюрокрацията на Делхи и комунистическите интриги!

— Скоро ще сме добри сухи момчета!

— Стигнем ли там, ще си запалим огън — обади се Грен.

Ятмур искрено се зарадва да го види в по-добро настроение, но неочаквано, обзета от съмнения, попита:

— А как ще слезем от тук?

Ядосан, че са нарушили удоволствието му от победата, Грен я погледна сърдито.

— Растенията ще открият сами такова място, за да хвърлят там семената си. Намерят ли го, ще спрат. Тогава и ние ще стъпим на сушата. Излишно се тревожиш. Аз владея положението.

Момичето не можеше да разбере защо той й отговори така остро.

— Но ти не го владееш, Грен. Онова, на което сме стъпили, ще ни отведе където си иска и ние сме безпомощни. Точно затова се тревожа.

— Безпокоиш се, защото си глупава.

Макар и засегната, Ятмур реши, че въпреки всичко трябва да потърси някакво разумно решение, при дадените обстоятелства.

— Стъпим ли на брега, всички ще се успокоим. Тогава вероятно и ти ще се държиш по-добре с мен.

За съжаление брегът не се оказа така гостоприемен, както очакваха. Откъм сушата се вдигнаха две гигантски черни птици. Разперили криле, те се понесоха нагоре, сетне се насочиха към малките салове.

— Лягайте долу! — изкрещя Грен и извади ножа си.

— Бойкотирайте изкуствените храни! — викаше Красавица. — Поддържайте кампанията на Имброльо против трипартийната система!

Дългокрачковците газеха вече в по-плитки води.

Ниско над главите на пътниците префучаха черните криле. Само след миг спокойно обикалящата Красавица бе отнесена от яки птичи нокти.

— Борете се днес, за да спасите своето бъдеще! Спасете демокрацията! — продължаваха да долитат патетичните й лозунги.

Скоро птиците и плячката им изчезнаха сред клоните.

Дългокрачковците излизаха на брега с бавни и отмерени стъпки, оставяйки подире си водни дири. Начинът, по който се движеха, и решителността им, почти като у разумни същества, ги открояваха от останалите представители на растителния свят. Животът, с който Грен и Ятмур обикновено бяха заобиколени, напълно отсъствуваше. Нямаше и следа от парниковия свят, с който бяха свикнали. Кацнало над оловните води на морето, слънцето се полюшваше на хоризонта, подобно гигантско окървавено око. Вредом цареше здрач. Мракът се сгъстяваше на небосклона.

Животът в морето сякаш бе напълно замрял. По брега не се забелязваха пипалата на чудовищните водорасли, между камъните не проблясваше гърбът на нито една риба. Усещането за изоставеност и пустош се засилваше още повече от смразяващото спокойствие на океана, защото дългокрачковците, водени от инстинкта си, бяха избрали за мигрирането си период с най-малко бури.

На сушата цареше същата гробовна тишина. Гората бе потънала в сенки и хлад, полумъртва гора, притисната от сивосините сенки на вечната нощ. Сред смълчаните дървета хората непрестанно съзираха плесен по повърхността на листата. Само веднъж срещнаха ярко жълто петно. Някой им подвикна: „Гласувайте за демокрацията!“ Красавица висеше натрошена между клоните, където я бяха захвърлили птиците, и само едното й крило стърчеше над дърветата. Гласът й ги следваше още дълго.

— Кога ще спрем? — прошепна Ятмур.

Грен не отговори. Тя и не очакваше отговор. Лицето на момчето бе невъзмутимо и безизразно. Той не я удостои дори с поглед. Ятмур заби нокти в длани, за да не издаде гнева си. Чудесно знаеше, че грешката не е негова.

Дългокрачковците внимателно подбираха пътя си през гората. Листата се триеха в краката им, понякога стигаха дори до цилиндрите. Въпреки всичко те неизменно крачеха към мрака, който бележеше края на света на светлината. Само веднъж приближаването им изплаши ято черни птици, които се вдигнаха от върховете над тях и размахали шумно криле, се понесоха към слънцето.

Въпреки тревогата и лошите предчувствия, които все по-силно ги обземаха, нашите пътешественици огладняха и хапнаха малко от намалелите си запаси. Сгушени един до друг, те се унесоха в сън. Грен все така упорито мълчеше.

Когато се събудиха, трябваше да признаят, макар и неохотно, че гледката наоколо ни най-малко не се е променила към добро.

Техните превозни средства пресичаха в момента плитка долина. Над земята се стелеше мрак. Гората отдавна бе престанала да бъде гъста и висока, както я бяха видели в началото. Това, което сега ги заобикаляше, приличаше на ослепял човек, който боязливо пристъпва с протегнати ръце. Тук-там се виждаха листа, клоните и стъблата бяха голи, повечето изкорубени в гротескни форми, подобно престарели столетници.

Тримата рибари трепереха от страх. Погледите им бяха отправени далеч напред.

— Всемогъщи тумбаци и опашки! Към нас настъпва вечната нощ. Защо не умряхме преди, когато бяхме всички заедно и заедно се потяхме в жегата.

— Млъквайте там! — изкрещя Грен и грабна сопата. Гласът му силно отекна в пустата местност и дори самият той се сепна.

— Ех и ти, дребен безопашат пастирю, защо не беше достатъчно благороден навремето и не ни уби, докато още живеехме щастливо, закачени за нашето дърво. Сега, безпомощни и без опашки, чакаме мракът да забие зъби в нас! Къде е сега благодатното слънце? Горко ни!

Нищо не можеше да спре виковете и жалбите им. Пред рибарите се стелеше мрак, който се наслагваше и трупаше подобно на слоеве слюда.

Сякаш за да подсили потискащата обстановка, пред тях неочаквано изникна неголямо възвишение, подпряло с раменете си тъмнината на нощта. Слънцето хвърли последен златист лъч към върха му. Оттатък хълма цареше непрогледен мрак. Дългокракото им превозно средство носеше пътниците по все още осветената пътека. Недалеч от тях се виждаха ясно други пет дългокрачковци, а малко по-далеч в сумрака едва се различаваха силуетите на още четири.

Всички те упорито се движеха напред, следвайки лъча светлина.

Гората също използваше последните проблясъци светлина, за да продължи живота си. Тук, по склона, с обърнати към залязващото слънце листа тя правеше сетни опити да възвърне предишната си пищност.

— Дали ще спрем тук някъде — попита Ятмур. — Как мислиш, Грен?

— Не зная. Пък и откъде да знам.

— Време е вече да спре. Не виждам как ще продължи.

— Не зная. Казах ти, не зная.

— И гъбата ли?

— И тя… Остави ме на мира! Ще чакаме.

Дори тлъстите рибари замълчаха, оглеждайки се, обзети от страх и надежда.

Без да проявяват ни най-малко намерение да спрат, дългокрачковците продължаваха напред и постепенно преодоляваха метър по метър. Хората едва сега си дадоха сметка, че превозното им средство няма да спре дотук, където очевидно бе последният бастион на светлината и топлината. Намираха се на билото на хълма, но растението, което хората вече бяха намразили, продължаваше машинално нататък.

— Ще скоча долу — провикна се внезапно Грен и се изправи.

Доловила безумния блясък в очите му, Ятмур се зачуди дали това решение е негово, или на гъбата. Момичето обгърна краката му с ръце и разплакана започна да го разубеждава, за да не се пребие. Грен замахна с пръчката, за да я удари, но тъкмо тогава забеляза, че дългокрачкото вече се спускаше по отвъдната тъмна страна на склона.

Слънцето ги огрява още само няколко секунди. За последен път видяха златистите багри на въздуха, нискостелещите се тъмни листа и някакъв дълкокрачко вляво от тях. Миг по-късно потънаха в мрак. От гърдите на петимата се откъсна отчаян вопъл. Вопъл, който отекна в тишината и постепенно заглъхна.

За Ятмур съществуваше едно-единствено обяснение: те бяха навлезли в света на смъртта.

Тя зарови лице в пухкавата козина на най-близко застаналия до нея рибар. Ритмичното, постоянно полюшване на превозното им средство единствено подсказваше, че все още са живи.

Очевидно повтаряйки думите на гъбата, Грен промълви:

— Този свят е обърнат само с едната си страна към слънцето… движим се към неогрятата му страна… минаваме през Предела… към вечния мрак…

Зъбите на момчето тракаха. Ятмур се вкопчи в него и се престраши да отвори очи, за да види изражението му.

Зърна само бледо очертаващия се овал на лицето му, което съвсем не й вдъхна кураж. Грен прегърна момичето и двамата се сгушиха, допрели страни в отчаян опит да се успокоят взаимно. Близостта на приятеля вдъхна малко смелост на Ятмур и най-сетне тя се осмели да се огледа.

В ужаса и страха си тя си бе представила, че около тях цари пустош и че може би са попаднали в космическа черупка и са изхвърлени на някой от митичните брегове на небето. Реалността бе много по-неприятна и отблъскваща. Над главите им проблясваше далечното зарево на последните слънчеви лъчи, благодарение на което след дълго взиране успяваха да видят нещичко от заобикалящата ги действителност. Лъчът бледа светлина бе разполовен от гигантското тъмно било, по което се спущаха.

Стъпките им се придружаваха от странен тътен. Ятмур дълго се взира, докато най-сетне различи ниско долу гърчещите се тела на големи червеи. Те се увиваха около стъблата на техния превозвач, който очевидно внимаваше да не се препъне и пристъпваше с особена предпазливост. Гнездото на червеите вреше и кипеше, те се надигаха и яростно се блъскаха в нашествениците. Някои бяха толкова високи, че като се изправеха, стигаха тясната платформа, върху която бяха пътешествениците. Така Ятмур установи с погнуса, че червеите имат на главите си някакви кръгли рецептори, които можеха да бъдат очи, уста или органи, с които да разузнават наличието на топлина. Стенанието, което се откъсна от гърдите й при тази гледка, сякаш изтръгна Грен от унеса му и той, едва ли не развеселен, започна да удря червеите по жълтеникавите им глави, които изникваха край тях.

Дълкокрачкото вляво очевидно изпадна в беда. Едва различаваха очертанията му, но разбраха, че е попаднал сред по-едри екземпляри. Те го бяха обкръжили като същинска гора и не му позволяваха да мръдне. Много скоро го катурнаха. Високата конструкция се стовари безшумно встрани.

Дълкокрачкото с пътниците продължаваше невъзмутимо надолу по склона. Той вече напускаше най-гъсто населения район с червеи и тук те бяха по-дребни, събрани в гнезда, сякаш вкопани в земята, и не можеха да преследват пътешествениците. Превозното средство на хората внимателно ги заобикаляше или прескачаше с дългите си крайници.

Грен въздъхна с облекчение и се огледа по-внимателно. Ятмур захлупи лице върху рамото му. Стомахът й се бунтуваше и тя не искаше да гледа повече.