Брайън Олдис
Дългият следобед на Земята (23)

Глава двадесет и трета

Грен се отпусна на колене сред острите камъни на входа на пещерата.

Представите му за външния свят напълно се бяха объркали. Пред очите му от всички страни изникваха и се въртяха стотици мънички килийки, цяла стена, също като медна пита. Чувствуваше, че има хиляди ръце, но не можеше да избута стената. Килийките, натежали от сироп, затрудняваха движенията му. Неочаквано стената се затвори над главата му. Остана съвсем тесен процеп. Младежът се взираше през него и някъде в далечината съзря дребни, едва забележими фигурки. Едната от тях бе Ятмур: коленичила, тя махаше ръце и плачеше, че не може да стигне до него. Виждаха се и дебелите рибари. Сред останалите различи Лили-йо — водачката на старата група, а сетне и самия себе си — гърчещ се в мъки!

Миражът постепенно се замъгли и изчезна.

Нещастен, Грен се отпусна назад към стената и килийките взеха да се разтварят пред очите му като утроби, от които изтичаха отрови.

Скоро те се превърнаха в уста, лъскави кафяви уста, които произнасяха откъслечни срички. Заповядваха му също като гъбата. Нарежданията им се сипеха толкова бързо, че в началото го порази не тяхното значение, а по-скоро присъствието им. Той пищеше пронизително, докато разбра, че гъбата не говореше жестоко, а по-скоро със съжаление; едва тогава той се опита да спре треперенето си и да чуе какво му казва тя.

— Няма същества като теб сред гъсталака на Ничията земя, където живеем ние — опитваше се да му обясни гъбата. — Нашата задача бе да се грижим за оцеляването на обикновените растения там. Те съществуваха без мозък, техен мозък бяхме ние. С теб е съвсем друго. В изключително древните наслоения на мозъка ти открих много неща. Толкова време прекарах с теб и видях толкова интересни неща, че почти забравих каква бе първоначалната ми цел. Ти ме плени, Грен, точно както и аз теб. И въпреки всичко дойде време, когато се наложи да си припомня истинското си предназначение. Храних се с твоя живот, просто нямах друг изход. В момента съм в криза, защото вече съм узряла.

— Не те разбирам — рече Грен.

— Трябва да взема решение. Скоро ще започна да се деля и трябва да пръсна спорите си; това е начинът ми за размножаване и нямам голяма власт над него. Мога да остана и тук с надеждата, че поколението ми ще оцелее в студа и влагата на тази мрачна планина. Или пък… да се прехвърля при някой нов домакин…

— Не и на моето дете.

— Защо не? Ларен е единственият ми изход. Той е млад и неподправен. Много по-лесно ще го насочвам от теб. Вярно е, че е твърде слаб, но вие с Ятмур ще бъдете около него, докато започне да се грижи за себе си.

— За нищо на света, ако ще се грижа и за теб.

Едва изрекъл последните думи, Грен получи удар право в мозъка, който го запрати в най-далечния ъгъл на пещерата.

— Вие с Ятмур за нищо на света няма да изоставите детето. Знаеш го добре, а и аз го виждам в мозъка ти. При първа възможност ще се измъкнеш от тези голи мрачни места и ще потеглиш към плодородните земи на светлината. Това отговаря и на моите планове. Времето напредва, човече, налага се да се съобразя с нуждите си. Познавайки те до най-малката подробност, признавам, че ми е мъчно за болката, която изпитваш, но за мен това е без всякакво значение. Знаеш колко важни са за мен личните ми проблеми. Налага се да имам способен и за предпочитане съвършено безсъзнателен домакин, който бързо ще ме отнесе в огрения от слънце свят, за да мога да хвърля семената си там. Избрах Ларен. Подходящ изход, не си ли съгласен?

— Умирам — простена Грен.

— А не, има време — проехтя гласът на гъбата.

 

 

В дъното на пещерата, където се бяха заселили рибарите, лежеше Ятмур. Застоялият въздух, ромонът на гласовете, тропотът на дъжда отвън — всичко това я унасяше. Младата майка дремеше до сина си, настанен върху купчина сухи листа. Хапнали бяха печена птица — тук-там прегоряла, на други места — недопечена. Дали бяха и на бебето да вкуси от нея.

Когато се появи разстроена на входа на пещерата, рибарите я посрещнаха възторжено:

— Влизай, прекрасна жено! Скрий се тук от капещата влага и от сипещите се облаци. Ела, сгуши се тук на сухо и се стопли.

— Кои са тези тук? — погледна тя към осемте планинци, които се хилеха и подскачаха около нея.

Сега отблизо те й се сториха много внушителни: с около една глава по-високи от хората, широкоплещести, наметнати с дълги кожи. В началото седяха зад рибарите, но сега се поотпуснаха и взеха да я обикалят, показвайки зъбите си, подвиквайки нещо на невероятния си език.

По-страшни лица Ятмур не беше виждала. Едри челюсти, ниски рунтави вежди и издадени напред носове и устни, почти като зурли. Брадите им бяха къси и жълтеникави, а по върховете на ушите им се виждаха кичури косми. Припрени и раздразнителни, те сякаш винаги бяха с разкривени лица. Всеки път, когато се опитваха да я попитат нещо, от устата им надничаха дълги остри зъби.

— Йеп, ти тук живееш, йеп? На Голям склон, йякър-якър, да? Живееш с тумбаци, да? Ти с тях, ийкър-йеп? Вие тук спиш, ядеш, лежиш? На Голям, Голям склон? — цялата тази тирада изстреля един от най-едрите планинци, докато се кривеше и подскачаше. Звуците отекваха груби и гърлени, а думите напомняха лай, ето защо тя едва-едва схвана какво й казваше. — Йепър-япър, да? Ти живее тук, на Голям склон?

— Да, живея тук, в планината — промълви Ятмур най-сетне, след като успя да събере малко смелост. — А вие къде живеете? Какви сте вие?

Наместо отговор човекът насреща ококори козите си очи и се взира в нея, докато се зачервиха. Сетне той бързо затвори очи, а от устата му се понесе пискливо задавено кискане.

— Тези хора — бодлива козина, хубави бодливи богове, жено — обясняваха тумбаците. В надпреварата си час по-скоро да й разкажат какво им тежи на душата, те подскачаха пред нея. — Викат им бодливата козина. Те са наши богове, защото тичат бързо по склона и искат да са наши богове, богове на стари тумбести момчета. Те са добри богове, силни и добри, жено. А пък имат и опашки.

Последното изречение бе изкрещяно с възторг. Те се понесоха из пещерата с викове и подскоци. Наистина едва сега Ятмур забеляза, че от задните части на планинците стърчаха под странен ъгъл някакви опашки. Рибарите ги гонеха и се опитваха да ги хванат, за да ги целунат. Ятмур се отдръпна стъписана. До този момент Ларен бе мълчал с широко отворени очи. Сега вече не издържа и зарева с цяло гърло. Танцуващите започнаха да го имитират, припявайки нещо свое.

— Дявол скача на Голям склон, на Голям склон. Зъби, много зъби хапят, късат, дъвчат и деня, и нощя. Тумбачести мъже пеят и се радват на своите богове. С бодлива козина са те. За колко много зли неща може да се пее! Яж, хапи и пий, когато дъжд се лее! Ай-ай-йе!

И докато препускаха в кръг, един от мъжете грабна Ларен от ръцете на майката. Тя извика, но изплашеното зачервено личице префуча край нея и изчезна тутакси. Планинците го подхвърляха насам-натам. Първо нагоре, после надолу, ту докосваше тавана, ту почти забърсваше земята. Бодливите кожи се заливаха от смях.

Вбесена, Ятмур скочи върху гърба на най-близкия планинец. Под пръстите си усети яките мускули на тялото му. Сепнат, той се извърна и заби двата пръста на сивата си ръка в ноздрите на младата жена. Режещата болка почти я заслепи. Тя се препъна назад и се строполи. Мъжът се хвърли върху нея. В същия миг и останалите се спуснаха отгоре им.

Това спаси Ятмур. Планинците започнаха да се налагат един-друг и съвсем забравиха за нея. Тя пролази встрани и откри Ларен да лежи здрав и читав на земята. Заплака от облекчение и го прегърна. Той, разбира се, също се разплака. Майката уплашено се озърна, но бодливите кожи бяха забравили и кавгата, и нея и се готвеха да пекат втората кожокрила птица.

— Махни дъжда от очите си, прекрасна жено! — утешаваха я дебелаците, скупчили се около нея. Те я потупваха, опитваха се дори да я погалят по косите.

Малко стъписана от тяхната фамилиарност в отсъствието на Грен, Ятмур ги попита:

— Как е възможно вие, които толкова се бояхте от мен и Грен, да не се страхувате от тези ужасни същества? Не виждате ли колко са опасни?

— А ти не виждаш ли, че те имат опашки? Само хора с опашки може да са богове на нас, тумбачестите мъже.

— Те ще ви убият.

— Наши богове са, радост ще е за нас да умрем от тяхната ръка. Така е, имат и зъби, но и опашки.

— Вие сте като деца, а те са опасни.

— Така си е. Острите зъби на бодливи козини са страшни. Но зъбите не казват лоши неща като теб и човека мозък Грен. По-добре е да умреш весело!

Скупчени около нея, рибарите закриваха полезрението й и тя се принуди да наднича над раменете им, за да види какво правят бодливите кожи. За момента те бяха утихнали, заети да късат и дъвчат печената птица. От време на време си подаваха голям кожен мех, от който отпиваха поред. И помежду си те бъбреха едва разбираемо за чужд човек.

— От колко време са тук? — попита тя.

— Често седят в пещерата, защото ни обичат — обади се един рибар, докато я галеше по рамото.

— Посещавали ли са ви и друг път?

Кръглите лица насреща й се ухилиха.

— Идвали са и преди. А ти и ловецът Грен не обичате прекрасните тумбаци мъже и ние плачем на Големия склон. Бодливите кожи ще ни заведат при едно голямо зелено дърво, така казаха.

— Значи ще ни напуснете?

— Ще си заминем и ще ви оставим на студения и тъмен Голям склон, където и лошо, и тъжно. А ние ще отидем на зелено място с дърво майка, където склоновете не се движат.

На Ятмур й стана горещо. В пещерата беше задушно, Ларен не спираше да хленчи и младата жена се почувствува смутена и объркана. Накара ги да разкажат всичко отново и те на драго сърце го сториха.

От доста време насам Грен не можеше да скрие неприязънта си към дебелите им спътници. Тази появила се отскоро зурлеста раса им бе предложила да ги отведе при някое от дърветата, които едновременно заробваха и хранеха тумбачестите мъже. Инстинктивно Ятмур усещаше, че не може да се вярва на дългозъбите планинци, но как да го обясни на рибарите! Разбираше, че много скоро ще остане сама с Грен в планината.

Натъжена от това и много други неща, за които междувременно се сети, тя заплака.

Мъжете се опитаха да я успокоят кой с каквото може — едни надничаха в очите й, други потупваха гърдите й, гъделичкаха я или закачаха бебето. Ятмур беше толкова нещастна, че не оказа никаква съпротива.

— Ще дойдеш с нас в зеления свят, прекрасна жено, пак ще бъдеш далеч от Големия склон, а и ние ще сме там — бъбреха те. — Ще видиш какви хубави сандвичи ще правиш с нас.

Окуражени от апатията й те посегнаха и към по-интимни части от тялото и Ятмур все така не се съпротивляваше и когато елементарната им похотливост беше задоволена, те се оттеглиха и я оставиха сама в ъгъла. След известно време един от рибарите й донесе парче печен кожокрил, което тя на драго сърце изяде.

„Грен ще убие бебето ми с тази гъба, мислеше си тя, докато дъвчеше унило. Заради Ларен трябва да използвам случая и да избягам с рибарите.“ Взела решение, тя се успокои и заспа.

Събуди я плачът на бебето. Погрижи се за него и надникна навън. Както обикновено, посрещна я обичайният сумрак. Дъждът бе спрял, но гръмотевиците все така трещяха, сякаш се търкаляха между земята и струпаните облаци. Всички в пещерата спяха, скупчени един връз друг, напълно глухи за шума отвън. Главата на Ятмур се цепеше от болка и тя си помисли, че никога няма да може да заспи, ала миг след като Ларен се сви до нея, очите й се затвориха и тя се унесе.

Следващия път я стресна подобният на лай говор на бодливите кожи. Нещо ги бе разтревожило и те стояха пред входа на пещерата.

Ларен спеше. Ятмур остави детето върху сухите листа и отиде да види какво се бе случило. Бодливите кожи бяха нахлупили на главите си кратуни, в каквито тя обикновено готвеше, за да се предпазят от завалелия отново дъжд.

Бяха пробили дупки в кратуните за ушите, очите и зурлите си. Своеобразните им шлемове, оцветени различно, бяха прекалено големи за косматите им глави и полюшвайки се, напомняха на счупени кукли. Това съвсем не правеше собствениците им по-малко страшни.

Щом Ятмур излезе навън, един от планинците изскочи пред нея и препречи пътя.

— Яграпер, ти стой да спиш в пещера, майка жена. Излизаш вън рап-яп-дъжд и — лоши неща, дето не обичам. И ние хапе, и къса, и хапе. Бррр, добре е ти стои далеч от зъби и очи.

Ятмур се изскубна от ръцете му. Дъждът трополеше силно по кратуната шлем и тя почти не разбра думите на планинеца, които се смесваха с ръмженето, „рап-япането“ му.

— Но защо? Да не би да се страхувате от мен? Какво става? — настояваше тя.

— Може да сбъркаме юм яп и да хванем теб! Гррр, тогава лошо.

Човекът изтика жената, без да дава повече обяснения, и бързо се върна при своите. Те водеха дълъг спор за стрели и лъкове. Рибарите се въртяха край тях и сочеха нещо по склона.

Причина за цялата тази суматоха бе група странници, които приближаваха пещерата. Силният дъжд намаляваше видимостта и колкото и да се взираше, Ятмур не можеше да различи повече от двама души. След малко й се стори, че са трима. Колкото и да бяха те, тя не проумяваше кои можеха да бъдат… очевидно бодливите кожи знаеха.

— Ловци убийци, ловци убийци — не спираха да повтарят те и все повече се разгневяваха.

Триото, което приближаваше, колкото и странно и необикновено да изглеждаше отдалеч, не изглеждаше заплашително дори за Ятмур. Но планинците подскачаха вече от нетърпение, двама-трима дори се бяха прицелили.

— Ловци убийци! Ти, яп, ти млъквай, жено, и не пречи! — едва разбираемо викаха планинците. Един от тях се затича към нея и я блъсна силно в рамото с шлема си кратуна. Изплашена до смърт, Ятмур се обърна и побегна.

Очевидно не беше в състояние да се справи с бодливите кожи, но може би Грен или гъбата щяха да успеят. Тя тичаше през локвите и калта към пещерата и, без много да му мисли, се втурна вътре.

Прикрит до самия вход, вътре я чакаше Грен. Ятмур мина покрай него и едва тогава осъзна, че странната фигура е нейният любим. Той застрашително пристъпи към нея.

Стъписана от неочакваното му появяване, тя се разпищя с широко отворена уста.

Сега гъбата бе вече почти черна и така се бе разпростряла, че скриваше напълно лицето на Грен, само очите му проблясваха заплашително.

Младата жена падна на колене. Това бе единственото, което успя да стори, не можейки да откъсне очи от огромното гъбесто образувание по раменете на Грен. Почувствува се напълно обезсилена.

— О, Грен! — прошепна тя.

Той се наведе и грубо я сграбчи за косите. Болката проясни мислите й, и макар че трепереше като възвишение под свличащи се земни маси, самообладанието не й измени.

— Грен, гъбата те убива — прошепна тя.

— Къде е бебето? — попита той. Въпреки че гъбата му пречеше, в гласа му се усещаше и още по-голяма отдалеченост, някакво кънтене, което още повече я изплаши. — Какво си направила с бебето, Ятмур?

— Ти изобщо не приличаш на себе си — отклоняваше тя колкото можеше вниманието му. — Какво се е случило, Грен? Знаеш, че не те мразя, кажи ми, за да те разбера.

— Защо не донесе бебето?

— Наистина не си вече Грен. Ти си вече почти гъба, нали? Ти говориш с нейния глас.

— Ятмур, имам нужда от детето.

Изправяйки се на крака, въпреки че той продължаваше да я държи за косите, тя каза с възможно най-спокоен глас.

— Кажи ми за какво ти е Ларен?

— Бебето е мое и аз се нуждая от него. Къде си го оставила?

Тя посочи към дъното на пещерата.

— Не бъди глупав, Грен. Лежи си там зад теб и спи.

Той извърна глава и в този миг тя се измъкна: стрелна се изпод ръката му и с ужасен писък побегна.

Навън я посрещна дъждът и цялата обстановка бързо я върна към действителността, която бе напуснала минута преди това. Право пред нея на фона на склона се бяха очертали трите фигури, които бодливите кожи бяха нарекли ловци убийци. Но групата около шейната се виждаше ясно — дебелите рибари и планинците бяха застинали неподвижно, с обърнати към нея глави.

Ятмур се спусна към тях щастлива, че все пак има при кого да отиде. Едва тогава се извърна назад.

Грен я бе последвал и сега се бе спрял пред входа на пещерата. Постоя така нерешително, после се обърна и се отдалечи. Бодливите кожи се разбъбраха развълнувано, очевидно гледката им бе направила силно впечатление. Възползвайки се от това, Ятмур посочи с пръст към Грен и рече:

— Ако не ми се подчинявате, този ужасен мой приятел ще дойде и ще ви изгълта всички. А сега оставете онези хора да се приближат и няма да ги докосвате, докато не се опитат да ви причинят нещо лошо.

— Ловци убийци не, йеп яп, добри! — развълнуваха се планинците.

— Правете каквото ви казвам или онзи с лицето гъба ще ви изгълта заедно с ушите и кожите ви.

Трите фигури в далечината бавно пристъпваха. Двете бяха очевидно човешки същества, макар и твърде слаби. На мъждивата светлина не се виждаха никакви подробности. Силуетът, който най-силно заинтригува Ятмур, пристъпваше отзад. Макар да беше на разстояние само една-две крачки от тях, ясно се виждаше, че е значително по-висок и сякаш имаше още една глава, опашка и държеше ръцете си над черепа. Ала нищо положително не можеше да се каже, защото дъждът размазваше очертанията и същевременно обграждаше с ореол странната фигура.

Подлагайки на изпитание нетърпението на Ятмур, групата спря. Тя им подвикна да побързат, но те сякаш не я чуха. Стояха съвършено неподвижни под леещия се като из ведро дъжд — една от фигурите започна да се размива, стана прозрачна и… изчезна!

Видимо стреснати от заплахите на Ятмур, и рибарите, и бодливите кожи бяха млъкнали. Когато фигурата се стопи пред очите им, те зашумяха, но като че ли не отдадоха особено значение на този факт.

— Какво става там? — подвикна Ятмур на един от дебелаците.

— Много странно нещо, за да си го кажем, хубава жено. Дори няколко странни неща! В този отвратителен и мокър дъжд приближават две привидения и един ловец убиец! Бодливите кожи имат много и лоши предчувствия.

Ятмур нищо не разбра.

— Кажи на ония бодливци да млъкнат — извика тя ядосано — Върнете се в пещерата. Аз ще се срещна първа с непознатите.

— Добрите бодливи богове не искат да направят това, което искаш ти, дето нямаш опашка — отговори рибарят, но Ятмур се престори, че не го чува.

Тя пристъпи напред с протегнати ръце и разтворени длани, за да покаже, че няма лоши намерения. Гръмотевиците все така се блъскаха в хълмовете, но дъждът намаля и спря. Сега тя вече по-ясно различаваше двете фигури, които за нейна огромна изненада отново нараснаха на три. Някакъв размит силует край тях стана по-плътен и сякаш изведнъж вместо него там се оказа слаб човек, който бе впил поглед в Ятмур подобно на своите спътници.

Доста смутена от тези изчезвания и появявания, Ятмур поспря. Едрата фигура се придвижи напред, избутвайки останалите.

— Същества от света на вечната зеленина, Содал Йе от племето на ловците-убийци идва при вас с истината. Гответе се да я приемете!

Гласът му бе сочен и дълбок, сякаш бе минал през мощни гърла. Потопени в звуците му, двамата му спътници също пристъпиха напред. Ятмур вече ясно виждаше, че те са две жени — напълно голи, с изключение на няколко татуировки по тялото, и със съвършено безизразни лица.

Чувствувайки, че трябва да направи или да каже нещо в отговор, Ятмур се провикна:

— Ако идвате в мир, бъдете добре дошли в нашата планина.

Едрата фигура избухна в странна смесица от възмущение и презрение.

— Ти не притежаваш тази планина! Планината, Големият склон, нещастната растителност и скалите притежават теб! Земята не е твоя, ти си създание на земята!

— Твърде отдалеч тълкуваш думите ми — отвърна ядосана Ятмур. — Кой си ти?

— Всяко нещо трябва да се тълкува отдалеч! — гласеше гръмогласният отговор, но младата жена вече не го слушаше. Обърнала се бе към бодливите кожи, които очевидно се готвеха да си отиват. Бутаха се, мърмореха и хвърляха разни неща върху шейната.

— Вземете ни с вас, нека поне да тичаме до прекрасната ви пързаляща се дъска! — викаха рибарите развълнувано и дори се хвърляха в калта пред яростните на вид свои богове. — Молим ви, убийте ни с прекрасната смърт или ни вземете да се махнем от този голям склон. Искаме да се махнем от Големия склон и от тези сандвич хора и онзи гръмогласния ловец убиец. Вземете ни, вземете ни, жестоки и прекрасни богове.

— А, не, не! Гъп, гъп, вървете си, отпуснати торби! Сега ще си отидем и бързо ще се върнем за вас — викаха един през друг бодливите кожи.

Настана оживление. Въпреки привидния хаос и объркване, бодливите кожи предприеха организирано своето отстъпление — ту бутаха, ту викаха по шейната, крещяха или бъбреха нервно, изобщо правеха каквото бе необходимо. Подхвърляха кратунените си шапки, улавяха ги и с бързи стъпки се отправяха към мрака, долу в долината.

Изоставените тумбаци оплакваха съдбата си и започнаха да отстъпват към пещерата, като внимаваха да не поглеждат към новодошлите. Тъкмо планинците се отдалечиха, и Ятмур чу плача на своето бебе. Забравила всичко друго, тя се спусна да види какво става. Синът й я посрещна с щастливо гукане и тя го вдигна, за да излезе с него и да продължи разговора си с едрата фигура.

Едва появила се на входа на пещерата, онзи срещу нея занарежда отново:

— Острозъбите бодливокожи мъже избягаха от мен. Истински идиоти! Нищо повече, животни с бръмбари в главата. Не искаха да чуят словото ми, но рано или късно ще се наложи да ме изслушат. Тяхната порода ще бъде заличена с едно духване.

Докато човекът говореше, Ятмур успя да го разгледа по-добре и с всеки миг удивлението й растеше. Не й беше много ясно точно какво същество представлява с огромната си глава и увиснала долна устна, която сякаш трябваше да прикрие липсата на брадичка. Макар извити, краката му бяха като на човек. Ръцете му бяха неподвижно закрепени зад ушите и по всичко личеше, че гърдите му са силно окосмени. Забеляза, че зад него виси дълга опашка.

Двете татуирани жени до него стояха безучастни, празните им погледи бяха вперени напред. Те очевидно не искаха да извършат по-голямо физическо усилие от дишането.

Гигантската фигура на мъжа млъкна за малко и вдигна глава към скритото от облаци слънце.

— Ще седна — рече той. — Намерете ми удобен камък, жени. Скоро небето ще се проясни и тогава ще видим онова, което има да се види.

Заповедта не беше отправена към Ятмур или към дебелите рибари, които почти бяха стигнали входа на пещерата, а към татуираните жени. Те го гледаха тъпо и безразлично, докато наближи.

Край тях се виждаше едър камък с гладка повърхност.

Странното трио спря именно до него. Едрата фигура се раздели на две. Първата половина се просна върху камъка, а другата остана попрегърбена встрани.

Ятмур прозря какво става в действителност и зяпна от изненада, без да обръща внимание на хленча на рибарите зад нея, които един през друг се опитваха да минат през тесния вход на пещерата. Едрата фигура, или ловецът убиец, както бодливите кожи го наричаха, се състоеше от две отделни същества? Едрият, чиято физиономия много приличаше на риба, наподобяваща делфините, които бе срещала по време на пътешествията си в океана, — бе носен от друг — по-възрастен човек.

— Но ти си двама души! — възкликна тя.

— Няма такова нещо! — рече приличащият на делфин от мястото; на което се бе настанил. — Името ми е Содал Йе, най-великият от всички содали от вида на ловците убийци, Пророк на Тъмната страна на планината, който ви носи истинското слово. Притежаваш ли разум, жено?

Двете жени пристъпиха до мъжа, който изрече тези думи, и замахаха безмълвно ръце около него. Едната само изсумтяваше от време на време. Очевидно мъжът бе носил доста дълго тежкия си товар. И сега, останал без него, той продължаваше да стои приведен, с вперени в земята очи, подобно на статуя на унинието с вдигнати нагоре измършавели ръце. Рядко помръдваше.

— Попитах те имаш ли разум, жено? — обади се отново онзи, който се нарече Содал Йе. — Говори, докато все още имаш такава възможност.

Ятмур откъсна очи от страшната гледка, която представляваше носачът.

— Какво търсиш тук? Дошъл си, за да бъдеш полезен, така ли?

— Думи на обикновена жена!

— Твоите жени, изглежда, не са много разговорливи.

— Те не са хора. Не могат да говорят. Не си ли срещала никога араблери, племето на татуираните? А и защо питаш Содал Йе за помощ? Аз съм пророк, а не слуга. Да не би да си в затруднение?

— Много сериозно при това. Моят другар…

Содал Йе плесна с една от перките си.

— Спри. Не ме занимавай с приказките си. Содал Йе има много по-важна работа — да наблюдава небето, морето, в което плува мъничкото зрънце Земя. А и Содал е гладен. Нахрани ме и ако мога, ще ти помогна. Моят мозък е най-могъщото нещо на тази планета.

— А твоите спътници не са ли също гладни? — попита Ятмур, оставайки глуха за самохвалството му.

— Не се грижи за тях, жено. Ще хапнат остатъците от храната на Содал Йе.

— Ще те нахраня, ако се съгласиш да ми помогнеш.

И без да обръща повече внимание на новата реч, в която той се впусна, Ятмур се засуети да намери нещо за ядене. Усетила бе, че за разлика от бодливите кожи ще успее да се справи с това странно създание. Надуто и интелигентно, то бе в същото време доста уязвимо. Достатъчно бе да убие носача му и Содал Йе беше загубен, естествено, щеше да прибегне до това, ако се наложеше. За нея бе истинско щастие да срещне най-сетне човек, с когото можеше да разговаря от позиция на силата; към содала изпитваше единствено добронамереност.

Рибарите винаги се държаха майчински грижовно с Ларен. Подаде им го и след като се увери, че те с радост се заемат да го забавляват, започна да събира храна за необикновените си гости. От косата й се стичаше пот, дрехите й започнаха да съхнат по нея, но тя не обръщаше внимание.

Натъпка остатъците от пира на бодливите кожи в една кратуна — семена от дългокрачковци, орехи, пушени гъби, плодове от нискостеблената растителност наоколо. В пещерата точно под една пукнатина в тавана се бе събрала вода в поставената нарочно кратуна и тя му я занесе.

Содал Йе все така лежеше на своя камък, облян в призрачната светлина наоколо, с поглед, впит в слънцето. То бе променило формата си. Пречупено през атмосферата, сега то изглеждаше елипсовидно. Но не атмосферата бе причина за грамадното червено-бяло крило, което се бе образувало в единия му край, с размерите почти на своя „родител“.

— Благословената светлина има вече криле, с които ще отлети от нас! — възкликна Ятмур.

— Все още си в безопасност, жено — заяви Содал Йе. — Това съм го предвидил. Не се безпокой. По-полезно за всички ще бъде, ако ми донесеш храната. Когато ти разкажа за пламъците, които ще погълнат нашия свят, ще ме разбереш, но преди да говоря, трябва да се нахраня.

Младата майка жена не можеше да откъсне очи от необикновената гледка над главата й. Центърът на бурята се бе преместил от зоната на сумрака към районите с могъщата смокиня. Млечнобели облаци се трупаха над върховете на дървото и слънцето ги багреше в розово. Светкавиците почти не спираха. Над всички висеше странно изкривеното слънце.

Точно в този момент една от жените на новодошлия започна да изчезва. Ятмур така се стъписа, че едва не изпусна кратуните. Много скоро от жената остана само белезникава сянка и татуировките й, подобни на безсмислени черти. Скоро и те се стопиха.

Не мина много и татуировките се появиха отново, а след тях и жената, мършава както преди, с празен поглед. Тя даде знак на другата жена. А тя на свой ред се обърна към содала и отрони някакви звуци.

— Е, добре! — обади се той. — Разумна си била и не си отровила храната, така че ще я изям.

Жената, промълвила нечленоразделните звуци, пристъпи напред, пое кратуните и ги отнесе на содала. Бъркаше с пръсти в съда и хвърляше храната в устата му. Той ядеше лакомо и шумно. Спря само веднъж, за да изпие няколко глътки вода.

— Кои сте вие? И откъде идвате? Какви сте? Как така изчезвате? — питаше Ятмур.

— Мога да ти кажа и много, и малко неща. Трябва да знаеш също, че единствено тази жена умее да „изчезва“, както ти се изразяваш. Остави ме да се нахраня. Помълчи малко.

 

 

Той най-сетне свърши.

На дъното на кратуната бяха останали няколко трохи, които жените хапнаха сдържано, дръпвайки се встрани. С тях нахраниха и прегърбения си спътник, чиито ръце бяха все така високо вдигнати, сякаш парализирани.

— Сега вече съм готов да чуя твоята история — обяви содалът — и да ти помогна, стига да мога. Трябва да знаеш, че произхождам от най-мъдрата раса на тази планета. Нейните представители населяват просторните морета и множество не така интересни земи. Аз съм пророк, Содал на Най-висшето Познание и съм готов да ти помогна, ако преценя, че си заслужава.

— Ти си удивително горд — рече тя.

— Че какво е гордостта на фона на загиващата Земя? Разкажи глупавата си история, майко, ако изобщо възнамеряваш да я поделиш с мен.