Брайън Олдис
Дългият следобед на Земята (4)

Глава четвърта

Лежаха сред острите листа на два иглотръна, заслепени от силната слънчева светлина, но все така нащрек за евентуално нападение. Завършили бяха изкачването. Деветте деца за пръв път посещаваха Върховете — а те очевидно им бяха направили силно впечатление.

С помощта на Флор и Дафи Лили-йо повтори маневрата с големите листа, затулящи светлината към огнераждащите кълбета. Щом растението увисна, Дафи отряза за всеки от тях прозрачна топка, която да му послужи за ковчег. Хай й помогна да ги отнесе на сигурно място, след което Флор и Лили-йо хвърлиха листата и потърсиха прикритието на познатия иглотрън.

Цял облак пергаментокрили прелетяха над главите им; багрите на крилете им се сливаха пред очите в едно общо зеленикаво петно — небесносиньо и жълто, бронзово и тревистозелено, всичко блестящо като водна повърхност.

Пърхайки с криле, едно от пергаментокрилите кацна върху смарагдовозелено растение, недалеч от пътниците. Растението се оказа лигави бърни. В следващия миг крилатото създание загуби цвят: оскъдните му хранителни сокове бяха изсмукани и много скоро то се превърна на пепел.

Лили-йо се изправи предпазливо и поведе групата към наи-близката нишка от мрежите на кръстосвача. Всеки възрастен носеше своето кълбо.

Кръстосвачите, гигантите на този континент, никога не можеха да проникнат в джунглата. Те предяха дебелите си като въжета нишки и ги закачаха само по най-горните клони, после ги укрепваха със странични нишки.

Лили-йо откри подходящо място в мрежата и след като се увери, че не се задава кръстосвач, даде знак да оставят кълбетата.

— Трябва да ни помогнете да влезем в топките заедно с душите си — обърна се тя към Тоя, Грен и другите деца. — Ще проверите дали са добре затворени. Сетне ще ги отнесете до нишката и ще ги закачите за нея. Тогава можете да си вървите. Ние отиваме в небето, оставям групата във ваши ръце. Сега вече само вие сте живи!

Тоя се поколеба за миг. Тя бе слабичко момиче, а гърдите й не бяха по-едри от круши.

— Не си отивай, Лили-йо — обади се тя. — Все още имаме нужда от теб и ти добре го знаеш.

— Такъв е обичаят — отсече Лили-йо.

Изрязвайки пролука в своя ковчег, тя се плъзна вътре. С помощта на децата и останалите възрастни се пъхнаха в прозрачните кълбета. По навик Лили-йо провери дали Харис — мъжът — е в безопасност.

Най-сетне се бяха озовали в своите прозрачни затвори. Завладя ги неочаквано спокойствие и мир.

Децата понесоха един по един ковчезите, като непрестанно поглеждаха тревожно към небето. Бяха изплашени. Чувствуваха се безпомощни. Единствено безстрашният Грен сякаш не се смущаваше от нищо и едва ли не изглеждаше щастлив от придобитата свобода. Без да изчака Тоя, сам се разпореди къде да закачат кълбетата.

Вътре в топката Лили-йо усети особена миризма. Постепенно чувствата й се притъпиха. Картината на външния свят започна лека-полека да се замъглява пред очите й и някак странно да се отдалечава. Виждаше се как виси над върховете на дърветата, малко по-встрани от нея, на друга нишка, висяха безпомощно Флор, Харис, Дафи, Хай и Джури. Зърна децата, новата група, които изтичаха да се скрият. Без да се обръщат назад, те се шмугнаха между листата и изчезнаха от погледа й.

Кръстосвачът се движеше високо над Върховете, за да избегне срещи с враговете си. Космосът бе пълен с невидими лъчи, в които той се потапяше и които всъщност го хранеха. И въпреки всичко Кръстосвачът продължаваше да е зависим от Земята за своята прехрана. След дълги дни на вегетативна дрямка той се спущаше надолу и се плъзваше по своите нишки.

Други кръстосвачи висяха неподвижни наоколо. От време на време някой изпускаше голям мехур кислород или тръсваше крак, за да се освободи от досаден паразит. Никой освен тях не бе успял да постигне такава степен на бездействие. Времето нямаше никакво значение за тези гиганти; Слънцето бе тяхно сега и завинаги, до мига, в който се превърне в Нова и изгори всичко, включително и себе си.

Кръстосвачът се спусна, сгрените му от Слънцето крака едва докоснаха дебелата нишка. Той се стовари направо върху листата на клоните. Тук във въздуха живееха неговите врагове — врагове стократно по-малки, стократно по-зли, стократно по-умни. Кръстосвачите бяха жертва на едно от последните семейства насекоми — тигровите оси.

Само тигровите оси можеха да убият един кръстосвач, по своя коварен, безмилостен начин.

През дългите векове, когато радиацията на Слънцето се бе увеличила стократно, растителният свят на Земята бе взел неоспоримо надмощие над останалите живи същества. Успоредно с новото развитие еволюираха и осите. С намаляване на животинските видове те увеличиха и броя, и размерите си. Така с времето се превърнаха в основните врагове на подобните на паяци кръстосвачи. Те нападаха на ята, парализираха примитивните нервни центрове на гигантите и ги оставяха да загинат. Много често тигровите оси снасяха яйцата си в дългите тунели в телата на своите врагове, а когато ларвите се излюпваха, те се хранеха спокойно от живата плът наоколо.

Вероятно тъкмо заплахата от досадните насекоми бе прогонила постепенно преди хиляди години Кръстосвачите далеч в космоса. И в тези на пръв поглед негостоприемни селения те достигнаха пълния си разцвет.

Силната радиация се оказа жизненоважна за тях. Първият природен астронавт промени небесната твърд. Много след като човекът се оттегли сред клоните на дървото, всъщност върна се на мястото, от което бе дошъл, кръстосвачът отново стана владетел на загубените си територии. Много след като разумът бе развенчан като върховен господар, Кръстосвачът неразривно свърза зелената планета с празното пространство — и колкото и странно да изглежда, стори го чрез древния символ на немарата, паяковата мрежа.

Кръстосвачът се провря между листата на Върховете, изправяйки козината по гигантския си гръб, така че черните и зелени райета да го прикрият от враговете му.

По пътя надолу той подбра няколко същества, оплели се в нишката. Изяде ги, без да бърза.

Неприятно жужене пробуди кръстосвача от дрямката, в която бе потънал. Пред безучастния му поглед се мярнаха жълти и черни ивици. Бяха го открили чифт тигрови оси.

Кръстосвачът се раздвижи с изненадваща пъргавина. Огромната маса на тялото му, дълго близо цяла миля, се издигна бързо нагоре, леко като цветен прашец. Потеглил след себе си една от нишките, тъй се понесе към космоса.

Краката му докоснаха паяжината и вдигнаха множество спори, дребни същества и репеи, полепнали по нея. Отнесоха и шестте стъклени саркофага на вече безчувствените човешки същества.

След няколко мили Кръстосвачът спря. Съвземайки се от уплахата, той изпусна кълбо кислород и леко го окачи на най-близката нишка, където то залепна неподвижно. Пипалата на кръстосвача потреперваха. Най-сетне той се насочи към дълбините на космоса и колкото повече налягането намаляваше, толкова по-голям ставаше неговият обем.

Скоростта му постепенно нарастваше. Той прибра краката си и от жлезите под корема му започнаха да се спущат нови нишки. За да стабилизира температурата на тялото си, гигантското творение на растителния свят се въртеше бавно около себе си.

Силната радиация го къпеше от всички страни. Той се чувствуваше прекрасно в тази среда. Тя бе част от неговото същество.

Дафи се събуди. Отвори невиждащи очи. Онова, което съзря, бе лишено от смисъл за нея. Знаеше само, че е заминала Нагоре. Това бе друг вид съществувание и тя не очакваше да разбере нещо.

Част от гледката бе затулена от кичури остра жълта козина, кичури, които можеха да бъдат и слама. Всичко останало бе някак размито от ослепителна светлина, редуваща се с тъмни сенки.

Полека-лека Дафи започна да различава и други предмети. Прекрасна зелена полусфера, обсипана с бели и сини петна, привлече вниманието й. Дали тя не бе някакъв плод? Към сферата водеха множество нишки — сребърни и златни, които пробляскваха на силната светлина. В далечината различи туловищата на два кръстосвача, които й се сториха мумифицирани. Ярки светлинни петна искряха от време на време и причиняваха болка на очите й.

Попаднала бе в царството на боговете.

Дафи не чувствуваше нищо. Обхванала я беше странна скованост, а и тя нямаше никакво желание да помръдне. Вътре в кълбото се долавяше странна миризма. Въздухът й се стори тежък. Всичко бе като в сън. Дафи понечи да отвори залепналата си уста. Извика. Не чу никакъв звук. Прониза я силна болка. Особено отстрани.

Очите й отново се притвориха, ала устата й остана широко отворена.

Кръстосвачът се носеше към Луната подобно на гигантски космат балон.

Едва ли можеше да се каже, че в съзнанието му протича някаква мисловна дейност, и въпреки това в него се оформи, макар и неясна, идеята, че приятното пътуване е твърде краткотрайно. В растителния свят сигурно имаше някакво спокойно място, където грееха и прекрасните топли лъчи…

Вероятно няма да е зле някой ден да понапълни стомаха си и да опита едно пътуване в друга посока…

Множество подобни нему създания висяха над Луната. Мрежите им покриваха цялото пространство наоколо. Това бе тяхна любима база, предпочитана пред Земята, където въздухът бе наситен и крайниците им трудно помръдваха. Като изключим някои хилави същества, представителите на този вид първи откриха това прекрасно място. Те бяха последните господари на сътворението. Най-големите и най-властните, тук те се наслаждаваха на дългия заник на своето превъзходство. Кръстосвачът намали постепенно скорост, вече бе спрял да пуска нишки. Спокойно си проправи път между преплетените мрежи и се насочи към белезникавата зеленина на Луната…

Тук условията бяха много по-различни, отколкото на трудната планета. Многостъблената смокиня не бе успяла да вземе надмощие. В разредената атмосфера и при слабата гравитация тя бе принудена да отстъпи. На нейно място избуяха керевиз и магданоз. Именно сред техните гигантски стволове или стъбла се разположи нашият кръстосвач. Съскайки от умора, той изпусна облак кислород.

След като се настани сред листната маса, гигантското туловище се отри в стъблата. От краката му се изсипа истински дъжд от леки спори, семена, черупки и листа, полепнали там долу, на Земята. Тук бяха и шестте саркофага от огнераждащото растение. Те се изтърколиха и скоро спряха недалеч едно от друго.

Пръв се пробуди Харис, мъжът. Стенейки от неочакваните болки по тялото си, той се опита да седне. Напрежението, което усети върху челото си, му напомни къде се намира. Свивайки колене и ръце, той натисна капака на саркофага си.

В първия миг капакът не поддаде. Но много скоро цялата топка се разтроши на дребни късчета и Харис се претърколи. Силите на сцепление тук, в безвъздушното пространство, не действуваха.

Харис лежа известно време, неспособен да помръдне. Кръвта в главата му туптеше, боляха го дробовете. Въпреки това той жадно поемаше зловонния въздух. Отначало му се стори разреден и хладен, но той го вдишваше с благодарност.

След известно време събра сили и се огледа.

Дълги жълтеникави пипала се протягаха към него от растителността наоколо. Той се огледа изплашено за жена, която да го защити. Сковано се пресегна и извади ножа от колана си. Претърколи се и отряза пипалата. Оказа се твърде лесно да се справи с този враг.

Изведнъж мъжът погледна тялото си и извика уплашено. Бързо се изправи и продължи да се оглежда с отвращение. Целият бе покрит с корички. Дрехите му висяха на парцали, а под тях за негов ужас се подаваха кожести образувания, които започваха от дланите, минаваха през гръдния кош и стигаха до краката. Той вдигна ръце и видя, че образуванията удивително напомнят криле. Нищо не бе останало от красивото му тяло.

Някакво раздвижване го накара да се обърне и едва тогава Харис се сети за спътниците си. Покрита от останките на своя стъклен саркофаг, Лили-йо се мъчеше да се изправи. Тя му махна с ръка.

Харис ужасено установи, че по нейното тяло се виждат същите противни кожи. В интерес на истината той дори не я позна в първия миг. Приличаше му на омразните летящи хора. Хвърли се на земята и безпомощно зарида. Сърцето му биеше учестено от страх и отвращение.

На Лили-йо не й бе дадено да плаче. Без да обръща внимание на болезнените деформации по тялото си, тя затърси с очи останалите шест саркофага.

Първо откри Флор, която бе почти изцяло зарита в пръстта и растенията. Достатъчно бе да удари прозрачния капак с един камък, за да го разбие на парчета. Лили-йо вдигна приятелката си, чието тяло бе също така обезобразено като нейното. След известно време Флор успя да стъпи на крака. Хрипливо се мъчеше да напълни дробовете си и изтощена от усилието, приседна отново. Лили-йо я остави и отиде да търси другите. Макар и замаяна, тя бе искрено благодарна, че независимо от болката, чувствува крайниците си леки и подвижни.

Дафи беше мъртва. Лежеше отпусната и почервеняла в своя саркофаг. Лили-йо я повика по име, разтърси я, но Дафи не помръдна. Подутият й език се подаваше грозно навън. Дафи беше мъртва, тяхната Дафи, която пееше толкова хубаво.

И Хай беше мъртва. Нещастно сгърчено същество, свито в напукалия се по време на бурното пътешествие между двата свята саркофаг. Лили-йо удари по стъкловидната покривка, която тутакси се разпиля на прах. В прах се превърна и тялото на Хай. И Хай бе мъртва, Хай, която бе родила мъжко дете и умееше да тича толкова бързо.

Последният саркофаг бе на Джури. Когато Главната жена доближи и изтри полепналите по него спори, Джури се размърда. Миг по-късно тя вече седеше и с отвращение разглеждаше деформациите по тялото си, мъчейки се същевременно да успокои дишането си. Джури бе жива.

Залитайки, Харис се присъедини към жените. Носеше в ръка душата си.

— Четирима сме! — възкликна той. — Значи ли това, че сме приети от боговете?

— Изпитваме болка, значи сме живи — рече Лили-йо. — Дафи и Хай загинаха.

Харис хвърли на земята душата си и яростно я затъпка с крака.

— Погледнете се само! По-добре да бяхме умрели! — изхленчи той.

— Преди да решим този въпрос, трябва да хапнем — каза Лили-йо.

Пристъпвайки мъчително, групата се отправи към гъсталака. Мисълта за опасностите отново ги завладя, Флор, Лили-йо, Джури и Харис се подкрепяха един друг. Предишните табута тук не важеха.