Брайън Олдис
Дългият следобед на Земята (12)

Глава дванадесета

Пленничката бе почти безмълвна. В отговор на въпросите на Пойли тя се цупеше и въртеше глава. Успяха да разберат само че се казва Ятмур. Очевидно беше се изплашила от злокобната лъскава материя около вратовете им и буците по главите.

— Тя е твърде страхлива и не смее да говори — рече Грен на гъбата, трогнат от красотата на свилото се в краката му момиче. — Твоето присъствие не й прави добро впечатление. Не е ли по-разумно да я пуснем и да потърсим други хора.

— Удари я, може и да проговори — посъветва го гъбата.

— Ще я изплаша още повече.

— А може да си развърже езика. Плесни я по бузата, дето толкова ти харесва…

— Въпреки че не ме заплашва с нищо, така ли?

— Ти си бил голям глупак! Поне веднъж използвай мозъка си! Като мълчи, излага всички ни на опасност.

— Сигурно си права. Не помислих за това. Ти винаги се досещаш за повече неща.

— Тогава прави, каквото ти казвам.

Грен вдигна колебливо ръка. Гъбата накара мускулите му да се свият. Момчето стовари така тежко десница върху лицето на Ятмур, че главата й се отметна. Пойли премигна насреща му недоумяваща.

— Противно същество! Племето ми ще те убие! — озъби се Ятмур и очите й светнаха гневно. Грен замахна повторно.

— Искаш ли още един? Кажи къде живеете?

— Аз съм само пастирка — сви рамене момичето. — В моя род да удряш без причина е грях. Какво съм ти направила? Събирах плодове.

— Искаме да ни отговориш на някои въпроси. Никой няма да те докосне, ако ни отговориш — отговори Грен и понечи отново да я удари.

Този път тя отстъпи.

— Аз съм само пастирка — паса скокливци. Моята работа не е да се бия или пък да отговарям на въпроси. Ако искате, мога да ви заведа при моето племе.

— Кажи ни къде е то.

— В подножието на Черното гърло, съсем наблизо. Ние сме миролюбиви. Не се нахвърляме изневиделица върху други хора.

— В подножието на Черното гърло ли каза? Заведи ни там.

— Какво искате от нас?

— Няма да причиним никому зло. Освен това виждаш, че сме само двама. Защо се страхуваш?

Ятмур сви сърдито вежди, очевидно се съмняваше в искреността им.

— Ще трябва да развържете ръцете ми и да ми помогнете да се изправя. Близките ми не бива да ме виждат с вързани ръце. Няма да избягам.

— Само се опитай и ще усетиш силата на меча ми — рече Грен.

— Започваш да схващаш — похвали го гъбата.

Пойли развърза момичето. То приглади косите си, разтри натъртените си китки и следвано от охраната, започна да се катери между стихналите листа. Движеха се мълчаливо, но у Пойли се надигна съмнение, особено след като пейзажът започна чувствително да се променя.

Не мина много и стъпиха на земята. Отминаха ниско каменисто възвишение, покрито с копривен мъх и къпинови храсти, сетне още едно. Макар да бяха в подножието на гигантската смокиня, наоколо им бе по-светло, което означаваше, че тя е разпростряла клони доста високо. Те изглеждаха и някак по-различно — бяха тънки и преплетени. Тук-там върху пътниците падаше по някой слънчев лъч. Из тези места Върховете стигаха почти до земята. Какво ли означаваше това?

Пойли не се сдържа и попита своята гъба.

— Вероятно джунглата прекъсва някъде. Стигнали сме местност, където няма условия за нея. Не се безпокой.

— Сигурно вече сме в подножието на Черното гърло. Само от името ми настръхват косите. Гъбо, защо не се върнем, преди да е станало твърде късно?

— Няма къде да се върнем, Пойли. Ние сме скитници. Можем само да вървим напред. Не се бой. Ще ви помагам и никога няма да ви изоставя.

Клоните станаха прекалено тънки, за да издържат тежестта на хора. Ятмур приклекна и пъргаво скочи върху някаква скала. Пойли и Грен я последваха. Спогледаха се. В същия миг Ятмур вдигна ръка.

— Чуйте! Насам идват скокливци — рече тя, заслушана в шум, напомнящ тропота на дъждовни капки. — Моето племе живее от лов на тези животни.

Около скалистото островче, на което бяха стъпили, се простираше земята, но тя съвсем не беше онова блато, пълно с мръсотии и гниещи създания, за което толкова бяха чували в детството си. Релефът беше начупен, приличаше на кафяво-черно замръзнало море, тук-там се виждаха повече или по-малко дълбоки дупки, които напомняха гигантски очни ями или хилещи се уста. Растителността беше оскъдна.

— Скалите имат жестоки лица — прошепна Пойли, която не можеше да откъсне поглед от странната за нея гледка.

— Тихо! Ето оттам ще се появят — рече Ятмур.

В този миг цяло стадо странни създания изскочи от горския гъсталак и се втурна с подскоци в оголеното от гората пространство. Представляваха необичайни влакнести растения, които в продължение на дълги векове бяха успели да заприличат донякъде на предишните зайци.

Но в сравнение с тях те тичаха далеч по-бавно и по-тромаво, а сухожилията им пукаха остро. При всеки скок странно се полюшваха. Имаха едри глави, широки челюсти и неимоверно дълги уши, докато телата им бяха доста безформени и различно обагрени. А несъответствието между предните им крака — малки грозни чуканчета, и задните — значително по-дълги, ги лишаваше от всякаква зайча грациозност.

За Пойли и Грен те бяха странен нов вид с необяснимо грозни крака. За Ятмур тяхната форма имаше обяснение.

Очаквайки появата на животните, Ятмур бе свалила от кръста си окичено с тежести въже и го прехвърляше от една ръка в друга. Когато стадото стигна до скалистото им островче, тя сръчно го метна. Оказа се, че представлява доста примитивна мрежа, по чиито краища висяха тежести.

Три от странните създания се хванаха. Ятмур мигом се спусна и преди да успеят да се освободят, ги завърза.

Стадото се разбяга в различни посоки и скоро се загуби от погледите на нашите пътешественици. Видимо доволна, че е успяла да покаже част от своите умения, Ятмур изгледа победоносно Пойли и Грен. Пойли не й обърна никакво внимание, а посочи с ужас напред към една скала.

— Грен! Виж! Чудовище, Грен! — промълви с пресипнал глас тя и отстъпи назад. — Нали ти казах, че това място е прокълнато.

Недалеч от пътеката, по която бе притичало стадото скокливци, пред очите на децата се надигаше голям балон, който вече ги надминаваше на ръст.

— Това е търбух! Не гледайте натам! — предупреди ги Ятмур. — Причинява страшни неща на хората.

Грен и Пойли обаче не откъсваха очи, сякаш бяха омагьосани. Балонът се бе превърнал във влажна топка, на чиято повърхност се появи голямо, подобно на желе око с бледозелена зеница. То се въртеше насам-натам, докато не попадна на човешките същества.

В долната част на топката се появи широк прорез. Последните няколко скокливеца го забелязаха, поколебаха се за миг и сетне бързо смениха посоката. Шест се престрашиха и скочиха в прореза, който бързо се затвори и балонът започна да се свива.

— Живи сенки! — възкликна Грен. — Какво е това?

— Това е търбух — обясни Ятмур. — Не сте ли виждали досега? Тук има доста от тях. Срещат се край по-високите скали. Да вървим. Трябва да занеса скокливците на моето племе.

Само че гъбата не беше съгласна и упорито настояваше за нещо друго пред Грен и Пойли. Двамата твърде неохотно приближиха до скалата с търбуха.

Сега вече той се бе сплескал напълно и висеше от каменната повърхност като десетки други влажни създания. В самото подножие на скалата, скрити като в торба, все още помръдваха скокливците. Едрото зеленикаво око ги погледна внимателно и се затвори. Сега вече по нищо не личеше, че тук има живо създание.

— Съвсем безопасен е — обади се гъбата. — Той е само най-обикновен стомах.

Младежите продължиха напред, отново водени от Ятмур, стиснала здраво мрежата със скокливците, които се държаха съвсем спокойно, сякаш за тях нямаше нищо необикновено в това да ги заловят.

Постепенно склонът, по който вървяха, започна да става стръмен. Гъбата изказа предположението, че вероятно склонът е причина за оредяването на клоните на смокинята, и изчака да чуе тяхното мнение.

— Възможно е скокливците да имат нужда от дългите си задни крака, за да изкачват тези стръмнини — рече Пойли.

— Нищо чудно — обади се гъбата.

Това е абсурдно, помисли си Грен, а когато тръгнат надолу? Гъбата не може да знае всичко, но пък да се съгласи с глупавото обяснение на Пойли…

— Прав си, че не зная всичко — обади се гъбата, прочела мислите му. — Но за разлика от теб умея да уча бързо, а ти действуваш по инстинкт.

— Какво е инстинкт?

— Незрели мисли — отвърна гъбата кратко.

Най-сетне Ятмур спря. Първоначалната й недружелюбност бе изчезнала, сякаш съвместното им пътешествие ги бе сближило. Тя дори бе весела.

— Намирате се в района на моето племе, нали това искахте?

— Извикай тогава хората. Кажи им, че идваме с добри чувства и че искам да говоря с тях — рече Грен, след което се обърна към гъбата, — но аз нямам представа какво ще им кажа.

— Това е моя грижа — успокои го тя.

Ятмур сви ръце около устата си и изсвири силно. Пойли и Грен се огледаха… Листата наоколо зашушнаха и почти мигновено двамата се оказаха обградени от група войни, сякаш изникнали от земята. От клоните над главите им също се подаваха хора.

Скокливците в мрежата се размърдаха неспокойно.

Грен и Пойли стояха абсолютно неподвижно, за да дадат възможност на новодошлите да ги огледат добре.

Хората от племето на Ятмур пристъпваха внимателно напред. Както можеше да се очаква, в по-голямата си част те бяха жени, прикрили интимните си части с цветя. Всички носеха оръжие. Повечето жени, подобно на Ятмур, имаха хубави черти. Някои носеха на кръста същите обкичени с тежести примки.

— Пастири — обади се най-сетне Ятмур. — Доведох ви двама непознати — Пойли и Грен. Искат да се присъединят към нас.

— Ние сме странници и няма да ви направим нищо лошо — обади се Пойли, подтикната от гъбата. — Посрещнете ни с добро, ако искате да заминете в мир към Висините. Нуждаем се от подслон и почивка. После ще ви покажем какво умеем.

От групата се отдели набита жена със сплетени на плитка коси, в които проблясваше някаква черупка. Тя протегна ръка с обърната нагоре длан.

— Бъдете поздравени, странници. Името ми е Хътуир. Предводителка съм на тези пастири. Ако се присъединявате към нас, последвайте ме. Съгласни ли стте?

„Ако не се съгласим, може и да ни убият“, помисли си Грен.

„Трябва от самото начало да покажете, че вие ще сте водачите“ — отговори му гъбата.

— Стоят с извадени ножове — възрази Грен.

„Или ще станем водачи от самото начало, или ще се простим с тази идея“ — настояваше неизменният му съветник.

Докато траеше спорът им, Хътуир плесна нетърпеливо с ръце.

— Отговорете! Ще се подчините ли на Хътуир?

„Трябва да се съгласим, гъбо.“

„Не, Грен, не можем да си го позволим.“

„Но те ще ни убият!“

„В такъв случай ти трябва да я убиеш първа, Пойли.“

„Не!“

„Казах вече.“

„Не… не… не…“

Спорът вече се водеше от тримата, макар и мислено.

— Пастири, внимавайте! — призова Хътуир своето племе.

Жената сложи ръка върху дръжката на меча си. Очевидно непознатите не бяха приятелски настроени.

Нещо странно ставаше с тях. Започнаха да гънат тела и да се извиват в странен танц. Пойли вдигаше ръце към главата си, сетне, сякаш дръпната от невидима сила, се завъртваше в обратна посока. И тя, и Грен потрепваха с крака и леко се полюшваха. Лицата им ту се изпъваха, ту се сгърчваха в необяснима болка. От устата им излизаше пяна и от напрежение дори уринираха.

Движеха се бавно в кръг, спираха, извръщаха се и гънеха тела, прехапали устни, с блуждаещи очи.

Пастирите отстъпиха стъписани.

— Връхлетяха ме откъм небето! Сигурно са духове! — извика Ятмур и закри лице с длани.

С пребледняло лице Хътуир изпусна извадения меч. Това бе сигнал за нейните хора. Изплашени, те побързаха да хвърлят оръжието и скриха лица с ръце.

Гъбата веднага разбра, че е постигнала най-неочаквано търсения резултат, и преустанови натиска си върху съзнанието на Грен и Пойли. Но трябваше тутакси да се намеси отново, иначе те положително щяха да се строполят от изтощение на земята.

— Спечелихме онова, към което се стремяхме, Пойли — рече тя на момичето. — Хътуир коленичи пред нас. Сега ти трябва да говориш.

— Мразя те, гъбо — рече момичето. — Накарай Грен да изпълни твоята задача… Аз нямам желание.

Притиснат здраво от гъбата, Грен приближи до Хътуир и я улови за ръката.

— Значи признавате нашето превъзходство — рече той. — Не се бойте. Само никога не забравяйте, че сме духове, в които са се вселили други духове. Ще работим с вас. Всички заедно ще създадем непобедимо племе и ще можем да живеем в мир. Никога повече човешките същества няма да са бегълци в гората. Ще ви изведем от нея, за да станете могъщи.

— Пътят навън от гората е пред нас — дръзна да се обади Ятмур. Тя бе предала скокливците на друга жена и бе минала напред, за да чуе Грен.

— Ще ви отведем по-далеч оттук.

— А ще ни освободите ли от духа на Черното гърло — обади се и Хътуир.

— Ще ви заведем, където пожелаете — заяви Грен. — Но преди всичко ние двамата с Пойли се нуждаем от храна и почивка, после отново ще говорим с вас. А сега ни заведете в убежището си.

Хътуир се поклони и изчезна, сякаш земята под краката й я погълна.