Брайън Олдис
Дългият следобед на Земята (14)

Глава четиринадесета

Докато Пойли и Грен спяха, гъбата будуваше. Изобщо нямаше нужда от сън.

Сега тя приличаше на малко момче, попаднало в пещера, пълна със скъпоценности; открила бе неочаквано за себе си и за своите спътници съкровище, на чието изкушение не устоя и веднага изследва. Откритието бе зашеметяващо.

Множество най-невероятни сънища разтревожиха почивката на Грен и Пойли. Цели отрязъци от изминал опит, подобно на потънали в мъгла градове, ту се появяваха, ту изчезваха в копнеещите им за почивка съзнания. Гъбата се зарея из мрачните коридори на паметта им, там, където бяха складирани безброй интуитивни отговори.

Пътешествието й бе дълго. В началото я подвеждаха десетки от знаците, забулени от преживяванията на множество поколения. Гъбата стигна до спомени от времето, когато Слънцето все още не било започнало да излъчва свръхрадиация, когато човекът бил далеч по-интелигентен и по-агресивен от своя заселил се по дърветата потомък. Наблюдаваше изумена развитата цивилизация. Спусна се и по-далеч — в по-дълги и по-неясни епизоди от човешката история, още преди тя да започне, когато хората са имали само огън, за да се греят, и са мислили единствено как и накъде да насочат копието си.

Продължавайки да се разхожда из откъслечните епизоди от човешката памет, гъбата направи най-изумителното си откритие. Замря от стъписване, преди да осъзнае макар и частично важността на откритието си.

Когато се съвзе, тя започна да блъска в мозъците на Грен и Пойли. Младежите се въртяха неспокойно, мъчейки се да я пропъдят от съня си, но напразно.

— Грен! Пойли! Имам страхотна новина! Ние сме по-близки роднини, отколкото предполагахме! — пулсираше тя с чувство, на каквото те не бяха подозирали, че е способна. Насила ги накара да видят във въображението си картини от собствената им несъзнавана памет.

Първо им показа ерата на разцвета на човешкия род — време на красиви градове и пътища, на рисковани пътешествия до близки планети, епоха на чудесна организация и възход, на общности, обединения и средища. И въпреки всичко хората не изглеждаха по-щастливи от своите предшественици. Също като тях изпитваха напрежение и страдаха от противоречия. Прекалено податливи бяха на икономически или военни сблъсъци.

Гъбата показа и как с навлизането на Слънцето във фазата на разрушение температурите на Земята постепенно започнаха да нарастват. Уверени във възможностите на своите технологии, хората се готвеха да посрещнат опасността.

— Не искам да гледам повече — проплака Пойли, за която тези сцени бяха прекалено ярки и болезнени.

Само че нямаше кой да я чуе и гъбата продължи да насилва подсъзнанието й.

Едва приключили с подготовката си, хората започнаха да боледуват. Слънцето изсипваше над тях все по-силна радиация и постепенно цялото човечество бе обхванато от невиждана дотогава болест. Тя поразяваше кожата, очите, мозъците.

След дълги и мъчителни страдания те придобиха имунитет към радиацията. Изпълзяха от леглата си, но нещо бе променено. Бяха вече загубили властта на повелители, на знаещи и на воюващи.

Бяха станали други!

Напуснаха своите големи и красиви градове, изоставиха жилищата и къщите си, сякаш никога не са били техни. Социалните им структури и организации се разпаднаха. Тревите и растенията избуяха, улиците обраснаха с тях, а семената и цветният прашец се носеха необезпокоявани над техническите съоръжения. Започваше настъплението на джунглата.

Западането на човешкия род стана не постепенно, а изведнъж, подобно на сриването на гигантска кула.

— Стига вече — обади се Грен, опитвайки се да окаже някаква съпротива на гъбата. — Миналото не ни засяга. Защо трябва да се вълнувам от онова, което се е случило толкова отдавна? Достатъчно ни разстрои! Остави ни да спим.

И тогава изпита нещо твърде необичайно — някой като че го раздруса вътрешно. Очевидно гъбата правеше всичко възможно да го държи буден.

— На вас всичко ви е безразлично — възмути се гъбата. — Длъжни сте да видите всичко! Ето, гледайте! Сега ще се върнем в много далечни времена назад, когато човекът не е имал нито история, нито наследство, когато не е бил дори Човек, а дребничко създание, каквито сте вие в момента…

На Пойли и Грен не им оставаше друго, освен да наблюдават картините, които последваха. Те не бяха твърде ясни, но двамата младежи виждаха как наподобяващите лемури хора се плъзгат надолу по дърветата и тичат боси сред папратите. Неспокойни, дребни човечета, които не можеха да говорят. Подскачаха, навеждаха се и бързо се скриваха в храстите. Подробностите в картината бяха размити, тъй като населението на Земята все още нямаше мисловна дейност. Хората различаваха светлинните проблясъци, силните аромати. Древните същества се раждаха, радваха се на каквото можеха и умираха.

Странна, необяснима носталгия нахлу в сърцата на Пойли и Грен и скоро момичето тъжно се разплака.

Появи се по-ясна картина — група дребни човешки същества газеха в блато, гъсто обрасло с гигантски папрати. От време на време нещо се отделяше от растенията и падаше върху главите на хората. Не беше трудно да се различи, че това е плесен на гъба.

— В този прастар свят моят род пръв е развил някаква форма на интелигентност — обади се възторжено гъбата. — Ето ви и доказателството! При добри условия — влага и полумрак, ние първи сме открили силата на мисълта. Само че тя се нуждае от крайници, които да насочва по свое желание. Ето защо сме заживели паразитно върху дребосъците, вашите далечни прадеди.

В буквалния смисъл на думата гъбата потопи Грен и Пойли в историята на човечеството, която бе същевременно и история на гъбата. Започнали живота си на Земята като паразити, гъбите се превърнаха в симбиозни създания.

Първоначално те висяха по черепите на лемуроподобните човеци. По-късно, когато хората благодарение на съвместното им съществуване се развиха, научиха се да живеят организирано и да ловуват, черепната им кутия нарасна и иначе уязвимата гъба вече можеше да се прибере под прикритието на яките й кости. Така тя действително стана част от човека.

— Ето как се е развила човешката раса — обади се гъбата, без да престава да показва една след друга картините. — Хората станаха по-високи и завладяха света, забравяйки произхода на своя успех — гъбоподобния мозък, който живее и умира с тях… Без нас хората щяха да си останат по дърветата също като вашите племена, ако не бях аз.

И за да бъде по-убедителна, тя отново посегна към спомените на двамата, за да им покаже времето, когато Слънцето току-що бе навлязло в последния етап на своя живот и цялото човечество се поболя.

— Хората са по-силни физически — продължи гъбата. — Оцеляха след засилващата се слънчева радиация, за разлика от симбиотичните си мозъци, които тихо и мирно загинаха в малката костна кутия. Човекът остана да се бори сам със своя собствен немощен мозък… Нищо чудно тогава, че загуби своите прекрасни градове и се върна отново по дърветата!

— Това не означава нищо за нас… нищо — промълви изтощен Грен. — Защо ни измъчваш с отдавна отминали катастрофи?

Гъбата прошумоля в главите им със звук, наподобяващ смях.

— Защото може би трагедията все още не е свършила; аз съм от по-устойчиво коляно, издържам на силна радиация. Същото важи и за вашия род. Настъпил е историческият момент да подновим симбиотичното си съжителство, което ще бъде също така плодоносно, както онова, което превърна лемуроподобните човеци в интелигентни същества, отишли чак в космоса. Часовниците на разумния живот започват да работят отново. Те пак имат стрелки…

— Грен, тя е луда и аз нищо не разбирам! — проплака Пойли, ужасена от бурята, която се развихряше в мозъка й.

— Чувате ли как звънят тези часовници? — не спираше гъбата. — Те звънят за нас, деца мои!

— Да, о, чувам ги! — простена Грен, мятайки се неспокойно в съня си.

В ушите и на двамата като някаква дяволска музика ехтеше часовников звън.

— Грен, ще обезумеем! — извика Пойли. — Какъв е този ужасен шум?

— Звънът на часовниците! — викаше гъбата.

В този миг Пойли и Грен се събудиха и се изправиха в постелите си, облени в пот. Вратовете и главите им, там, където се бе настанила гъбата, пламтяха, горяха, а оглушителният звук продължаваше да кънти.

Макар и объркани, те постепенно осъзнаха, че са съвсем сами в празната пещера под прикритието на застиналата лава. Всички пастири бяха изчезнали.

Някъде отвън долетя силен шум. Трудно им бе да кажат защо той така ги изплаши. Основният звук бе почти мелодичен. Той действуваше не на слуха, а на кръвта и тя ту замръзваше в жилите им, ту започваше да кипи.

— Трябва да вървим! — рече Пойли и с мъка се изправи. — Вика ни.

— Какво направих — изхленчи гъбата.

— Какво става? — попита и Грен. — Защо е необходимо да отидем?

Двамата се сгушиха уплашени, но поривът на кръвта не им даваше мира, краката им се местеха сякаш против волята им. Колкото и да се бояха от мелодията, те й се подчиниха. Не възрази и гъбата.

Грен и Пойли изскочиха устремно от цепнатината, служеща за изход, и се озоваха сред истински кошмар.

Мелодията се носеше около тях като вятър, макар нито един лист по клоните на дърветата да не помръдваше. Звукът движеше краката им. Много скоро видяха, че не само те й се подчиняват. Едни летяха, други тичаха или подскачаха, някои пълзяха през сечището и всички бяха устремени в една посока, към Черното гърло.

— Черното гърло! — извика гъбата. — Черното гърло пее и ние трябва да отидем при него!

Песента действаше не само на слуха, но и на зрението им. Част от ретината на очите им не реагираше и светът пред тях изведнъж стана черно-бял и сив. Небето над главите им побеля, листата, които го скриваха тук-там, станаха сиви, а разкривените скали под краката им бяха черно-сиви. С протегнати напред ръце Грен и Пойли се присъединиха към останалите.

И тук, във водовъртежа на страха и принудата, срещнаха пастирите.

Като стотици други сенки и те стояха до последните стъбла на смокиновото дърво. Привързали се бяха с въжета. Сред тях, също така увързан, бе Икол, певецът. Сега той пееше! С наведена глава, сякаш вратът му бе пречупен, и с вперен в земята поглед той пееше от все сърце и с пълен глас.

Песента му дръзко се извисяваше и пресрещаше песента на Черното гърло. Неговата мелодия притежаваше своя мощ и се противопоставяше на другата, която иначе щеше да привлече пастирите към източника си.

Хората от племето слушаха мрачно и с огромно внимание Икол. Макар и привързани към стъблата, те съвсем не бездействуваха. Опънали бяха мрежите си и всички създания, които неудържимо се бяха устремили към зиналата паст на гърлото, се заплитаха в тях.

Пойли и Грен не можеха да разберат думите от песента на Икол. Не бяха свикнали, а и излъчванията на войнственото гърло ги заглушаваха.

Двамата отчаяно се бореха с привличането — отчаяно, но безуспешно. Вървяха напред пряко волята си. Прелитащи създания се блъскаха в тях. Целият черно-бял свят се бе надигнал и се стремеше неудържимо в една посока! Единствени пастирите оставаха невъзмутими, благодарение на песента на Икол.

Грен се препъна и препускащите зад него създания от растителния свят го навалиха.

В същия миг забелязаха, че през джунглата към тях се носят облак скокливци. Упорито заслушани в песента на Икол, пастирите не пропуснаха скокливците и започнаха да ги налагат с пръчките си.

Пойли и Грен отминаха и последните пастири. Колкото по-силна ставаше ужасната мелодия, толкова по-бързо крачеха. Пред тях вече бе оголеното пространство. Обградено от венец от клони се виждаше гърлото! От устните им се отрони приглушен вик — вик на възторг ли бе? Или може би на ужас?

Ужасът сега вече имаше множество тела, крака, чувства, задвижвани от песента на Черното гърло.

В отговор на неговия зов през полето от застинала лава се стичаше неудържимо истинска река от живи създания, които, сякаш изпаднали в транс, се хвърляха в гърлото.

Нова смразяваща кръвта гледка ги порази. Над ръба на кратера се появиха три хитинови пръста, които се движеха в такт с мелодията и ги приканваха да се приближат.

Грен и Пойли изкрещяха от страх, но въпреки всичко, подчинявайки се на повелята им, ускориха крачка.

— Пойли! Грен! Грен! — зовеше гласът.

Двамата младежи продължаваха напред. Грен успя да хвърли бърз поглед назад към подскачащите черни и сиви очертания на гората.

Последното човешко същество, което отминаха, бе Ятмур; без много да му мисли, тя отхвърли въжетата, с които бе привързана към дървото. Косите й се развяваха. С протегнати напред ръце си запробива път сред множеството живи твари.

Обляно от странната светлина, лицето й изглеждаше сивкаво, но тя смело пееше, докато тичаше напред. Песента й, подобна на тази на Икол, трябваше да противодействува на другата, която вещаеше зло.

Грен отново се извърна към Черното гърло и тутакси забрави за младата пастирка. Дългите пръсти го викаха. Този път само него.

Момчето държеше Пойли за ръка, а Ятмур, минавайки покрай купчина камъни, успя да го улови за другата.

За частица от секундата те се обърнаха към нея. Песента й успя да привлече вниманието им. Гъбата мигновено разбра, че това е единственият им шанс.

— Свийте встрани! — обади се настоятелно тя. — Свийте, ако ви е мил животът.

Странен гъсталак от съвсем млади издънки се бе изпречил на пътя им. Без да пускат ръцете си, тримата се мушнаха в него. Скокливец, който очевидно търсеше по-кратък път, се завъртя над главите им.

В същия миг чудовищната мелодия на Черното гърло загуби голяма част от силата си. Ятмур се отпусна на гърдите на Грен и се разрида. Опасността обаче все още не бе отминала.

Пойли докосна един от тънките филизи и изпищя. Лепкава течност се спусна върху главата й. Момичето размаха ръка и сграбчи странното създание.

Тримата отчаяно се огледаха. Озовали се бяха в клопка. Промененото им зрение ги бе подвело. Скокливецът, завъртял се над тях, също бе уловен от лепкавата течност на филизите.

— Търбух! — извика Ятмур, разбрала първа какво се е случило. — Попаднали сме в търбух!

— Бързо сечете! — извика гъбата. — Меча, Грен! Бързо, разсичай с меча! След миг ще се затвори.

Така и стана. „Таванът“ над главите им започна да се сгърчва и да се спуска бавно. Всяка илюзия, че са в горски гъсталак, изчезна. Намираха се в истински стомах.

Младежите измъкнаха оръжието си и отчаяно го размахаха. Стъблата наоколо — така чудесно имитиращи издънки на дървета, се изкривиха и огънаха, таванът се свиваше и от време на време изпускаше задушаваща желеподобна маса. Грен отскачаше и сечеше с все сила — в стената се отвори голяма цепнатина.

Момичетата му помогнаха да я разшири. Много скоро тримата успяха да промушат глави навън и така избегнаха сигурната смърт от свиващите се около тях стени.

Навън ги очакваше доскорошната заплаха от воя на Черното гърло. Обзети от непреодолимо желание да отговорят на неговия зов, те с удвоени сили продължиха да секат наоколо.

Само краката им останаха още здраво уловени в пихтиестата маса. Търбухът бе прилепнал о скалите и за нищо на света не можеше да се откъсне, за да се устреми към гърлото. Единственото му зеленикаво око тъжно наблюдаваше как го разсичат на дребни късчета.

— Трябва да вървим! — извика Пойли, която най-сетне успя да се измъкне и помогна на Грен и Ятмур да излязат.

Закъснели бяха повече, отколкото предполагаха. Полепналата по краката им маса им пречеше да се движат. Пробиваха си път между тълпите всевъзможни създания. Ятмур почти нямаше сили да пее. Волята им бе вече изцяло под властта на песента на гърлото.

Заобиколени от галопиращо множество, те се катереха по самия склон на гърлото. Над тях три дълги пръста ги приканваха с жестока неумолимост. Появи се и четвърти, и пети, сякаш ставащото вътре във вулкана достигаше връхната си точка.

Мелодията се разрази с невероятна сила и сърцата на тримата биеха до пръсване. Около тях скокливците буквално прелитаха — дългите им задни крака очевидно вършеха добра работа. И от ръба на гърлото се хвърляха стремително към онова, което така непреодолимо ги привличаше.

Хората също копнееха да се срещнат с кошмарния певец… Задъхани, те едва си пробиваха път сред навалицата, преди да изминат последните няколко метра.

Внезапно мелодията секна. Стана така неочаквано, че тримата тутакси се строполиха. Изнемощели, усетиха огромно облекчение и заплакаха неудържимо. Песента бе спряла, наистина бе спряла.

Когато усети, че пулсът му се е успокоил, Грен отвори едното си око.

Светът възвръщаше нормалните си цветове — бялото бе започнало да порозовява, сивото придобиваше все по-отчетливи сини, зелени и жълти оттенъци, а черното се размиваше постепенно в наситените багри на гората. Властният стремеж, който бе изпитвал досега, се превърна в отвращение пред онова, което се готвеха да сторят.

Наоколо съществата, също едва избегнали гибелта, бяха нападали по склона. Постепенно се надигаха и кой по-бавно, кой по-бързо, се връщаха назад и търсеха прикритието на гората.

— Ако не беше онзи търбух — пръв се обади Грен, — сега да сме мъртви. Как си, Пойли?

— Не ме закачай — промълви момичето, скрило лице в шепите си.

— Ще имаш ли сили да вървиш? Хайде да се връщаме при пастирите.

— Чакай! — спря го Ятмур. — Излъгахте Хътуир и останалите, че сте велики духове. Сега те знаят, че не можете да се съпротивлявате на зова на Черното гърло. Излъгахте ги и те положително ще ви убият.

Грен и Пойли се спогледаха безпомощно. Въпреки непознатите порядки, щеше да им бъде приятно да се озоват отново сред себеподобни. Никак не им се нравеше перспективата пак да се окажат сами и да се скитат безцелно.

— Не се страхувайте! — обади се гъбата, прочела мислите им. — Има и други племена! Какво ще кажете за племето на рибарите? Стори ми се, че са по-дружелюбни от пастирите. Защо не поискате Ятмур да ви заведе при тях?

— Далеч ли е убежището на рибарите? — попита Грен момичето.

Тя се усмихна и стисна ръката му.

— С удоволствие ще ви заведа. И оттук се вижда къде живеят.

Момичето посочи към подножието на вулкана. От другата страна на склона се очертаваше проход, от който се изливаше широк поток.

— Там минава Дългата вода — рече Ятмур. — Виждате ли онези странни тумбести дървета? Три от тях растат на брега. Там живеят рибарите.

Обърна се с усмивка към Грен. Беше красива и привлекателна.

— Хайде да се махаме от този кратер, Пойли — рече момчето.

— Онова страшно пеещо чудовище… — започна тя и посочи с ръка към върха.

Грен я улови за ръката и й помогна да се изправи.

Ятмур ги гледаше мълчаливо.

— Да вървим! — рече тя и ги поведе надолу към реката. Младежите я последваха, като от време на време хвърляха боязливи погледи назад.