Брайън Олдис
Дългият следобед на Земята (7)

Глава седма

Тишина властвуваше над гората.

Тя тегнеше също както зелената маса, покрила цялата огрята от слънчева светлина част на планетата. Наслагвана милиони и милиони години, тишината се бе сгъстявала заедно с увеличаване енергията на Слънцето през първите етапи на неговия заник. Ала тишината не означаваше липса на живот. Той бе навсякъде, и то в буен разцвет. Слънчевата радиация, довела до изчезването на целия животински свят, бе променила облика на планетата. Навсякъде в хиляди форми и разновидности се ширеха растенията. А те нямаха глас.

Новата група, поведена от Тоя, се движеше сред безбройните клони, без да нарушава тишината. Децата все още бяха в района на Върховете и по зеленикавата кожа на телата им играеха слънчеви петна. Като внимаваха за дебнещи опасности, те крачеха напред и се стараеха да не вдигат шум. Страхът ги подтикваше да бързат, макар да нямаха определена цел. Движението им създаваше илюзия за сигурност и те продължаваха да вървят.

Внезапно пред тях се изпречи бял език и те се заковаха на място.

Дългата бяла лента безшумно се спущаше встрани от клона, на който бяха стъпили. Твърдо и голо, изтъканото от нишки образувание се бе насочило към по-долните слоеве на джунглата. Децата проследиха как върхът му, а след него и дългата тръба се загуби сред листата, към сенчестата основа на гората.

— Смукалница! — съобщи Тоя на останалите. Макар да не се бе наложила напълно като водач, всички деца, с изключение на Грен, се скупчиха около нея и с тревога гледаха проточилата се лента.

— Може ли да ни направи нещо? — попита Фей. Едва петгодишна, тя бе най-малка от всички.

— Ще го убием — обади се Веги. Той бе мъжко дете. Подскочи на клона и душата му изтропа. — Зная как да го убия, аз ще го унищожа.

— Не, аз ще го убия — скастри го Тоя, за да утвърди водачеството си.

Тя пристъпи напред и сръчно разви въжето, усукано около кръста й.

Останалите я наблюдаваха с тревога, все още несигурни във възможностите й. Повечето от децата бяха вече юноши, с широки рамене, силни ръце и доста издължени пръсти. Трима от тях бяха мъжки деца — умният Грен, самоувереният Веги и тихият Поус. Грен бе най-възрастен сред тях. Той също пристъпи напред.

— И аз зная как се хваща смукалница — рече той на Тоя и погледна към дългата бяла лента, която продължаваше да се изнизва надолу към сенчестите дебри. — Ще те придържам за всеки случай, Тоя. Нужна ти е помощ.

Момичето се обърна и му се усмихна. Той беше хубав и един ден, вероятно много скоро, щеше да се чифтоса с нея. Миг след това, сетила се, че е водач, тя смръщи чело.

— Грен, ти вече си мъж. Забранено е да те докосвам, освен в периодите на размножаване. Аз ще хвана смукалницата, след което всички ще отидем до Върховете, за да я убием и да се нахраним с нея. Ще си направим истинско угощение и така ще отпразнуваме моето водачество.

Грен и Тоя се смериха с поглед. Но тъй като тя все още не беше затвърдила позицията си на водач, той не можеше да схване, а и не искаше да признае, че се явява като непокорник. Не беше съгласен с момичето, но се опита да не го показва.

Отстъпи назад, с ръка върху душата, която се полюшваше на колана му, малко дървено изображение, което му вдъхваше чувство на сигурност.

— Твоя работа — рече момчето, но Тоя вече му бе обърнала гръб.

Смукалницата се бе закачила на най-високите клони на дървото. Тя бе с растителен произход, ето защо не се отличаваше с особена интелигентност, а и нервната й система бе недоразвита. Компенсираше това с дължината и обема си.

Смукалницата имаше форма на двукрило семе, което обаче не можеше да свие крилете си. Движението им бе твърде ограничено, макар чувствителните гъвкави фибри, с които бяха покрити, и общата им широка повърхност от близо двеста метра да им даваха възможност да се възползват максимално от лекия бриз, който се появяваше от време на време в този така приличащ на парник свят.

За да се снабди с храна, смукалницата протягаше невероятния си език надолу към сенчестите дебри на гората, докато чувствителните пъпки по неговия връх не докоснеха пръстта.

Бавно и предпазливо езикът проучваше почвата, готов всеки миг при някоя от многобройните опасности да се отдръпне. Избягваше гигантските плесени и мъховете и търсеше гола пръст, влажна и сочна, пълна с храна. Заравяше се в нея и започваше да смуче.

— Готово! — заяви Тоя, когато се приготви. Тя усещаше вълнението, обзело спътниците й. — Искам пълна тишина.

Въжето й бе здраво завързано за ножа. Тя се наведе, спусна свободния му край и го стегна около белезникавата тръба. Заби ножа в кората на клона. Много скоро езикът се наду от засмуканата храна. Примката се стегна. Смукалницата не разбра, но от този миг тя бе пленница и не можеше да излети.

— Добра работа! — обади се Пойли, най-добрата приятелка на Тоя, която не пропускаше да й се възхити.

— Бързо към Върховете! — подкани ги водачката. — Сега, когато птицата не може да се движи, лесно ще я убием.

Децата започнаха бързо да се катерят по най-близкия клон — всички, с изключение на Грен. Той не беше бунтар по природа, но знаеше, че съществува и по-лек начин да се достигне до Върховете. От Лили-йо и Харис се бе научил как да свирка на дъмблърите с присвити уста.

— Хайде, Грен! — извика Поус през рамо.

Грен поклати глава. Поус сви рамене и последва останалите.

Отзовал се на повикването на момчето, скоро с леко кръжене се появи един дъмблър. Снижи се и остави момчето да го възседне. Гребенът му се въртеше, по върховете на летателния му чадър висяха странните по форма семена.

Грен се улови здраво и подсвирна следващата команда. Птицата се поклати леко и понесе своя товар нагоре към Върховете, където пристигна малко след запъхтените членове на групата.

— Не биваше да го правиш — сърдито го посрещна Тоя. — Изложи се на опасност.

— Както виждаш, нищо не ме изяде — отвърна момчето, но почувствува, че не е право.

Изкачването между клоните е изморително, но далеч по-безопасно. Когато летиш, си оголен от всички страни и всеки враг може да те повали в зелената бездна — съвсем излишен риск. И все пак той бе здрав и читав. Те скоро ще разберат колко умен е той.

Цилиндричният белезникав език на смукалницата все така леко пулсираше наблизо. Самата птица бе кацнала няколко клона по-горе и огромните й очи шареха неспокойно. Тя нямаше глава. Между двете сковани криле се намираше подобното на торба тяло, посипано с очи — покрити с роговица подутини и пъпки за размножаване, сред които от шкембето навън се бе проточил езикът. Тоя разпредели местата на своите войни, така че да нападнат гигантското създание едновременно от различни страни.

— Убивайте! — извика Тоя. — Хайде, скачайте! Бързо, деца!

Децата се хвърлиха върху отпусналото се между клоните туловище. Те развълнувано крещяха, което основателно би предизвикало гнева на Лили-йо.

Тялото на смукалницата започна да се надига и спуска, крилете пляскаха в странна пародия на растителен страх. Осемте малки воини тъпчеха пернатата зеленина, надявайки се да засегнат слабо развитата нервна система. Но сред листата и клоните дебнеха и други опасности. Събудена от шумотевицата, от скривалището си изпълзя тигрова оса и неочаквано се озова срещу Поус.

Стъписано от внезапната среща с един от най-страшните врагове на хората, мъжкото дете изпищя и падна по гръб. В този късен час от следобеда на Земята твърде малко семейства от рода на ципокрилите и двукрилите бяха оцелели в мутантна форма: най-ужасното същество сред тях бе тигровата оса.

Веги се спусна да помогне на своя приятел. Твърде късно! Поус се опита, както беше паднал възнак, да се измъкне: тигровата оса бе над него. Кръглите плочки на гърба й се надигнаха и в същия миг жилото излетя от тялото й и се заби в беззащитния корем на момчето. Мухата го сграбчи и с бърз мах на крилете отнесе парализираната си жертва. Веги я замери с тоягата си, но не я улучи.

Нямаха никакво време да оплачат нещастника. Най-сетне разновидностите на болка стигнаха до сетивата на смукалницата и тя се опита да излети. С изострената си чувствителност единствено Тоя усети, че много скоро птицата ще се помъчи да се освободи.

Свит под корема на странното създание, Грен чу виковете на Поус и разбра, че става нещо. Когато се измъкна, зърна косматото тяло да се вдига и чу ударите на крилете му. Счупени клопки и листа се посипаха над момчето. Кракът, за който се бе заловил Грен, потрепна.

Момчето се изплаши не на шега. Птицата щеше да направи опит да избяга, значи трябваше да я убият час по-скоро. Грен нямаше достатъчно опит и заби както можа ножа си в езика, който сега в стремежа си да се изскубне се блъскаше в стъблото.

Момчето удряше отново и отново, докато най-сетне в тъканта на тръбата зейна дупка. Всмуканите пръст и кал, предназначени за храна на птицата, бликнаха навън. От конвулсиите на смукалницата раната се разширяваше.

Въпреки страха си Грен успя да съобрази какво ще стане скоро. Хвърли се напред и се вкопчи в една от подутините на гърба. В джунглата няма нищо по-лошо от това да останеш сам и може да бродиш почти половината си живот, без да срещнеш себеподобни.

Смукалницата правеше отчаяни усилия да се освободи. Така раната от ножа на Грен ставаше още по-голяма, докато най-сетне езикът напълно се откъсна.

Обзет от ужас, залавяйки се за израстъци и нишки, Грен пролази на гърба на странното създание, където още седем изплашени деца се бяха свили от ужас. Без да продума, той се присъедини към тях.

С леко полюшване птицата се издигна нагоре. Там на небосклона грееше ослепителното слънце, което бавно клонеше към деня, когато щеше да се превърне в нова и да изгори заедно със своите планети. А под крилете на смукалницата, която кръжеше подобно на семената на смокинята, на които самата тя толкова много приличаше, се полюшваше безкрайната растителност — тя се надигаше, надигаше се безмилостно като завиращо мляко, за да поздрави източника си на живот.

Тоя викаше нещо на децата от групата.

— Сечете я! — чуха те по едно време. — Сечете бързо! На парченца! Трябва да я убием, иначе никога няма да можем да се върнем в джунглата — насърчаваше ги тя и размахваше меча си.

Слънцето огряваше зелената й кожа и момичето наистина изглеждаше красиво. Грен започна да сече. Веги и Мей се бяха заели да пробиват дупка в твърдата обвивка на гърба и изхвърляха надолу всяко откъртено парче. Хищни уста ги поемаха, преди още да са стигнали листата на дърветата.

Смукалницата летя необезпокоявана доста дълго. Човешките същества на гърба й се измориха преди нея. Но дори тя имаше своя граница на издръжливост. От множеството нанесени рани изтичаха течностите й и крилете й постепенно отмаляваха. Птицата започна да губи височина.

— Тоя! Тоя! Виж, живи сенки! — развика се Дриф, посочила с пръст блестящите ивици, към които се носеха.

Никое от децата не беше виждало море; само интуицията и дълбоко скритото познание им подсказаха, че на това място ги дебнат много опасности.

Показа се тесен стръмен бряг — именно тук, където се срещаха обитателите на водния и земния свят, се водеха най-страшните битки за оцеляване.

Залавяйки се за израстъците на Смукалницата, Грен се придвижи бавно до легналите Тоя и Пойли. Момчето си даваше сметка, че има сериозна вина за изпитанието, на което бяха подложени всички, и много искаше да помогне.

— Може да повикаме дъмблърите и така да се спасим — обади се той. — Ще ни отведат у дома.

— Чудесна идея, Грен — подкрепи го Пойли, а Тоя го изгледа безизразно.

— Опитай се да ги повикаш — рече лаконично тя.

Той се подчини и изкриви устни, за да изсвири. Въздушната струя, която свистеше край тях, отнесе звука. Летяха твърде високо, за да могат чувствителните към звуковите вълни семена да уловят командата. Разочарован, Грен млъкна и обърна гръб на останалите, преструвайки се, че оглежда обстановката.

— Мислиш ли, че нямаше да го направя, ако наистина си струваше? — попита Тоя приятелката си.

„Ама че глупачка!“ помисли си Грен.

Сега Смукалницата губеше по-бавно височина. Попаднала бе в топъл въздушен поток, който я бе подел. След безуспешните си и твърде немощни вече опити да се върне към сушата, тя се носеше успоредно на брега, така че децата имаха възможност да видят какво ги очаква там долу.

Под тях се водеше организирано разрушение. Хилядолетна битка без предводители. Все пак едната страна имаше своя генерал — сушата бе заета от едно-единствено дърво — разраснало се неимоверно, то простираше клони и листа от бряг до бряг. Изтласкало бе съседите си, а враговете бе погълнало. Владееше целия континент до самия Предел, който разделяше Деня от Нощта; в известен смисъл то бе победило и времето, тъй като никой не можеше да предвиди колко дълъг щеше да бъде животът на безбройните му стволове и клони; не бе успяло да се пребори единствено с морето. Бе спряло на границата с морската вода.

Точно там, далеч от скалите, пясъка и блатата на брега, се бяха закрепили екземпляри от победените от смокинята видове. Брегът бе техният негостоприемен дом. Изкривени, поизсъхнали, те растяха упорито. Притиснати от двете страни от врагове, те се бяха озовали в същинска Ничия земя.

Откъм сушата ги притискаше мълчаливото дърво. От водата ги заплашваха отровни водорасли и непрестанно нападащи ги врагове.

И високо над тях, безразлично към съдбата и на едните, и на другите, грееше безмилостно слънцето.

Изнемощяла, смукалницата се спускаше вече стремително и децата, вкопчени в гърба й, ясно чуваха шума на водораслите. Те инстинктивно се скупчиха, безпомощни да се намесят или да променят нещо.

Леко наклонена, ранената птица се носеше бързо надолу. Опитваше се да кръжи над морската вода, от която се подаваха безброй обитатели. С огромно усилие смукалницата се насочи към тесен скалист полуостров.

— Гледайте! Долу има някаква крепост! — извика Тоя.

Птицата загуби равновесие и високата, тясна сивкава странна сграда изведнъж силно се наклони пред очите на децата. Сякаш всеки миг щяха да се ударят в стените. Очевидно умиращото създание бе съзряло празно място някъде в основата на крепостта и правеше усилие да се добере до него.

За съжаление крилете на птицата, проскърцващи подобно стари платна на ветроход, не се подчиняваха. Едрото тяло залитна към Ничията земя.

— Дръжте се здраво! — извика Веги на приятелите си.

В следващия миг се блъснаха във върха на постройката, а от удара децата излетяха напред. Едното крило на смукалницата се откъсна и птицата не можеше повече да контролира движенията си.

Тоя мигновено съобрази, че птицата ще повлече и тях. Ловка като котка, тя се хвърли в някаква вдлъбнатина между две бойници на покрива и нареди на останалите да я последват.

Едно по едно децата скачаха до нея, а тя ги поемаше, за да не паднат. Последна беше Мей. Стиснала в ръка душата си, тя също се озова при тях.

Безпомощна и осакатена, птицата въртеше очи. Тоя забеляза, че от силния удар тялото й се бе разцепило по дължина. Много скоро то започна да се свлича по стената.

Откъснатото крило се отри в зида, сетне изнемощяло се спусна надолу.

Всички се надвесиха да видят къде ще падне.

Птицата се удари в голата пръст и се претърколи няколко пъти. С присъщата си жажда за живот тя не се предаваше. Надигна се с голямо усилие и провлачи тяло далеч от сивата сграда.

Единственото й крило се потопи във водата и се отрази в неподвижната повърхност. Миг след това, сякаш оживяла, от нея се подадоха лентообразни водорасли, обсипани с мехурчести подутини. Те се насочиха колебливо към крилото на смукалницата.

В началото по-бавно, но сетне бързо и чевръсто те никнеха от водата и в радиус от четвърт миля тя се покри с озверели ленти, които сякаш мразеха целия свят.

Смукалницата се помъчи да се измъкне встрани. Ала веднъж пробудени, водораслите се оказаха с изключително голям обсег на действие и опитите й да се отскубне бяха напразни.

Някои от мехурите по телата на водните обитатели се пръскаха от удара в пръстта. Тъмна, подобна на йод течност хвърчеше от тях във всички посоки. Навсякъде, където по тялото на птицата попадаха капки от нея, се вдигаше кафяв дим.

А тя не можеше да извика, за да облекчи поне малко болката си. И с нещо средно между подскачане и прелитане се насочи към вътрешността на полуострова, за да избяга от нападенията на водните обитатели. Крилете й димяха прогорени.

Обитателите на морския бряг съвсем не се изчерпваха с мехурестите водорасли, които, очевидно изтощени, се отдръпнаха назад.

На тяхно място от водата изскочи дългозъбо водорасло, което прошари брега с острите си като бодли зъби. То успя да откъсне няколко парчета от бягащата птица, която все пак намери сили да пропълзи по скалите.

Все повече и най-различни водорасли никнеха около крилото на птицата. Сега вече то едва се бореше. Само припляскваше върху разпенената от обитатели повърхност, осеяна с множество усти.

Осем изплашени човешки същества наблюдаваха сцената от върха на крепостта.

— Никога няма да успеем да се доберем до дърветата — проплака Фей, тъй като беше най-малката в групата.

Водораслите бяха откъснали по някое и друго парче, но не бяха уловили напълно плячката, защото растенията от Ничията земя също бяха подушили храната. Притиснати между джунглата и водата, някои от тях, подобно на мангрово дърво, отдавна бяха смело нагазили в морето. Други, паразити по природа, живееха върху своите съседи и протягаха дългите си пипала към водата, същински въдици.

Именно тези два вида се опитаха да измъкнат плячката от своите врагове водораслите. Протегнаха възлестите си корени, подобно крайниците на сепия. Сграбчиха каквото можеха да докопат от смукалницата и борбата стана двойна.

Изведнъж целият бряг оживя. Всичко се гънеше и движеше. Във водата се вдигаха пръски, които отчасти прикриваха ужаса, а отчасти го засилваха. От джунглата долетяха птицоподобни създания, които не искаха да пропуснат своя пай.

В кърватата схватка смукалницата бе мигом разкъсана и тутакси забравена. Тялото й изчезна в пяната.

Тоя решително се изправи.

— Трябва да тръгваме — рече тя. — Сега трябва да се доберем до брега.

Седем измъчени лица се обърнаха към нея, сякаш момичето бе загубило разсъдъка си.

— Ще загинем там долу — обади се Пойли.

— Не — сряза я Тоя. — Точно сега е най-безопасно. Онези неща долу се бият помежду си и никой няма да ни обърне внимание. После ще бъде късно.

Тоя все още не беше наложила напълно авторитета си. Групата не й гласуваше пълно доверие. Като забеляза, че се колебаят и са готови да спорят, Тоя цапна Фей и Шри. Най-сериозните й противници бяха Веги и Мей.

— И сега, и после те ще ни убият — възкликна Веги. — Безопасен изход не съществува. Нима не видяхте какво се случи със смукалницата, дето е хиляди пъти по-силна от нас?

— Но не можем да останем тук и да чакаме смъртта — възрази Тоя.

— Но пък можем да почакаме нещо да се случи — додаде Мей. — Моля те, нека останем тук!

— Нищо няма да се случи — взе страната на приятелката си Пойли. — Само неприятности. Налага се да се погрижим за себе си.

— Ще ни убият — упорствуваше Веги.

Отчаяна, Тоя се обърна към Грен, най-възрастния сред мъжките деца.

— Ти какво ще кажеш? — попита тя.

Грен бе наблюдавал битката долу с каменно изражение, което не се промени и когато се извърна към Тоя.

— Ти си водачът на групата, Тоя. Които могат, трябва да ти се подчинят. Такъв е обичаят.

Тоя се изправи.

— Пойли, Веги, Мей и вие останалите — последвайте ме! Тръгваме сега, докато долу онези продължават да вилнеят. Трябва да се върнем в гората.

Тя веднага прекрачи бойницата и започна да се спуска по стръмната стена. Изплашени, че ще останат сами, другите я последваха. Хлъзгаха се, залавяха се за издатините, но упорито я следваха.

Долу, смалили се подобно джуджета редом с високата сива сграда, те спряха мълчаливо. Изпитваха някакво страхопочитание към всичко наоколо.

Собственият им свят им се струваше почти недействителен. Точно над главите им грееше грамадното слънце и сенките им приличаха на петна до тях. Нито един предмет наоколо нямаше сянка и пейзажът изглеждаше плосък. Приличаше на мъртъв свят.

Схватката на брега продължаваше трескаво. Всичко наоколо (впрочем както винаги е било тук) бе продукт на Природата, Природата бе върховна владетелка, която сякаш бе решила да прокълне накрая всичко, което бе създала сама.

Превъзмогвайки страха си, Тоя тръгна първа.

Останалите я последваха. Колкото повече се отдалечаваха от крепостта, толкова по-сковани чувствуваха краката си, камъните, по които стъпваха, бяха обагрени с кафявата отрова. Греещото слънце вече я бе изсушило и тя бе напълно безопасна.

От всички страни се носеше грохотът на битката. Децата нагазиха в разпенената вода, но погълнати от безсмислената си вражда, хищниците не им обръщаха никакво внимание. Чести експлозии раздираха морската повърхност. Някои от дърветата на Ничията земя, обитавали тясното пространство в продължение на векове, бяха заровили корените си в тънкия пясъчен слой не само за да търсят храна, но и за да намерят защита срещу враговете си. Стигнали бяха до слой дървени въглища, до залежи от сяра и калиев нитрат. В своите органи дърветата не само ги бяха пречистили, но и ги бяха смесили.

Така получилото се взривно вещество бе събрано в черупки, които висяха по най-високите клони. Сега тези клони насочваха своето оръжие срещу водораслите. Разбуненото море се гърчеше под тази необичайна бомбардировка.

Планът на Тоя не беше много добър. Разчиташе не на правилната преценка, а на случайността. В единия край на полуострова огромно количество водорасли бяха навлезли в сушата и обгръщаха стрелящото дърво. Огънало се под тежестта на своите нападатели, то не спираше борбата. Децата притичаха покрай него и потърсиха прикритие сред високите стъбла на троскота.

Едва сега видяха, че Грен не е с тях.