Катрин Сътклиф
Чародей (8)

Глава 7

Клейтън отвори очи и забеляза, че около него цари мрак, студ и влага. Лицето го болеше. Гърбът го болеше. Къде, по дяволите, беше? И какво, по дяволите, се беше случило?

В главата му бръмчаха хиляди ядосани пчели. Помисли, че може би ще повърне, ако преди това не умре.

В съзнанието му препускаха най-различни лица. Това му причиняваше неимоверна болка. Смътни лица и смътни гласове.

Клейтън затвори очи, обърна се по корем и изстена. Под него земята се разлюля. Къде ли беше?

Не беше в Африка. Не беше на кораба — потъващия кораб с пламнали платна и мачта подобна на факла на фона на черното небе. Гласовете, които чуваше, не бяха гласовете на обречените моряци, нито пък гласовете на родителите му.

— Клейтън, скъпи, скачай! Клейтън, скачай!

Толкова много тела! Те се мятаха и падаха във водата, пищяха и горяха, давеха се, молеха и умираха.

Невъзможно беше отново да е станал на десет години!

Зеленосини очи, които радостно проблясваха. Меки червени устни, които бяха винаги готови да се усмихнат. Наивно изкусителна, способна да съблазни и светец, а да не говорим за лорд, който просто се опитва да помогне на брат си. О, не! Няма да се привързва към нея! Той е тук по работа, а тя скоро ще му стане снаха.

Тя беше луда. Със сигурност. Кой, по дяволите, чакаше десет години да се завърне любим човек?

Дали наистина проклетите прасета не реагираха на имената си?

Той поемаше отговорността само дотук. Какво като брат му му беше спасил живота?

Защо, по дяволите, беше похарчил цяло състояние за ризи, които можеше да купи много по-евтино от шивача си в Лондон?

Защо се бе изправил срещу цяла тълпа грубияни, за да спасява репутацията на момичето?

— Не го удряй пак, Пит!

— Не го убивай. Просто му вземи проклетия портфейл и да се махаме.

— Ще му дам да се разбере! На такива като него мястото им не е тук!

— Ш-шт!

— Казах ти, че не трябваше да идваме тук. Прекалено е близо до проклетия замък. Знаеш какво казват за…

— Ш-шт! К’во е това?

— Боже, не мога да повярвам на очите си. Мъртви сме, Пит. Мъртви сме!

Клейтън се изправи на колене и с мъка отвори очи. Мракът вече не беше толкова непрогледен. Вече се зазоряваше. Той изскърца със зъби и бавно се изправи, изпъна се, отново за миг затвори очи, защото му се зави свят.

Несъмнено имаше кошмари от грога и медовината. Съвестта му непрестанно го гризеше, откакто плати на съдържателя на странноприемницата за стая, която почти не бе използвал. Не му даваше покой и проклетият му избухлив нрав. Беше позволил на буйния си характер да го завладее, без изобщо да се замисли как всичко това щеше да й се отрази. Защо просто не се бе изнизал от кръчмата, без изобщо да й дава да разбере, че бе забелязал. Тогава и двамата щяха да се преструват, че не е имало никаква свада, че той никога дори не е стъпвал там.

А всичко останало? Дали не си го беше въобразил? Силуетите, които се бяха появили незнайно откъде, призрачните им изражения, тичането им, заглушено от целия този трясък и гръм на… на какво?

В мрака се бе появило същество без лице — само очи, тяло, развята роба и огън, който бълваше от едната му ръка, докато то препускаше в нощта и… Какво? Говореше на някакъв неразбираем език.

Боже! Точно както го описа Бенджамин!

Клейтън се огледа, без да успее да види нищо, освен гъста мъгла. Някъде там бушуваше океанът. Звукът сякаш го заливаше и давеше. Той преглътна. Кога, по дяволите, бе паднала тази мъгла? Колко дълго беше лежал на това място в безсъзнание и целият в кръв?

Водата можеше да е навсякъде. Един погрешен ход и политаше от канарата. Така му се падаше, може би.

Сърцето го болеше. Ако оцелееше и се завърнеше в Кависбрук, веднага щеше да нареди на Бенджамин да опакова багажа. Щеше да се сбогува със странните си домакини, щеше да се върне в Лондон и да уведоми брат си, че ще трябва сам да продължи с нечистите си дела.

Самият той не искаше момичето. Изобщо не искаше да има нищо общо с нея. Не и ако мислеше за собственото си добро.

Лек ветрец го лъхна по бузите. Последва още един порив. След това мъглата бавно започна да се вдига. Лъч светлина проникна през облаците и ги разсея с топлината си. Малко по малко светът се разкри пред погледа му. Клейтън разбра, че е застанал на издатината на някаква пропаст на около петнадесетина метра от осеяна с раковини ивица пясък.

Пред него се простираше океанът, блестящ и бял, и отразяваше кървавочервеното слънце, което се бе търкулнало на хоризонта и озаряваше небето с пурпурно и жълто. На плажа, току-що изплувал от мъглата, стоеше…

Той затвори очи. Остана така, докато в слепоочията му не запулсира болка.

Пак този грог! Явно не можеше да го пие! Бавно отвори очи и… занемя.

Снежнобялото животно се бе изправило на двата си крака точно край плискащата се вода. На гърба на звяра имаше жена. Красива. С развята от вятъра огненочервена коса. С грейнало и румено като слънце лице. Зашеметяваща. Същински ангел! Нямаше човешко същество, толкова блестящо, свободно и красиво. Дългите й бели крака, които прозираха през оскъдното й облекло, здраво се притискаха към гърба на животното, което плавно се носеше по вълните. Нямаше юзди. Държеше се за сивата грива, сякаш жената и огненият жребец се бяха слели в едно. Танцуваха на някаква вълшебна музика, която само те чуваха. Драконът… еднорогът… митичният Пегас подскачаше на място, а лъскавите му копита блестяха като златни на слънцето.

Клейтън се обърна на другата страна. Покачи се на една туфа, обрасла с треви и храсти, и рязко спря. Първо закри лице с ръце, после прокара пръсти през косата си, загледа се надолу в изпотъпканата трева и дълбоко си пое дъх.

След това бавно се обърна с лице към слънцето, примижа на непоносимата светлина и закри с ръка очите си. Едва тогава внимателно се приближи до пропастта и погледна отново плажа.

Морето се вълнуваше, пенеше и съскаше. Чайки и гларуси се спускаха до повърхността му. Ангелът и еднорогът бяха изчезнали.

 

 

— Можеш ли да си представиш, Бенджамин, че много скоро човек сигурно ще започне да плава под водата? И ще пътуваме от континент до континент с подводен съд?

— Това са глупости, госпожице. Ако Бог е възнамерявал да кара човек да плува под вода, то тогава да ни е дарил с хриле.

— Но представи си само какво би било! Сигурно знаеш, че през 1775 година Дейвид Бушнел пише, че почти е успял в опита си да произведе идеалния подводен плавателен съд. През 1785 година обаче Робърт Фултън задълбочава изследванията на Бушнел и дори самият Наполеон го кани във Франция с надеждата той да му построи няколко подводни бойни кораба за военни цели.

— Боже господи — промълви прислужникът. — Направо тръпки ме побиват, като си представя последствията от подобна машина. По тая логика след време човек ще тръгне и да лети.

— И предполагам, че ако Бог е искал да летим…

— … е щял да ни даде криле, миледи.

Миракъл наблюдаваше как прислужникът полага всички усилия да почисти калта и тревата от дрехите на Солтърдън. За миг тя се почувства напълно изцедена, неспособна да води дори безобидни разговори, които вероятно щяха да успокоят загрижеността на Бенджамин за господаря му.

Миракъл внимателно постави мократа кърпа върху челото на Солтърдън и позволи на пръстите си колебливо да си поиграят с бретона тъмна коса, която падаше по челото му. Тя не знаеше дали иска да си признае безпокойството, което бе изпитала, когато той до полунощ не се бе върнал от Найтън. Иначе през цялото си пътуване от кръчмата до замъка бе фучала и бесняла, разгневена от арогантността и способността му да й нарушава емоционалното равновесие. Бе му заповядала да се маха, да напусне Кависбрук. И наистина го искаше… тогава. Сега обаче…

Направо не беше за вярване как само преди няколко дни тя щеше с радост да го изпрати и да изхвърли вещите му направо в калта.

Не трябваше обаче така да си тръгва от кръчмата и да го оставя сам да се прибира в замъка. Околностите не бяха толкова идилични. Имаше селяни, които гледаха на всички от Кависбрук като на някакви особняци, ако не й като на пряка заплаха. Освен това, разбира се, канарите винаги представляваха опасност — човек винаги можеше да се подхлъзне и да падне. Само преди няколко месеца цял къс се бе откъртил и погребал семейство, което решило да си поиграе там на слънце.

Клепачите му потрепнаха.

— Събужда се — тихо извика тя. Бенджамин, който не можеше да си намери място, откакто се беше прибрал с господаря си в безсъзнание в една каруца, веднага притича.

— Спокойно, спокойно, сър. За нула време ще се оправите. Опитайте се да дишате дълбоко. Да. Точно така. Вдишвайте и издишвайте. За бога, знаех си, че не трябва да ви позволявам да ходите сам в Найтън. В мига, в който си помислих, че нещо може да не е наред, трябваше да дойда да ви потърся. Сър, кой ви причини това?

Устните му се задвижиха.

Миракъл и Бен зачакаха да проговори.

— Няма значение — най-после каза Солтърдън и отново затвори очи.

Миракъл се облегна на стола и внимателно се вгледа в лицето му.

— Огънят ще угасне, Бенджамин. Ще донесеш ли още дърва?

— Веднага, госпожице.

Тя изчака прислужникът да излезе, седна в един голям и удобен фотьойл и продължи внимателно да наблюдава своя пациент, както бе правила през последния час, докато той все още спеше. Забеляза, че чертите на изсеченото му сякаш с длето лице, които обикновено бяха толкова сурови, сега бяха посмекчени и не бяха цинични. Въпреки това обаче излъчваше нещо безмилостно, което бе характерно за мъжете от неговата класа.

Най-после той отвори очи и се загледа в тавана.

— Сънувах, че летя — каза най-после.

Миракъл се усмихна, макар и неохотно, после се надвеси напред, подпря се на лакти на коленете си и хвана брадичката си в ръце.

— Къде летеше?

— Над морето. Усещах вятъра и слънцето. Искаше ми се да се издигна още по-високо, но ме беше страх.

— От какво ви беше страх, Ваша милост?

— Да не падна.

Тя отметна глава назад.

— Ако не бяхме преодолели страха си от падането, никога нямаше да се научим да ходим.

— Добре го каза. Откога съм тук?

— От преди обяд. Бенджамин започна да се тревожи и отиде до Найтън. Намерил те близо до канарите.

Той повдигна глава и примижа, докосна отеклото си око, а после насочи вниманието си към нея. Погледът му бе много проницателен. Тя се почувства уязвима и разкрита, затова стана от стола, приближи се до прозореца и се загледа в сивия хоризонт.

— Трябваше да те предупредя в кръчмата, че може да си имаш неприятности. На пръв поглед на младежите от острова като че ли им доставя удоволствие да забавляват господата, които си почиват тук, но те не одобряват висшите класи. Ето защо връщането насам след залез слънце може да се окаже коварно за всеки с пълна кесия.

— Предполагам, че в това време ти направо си ме разкъсвала в мислите си.

— Може би. Предполагам, че трябва да ти благодаря за джентълменското застъпничество, но ще си призная, че по-голямата част от това, което се говори, е вярно. Все пак се чудя дали щеше пак така шумно да реагираш, ако не знаеше, че аз седя в дъното?

— Какво искаш да кажеш?

— Може би галантността ти е била само капан, с който целиш да спечелиш възхищението ми.

Той нищо не каза, само тихо седна на дивана и се загледа в тавана. Устната му беше сцепена. Миракъл усети, че наблюдава втренчено тези устни — едновременно твърди и меки. Тя преди никога не се бе заглеждала в устните на мъж, нито пък се бе замисляла, че тези устни можеха да я целуват… Изведнъж й се прииска да си вземе обратно омразните думи, които му бе накрещяла предишната вечер, докато настояваше той да си тръгне. Колебливо си пое дъх и стисна ръце.

— Историите на момчетата в „Хрътката“ успяха ли вече да те убедят, че Джони и аз сме смахнати?

— Все още не съм стигнал до това заключение… напълно.

Тя втренчено се загледа в него — лицето му, проницателният му поглед, тъмната и непослушна коса, която се спускаше по челото и врата на буйни къдри. Едната му буза беше силно ожулена и цялата почервеняла. Миракъл не се сещаше какво да каже — дали отново да не защити особения си начин на живот, или да си признае. Внезапно тя осъзна, че вече за нея започваше да е от значение как той я възприема.

— Никога не съм защитавала философията си — заяви тя с тон, в който се долавяше припряност и дори паника. — Никой не трябва да се бърка в това как живеем, мислим или чувстваме. Нито те… нито ти.

Солтърдън се облегна назад и затвори очи. Изведнъж кръвта изчезна от бузите му. Миракъл бързо се приближи до него, коленичи и съвсем леко докосна с пръсти подутото му чело.

Без никакво предупреждение, той я сграбчи за китката. Тя се отпусна до него. Лицето й почти го докосваше.

— Започвам да се чудя кой точно е лудият — тихо прошепна той. — Ти… или аз. Сигурно съм аз, защото започва да не ми пука какво разправят. Но това не е нещото, което най-много ме притеснява. Ти ме тревожиш. Коя си ти? Ангел? Вещица? Или луда? Да не би да си ми направила някаква магия, лейди Кавендиш? Коя си ти? Отговори ми, по дяволите, или…

— Или какво, Ваша милост? Да не би най-после да напуснете Кависбрук?

Той дълго време не отговори, но когато тя се опита да се измъкне, Клейтън я хвана за тила и вплете пръсти в косата и.

— Не мърдай — заповяда й той. — Просто се отпусни. Няма да те нараня. Само искам…

— Какво искаш? Идваш в дома ми неканен. Нарушаваш спокойствието ми. Мислиш, че само ръка да протегнеш, и съм твоя. Това няма да стане, господине, уверявам ви!

Той я пусна.

— От какво се страхуваш? — попита вече по-нежно, като леко докосваше бузите й, докато проницателно я гледаше със сивите си очи. Изведнъж тя почувства как я изпълва нещо топло и започва да се разтапя. За миг светът за нея се съсредоточи в една-единствена точка — устните му, които бяха леко разделени и дишаха до бузата й. Инстинктът й нашепваше да побегне, но сега тя можеше единствено да лежи там, притисната до него, докато всичко се изпълни с лика, гласа и аромата му. Тя се разтрепери.

— Отговори ми, Миракъл. От какво се страхуваш? Че може да те съблазня и да те отведа от това студено, мокро и мрачно място? Че може да те накарам да се сбогуваш с илюзиите си? Каква е тази натрапчива идея да искаш да си останеш тук и да чакаш някакъв призрак от миналото? Да се товариш с грижата за един порутен фар и недъгав…

— Джони пожертва живота си за мен и майка ми. Той е единственият ми приятел… цялото ми семейство, господине. А що се отнася до майка ми…

— Нея я няма, за бога! Как можеш да очакваш, че тя ще се върне след десет години? Чуй ме, скъпа. Погубваш живота си…

Миракъл се опита да се освободи, залитна назад и застана задъхана с ръце на кръста.

— Тя ме обича. Казва ми го в писмата си. Искаш ли да ги видиш? Тя е щастлива далеч от Кависбрук. С думите й отлитам на вълшебни пътешествия. Виждам градове от лъскав мрамор, дружелюбни хора, които приемат непознатите и не те отбягват само защото си различен. Когато стане готова, тя ще се върне. И тогава всички вие, неверници, можете да вървите по дяволите!

Миракъл хукна надолу по мрачните коридори и стръмните стълби. Когато стигна до кръглата стая, застана мирно и се опита да сподави вълнението, което я разтърсваше.

Как се осмеляваше той да съди живота й, идеала й, мечтите й? Как се осмеляваше да я кара да поставя под въпрос собствената си непоколебимост?

Тя падна на колене пред стария кожен сандък, отвори го внимателно, бавно протегна ръка към пожълтелите писма, всички с клеймо от Франция, и силно ги притисна до гърдите си.

— Колко съм глупава. Как можах толкова да се разстроя? Какво знае той за моя живот? За моите желания? За моите мечти?

Имаше още един куп писма, много по-стари, всички с клеймо от Лондон, адресирани до майка й и до нея. Те бяха престанали да идват след смъртта на баща й. Той бе умрял, след като бе паднал от кон. Спукал черепа си на камък и изгубил толкова кръв, че когато го намерили, вече било много късно. Беше й оставил хубаво наследство — достатъчно да преживее, докато навърши двадесет и пет години.

Колкото и да се опитваше, тя не можеше да си спомни лицето му. Представяше си само строгото му изражение и хладните сини очи. Бил е млад, красив и невъздържан. Обещавал на майка й всеки път, че наистина ще я отведе от Кависбрук.

Миракъл дори не можеше да си спомни лорд Кавендиш някога да се бе обръщал към нея като към дъщеря. Единственото нещо, което си спомняше, беше как изумено бе извикал, когато след едно особено продължително отсъствие, той се бе върнал в Кависбрук и бе открил, че Миракъл е станала млада дама.

— Боже господи — бе заявил той с подигравателна усмивка, — та тя по нищо не се различава от майка си.

Наивната, невинна и невежа Миракъл тогава бе грейнала в усмивка, защото си бе помислила, че надутият й баща й е направил комплимент. Все пак майка й постоянно я бе уверявала, че той много я обича. Че и двете ги обича. Все го повтарял в многото писма, които пишел от Лондон. Просто бил зает човек. И, подобно на повечето мъже, просто се затруднявал да засвидетелства лично обичта си.

Миракъл бе повярвала на тази лъжа… докато не бе открила писмата му. Майка й вече бе изоставила и нея, и Джони, и Кависбрук. Нямаше любов в тези писма. Дори веднъж не се споменаваше името на Миракъл. Бяха само кратки бележки, в които той настояваше Лорейна да престане с прищевките си… и… той да се разведе.

Миракъл със замах отвори кепенците и се обърна с лице към вятъра. От студа очите й се насълзиха. С мъка отпъди спомените. Както винаги, щеше да се съсредоточи в настоящето. Щеше да изживява всеки ден, сякаш е началото на вечността, както майка й я бе учила.

О, но понякога това бе толкова трудно…

Тя потрепери и докосна челото си с ръка. Чуваше един глас, който тихо й мълвеше: „Искаш да му повярваш. Искаш да му се довериш. Искаш да го научиш да лети.“

— Но мен ме е страх! Толкова много ме е страх.

Миракъл докосна с пръсти китката си, после бузата, там където той я бе докоснал, накрая промълви: „Ръцете му изобщо не бяха студени.“