Катрин Сътклиф
Чародей (5)

Глава 4

Опитът ни учи, че любовта, това не са двама човека, които се гледат един друг, а двама човека, които гледат в една и съща посока.

Антоан дьо Сент-Екзюпери

Често бе проклинала собствената си мекушавост. Бе неспособна дълго време да се ядосва на хора, които демонстрираха и най-малкото съжаление за собствените си грешки. Тази черта очевидно бе наследила от майка си, като се има предвид, че горката бе простила на баща й, дето ги бе изоставил в замъка Кависбрук. Миракъл обаче нямаше намерение да прости на негова милост, независимо че бе показал такава загриженост за Джони сутринта в зимната градина. Независимо че й бе говорил с много по-кротък и спокоен тон. Независимо че сивите му очи, толкова студени и непроницаеми преди, сега й приличаха на тлееща жар. Независимо че ръцете му вече не бяха студени…

Тя не можеше да бъде сигурна. Той само за миг я бе докоснал, първо вечерта на прага (тогава ръцете му определено бяха студени), после когато й бе взел шишенцето с надеждата да свести припадналия си прислужник.

Как се осмелява да я кара да се чувства виновна, че е уплашила този наивник? Отчупи коричка от стария хляб и я изхвърли през прозореца на гълъбите, които бяха кацнали на перваза и я наблюдаваха с малките си черни очички.

— Просто казвах истината — каза тя на глас на птиците, после извади и меката средина и им я хвърли.

После взе един черпак, пъхна го в къкрещата супа от ряпа, моркови и грах, сипа малко в издълбания хляб, а отгоре сложи сирене. Сложи всичко това в каменната фурна, където топлината от съседното огнище разтопи сиренето и го направи на златистокафяво капаче.

Накрая зави хляба в топла кърпа, сложи го в кошницата и с бърза крачка напусна замъка, като си тананикаше тихичко и полагаше огромни усилия да не си мисли за херцог… как ли му беше името… Солтърдън. Някакъв си Хоторн!

Косата й била прекалено къдрава и прекалено дълга. Трябвало да се научи да я прибира, защото в противен случай лондонските висши среди щели да я презират.

Тя го бе уведомила, че няма намерение да се преселва нито в Лондон, нито в някой град в близост до него.

Той дори се бе оплакал, че храната била прекалено оскъдна, че домът й бил прекалено студен, а мебелите — неудобни и ужасяващо демоде. Дрехите й били по-лоши и от на скитница.

Именно това я бе разплакало. Предишната вечер бе ушила роклята си. Пръстите й още я боляха от огромните усилия да прокарва тъпата игла.

— Миракъл! — тя долови неговия глас някъде зад себе си.

По дяволите! Миракъл ускори крачка, после кривна по една пътечка, която водеше право към фара. Не обичаше да минава по този път. Стръмната и тясна пътечка беше много опасна. Използваше я само когато много бързаше.

— Миракъл! — повтори херцогът.

— Не си спомням да съм ти давала позволение да използваш първото ми име — каза му тя, когато той се приближи зад нея. — Или може би обноските нямат значение, когато херцозите се обръщат към нискостоящите си.

Той вече я настигаше — лесно му беше да го направи с дългите си крака, обути във високи ботуши. Беше си съблякъл палтото. Тънката риза и коприненият елек изглеждаха ослепително бели на фона на почернялото му от слънцето лице.

Висок е, помисли си тя и забеляза, че главата й едва стигаше до раменете му.

Странно бе, че това не й бе направило впечатление предишния път. Но на нея така или иначе малко неща й бяха направили впечатление, с изключение на неговата арогантност и дразнеща показност.

— Не беше много мило от твоя страна да се държиш така с Бенджамин!

— И ти не си мил — отвърна тя, премести кошницата откъм неговата страна и така го принуди да я заобиколи.

Той не каза нищо.

Миракъл погледна ръцете му и първата й мисъл бе, че те далеч не изглеждаха толкова бели, колкото й се бяха сторили предишния път — сякаш никога през живота си не бяха пипвали работа.

След като най-после стигна до върха на пътеката, Миракъл за миг се поколеба, преди отново решително да поеме напред, като внимателно си запроправя път надолу по стръмното. Стараеше се да стои на голямо разстояние от коварната издатина, от която човек направо падаше в океана на стотици метри под нея. Изминаха няколко минути, преди да забележи, че херцогът не е до нея.

Миракъл се спря. Погледна назад. Тя закри очи от слънцето с ръка и се загледа в Солтърдън, който малко сковано стоеше над бездната. Вятърът развяваше ризата и косата му и му придаваше див вид.

— Не приличаш на херцог — изказа тя мислите си на глас.

— Така ли? — отвърна той високо, за да надвие вятъра. — А на какъв ви приличам, лейди Кавендиш?

— На фермер.

— А! — Стори й се, че се усмихва и за миг белите му зъби се открояват в мрака, но после всичко изчезна. Да не би да й се смееше? Несъмнено намираше забележката й за глупава, ако не и направо идиотска. И може би си беше така. Какво ли разбираше от фермерство един херцог? Особено този херцог.

Миракъл се обърна и пое надолу. Под краката й стотици камъчета се търкулваха и падаха в морето. Тя продължи, но по-бавно, като се ослушваше да чуе стъпките му, но след като разбра, че не я е последвал, спря и отново хвърли поглед назад.

— Идваш ли?

— Да смятам ли това за покана?

— Можеш да го смяташ просто за нетърпеливост. Яденето ми изстива.

Мина минута, после още една. Херцогът втренчено я наблюдаваше с тъмносивите си очи, стиснал зъби. След като се измори от очевидната му неспособност да вземе решение, Миракъл се завъртя на пети и решително закрачи надолу по стръмния и криволичещ склон, по който само камъните и туфите трева й даваха някаква опора. Сърцето й трепна, когато до слуха й достигна трополене. В крайна сметка я бе последвал! Но тъкмо когато упорито стисна зъби и хвърли поглед през рамо, готова да го възнагради с „Трябваше да позная, че ще предпочетеш да ме последваш“, странният му поглед я спря. Той не гледаше в нея, а в ревящото и бушуващо море далеч под тях. Лицето му изглеждаше ужасно пребледняло.

Тя се закова, но се подхлъзна на камъчетата и подплаши цяло ято чайки, които гнездяха близо до издатината. Те се разхвърчаха във въздуха около тях с тревожни крясъци. Херцогът светкавично я хвана за рамото, за да я предпази. Това още повече я смути. Пръстите му сякаш я изгаряха през ръкава като жарава.

— Колко галантно — заяви тя и рязко издърпа ръката си. — Така ли възнамеряваш да ме спечелиш на твоя страна, Ваша милост? Да се превърнеш в моя герой? Моят рицар с лъвско сърце и бляскави доспехи в бой с дракони?

— Приеми моите извинения — озъби й се той нервно и я пусна. Все още се взираше в далечните вълни. — Помислих си само…

— Да ме спасиш от чудовищните птици? — засмя се тя шеговито и самодоволно. — Като те гледам, херцоже, май аз ще трябва да те спасявам.

Най-после погледът му се спря върху нея. Беше твърд и проницателен. Усмивката й напусна устните. Тя удари кошницата в крака си веднъж, после още веднъж, дъвчеше долната си устна и се чудеше на странното усещане, което изпитваше в областта около сърцето. Никога преди не се бе шегувала с нечии недостатъци или страхове, но с пристигането на този нежелан гостенин и неговия спътник, очевидно бе твърдо решена да върши именно това. Разбира се, по негова вина. Поради някаква необяснима причина неговото присъствие я притесняваше — за разлика от предишния му престой в Кависбрук, когато се бе присмяла на идиотското му поведение като на някакво досадно улично кученце.

— Нямам нужда от галантност — каза тя по-меко. — Мога да се грижа за себе си и сама. Правя го от двадесет години. А и ти не си човекът, за когото бих предпочела да се омъжа, дори и да приемах на сериозно този твой неистов интерес към мен.

— Така ли? — отвърна той раздразнено. — Какво не ми харесваш, миледи? Да не би да съм грозен?

Тя повдигна вежди, после се намръщи и подритна едно камъче. После отново тръгна надолу по пътеката. Този път пристъпваше по-внимателно и по-бавно, а той упорито я следваше.

— Е? — попита Клейтън.

— Не намирам нищо неприемливо в начина, по който изглеждаш — отвърна тя най-накрая по-скоро на себе си, отколкото на него.

— Тогава сигурно си мислиш, че не съм достатъчно заможен.

— Не се съмнявам в богатството ви, Ваша милост. Достатъчно е само да се погледнат дрехите ви. Обноските ви са безупречни, когато решите. Говорите достойно и красноречиво, което е очевидно доказателство, че сте образован. Сигурна съм, че сте със синя кръв. Несъмнено имате връзки с кралското семейство.

След като стигна до един скален заслон, Миракъл закри очи от слънцето и се загледа надолу към морето и бледосиньото небе. После коленичи и опъна на земята кърпата, която покриваше хляба със супата.

— Накратко — довърши тя и любопитно изгледа херцога, който продължаваше да стои на пътеката, облегнат на канарата, — нито красота, нито богатство, нито потекло биха могли да спечелят сърцето ми, а смирение, доброта, внимание… Това са качествата, които най-много обичам, Ваша милост. Искате ли да споделите обяда ми, сър? Или не обичате селски гозби?

Той не помръдна. Продължаваше да стои там, облегнат на стената. Вятърът брулеше тъмната му коса и бялата риза, а сивите му като гранит очи я наблюдаваха, без да потрепват.

Миракъл отчупи малко хляб, погледна го за миг, после го вдигна високо и го задържа. Само за секунди две-три чайки се спуснаха от небето. Една от тях се добра до съкровището, а останалите се разпищяха и отлетяха.

— Вие и аз, Ваша милост, не си подхождаме. Ето как аз обичам да прекарвам свободното си време — да се катеря по облаците. Човекът, за когото ще се омъжа, трябва да знае да лети.

— Не понасям хората да се забавляват с пиене — продължи тя и предложи още хляб на шумните чайки. — Подобно поведение обикновено е последвано от вина или съжаление. Как може човек да се наслаждава на фалшивото си алкохолно щастие, след като знае, че то трае съвсем кратко и в крайна сметка ще доведе само до нещастие на следващата сутрин?

— За бога! — възкликна той и още по-силно се притисна към каменната стена, защото вятърът изведнъж бе започнал да брули и имаше опасност да загуби равновесие. — Ти искаш направо светец, мадам. Да не би да трябва и да е девствен?

— За предпочитане да — кимна тя и се обърна с лице към вятъра.

— В такъв случай, миледи, ти трябва да се облечеш в черно и да се затвориш в метох. Очевидно очакваш да стане някакво проклето чудо.

— Очаквам съпругът ми да ми бъде верен, сър, както и да ме цени най-много от всичко. — По гласа й пролича, че се вълнува, после вдигна брадичка, изпъчи рамене и добави уверено: — Той ще се гордее с мен, разбира се, и няма да се бои да ме представи на света, няма да се срамува, че се различавам напълно от другите. Той би рискувал живота си за правото ми да съм свободна от ограниченията, с които ни засипва обществото. — Тя се обърна с лице към Солтърдън. Очите й бяха изпълнени със сълзите на недоволството. — Да, Ваша милост, може би наистина очаквам „проклето чудо“. Но подобни чудеса са възможни, ако повярваме и проявим търпението да изчакаме. Ти търпелив човек ли си, Солтърдън?

— Не.

— Така си и помислих. Хора като теб очакват резултати веднага щом щракнат с пръсти. — Тя подхвърли парченце хляб във въздуха и се загледа как една птица се спуска да го клъвне. — Сигурна съм, че изобщо нямаш представа какво е глад. Твоят свят е пълен със задоволяване на всякакви капризи. Вашите килери са пълни. Когато имаш нужда от компания, властта и титлите ти дават всяка жена, която пожелаеш.

— Очевидно не всяка.

Тя повдигна вежди.

— Ваша милост, и за миг не вярвам, че причините за завръщането ви в Кависбрук са да ме убедите да се омъжа за вас. А дори и да го повярвам, има много неща, които ще трябва да изпълните, за да ме спечелите.

— Да вървя по вода и да летя. — Една чайка се сниши и кацна на рамото му, дръпна глава назад и се загледа право в очите му. — Трябва със съжаление да кажа, че не мога да правя нито едното, нито другото.

 

 

Бурята се разрази около полунощ. Клейтън се беше изтегнал на един фотьойл с дъбова дърворезба, разядена от дървояди, с износена и оръфана дамаска, поне на сто години. Когато уморено се бе отпуснал в него, от седалката се бе вдигнал цял облак прахоляк.

Искаше му се да пийне нещо — нещо силно. За предпочитане бренди. В своето почти нелегално претърсване на помещенията Бенджамин бе успял да открие единствено нещо, което малко наподобяваше грог, и това не бе изненадало Клейтън, като се има предвид лекцията, която Миракъл му бе изнесла. Трепереше от студ. Дори тежката вълнена наметка, с която се бе загърнал, не го стопляше. Челюстите го боляха от това, че ги стискаше, за да не позволи на зъбите си да затракат. Пръстите на краката му бяха изтръпнали, а ушите му горяха.

Пред него, на една маса, цялата отрупана с грижливо сгънати купчини бели ленени ризи, лейди Миракъл Кавендиш спеше с глава, подпряна на няколко полуготови дрехи. Косата й наподобяваше лъскава мед на оскъдната светлина на газената лампа.

Клейтън почти бе замръзнал, докато я наблюдаваше как спи, все още притиснала между пръстите си иглата и конеца. Какво правеше тук, скрита на върха на старата бойница, далеч от малкото удобства, които по-ниските стаи в замъка можеха да й предложат?

Изглеждаше му толкова дребна. Несъмнено бе красива млада жена с черти, които нямаше лесно да бъдат изтрити от времето. Тя, разбира се, не бе като повечето фатални жени от обществото, погълнати от модата, чиито фигури натежаваха още след първата година от брака им, а след първото дете вече безцеремонно се разплуваха.

Миракъл щеше да бъде различна.

Той си я представяше стройна и здрава, с поруменели от вятъра бузи и ярки синьозелени очи, дори и след като роди половин дузина изумително красиви деца — всичките досущ като нея.

До това нямаше да се стигне, разбира се. Как можа да забрави? Херцог Солтърдън се интересуваше само от едно дете — момче. Плодът, който ще превърне Трей Хоторн, първороден син на стария херцог Солтърдън, в един от най-богатите мъже в Англия.

Вятърът забрули по кепенците на кулата. Отекна гръм. Бурята забушува около замъка. Светкавици като огнени копия се мятаха в небето. Миракъл се размърда и сънено отвори натежалите си клепачи. Дълго остана така, с глава върху мекия бял лен, докато осъзнае къде се намира. После го забеляза. Скочи с широко отворени очи, а гърдите й бързо се вдигаха и спускаха.

— Какво правиш тук? — задъхано попита тя.

— Наблюдавам те.

— Как откри тази стая?

— Не можах да заспя…

— И затова нарушаваш спокойствието на домакинята си и влизаш където си поискаш. Типично за теб. Кажи ми къде ходи и какво откри. Признай си, сър! Какво откри?

— Стаи. Празни. Без виещи призраци. Защо? Да не би да криеш нещо тук, лейди Кавендиш? Нещо, което не искаш светът да види?

Кулата затрепери. Лампата върху масата хвърляше мъжделива светлина по голите каменни стени.

Миракъл се намръщи. Изведнъж цялата се превърна в загриженост, защото осъзна бурята. Скочи от стола и бързо се приближи до прозореца. Отвори широко кепенците и тихичко заплака, докато смразяващият вятър и дъжд я обливаха цялата.

— Проклета глупачка! Какво ли съм си мислила? — извика тя в мрака.

С три големи крачки Клейтън стигна прозореца и сграбчи рамката. Миракъл го хвана за ръката с учудваща сила и го отблъсна. Облегна се на перваза, така че лицето и раменете й скоро бяха целите облени от ледения потоп, и продължи да повтаря: „Какво ли съм си мислила?“

Със сила Клейтън застана между нея и прозореца, присви очи и стаи дъх, когато пое цялата мощ на вятъра и дъжда. Сграбчи кепенците, миг се бори с тях и най-накрая с трясък ги блъсна.

— За бога! — процеди той през зъби и се обърна към нея. Тя стоеше с ръце, притиснати до гърдите. Кокалчетата на пръстите й бяха побелели. — Какво, по дяволите, смяташ, че правиш? Ще се убиеш!

Клейтън бързо си свали наметалото и се опита да я наметне. Тя също толкова бързо се отдръпна. Трескаво оглеждаше стаята.

— Аз трябва да съм там — във фара. Как можах да го направя? Как можах да заспя?

Миракъл се завзира в натрупаните дрехи, сякаш те можеха да й дадат отговор.

— Моля те — тихо каза Клейтън и предпазливо пристъпи към нея с наметката. — Трепериш!

— Не! — изкрещя тя с широко отворени очи и почервенели от гняв бузи. — Да не би да си мислиш, че не знам какво правиш? Хич не ти пука дали треперя. Ти просто искаш нещо от мен — точно както всички останали като теб — богаташите, които се отбиват на този остров, целите наконтени и с кесии, пълни с пари. Гледате ни под лупа. Като нещо екзотично. Споделяте помежду си колко е жалко, че хората от острова живеят толкова примитивно и в такова невежество. Идвате обаче при нас, за да купувате стоките ни — нашите овце, които са най-хубавите в Англия, нашите крави, нашата пшеница, дантелите ни, копчетата, ръкавиците. И всичко на нищожна цена. После се хвалите в Лондон как сте ни надхитрили. А сега поради някаква незнайна причина ти си дошъл тук и искаш мен, но нека да ви уведомя, Ваша милост, че цената, която някой ще трябва да плати за сърцето ми далеч надхвърля всички ваши очаквания.

— И каква е цената, миледи? Аз съм много богат човек, успокойте се, почти няма нещо, което да не мога да си позволя.

— Любов — каза тя и вирна брадичката си с блеснали очи. — Нито повече, нито по-малко, сър.

Отново изтрещя гръмотевица. От тавана се посипа хоросан. Миракъл избяга. Клейтън хукна след нея, но се забави, защото не познаваше тесните и вити каменни стълбища, които сега бяха съвсем обгърнати в мрак, защото оскъдните свещи бяха догорели.

Бе тръгнала към фара. Нямаше нужда от гледачка, за да му го каже. Инстинктът му подсказа, че ще избере най-краткия път — проклетата тясна и криволичеща ивица от пясък и камъни, която толкова опасно се виеше на сто и петдесет метра над морето. Само едно подхлъзване в калта и…

Клейтън изскочи през вратата, през която бе минала и тя преди него, и се спря объркан пред мрака и дъжда. Задъхваше се. Беше замаян от светкавиците — огромни ивици бяло, жълто и синьо, които танцуваха около извисяващите се бойници и крепостни стени.

— Миракъл! — извика името й отново и отново. После с мъка накара краката си да тръгнат, тихичко проклинаше първо брат си, после нея, после себе си, и накрая проклетата си слабост.

Тя вървеше по пътеката пред него като привидение, което в един миг се виждаше, а после изчезваше. Клейтън се подхлъзна и спря на върха. Помъчи се да улови силуета й през мрака и дъжда. Стомахът му се бе свил. Краката му се бяха вкочанили. Сърцето му сякаш бе заседнало в гърлото и не можеше да преглъща.

— Миракъл! — изкрещя той отново и чу как думите му се давят в пороя.

Далече, далече под себе си чуваше как шуми и бушува водата подобно на страховито чудовище. Когато отново проблесна светкавица, той зърна на пътеката Миракъл — бе паднала и се бе хванала за една туфа трева. Гледаше го, а в големите й стъклени очи се четеше страх.

Клейтън сви юмруци. Направи една крачка. После още една. Ботушите му затъваха в калта, а виещият вятър го биеше по раменете и го тласкаше напред към бездънната пропаст.

Най-после успя да я стигне. Подпря се на стената, вкопчи хлъзгавите си пръсти в калните й китки и я изправи на крака. Миракъл падна на гърдите му и се вкопчи в него. Дребното й тяло се разтърсваше в конвулсии. После отново колебливо тръгна надолу по пътеката. Клейтън я хвана, завъртя я и я разтърси, като крещеше в дъжда:

— Какво, по дяволите, смяташ, че правиш?

— Трябва да вървя! Там долу може да има кораби, които да зависят от мен!

— Чуй ме. Сега е прилив, Миракъл. Невъзможно е да стигнеш до фара…

— Има лодка…

— По дяволите, девойче! Чуй вятъра. Чуй вълните. И десет секунди няма да се задържиш в лодка в това време. По дяволите, аз няма да ти го позволя!

С тези думи той рязко свали наметалото си и й го наметна, загърна я като пашкул и я гушна в обятията си. После с мъка си запробива път в калта и дъжда, воден в мрака от мъждивата светлинка, която идваше от един самотен прозорец в кулата.

След като отвори вратата с ритник, Клейтън бавно закрачи из лабиринта от коридори с Миракъл на ръце. От дрехите им се стичаше вода. Появи се Бенджамин.

— Бейсингстоук! — ахна той.

— Гореща вода — озъби му се Клейтън. — Много! И кърпи, и одеяла. И, за бога, разпали камините, преди девойчето да е умряло от студ.

— Точно това направих, сър, в приемната, както и в нашите стаи — каза прислужникът с тон на човек, който си знае работата.

Приемната беше една от малкото уютни стаи в Кависбрук. Дъбовата облицовка отразяваше блясъка на огъня и на пръснатите из стаята газени лампи. На пода имаше килими. Множеството столове бяха с излъскани от търкане облегалки. Пред огъня стояха два големи фотьойла. Красив часовник в махагонова кутия отмерваше оставащите до полунощ минути. По стените висяха картини на Исус и неговите братя.

Клейтън застана пред топлия огън с Миракъл на ръце, загледа се в него и позволи на тишината и топлината на стаята да го погълнат. Трудно беше да се повярва, че отвъд тези масивни стени бушуваше такава стихия. Трудно беше да се повярва, че той се бе опълчил на природата и бе спасил момичето от сигурна смърт. Много трудно бе да се повярва, като се има предвид…

Внимателно се наведе и седна. Продължи да я държи, докато тя постепенно престана да трепери.

— Трябваше да отида — промълви Миракъл до рамото му.

— Разбира се. Сигурен съм, че всеки моряк от флотата на крал Джордж очаква твоята светлина да му покаже пътя за дома. — Той погледна обляното й в сълзи лице и кисело й се усмихна. Огънят изпращя и в огнището заискри жаравата.

Тя се намръщи и толкова мило се нацупи, че той почти се усмихна отново. Почти…

— Твоя е вината, разбира се — изтъкна тя. — Аз обикновено не действам толкова прибързано и с толкова чувства. Ако не си бях мислила за теб преди това, много по-рано щях да се сетя да отида в Света Катерина и така нямаше да се налага да тръгвам по пряката пътека.

Той придоби замислено изражение и се заигра с една нейна къдрица.

— Смятам, че е насърчително, дето съм успял толкова да те обезпокоя.

Миракъл втренчено го изгледа с големите си очи. Постепенно тялото й се отпусна. Клепачите й леко се спуснаха.

— Ти ми спаси живота — прошепна тя и се сгуши в него.

Клейтън не каза нищо, просто продължи да я държи близо до себе си — по-близо, отколкото трябваше, тихо го укоряваше някакво гласче. Тя обаче се чувстваше учудващо добре — беше й удобно и топло. Като се има предвид какъв студ и мрак беше навън, да се гушка така наистина беше много приятно.

Пък и той трябваше да си играе ролята. Същия следобед тя го бе предизвикала над страховитата пропаст, независимо дали го съзнаваше. А Клейтън никога не се бе отказвал от предизвикателствата.

Тогава Бенджамин нахълта с цял куп одеяла на ръце.

— Това намерих — заяви той и започна да хвърля одеялата на един стол. После бързо напусна стаята и веднага се върна с горещ чай. — Това ще сгрее младата дама, сър.

Клейтън хвърли поглед надолу към проницателните й и подобни на скъпоценни камъни очи. Лицето й бе бяло като сняг. Мократа й коса образуваше къдрици, които обрамчваха неговото съвършенство. Устните й бяха червени, влажни, меки.

Той се усмихна — с истинска усмивка, а не с характерното си саркастично подсмихване.

Миракъл свъси вежди.

— Никога преди не съм те виждала да го правиш!

— Какво да правя?

— Да се усмихваш.

— Така ли? — Той отново се усмихна. — Предполагам, че не го правя много често.

— А трябва. Имаш много строг вид. Може би ще се харесваш повече на хората, ако се усмихваше по-често.

— Какво те кара да си мислиш, че хората не ме харесват, лейди Кавендиш?

— Ами… аз говорех по принцип, разбира се.

— Имаше предвид себе си вероятно?

Тя не отговори, но продължи внимателно да го наблюдава изпод дългите си черни мигли. Заприлича му на вълшебен ангел — изкусителна, съблазнителна, невинна.

— Сър — тихо се обади Бенджамин, — чаят на дамата е готов.

Клейтън се изправи и отнесе Миракъл до стола. Загърна я с едно одеяло и се отдръпна, за да направи място на Бенджамин да я загърне и с наметката, която бе оставил пред огъня, за да се сгрее.

— Погрижи се да й е добре — каза Клейтън на прислужника си. След това веднага се запъти към вратата.

— Ваша милост — извика Миракъл. Той се спря, но не се обърна. — Благодаря — тихо промълви тя.

 

 

Клейтън седеше пред жалката си камина, мокър до кости и премръзнал. Гледаше, без да вижда.

— Същинска гробница — заяви Бенджамин, докато наливаше от горещия слаб чай в една пукната порцеланова чаша. После извади едно плоско шишенце от вътрешния си джоб и наля един пръст бренди. След малко добави още. — Обзалагам се, че това ще сгрее кръвта ви.

Клейтън вдигна поглед и унило изгледа чашата.

— Къде, по дяволите, откри това?

— Брендито ли? Разбира се, че не тук, сър. Половин ден претърсвах шкафовете, но не намерих и капка. Най-после, след като видях, че никъде не се вижда нито буренце, нито шише, принудих се да бръкна в собственото си… във вашето… Донесохме го от Бейсингстоук, милорд.

— Ние?

— Знаех, че обичате от време на време да си пийвате по малко. Заради мрачното настроение.

— Никога не съм изпадал в мрачно настроение — озъби се Клейтън.

— А! Много добре, сър. — Бенджамин пъхна шишенцето обратно в джоба си, после грабна тежката постелка от леглото и наметна господаря си.

Парата от чашата обгърна Клейтън в ароматен облак.

— Отпред се пека, а отзад замръзвам — процеди през зъби той.

— Да, сър.

— По нашите места имаме камини и от двете страни на стаята, за да може задниците ни да са толкова топли, колкото…

— Да, сър.

— Кажи ми нещо, Бенджамин.

— Ако мога, сър.

— Какво, по дяволите, правя тук?

— Нека помисля… — Бенджамин внимателно опъна чаршафите на леглото, после идеално изглади повърхността на възглавницата. Накрая се изправи, застана мирно и изпънато и заяви: — Доколкото знам, сър, дойдохме в това наистина негостоприемно място, което без съмнение цялото гъмжи от зли духове, да не говорим за демоните, с изричната цел да накараш лейди Кавендиш да се омъжи за брат ти. Ти, разбира се, се представяш за Негова милост и…

— Млъкни! — изръмжа Клейтън.

— Да, сър.

От тона ти подразбирам, че не го одобряваш.

— Не аз съм човекът, който одобрява, сър.

— По дяволите, Бен, през последните двадесет години си ми като баща, така че престани да ми се държиш като прислужник! — Клейтън обърна глава и ядосано погледна в очите Бенджамин. — Какво ти е мнението за момичето?

— Мисля, че е доста…

— Харесва ли ти?

— Да, харесва ми.

— Мислиш ли, че ще е щастлива, ако се омъжи за брат ми?

По лицето на Бенджамин се изписа загриженост.

— Не си прави труда да ми отговаряш. И двамата знаем, че не съществува жена, която да издържи дълго на своенравното му поведение. Особено пък тя, която определено не проявява интерес към него. И май никога не е проявявала.

— Така ли? А какъв човек би търпяла тогава? — попита Бенджамин и си наля чаша чай.

— Монах. Или светец.

— Това описание едва ли подхожда на брат ти… нито на теб, ако трябва да сме точни.

Клейтън се отпусна назад във фотьойла си и протегна крака към огъня. Отново си я представи как храни гладните птици, застанала на шеметната издатина, а от лицето й струи светлина.

— Тя иска съпруг, който да може да лети, Бенджамин. Как предлагаш да се справя с това?

Бенджамин отпи от чая замислено.

— Прекарах доста време с господин Хойт, докато ти се катериш по канарите и грабиш гнездата на птиците. Доколкото разбирам, лейди Лорейна е била изоставена тук само дни след сватбата си с покойния вече лорд Кавендиш. Той се връщал в замъка само два пъти годишно и всеки път обещавал на младата си съпруга, че ще я вземе със себе си в Англия. Така и не изпълнил обещанието си. До нощта, в която целунала дъщеря си за сбогом и изчезнала, тя никога не била напускала острова. Цели десет години лейди Кавендиш прекарала времето си на това ужасно място. От фара наблюдавала и чакала мъжът й да се завърне.

— Копеле! — изсъска Клейтън на себе си.

— Точно така — съгласи се Бен и остави чашата си. — Ти обаче ще обречеш момичето на същата съдба. Можеш да ме поглеждаш гневно, но не можеш да го отречеш. Брат ти иска да се ожени за нея само за да достави удоволствие на баба ти. После ще я погребе в някое отдалечено провинциално имение…

— Ти се самозабравяш… — озъби се Клейтън.

— Винаги можеш да я оставиш тук, сър — отвърна Бенджамин с по-тих глас, а после се облегна на стола. — Върни се в Лондон. Обясни на брат си, че момичето не ще и да чува за него. Кажи му, че е вече омъжена… Като се позамисли човек, обаче, това не е честно…

— А аз не съм нечестен мъж, нали, Бенджамин?

Слугата изпъна рамене и гордо отвърна:

— Да, сър. — Последва миг мълчание. После попита: — Това ли е всичко, милорд?

Клейтън допи горещия чай и затвори очи.

— Да — отговори той с дрезгав глас, а когато Бенджамин се запъти към вратата добави: — И между другото, не ме наричай Бейсингстоук пред момичето. Не забравяй кой съм и какво правя тук — спечелвам сърцето й за брат ми.

— Много добре, сър. — Бенджамин се приближи до вратата и се спря. Втренчено изгледа Клейтън за миг, преди да изрече: — Предлагам и вие да направите същото, сър. Лека нощ.

— Лека нощ — прошепна Клейтън и потъна във фотьойла.