Катрин Сътклиф
Чародей (2)

Глава 1

Да обичаш някого, означава да си единственият, който съзира чудо, невидимо за останалите.

Франсоа Мориак

Уинторст Хол, Челтнъм, Англия

Три месеца по-рано

Клейтън Хоторн стоеше до пищно украсената ренесансова камина, отрупана с ужасната колекция на баба им от порцеланови ангелчета и позлатени часовници с крилати римски вестоносци. Беше се подпрял и уморено разглеждаше своя брат-близнак. Всъщност направо си бе изтощен. Негово височество го беше призовал спешно в имението и Клейтън бе тръгнал от Бейсингстоук — дома му в Южна Англия — малко след полунощ и бе пристигнал малко след разсъмване само за да разбере, че това, което бе очаквал да се окажат лоши новини за здравето на възрастната херцогиня, се бе оказало обичайната манипулация на Трей. Херцог Солтърдън определено кроеше нещо. Клейтън бе напълно убеден в това.

— Според мен всичко това е лудост — отбеляза Трей, докато критично наблюдаваше собственото си отражение в огледалото и нагласяваше яката на безупречно бялата си риза. После повдигна вежди и се съсредоточи в клейтъновия образ. Очевидно разглеждаше дрехите му — калните ботуши, кърпените бричове и ризата, която вече бе пожълтяла от времето и прекалено честото пране. Брат му дори не си бе направил труда да се среши. Косата му бе сплъстена и разрошена и ужасно се нуждаеше от подстригване. Клейтън лесно можеше да прочете мислите, които прозираха през каменно сивите очи на Трей — „Облякъл си се така само за да ме ядосаш!“

Разбира се, широко се усмихна в отговор Клей. Клейтън Уайът Бишъп Хоторн, втори син на Хари Уилям Дилиън Хоторн, херцог Солтърдън преди преждевременната си смърт при корабокрушение близо до африканския бряг, нямаше равен на себе си в умението си да прикрива истинските си мисли и чувства. Носеше се слух, че и възрастни мъже се потят пред леденостуденото му държане.

Трей продължи:

— Преди две седмици щях да се съглася. При сегашните обстоятелства обаче аз съм твърдо на мнение, че не ми остава голям избор. Кълна се в кралската корона, Клей, че херцогинята продължава да живее само за да ме види в агония.

— Херцогинята продължава да живее, защото е напълно здрава и иска да види първото си правнуче. Накратко казано, скъпи мой братко, тя няма да умре, докато не те види достойно женен с половин дузина дечица, които да подскачат по пода като домашни мишки.

Клейтън отново се вгледа в Трей.

— Давай по същество — каза той най-после. — Не си ме събудил и накарал да дойда тук чак от Бейсингстоук само за да си говорим за баба. Ти искаш нещо от мен. Какво е то?

— О, Клей! Както винаги си до болка прям, черта, която би била на почит… ако бяхме родени в социално или икономически по-низшите класи. Очевидно ти си забравил да си научиш урока по тактичност. Но пък именно това те прави толкова прословут из нашите среди. Има нещо в красотата ти и ярко изразената ти мъжественост, което явно невероятно привлича крехките жени. Предполагам, че репутацията ти на голям любовник не ти е в ущърб.

След като възнагради Клейтън с подигравателна усмивка, Трей понижи глас и продължи:

— Чудя се какво ли толкова привлича жените в грубиян като теб. Очевидно има нещо в женската сексуалност, което ги кара от време на време да рискуват и да потанцуват с дявола. Разбил си толкова сърца… и все пак… няма жена, която да не се е поддала на чара ти и да не се е измъкнала от бурните ти любовни връзки с гняв и съжаление. Както се изрази съпругата на един наш общ приятел: „Ако всеки съпруг се отнасяше към половинката си с толкова внимание и обич като изключително красивия и скандален лорд Хоторн, нямаше да има неверни съпруги.“

— Сигурен съм, че не си ме накарал да яздя цяла нощ само за да обсъдиш любовния ми живот.

— Напълно си прав. Накарах те да дойдеш тук, за да те информирам, че съм замислил план, с който да се сдобия точно с това, което искам и от което има нужда самата херцогиня.

— Не ми казвай, че отново имаш намерение да се промъкнеш в стаята й и да я задушиш в съня й — засмя се Клей закачливо. — Миналия път се обзаложих на сто лири, че няма да изпълниш плана си и се озовах прав.

— Не става въпрос за нещо толкова драматично. Просто възнамерявам да й дам това, което иска — снаха.

Тишина.

— Ти? — най-после реагира Клейтън с известно самодоволство. — Да се ожениш? Извинявай, но на това ще повярвам, когато го видя със собствените си очи.

— Какво толкова! От време на време трябва да се правят компромиси, ако човек иска да постигне това, което заслужава.

— И да не би да имаш някого предвид?

Негово височество извади кутийка с енфие от редингота си и я отвори.

— Да, всъщност да — отвърна той разпалено.

Отново настъпи тишина. Клейтън обмисляше изненадващата новина.

— Е? Не ме дръж в напрежение. Коя ли е тази жена, която толкова да е изпаднала, че да си помисли да се омъжва за теб?

— Не бих вдигал толкова шум, ако репутацията ми беше като твоята. Не съществува баща в Англия или на континента, който и пет минути да те остави сам с дъщеря си, независимо от всичките ти пари и всичките ти седем имения. Защото истината е, че ти си един непоправим комарджия!

— Който печели. Винаги! И помирисва измамата отдалече. Следователно не зависи от милостта на стиснатата ни баба, която продължава да се опълчва на смъртта, за да може да принуди теб, най-стария Хоторн, да се ожениш и да дадеш наследник. Казано с две думи — не ми трябват парите на старата херцогиня и мога с чиста съвест да я поканя да гори в ада, ако реша да го направя.

— Но няма да го направиш. Ти харесваш старицата. — Херцогът поднесе по щипка енфие към двете си ноздри, преди да пъхне синята порцеланова кутийка обратно в джоба си.

— Така е — отвърна Клейтън. — Намирам я за забавна. Освен това аз винаги съм й бил любимец.

— Меко казано. Всъщност това никога не можах да го проумея. Ти винаги си създавал неприятности, както на нея, така и на мен. Беше направо като шило в торба. Смея да твърдя, че все още си такъв. Не бих ти се доверил за нищо на света.

Братята си размениха по една кисела усмивка, после едновременно се обърнаха и пристъпиха към огромната двойна френска врата, която предлагаше изглед към огромното имение, било през последните двеста години собственост на семейството им.

— Е, кое е пиленцето?

— Пиленцето?

— Булката-късметлийка.

— А! Е, аз естествено реших, че е по-добре да избера някоя, която да не е често обект на клюки. Някоя, която не познава начина ми на живот и приятелите ми, някоя, която ще е напълно доволна да си живее изолирана в някое от провинциалните ми имения, далеч от живота, който водя в Лондон и в чужбина. Някоя…

— Която да не знае колко си разпуснат.

— Хмм — тихо и замислено промълви херцогът. — Да, предполагам, че това сигурно е най-тактичният начин да се формулира, макар че, бързам да добавя, момичето изобщо не е глупаво — далеч съм от тази мисъл.

— Къде я откри?

— Съвсем случайно. Не съм го целял. Плавах си на моята яхта „Любовчия“ с едни приятели по южното крайбрежие, когато се зададе буря, повлече мачтата ни и ни изхвърли на проклетия бряг…

— Моля те — намеси се Клейтън, — момичето…

— Момичето… о, да! Последното нещо, което си спомням, беше как „Любовчия“ се забива в коварната скала. После се събудих, усетих, че плюя морска вода и изведнъж се появи тя, седнала на един камък, покрит с водорасли и раци. Лежа си аз полумъртъв, а единственото нещо, което тя ми казва е: „Приятно ми е да се запознаем.“

Клейтън се загледа в профила на херцога.

— Приятно ми е да се запознаем?

— Само това — потвърди Трей с кратко кимване. — После продължи да побутва един рак-пясъчник с босия си крак. Така ми даде предостатъчна възможност да го видя чак до тук. — Той посочи горния край на бедрото си, при което на устните му блесна ослепителната усмивка, с която братята толкова се славеха, а после попита: — Заинтригувах ли те?

— Възможно е — измърмори Клейтън и присви очи. — Много добре ми описа голия й крак. Какво друго успя да видиш?

— Имаше невероятна червена коса до коленете. Лицето й бе снежнобяло, като се изключат няколкото лунички по носа. Беше загърната с няколко парцала, зашити един за друг. И сега мога да се закълна, че под тях не носеше нищо — повтарям абсолютно нищо. Връхчетата на гърдите й стърчаха, сигурно защото й е било студено. Не ми се ще да вярвам, че си остават такива постоянно — духовито отбеляза Трей със закачливо пламъче в погледа. — На нея обаче това изобщо не й правеше впечатление. Когато слезе от камъка, за да седне на колене до мен в пясъка, вместо да си скръсти ръцете върху малките обли гърди, тя има дързостта да се изпъчи и да зарее поглед към морето като русалка. Да ти кажа право, хипнотизира ме.

— Ти? Хипнотизиран от жена от долно потекло?

Херцогът се прокашля, отмести се от вратата, после втренчено се загледа в пространството. Наслаждаваше се на великолепието на салона — от дебелите килими на пода до красивите гоблени по стената. — Ще стигна и дотам. Но нека ти разкажа всичко подред. Момичето кръстоса дългите си крака, подпря лакти на колене и продължи да ме гледа втренчено. Аз направо се разтреперих. Зъбите ми тракат, а червата ми куркат от водата и водораслите. Тя се наведе над мен и каза: „Смятам, че направо са ме изпратили тук, за да ви спася.“ „Моля?“, попитах аз, а в същото време си мисля: Това пиленце ме оставя да замръзна до смърт и си въобразява, че ме спасява!

— А тя направи ли го? — ухили се Клейтън. — Спаси ли те?

— Смятам, че не — заяви херцогът. — Взе че изчезна някъде в мъглата и се върна с някакво магаре със сива рошава козина, което ми се озъби с жълтите си зъби и така зарева, че можеше да събуди и Свети Петър, а това далеч не се отрази добре на размътения ми от водата разсъдък. Тя успя някак да ме качи на гърба му, а после заедно с приятелите ми, които се завлачиха след мен, ни заведе до някаква съборетина, разделена на параклис и фар, който не осветляваше и на метър разстояние. Мястото беше направо вледеняващо. Параклисът очевидно оставаше под водата по време на приливи, така че човекът, който поддържаше огъня в осмоъгълния и рушащ се фар, оставяше изолиран сред бушуващите вълни.

Погледът му се спря на Клейтън и той видя стиснатите му челюсти и пребледнялото лице.

— Съжалявам — побърза да вметне Трей. — От време на време забравям, че не обичаш водата.

Клейтън нервно закрачи из стаята и най-после се спря до шкафа с напитките, за да си налее едно силно бренди. Трей не проговори, докато не видя, че брат му се е взел в ръце. После продължи:

— А това ме довежда до моето предположение…

— Не ми харесва думата „предположение.“ — Клейтън допи брендито и остави чашата си настрани, а по изражението му личеше, че се инати.

— Разчитам, че ще ме изслушаш, преди да си направиш някои прибързани заключения — настоя херцогът.

Клейтън не отвърна. Меката утринна светлина, която струеше през близкия прозорец, хвърляше сенки по лицето му. Сега вече му ставаше ясно защо Трей го беше довел тук. Макар и брат му да беше достатъчно хитър и нетърпелив да се омъжи за жена, която не е аристократка, той нямаше намерение да се унижава дотам, че да я ухажва. Херцог Солтърдън в краката на някаква си плебейка! Немислимо!

— Тя наистина е много чаровна, Клей.

— Не!

— Но…

— И дума да не става!

— Дори може да ти се стори привлекателна. И интересна. Бих си позволил да я нарека… невероятна!

Клейтън се обърна към вратата.

— Клей — извика херцогът. — Моля те!

Трей стоеше сковано пред френските врати, по раменете му се разливаше слънчевата светлина, целият беше настръхнал, а по челото му бяха избили ситни капчици пот.

— Закъсал съм!

— Колко? — почти безизразно попита Клейтън.

— Има ли някакво значение? Вече си ми дал толкова заеми, колкото повечето мъже вземат за три живота. Отказвам отново да ти искам.

— Блестяща идея от твоя страна, като се има предвид, че не си ми върнал онези тридесет хиляди. Мислил ли си да си промениш малко навиците или е неприлично от моя страна да го изтъквам на Негово височество?

Трей отново повдигна вежди.

Клейтън продължи безизразно да наблюдава брат си. В него се зараждаше старият и познат гняв. Макар че се опита да го скрие, сигурно му бе проличало.

Трей сви юмруци, присви очи и сухо се засмя.

— Стига, Клей, вече сме прекалено стари за тези глупави сръдни. Не можеш мен да обвиняваш за това, че съм се родил пръв и по този начин на мен се е паднало да наследя титлата на баща ни.

— Както и състоянието му.

— И ти не си чак толкова изпаднал, Клей…

— Точно така. Докато ти погубваше доброто име, репутацията и богатството на нашето семейство, аз си осигурявах бъдещето — орах земята, сях посеви и превърнах Бейсингстоук в една от най-красивите къщи в Англия. И всичко това, докато ти си виреше носа и осъждаше плебейските ми наклонности. Но смея ли да те попитам — кой моли сега за помощ?

За миг Солтърдън сведе поглед и размърда рамене под изключително добре скроения си редингот, преди отново да спре поглед на Клей, който поклати глава.

— Този път нямам намерение да се бия с вълците заради вас, Ваша милост.

— Клейтън, направих лоши инвестиции…

Клейтън се обърна с гръб към брат си и закрачи бавно и грациозно по огромния облицован с мрамор коридор към входната врата, където майордомът стоеше като часовой, готов да скочи и да му се притече на помощ.

— По дяволите, Клейтън, изслушай ме! — извика херцогът и Клейтън внезапно спря.

Преди беше виждал този поглед — това бяха очите на глупак, който се е влюбил прекалено силно във властта и престижа. Той би пожертвал всичко, за да запази чест, гордост и достойнство. В крайна сметка обаче обикновено ги губеше само с едно хвърляне на заровете. На Клей това му беше ясно. Той бе спечелил Бейсингстоук по същия начин.

Най-после херцог Солтърдън уморено закри лице с ръце. Раменете му се отпуснаха и той тихо промълви:

— Няма при кой друг да отида, Клей. Банките отказват да ми отпускат повече заеми. Има някои… господа, които заплашват да се оплачат на баба, ако скоро не се издължа. И двамата знаем, че тя отказва да ми предоставя повече заеми, докато не се оженя и не създам наследник.

Мълчание.

Клейтън дълбоко си пое дъх. Зад него тихите стъпки на майордома заглъхнаха надолу по коридора, после някаква врата тихо се затвори в далечината.

— Какво точно искаш да направя?

— Да ухажваш момичето. Накарай я да се влюби в херцога — да се съгласи да се омъжи за него. Доведи я в Лондон за сватбата. Тогава аз, херцогът, ще застана пред свещеника и ще дам брачен обет. Тя изобщо няма да заподозре нищо. Щом като и на херцогинята й е трудно да ни различи, момичето съвсем няма да може. Веднага след като тя забременее, ще я изпратя в имението в Йорк.

— А ако пиленцето не обикне херцога? — натъртено попита Клей.

— Не ставай смешен. Няма жена, която да си съблазнил и която да не се е влюбила лудо в теб.

Отново мълчание. Секундите отминаваха като миниатюрна вечност. Въздухът сякаш бе зареден с електричество.

— Баба никога няма да го приеме, Трей — каза Клейтън най-накрая. — В мига, в който научи, че не си се оженил за аристократка, тя ще анулира брака и ще плати на момичето да си иде…

— Но аз именно това целя. А тя всъщност е аристократка. Лейди Кавендиш — дъщеря на поминал се лорд, който много обичал стари замъци…

— Не — поклати глава Клейтън. — Не ме интересува, ако ще да е кралицата на Англия…

— По дяволите! — изруга през зъби Трей. — Дължиш ми го, Клей.

Клейтън не помръдна. Дори не примигна. Само наблюдаваше брат си така хладно, че Трей отстъпи крачка назад, за да се овладее.

— Дължиш ми го — повтори Солтърдън с по-тих и по-колеблив глас. — Ако не бях аз, сега щеше да си мъртъв, и двамата го знаем. Тогава в знак на благодарност ти ми се закле, че някой ден ще ми се отплатиш.

— Копеле! — изръмжа Клейтън. Обърна се към масивната входна врата, отвори я със замах и бързо заслиза по витите стълби.

— Приемам го като съгласие, Клейтън — изкрещя след него Трей.

Клей грабна юздите от ръцете на коняря, при което конят му запръхтя и се изправи на задните си крака. После хвърли на брат си един мрачен и злобен поглед.

Херцог Солтърдън се усмихна с облекчение и с ръце на устата извика:

— Кълна ти се, че няма да съжаляваш, Клей. Ти самият можеш да се влюбиш в нея!

— Върви по дяволите! — отвърна Клейтън и грациозно се метна на темпераментния си кон, сръчно хвана юздите, без да го е грижа, че ръкавиците му все още бяха пъхнати в колана на тесните му черни бричове. Вятърът разроши тъмната му коса. Докато пришпорваше коня, промърмори на самия себе си: „Ще ми трябва чудо, за да се влюбя в някое момиче, братко мой с черно сърце.“