Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хоторн (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Miracle, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 81 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?

Издание:

Катрин Сътклиф. Чародей

ИК „Бард“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от velvet_gaze)

Глава 9

Веднъж написах името й върху пясъка…

Но вълните дойдоха и го отнесоха.

Отново го написах…

Но дойде приливът и моите усилия станаха негова жертва.

Едмънд Спенсър

Беше я целунал!

Тя му бе позволила. Дори й бе харесало. За момент беше преживяла нова форма на летене. Кръвта й пееше. Тялото й вибрираше като дръпната струна на арфа.

Този странен, объркващ, пленителен мъж я бе целунал и тя за момент забрави, че ако не побърза, не ще успеят да се върнат във фара.

О, Господи! Той я беше целунал! Какво казваше книгата на Серидвен за това? Беше ли луната в подходяща фаза? Как бяха подредени звездите? Беше ли всъщност той нейната съдба?

Кой бе той в края на краищата? Какъв беше? В един момент герой, а в следващия — почти хлапак. Един ден земеделец, на другия — истински аристократ с цялата му надменност и високомерие. Те бяха в походката му, в стойката, в елегантните, безупречно скроени дрехи. Да не говорим за начина, по който гледаше отвисоко всичко, което не му бе по вкуса. Аристократите, особено херцозите, бяха прословути с пренебрежението, с което гледаха на нейния не тъй изискан свят.

Обикновено тя не намираше тази черта за привлекателна. Нейният херцог обаче успяваше да я направи поне малко вълнуваща. Още преди целувката вече беше накарал сърцето й да прескача. Едва ли вече можеше да продължава да го отрича. Ето и сега, докато вървеше до нея, предлагайки ръката си джентълменски всеки път, когато трябваше да прескочат поточе или купчинка съчки по обратния път към Кависбрук.

Миракъл реши, че неразгадаемите му очи, сиви като мъглата над Ламанша, бяха повече от смущаващи. Бяха изпълнени с тайни, цинизъм и вина. Усещаше се от начина, по който избягваше погледа й, когато тя искаше да проникне в душата му. Искаше й се да му вярва. Но смееше ли? След като майка й замина, тя имаше доверие само на един човек и това бе Джони. Той й беше открил цената на честността, истината, търпението и опрощението.

Може би бе дошло време да прости на Негова Светлост.

Миракъл затича надолу по пътеката, изпреварвайки Солтърдън. Тя тъй добре познаваше пътя, че с лекота прескачаше в здрача стърчащите корени и оголените камъни. Тук тя вече се чувстваше в безопасност, защото от него я деляха няколко ярда.

А ако той отново се опита да я целуне? Да му позволи ли? Или да си играе на свенлива и срамежлива? Защо спря да й говори, след като тя му позволи тази шокираща волност? Какво ли става в мозъка на един мъж след толкова интимност? Защо изглеждаше толкова засегнат, гневен и отчаян, когато я пусна? Защо й се стори, че му се щеше да се хвърли от Ъндърклиф?

Беше ли го разочаровала? С умението си. Джо Кобет я беше целунал само веднъж, но то нямаше нищо общо с начина, по който го направи Солтърдън. Целувката на Джо беше просто някакво сухо докосване, което я остави да се чуди защо е цялата тая дандания около отношенията между мъжете и жените. Но целувката на Солтърдън…

Книгата на Серидвен не казваше нищо за отворени устни и за езици. За пламенни погледи и туптящи сърца, които отнемат дъха и цялата физическа сила. Категорично това беше нещо ново. Чувстваше се объркана… Бе загубила самоконтрол. А не трябваше. Миракъл предполагаше, че мъж като херцога ще се разочарова от подобна слабост.

Дявол да го вземе, седнала да се тревожи какво си мисли той!

Задъхана, тя внезапно спря на едно възвишение и погледна надолу. В подножието на хълма едва успя да различи каручката с магарето на Джони. Ужасеното животно силно ревеше, докато пет-шестима момчетия на коне чаткаха в кръг около приятеля й. Всички те кряскаха и викаха, а той размахваше бастуна си.

— Махайте се! — долетя гласът му. — Хулигани! Обесници! Махайте се и ме оставете на мира!

Миракъл хукна надолу, без да обръща внимание на камъчетата, които се разхвърчаха под краката й, нито на ленената вратовръзка на Негова Светлост, която се развяваше от ходилото й като развято знаме.

— Спрете! Оставете го!

Втурна се сред кавгаджиите, коленичи и прегърна Джони, който се бе строполил на земята до каручката.

— Вещица!

— Луда!

— Защо вие двамата не оставите острова на нормалните хора!

— Вървете си! — кресна им Миракъл. — Оставете ни най-сетне на спокойствие.

Някой хвърли камък. Миракъл изохка, тъй като той я перна по бузата. Последва го друг. Обгръщайки Джони, тя го притисна силно и му прошепна в ухото:

— Всичко е наред. Няма да им позволя да те наранят.

— Я ми ела тук, сладурче. Ако ти се е дощяло да прегръщаш мъж, направи го с истински.

Една ръка се вплете в косата й и я събори настрани. Миракъл се удари силно в земята, плъзна се и усети, че кожата на лактите и дланите й се издра. В това време Джони виеше от ужас.

— Кучи сине! — долетя в този момент свирепият застрашителен глас на Солтърдън.

Замаяна от шока, Миракъл видя как Негова Светлост размахва бастуна на Джони и прасва по главата злосторника. Той се просна с охкане. Клейтън се извъртя бързо, тъй като един от ездачите се насочваше към него, и мушна издяланата дръжка на бастуна в ребрата на момчето — веднъж, два пъти… чак докато едрият ужасен кон на натрапника хукна с уплашено цвилене.

Настъпи тишина. Чуваше се само учестеното дишане на Миракъл и тропота на копита.

— Мира, Мира! — изплака Джони.

— Мери Майн — меко рече Солтърдън и подви коляно до нея.

Нежно отметна косата от лицето й.

Тя се опита да се съсредоточи и да овладее чувствата си, докато пръстите му лекичко галеха лицето, ръцете и раменете й, да не би обесниците да са засегнали не само духа й, но и тях.

Накрая успя да се освести и седна. Побелялото лице на Джони я накара да се опита да стане, но силите й не стигнаха и тя залитна в ръцете на Клейтън.

— Помогнете му! — Тя гледаше умолително загрижените му очи. — Страхувам се, че ще припадна.

Усети как Солтърдън я пренася внимателно и я слага в каручката. Миракъл пое няколко пъти дълбоко дъх, затвори очи и остана така, докато херцогът със стиснати зъби и напрегнато тяло сложи и Джони до нея. Тогава разтвори ръце, притисна главата на единствения си приятел до рамото си и прошепна:

— Тихо, тихо, Джони! Заклевам ти се, няма да позволя отново да те наранят.

 

 

Миракъл бдеше до заспиващия Джони. Държеше ръката му и му четеше стихове, докато клепачите му натежаха и задиша по-спокойно. Страните му възвърнаха естествения си цвят. Борейки се с Морфей, той грабна трескаво ръката й и прошепна:

— Сладка Мира, забравете стария човек и се погрижете за себе си.

— Чувствам се отлично Джони, уверявам ви.

— Лицето ви кърви. Роклята ви е раздрана. Милостиви Боже! Повали ме мъртъв, че я обрекох на такава съдба! Трябваше да настоявам майка ви да ви изпрати далеч от това място. И двамата проявихме дяволски егоизъм. Вие ни донесохте толкова радост. Обичахме ви твърде много…

— И аз ви обичам — отвърна меко тя. — А сега заспивайте. До утре тази ужасна история ще бъде само неприятен спомен.

Стиснал ръката й, той я умоляваше:

— Не се връщайте във фара тая вечер. Обещайте ми! Тия малки хулигани…

— Никога няма да влязат в Света Катерина!

— Не е безопасно, казвам ви. Още една буря и всичко ще рухне в морето.

— Фарът на Света Катерина е издържал бурите на две столетия. Здрав е като Гибралтарската скала.

— Мира!

— Добре, сър. Ако това ще направи почивката ви по-спокойна, обещавам да не се връщам в параклиса тая вечер. Въпреки че ви предупреждавам — ако някой кораб се разбие в Рейс, няма да го простя никога и на двама ни.

Джони се отпусна. Замълча и след миг се унесе. Миракъл положи лека целувка на челото му и подгъна одеялото под раменете му.

— Защо? — запита се тихо тя. — Защо трябва да ни се подиграват?

— Защото хората се страхуват от различното — произнесе зад нея гласът на Солтърдън и Миракъл се извърна малко стресната. Беше свалил редингота си и държеше синьо-бяло легенче с вряла вода. През рамото си беше преметнал кърпа. Внезапно споменът за притиснатите им тела отново замая главата й.

Може би именно последният ужасен час бе причината да се задъхва и да й прималява. Възможно ли е случката да е Божие наказание заради нейното съмнително поведение?

— Те гледат на различното като на болест — продължи той с горчивина. — Сякаш то е заразно и опасно. Човешките същества са доста странни в това отношение. Те стигат до арогантност в убеждението си, че само собствените им възгледи са правилни и приемливи. Ако бяхме толкова етични и справедливи, колкото твърдим, че сме, нямаше да унищожаваме братята си във войни още от Адамово време.

— Не си спомням да съм ви канила тук — вметна тя, възвърнала старата си решителност.

Имаше си задължения, в края на краищата. Ако не му беше позволила да й отнеме времето във фара, щеше по-рано да разбере защо Джони закъснява с вечерята й и може би целият този грозен инцидент щеше да бъде избягнат.

— Не си спомням да съм ви питал — със загадъчна усмивка отвърна Клейтън.

Остави легенчето на масата и започна да си навива ръкавите.

За момент Миракъл се вторачи в поожулените му ръце. Имаше дълги и силни пръсти с грижливо поддържани нокти. Ръцете му бяха мускулести и загорели, с тънки черни косъмчета. Понякога, докато скиташе из хълмовете, виждаше селяните да се мият без ризи в коритата.

Техните ръце също бяха загорели, но само до запретнатите ръкави. Иначе белееха като рибешки корем — гледка, която я отвращаваше.

Сега обаче гледаше този мъж, който вероятно не бе прекарал и един ден в усилен труд, и съвсем нелогично си представяше, че раменете и гърдите му са загорели от слънцето също както ръцете. Странно, но те не бяха тъй бронзови при първото му гостуване в Кависбрук. Пък може и да са били, а тя да не е забелязала. Не, непременно би забелязала.

Солтърдън дръпна един стол и се отпусна на него. После натопи кърпата във врялата вода и я изцеди.

— Какво ще правите?

— Спокойно — отвърна той и като обхвана с пръсти брадичката й, деликатно притисна топлото платно до резката на бузата й. — Просто ви връщам услугата, Мери Майн.

— Ох, пари!

— Но ще предпази от инфектиране.

— Малко паяжини щяха да бъдат достатъчни. Внимавайте! Деликатен сте като ковач.

— Често съм чувал, че от добрите лечители стават най-лошите пациенти.

— Едва ли съм добра лечителка, Ваша Светлост. — Тя за пръв път го погледна в очите. — Допускате ли, че ще остане белег?

Устните му се извиха в усмивка. После отново стана сериозен.

— Не мисля. А сега мълчете и ми позволете да се погрижа за вас.

Несигурна дали харесваше въздействието на решителния му глас, Миракъл се отпусна, а той внимателно почисти челото, бузите и брадичката й. После постави меката топла кърпа върху очите, карайки я да ги затвори за кратко, след което я плъзна надолу върху полуразтворените й устни. Докосването му беше леко като дихание и също тъй топло. То предизвика у нея някакво странно чувство…

— Мери Майн — меко каза той, — защо плачете?

— Нима плача? — Тя преглътна и се насили да отвори очи. Сълзите се стичаха по бузите й. — Никой, освен мама, не ме е докосвал тъй нежно, Ваша Светлост. А това бе толкова отдавна. — Тя изтри смущаващите я сълзи с опакото на дланта си и се опита да се засмее. — Уж сте ми гост, а вече два пъти ме спасявате. Ако не внимавам, ще започна да вярвам във вълшебните приказки за герои, които спасяват прекрасни девици, изпаднали в беда.

— Че какво лошо има в това да вярваш във вълшебни приказки?

— Както надеждата, и те могат да изчезнат като дим.

— Затова ли сте останали тук, уединена в тази крепост? Защото се страхувате?

— Действителността е случилото се тази вечер, Ваша Светлост. Предразсъдъци и фанатизъм. Тя изисква от нас да се съобразяваме със строгостта на общоприетото. По-скоро бих умряла, отколкото да стана част от това общество, което диктува какво бива и какво не бива да се върши, казва и мисли. Какво са правилата, сър, освен ограничения, които насилствено налагаме на себе си и на другите?

Той не отвърна нищо. Просто наведе глава и продължи да почиства раната на крака й.

Миракъл се отпусна върху облегалката на стола и изпод натежалите си клепачи загледа великолепните му разбъркани от вятъра коси, които образуваха тъмна маса от непокорни, разпуснати къдри. Сред тях имаше песъчинки и стръкчета трева. Без да се замисли, тя посегна. Краищата на пръстите й леко докоснаха тъмнокестенявия водопад.

Клейтън спря. Повдигна лице бавно нагоре. Очите му срещнаха нейните.

— Вие сте красив — прошепна тя. — Странно, че преди не го забелязах. Тогава не ви харесвах. Имате ли нещо против, че ви докосвам, Ваша Светлост? Предполагам, че във вашия свят това не е прието. Но в моя свят не мога да сторя нищо друго, освен да боготворя онова, което ми изглежда прекрасно. — Тя си разреши една усмивка. Докосна с пръсти благородното му чело. Затвори очи и плъзна пръстите си по гъстите меки вежди, масивния аристократичен нос, високите скули, брадичката с леко набола еднодневна брада, плътните устни — топли, леко влажни и полуразтворени… Колко смела бе станала!

Езикът му се допря до върха на пръстчето й. Тя ахна. Отвори бързо очи. Също тъй бързо той улови китката й с мократа си ръка и обърна дланта към устните си, опарвайки чувствителната й плът с дъха си. Целуна я. Точно по деликатната кожа между палеца и показалеца. Тя потръпна.

— О, сър! — промълви Миракъл. — Страхувам се, че се забравяте. Джони…

— Спи — прошепна той в дланта й и пак я докосна с език. Тя отново ахна, отдръпна бързо ръката си, наклони се към него така, че лицата им се оказаха само на няколко инча разстояние, и впери поглед в замътените му от желание очи.

— Доста сте безсрамен, знаете ли.

— Зная.

— Никога не съм ви давала позволение да ме целувате, още по-малко с език. Забравихте ли кой сте, сър? И коя съм аз?

Той не пророни и дума. Само се отдръпна и опря лакът върху обутия си в черен брич крак. Вгледа се в лицето й. Потъмнелите му очи сякаш искаха да запечатат всяка нейна черта. Малко по малко напрегнатото му изражение се смени с объркване, примесено със странно тревожно отчаяние, гняв и отвращение. Промяната бе достатъчно явна, за да я накара да се отдръпне назад и да се вкопчи за дръжката на стола в смутено очакване.

— Очевидно — накрая отвърна той с нелюбезен тон и тя остана тъй смаяна, както преди от порочното му дразнене с език. Той се бе превърнал от нежен ухажор в грубо животно. Стори й се че гледа в очите на вълк — гладни, свирепи и опасни. Внезапно превърнали се от огън в лед.

Солтърдън се изправи бавно. Кърпата се изплъзна от пръстите му и падна в легена с хладка вода. Погледът му не изпускаше нейния, ръцете му се свиха в юмруци.

— По дяволите вашите очи! — каза той с дрезгав глас. — По дяволите вашата невинност! По дяволите устата ви и проклетата ви способност да ме карате да забравям кой съм аз, коя сте вие и коя можете да станете, ако си позволя да остана тук.

— Ваша Светлост?

— Престанете да ме наричате така! Името ми е Хотърн. Не херцог Еди-кой си, не Ваше Херцожество, не Ваша Светлост! Просто Хотърн. Изречете името ми, Миракъл. Изречете го!

— Хотърн — изрече тихо тя, зашеметена от излелия се гняв. А също и от лекотата, с която се обърна езикът й, произнасяйки неговото име. — Хотърн. Много хубаво име, Ваша Светлост.

Настъпи тишина. Миракъл почувства как топлата червенина залива бузите й, докато той продължаваше да стои пред нея и да я гледа с очи, в които имаше едновременно желание да убива и да се смее.

Накрая той се обърна и се отправи към вратата. Спря на прага и се залови за касата с едната ръка, а с другата заразтрива схванатия си врат. Без да се обръща, каза:

— Опитайте се да поспите малко, любов моя. Сигурен съм, че Джони ще се чувства добре утре сутрин.

Вече го нямаше. Остави след себе си само тишина и обезкуражаваща празнота.

 

 

Бенджамин седеше на стола пред гаснещия огън. Главата му бе клюмнала напред. Похъркваше. Беше загърнат в пелерината си. Манерката с бренди се беше килнала в скута му. Клейтън крачеше из стаята вече от десетина минути, когато слугата му примигна и се изправи тромаво. Загледа господаря си със засенчени от умора очи и набраздено от тревожни мисли чело. Изминаха няколко секунди, преди да се осъзнае.

— Добри ми Боже! — възкликна той. Грабна манерката си и скочи. — Прося извинение, господарю мой. Май съм задрямал. Не проумявам какво ме е накарало да постъпя тъй лекомислено.

— Не проумяваш ли? Та ти си пиян, Бен. Отровен си от алкохол. Умът ти е размътен. Станал си разноглед от пиене — Клейтън дръпна манерката от ръката на прислужника. Отпуши тапата, надигна я и отпи яко, докато брендито опари стомаха му. Тогава процеди през зъби: — Разкиснато, ослепяло, вдървено пиянде! Здравата си се натряскал.

— В името на Юпитер! Вярно е. Не си спомням вече кога за последен път така съм се въргалял в гроздовия сок. Май беше по времето, когато онова малко слугинче, дето работеше при вашата баба, се омъжи за един ловък едноок кокни с дървен крак. Аз доста я харесвах.

— Наистина, Бен, можеше да избереш нещо по-добро.

— Да, сър. Така твърдяхте и тогава, сър.

Отърсвайки се бавно от вцепенението си, Бенджамин се намръщи и измъкна часовника от джоба на жилетката си.

— Може би старите чаши събират повечко. Вече е доста късно. Полунощ ще настъпи, преди да сме стигнали до Найтън.

Клейтън отиде до прозореца и погледна навън. Отпи още малко и изтри с опакото на ръката си брендито от устните си.

— Ще си тръгваме, нали, сър?

Беше една от онези редки нощи, когато човек можеше да преброи звездите по небето. Те блестяха като разпръснати диаманти около жълтия сърп на луната. Клейтън втренчено гледаше образа си в стъклото и адски му се щеше да бъде вече там, в Найтън, сред червендалестите селяни и моряците, вмирисани на риба.

— Сър — рече в ухото му Бенджамин, — торбите ни са подредени, готови за тръгване.

— Тогава ги разопаковай.

— О, не, сър! Господарю, това е! Аз пак ги видях, сър. Просто не можем да останем повече на това място. Не е безопасно.

— Какво видя, Бенджамин?

— Звяра. И тъмното привидение, което бръщолеви на различни езици.

Клейтън се обърна и застана лице в лице с пребледнелия като платно слуга. Очите му бяха разширени от ужас, а дъхът — достатъчно горещ да подпали огън.

— Смятате ме за луд, а? — измънка Бенджамин.

— Ни най-малко — успокои го Клейтън.

Веждите на Бенджамин се стрелнаха нагоре. Той леко залитна и се разхълца.

— Аз самият ги видях — призна Клейтън.

Бенджамин преглътна.

— И ангела, и еднорога.

— Не думайте. Вие лично?

Клейтън положи ръка върху рамото му и го стисна успокоително.

— Мисля, че и двамата сме малко луди, приятелю. Откровено казано, аз съм много луд, щом още съм тук. Не ме разбирай погрешно, Бен. Дяволски ми се ще да напусна тая мухлясала стара къща с нейните паяжини, духове и проклети еднорози. Но дадох обещание…

Той се изсмя цинично и бутна слугата настрани.

— Кого, по дяволите, лъжа всъщност? Вече не стоя тук заради Трей. Стоя заради самия себе си. Тя ме омагьоса, Бен. Тя ме заплени. Искам да разбера дали е наистина такава. Не привиденията ме ужасяват, а тя. Каква е тя? Каква може или не може да бъде?

— Тя е тази, която трябва да се омъжи за брат ви — отсече Бенджамин.

— Да — съгласи се тихо Клейтън. — Жена на брат ми. Брат ми има всичко — благородническа титла, цяла дузина имения и богатството на баба ми, когато тя почине. Да не говорим за всеотдайните грижи на моите родители. Трей — първородният, неоспоримият наследник…

— Господарю — прекъсна го Бен, хващайки го за рамото, — родителите ви ви обичаха.

— Но не толкова, колкото обичаха Трей, Бен. Разбираш ли какво означаваше това за мене? Бях вечната сянка на Трей. Огледален образ, застанал встрани от действителния, докато той е обсипван щедро с внимание. Трей, който превърна живота си в проклета бъркотия. Но какво го е грижа? Винаги ще се намери някой да оправя обърканите конци.

Бенджамин обърна с ръце главата на господаря си към себе си и настойчиво го загледа.

— И ето пак, Клей. Пак му помагате. Надявате се да спечелите момичето, та този съюз да възнагради Негова Светлост с уважение и спокойствие, които само парите на баба ви могат да му купят. Нека напуснем това място, преди нездравият интерес, който проявявате към момичето, да прерасне в нещо неконтролируемо. Освен, естествено, ако нямате намерение вие самият да се ожените за госпожицата.

Клейтън се изсмя с дрезгав и безцеремонен смях и отмести поглед от приятеля си. Разклати изпразнената манерка и я захвърли. Закрачи из почти голата стая и рече сприхаво:

— Не ставай смешен. Нямам абсолютно никакво желание да се женя за Миракъл Кавендиш. Самата идея е абсурдна.

— Тогава защо сме още тук, господарю? Или по-точно — защо ще останем тук?

— Не зная — отвърна уморено Клейтън. — Може би съм запленен от еднорозите.