Катрин Сътклиф
Чародей (16)

Глава 15

За благородната душа разочарованието е това, което е студената вода за нажежения метал — укрепва, калява, но никога не разрушава.

Елиза Табор

След като претърси къщата на Парк Лейн, Клейтън, все още в ролята на херцога, бе осведомен от двете кикотещи се прислужнички, че Нейна Светлост може да бъде намерена при конюшните. Откри я тъкмо когато четеше конско на мързеливия пъпчив коняр.

— Тези условия са ужасни, Тадеус. Просто ужасни!

— Да, милейди.

— Сеното е направо гнусно. Горките животни изглежда не са виждали чесало от две седмици.

Адамовата ябълка на момъка подскачаше нервно нагоре-надолу.

— Здравият кон е щастлив кон, Тадеус. Точно както и ние. Ти не би желал да прекарваш дните и нощите си, затънал до уши в мръсотия, нали?

— Да, милейди.

Очите на Тад съзряха Клейтън, който небрежно се бе облегнал на вратата. С тънка усмивка той повдигна пръст към устните си, за да накара злощастния млад коняр да мълчи. Лицето на момчето почервеня като цвекло.

— Конят е благородно животно, Тадеус — продължи Миракъл, като крачеше с ръце на хълбоците и смръщено чело, без да вдига съсредоточения си поглед от пода. — След като веднъж му е засвидетелствано уважение, верността му надминава дори тази на най-предания приятел. Подай ми оная вила. Благодаря. А сега първата ни работа е да почистим тая смрад и да постелим прясно сено. Разлагането на растителното вещество и урината образуват вредни изпарения и силна миризма на амоняк. Това винаги предизвиква възпаление на очите и дробовете. И шап. Осмелявам се да заявя, че копитата на животните са силно възпалени. Но ще ги излекуваме с малко… Нека да помисля. — Тя загриза пръста си. Вярвам, че лапа от ленено семе ще свърши работа. Да! Ще я наложим гореща и ще я държим дванадесет часа. След това ще използуваме паста от две унции меден сулфат, една унция чист витриол, стрити съвсем ситно и добре смесени с един фунт катран и два фунта мазнина. Ще запомниш ли всичко това, Тадеус? — Той кимна, гледайки тъпо. — Ще налагаме сместа в цепнатините на копитата и ще я държим дванадесет часа, после ще я измиваме с вода и сапун. Когато свършим с операцията, ще говоря с Негова Светлост за ремонта на тая невзрачна конска обител. Иначе ще уморят конете. Аз просто не мога да разбера какви са основанията на един човек с толкова точни преценки да пренебрегне тези верни приятели.

— Може би защото човекът с точните преценки е твърде зает да ухажва жената на своите мечти — подхвърли Клейтън, от което Миракъл се стресна и изпусна вилата.

Очите й внезапно се разшириха и засвяткаха от възбуда. Тя се хвърли в прегръдките му и заподскача.

— Завърнахте се! — извика Миракъл и го прегърна пламенно, обсипвайки шията и брадата му с целувки. — Ужасно ми липсвахте, сър! Цяла нощ ви чаках да се приберете…

Той положи ръце върху раменете й, за да спре лудуването й, усмихна се на Тадеус и му направи знак с глава да излезе. Момъкът светкавично се изниза.

— На ваше място бих бил по-внимателен, когато показвам необузданите си чувства публично. Никой не говори по-дълго, по-бързо и по-високо от прислугата.

— Защо трябва да ме е грижа? — запита тя и се опита да залепи още една влажна целувка на бузата му.

Клейтън поклати със смях глава.

— Мери Майн, какво да ви правя?

— Да се ожените за мен, естествено. Колкото може по-скоро.

— Когато му дойде времето.

— Мислех, че сте нетърпелив да направите от мене една честна жена, сър — тя наклони главица и го погледна примамващо.

Той се засмя на тази заразителна веселост.

— Има известни…

— Не ми казвайте — прекъсна го разгневено тя. Отстъпи назад, грабна вилата и я заби в мръсното сено. — Има известен ритуал, който херцозите трябва да спазват, когато възнамеряват да се оженят. Вероятно затова не се върнахте в Парк Хаус, след като ме зарязахте тук най-безцеремонно снощи.

— Тук нямаме уединението, което имахме в Кависбрук.

Известно време Миракъл не каза нищо, само събираше сламата на купчина. Вонята и мухите се вдигнаха като облак около нея, но тя сякаш не ги забелязваше.

— Конюшнята ви, сър, е в окаяно състояние.

— Моля да ме извините!

Тя ръгна с вилата още веднъж, преди да се извърне към него. Имаше сено в косата и огън в очите й. Старата войнственост се бе възвърнала, подлагайки на изпитание търпението й. Клейтън не знаеше дали да се чувства облекчен, че след тези последни три дни на емоционална отпадналост тя най-сетне показваше признаци на някогашната си същност, или да изостри вниманието си.

— А сега как ще я караме? Ще живея, разговаряйки сама със себе си от скука, докато вие обикаляте града с приятели? И като стана дума за приятелите ви, нали няма пак да ми натрапвате компанията им?

— Тяхната компания?

— Да. На безмозъчните безделници, които измъкнах на брега заедно с вас.

— Не съм мислил за това. Но толкова противно ли ще ви бъде, ако отново се озовете сред тях? Ще се погрижа тия срещи да бъдат кратки и редки. Това ще ви задоволи ли?

— Най-доволна ще съм, ако въобще не ги виждам.

— Мили Боже! Тази жена вече се заяжда с мен. Сега следва да почне да ми нарежда какво да ям, как да се обличам и по кое време да се връщам вечер у дома.

— Точно за това е съпругата, сър! — Тя го възнагради с пленителна слънчева усмивка, която породи у него прилив на нежност и желанието да я защитава.

Но и завист. И ревност. Да, крайно време бе да си го признае. Искаше му се да разкъса Трей със собствените си ръце. Не само заради тоя проклет маскарад, но и защото брат му ще притежава това великолепно момиче и ще го гледа до края на копелдашкия си живот.

— Е, и за други неща — добави той под нос, като се засмя многозначително и позволи на погледа си да се плъзне бавно от глезените, през гърдите, до лицето й.

Големите й очи го изгледаха вяло. Меките червени устни леко намекваха за цупене. Бузите й розовееха от напрежението и топлия застоял въздух.

— Не ме гледайте по този начин — каза той с дрезгав, настойчив глас.

— По какъв начин, Ваша Светлост?

— Като че ли искате да дойда на минутата до вас и да ви разкъсам дрехите. Като че ли искате да ви любя тук и сега.

— Не сме се любили, откакто бяхме в параклиса — напомни тя толкова страстно и тихо, че той едва я чу.

За един миг Миракъл сведе очи — движение, което при всяка друга жена би изглеждало престорено свенливо и би го вбесило. В края на краищата той не беше и никога нямаше да бъде мъж, чиито ум, сърце и тяло можеха да бъдат манипулирани с женски хитрини. От друга страна, Миракъл…

Клейтън с усилие отмести погледа си, за да спре топлината, която го обля, и неделикатното събуждане на мъжествеността си. Прокара пръсти под високата колосана яка на ризата си. Да върви по дяволите нейната невинност! Да върви по дяволите и самата тя! Толкова е хубава, че стопява волята му! Дяволът да я вземе, дето се съгласи да се омъжи за него — или по-скоро за брат му! Дяволът да я вземе, дето се влюби в Трей Хотърн, херцога на Солтърдън!

— Това, което ви сторих в параклиса, едва ли може да бъде наречено любене — отряза ядосано той.

— Не може ли? — тя тръгна към него. — Тогава какво беше, Ваша Светлост?

— То беше… извратено. Животинско. Престъпно. Господи, никога не съм бил докарван до такава скандална проява на… похот.

— Никога ли? Хубаво е да зная, че имам такова въздействие върху вас, сър.

Тя бавно го погали по рамото, ухото и къдрещата му се коса. Той се отдръпна, макар и мъничко.

— Не е нито времето, нито мястото, Мери.

— За човек, който се е хвалил с успехите си сред жените, вие определено сте завили на сто и осемдесет градуса, откакто пристигнахме в Лондон.

— Всички те бяха проститутки, евтини куклички — възрази той. — Те не бяха вие.

— Дори без целувка ли ще остана?

Той си позволи да я погледне пак — в устата.

— Не — рече с пресъхнало гърло. — Дори и това не.

 

 

Изминаха часове и дни, през които Миракъл имаше достатъчно време да размишлява върху обстоятелствата. Беше объркана. Чувстваше се виновна. Липсваше й нейният дом. Липсваха й Напитов и Исмаил. Но най-остро усещаше липсата на Джон. Сега, когато емоциите се бяха поуталожили, и можеше да мисли трезво, тя разбираше защо той бе сторил всичко това.

Много пъти бе отишла до писалището с желанието да му пише. Но какво да му каже? Съжалявам? Липсвате ми? Прощавам всичките ви лъжи? Разбирам, че сте искали единствено да ми спестите болката?

Или:

Скъпи Джон,

Този град е поразителен и мръсен. Няма небе, няма птици. Не съм виждала годеника си от четири дни. Страхувам се, че съм на път да стана ужасно нещастна. Помогнете ми!

Нощите й бяха изпълнени с мисли за Солтърдън. Прегръдките, ръцете и устните му. Тялото му в нейното. Будеше се, притиснала възглавницата, с крака увити около нея. Напрежението в слабините беше тъй отчаяно и силно, че й причиняваше болка. Мили Боже, какво й ставаше? Защо изпитваше такова любопитство към собственото си тяло? Защо дори само мисълта за него предизвикваше такова силно желание? Защо се събуждаше сред измачканите чаршафи, запотена и така отчаяно възбудена, че можеше да се успокои единствено със собствените си ръце? Безкрайните черни нощи започнаха да я ужасяват, както я ужасяваха безкрайните празни дни.

Миракъл прекарваше времето си, като все се опитваше да въвлече в разговор прислугата. Следваше ги от стая в стая, дрънкайки всякакви глупости. Но рядко получаваше отговор, различен от „Да, милейди“, „Не, милейди“ и „Много добре, милейди“. Понякога правеше опит да им помага. Не й разрешаваха. И много категорично заявяваха: „Къде се е виждало една дама да тупа килими? Да мие чинии? Да търка подове? Ако Негова Светлост научи, ще ни изхвърли на улицата“.

„Едва ли има такава опасност“, си каза тя, но толкова силно, че Етел, Гертруд и готвачът спряха шетнята си и я зяпнаха, сякаш е малоумна.

— Е, добре! Не съм виждала безочливия нахалник от четири дни. Очевидно напълно ме е забравил.

Готвачът, слабичък французин с неясен изговор, подсмъркна и отбеляза:

— Негова Светлост е много зает, лейди Кавендиш. Той има известни задължения.

— Напълно сте прав, по дяволите! — отсече тя. — Но аз съм едно от тях!

Именно тогава те й подхвърлиха, че би могла да предложи услугите си на Тадеус за конюшнята. И тя се намираше там, когато нейният непостоянен годеник най-сетне я потърси.

— Кажи ми, Гертруд, как е нашата прекрасна лейди? — дочу се познат глас от преддверието. Е, не съвсем познат. Не беше същият. Имаше нещо различно в начина, по който се лееха думите — някаква студена монотонност.

Не че Миракъл се изненада особено. С всяка своя кратка следваща визита мъжът, който тъй драматично беше променил живота й, се изменяше. Ставаше по-далечен, по-навъсен и по-свадлив.

— Чувства се отлично — отговори прислужницата с тих смях, който бе спечелил напълно сърцето на Миракъл.

Истината беше, че без Етел, Гертруд и Тадеус изминалата седмица щеше да е далеч по-тежка. Безпричинният смях на Гертруд й напомняше ромона от поток.

— Тя е истински слънчев лъч, Ваша Светлост. Ние с Етел я обикнахме много през последните дни. Интелигентна е и не е толкова обидчива, за каквато я помислихме отначало, когато тъй внезапно я оставихте при нас.

— О, да. Не ми се налага да събирам нещата подире й. Много е спретната. Дори сама набухва възглавниците и изпразва ваната си. Нито веднъж не съм била принудена да мъкна, навън цукалото й…

— Етел — скара й се Гертруд, — разговаряш с Негова Светлост.

— М-м-м… Аз исках… — измънка Етел.

В коридора прозвучаха стъпки и заглъхнаха в приемната.

— А къде е сега нашата малка светица?

Миракъл се намръщи.

— Отзад, в конюшнята. Или може би още чете в библиотеката.

— Мили Боже! Какво?

— Сър?

— Какво чете?

— Книгите, които й донесохте преди четири дена.

Тишина.

— Няма значение. Кажи й, че искам да я видя веднага.

— Да, Ваша Светлост.

Миракъл все още стоеше в сумрачния коридор, загледана втренчено в краката си, и се опитваше да разбере защо дори звукът на гласа му я трогваше до сълзи (освен че я вбесяваше, тъй като не се бяха виждали от четири дена), когато Етел се появи. Слабичката прислужница с твърда коса, заострен нос и брадичка като на таралеж подскочи, когато се озова лице в лице с девойката, стаена в сянката.

— Милейди! — изписука Етел. — Божичко! За малко да получа апоплектичен удар. Така ме стреснахте! — Момичето се хвана за сърцето и се свлече до стената, за да покаже състоянието си. — Негова Светлост желае да ви види.

Миракъл повдигна вежди.

— Изпратил ви е да ми предадете поканата му, така ли?

— Точно така. — Етел издърпа малка кърпичка от украсената си с къдри престилка, изтри си носа и подсмъркна. — Колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Заслужава да му откажа. Толкова дни ни вест, ни кост.

Етел се почеса и сви рамене.

— По-добре ще е да свикнете с това, милейди. Херцозите са заети хора, особено по време на сезона. И особено нашият херцог. Няма високопоставена млада дама в Лондон, която да не мечтае да сложи ръка на него. Но нито една не успя. Освен вас, разбира се. Ще ми се да ви предупредя, че мнозина важни личности ще бълват змии и гущери, когато открият, че ви е довел тук, за да се ожените. На ваше място бих си пазила гърба. — Тя намигна и дари Миракъл с широка беззъба усмивка. — По-добре да вървите, госпожице. Той не изглежда в настроение да чака. Я да видим косата ви? Сигурна ли сте, че не искате да я срешем нагоре? Може да измъкнем още някоя и друга къдрица.

— Той е свикнал косата ми да е пусната — възрази Миракъл, позволявайки търпеливо на момичето да се суети около нея и да набухва косите й.

Етел отстъпи назад и огледа критично роклята на господарката си.

— Може би ще искате да ви приготвя една бърза вана, милейди.

— Не мисля. Свикнал е да ме приема всякак.

— Както искате, скъпа.

Едно последно пипване на прическата и Етел забърза по стълбите. Миракъл я наблюдаваше. Момичето спря насред стълбите, надзърна надолу към нея и я подкани с ръка да тръгва.

Все пак Миракъл се поколеба. През последните четири дни тя толкова бе фучала от яд, че я беше оставил като празно ведро от мляко. Но когато Тадеус беше влетял в конюшнята и бе започнал да бърбори възбудено, че Негова Светлост е пристигнал, тя беше обзета от обичайното вълнение, че най-сетне ще го види. Може пък да е имал сериозни причини да не се появи.

Тя пое дълбоко дъх, изтича леко по коридора и отвори със замах вратата на приемната.

Застанал до писалището, херцогът преглеждаше кореспонденцията си. Вдигна поглед към нея.

Миракъл застина.

— А! — възкликна той полуусмихнат и остави писмата. — Ето ви и вас.

— Ваша Светлост — изрече тя почти шепнешком с вперени в него очи. — Мислех, че вече сте ме забравили.

— Едва ли.

— След като не се обадихте цели четири дена…

— Неотложна работа.

Той тръгна с изящна походка към нея. Стъпваше бавно. Устата му изразяваше леко презрение. Студените му сиви очи се плъзнаха бавно надолу по тялото до босите крака, които се подаваха под ръба на полата. Повдигна вежди и спря.

— Моля да ми кажете какво е това? — той посочи краката й.

— Пръсти на крака — отговори тя и ги помръдна.

— Говоря за противната субстанция по тях.

— О! — тя ги изгледа и ги сви навътре. — Тор — обяви гордо.

— Трябваше да позная по миризмата.

Миракъл сключи ръце зад гърба си.

— Работех в конюшнята. Помагах на Тад.

— Тад?

— Вашият коняр.

— И какво правехте с Тад в конюшнята?

— Занимавахме се с конете, разбира се — тя се изкикоти и прехапа устна.

Той я заизучава. После се поотпусна и рече:

— Забавно.

— И аз така мисля.

Херцогът се обърна и закрачи из стаята със скръстени на гърдите ръце.

— Изглежда сте в настроение да размишлявате, сър. Какво не е наред?

— Защо питате?

— Не сте ми предложили дори прегръдка — рече стеснително тя.

Той се облегна на писалището, оставяйки тежестта да падне върху ръцете му. За момент замълча. После пое дълбоко въздух, усмихна се и разтвори обятия.

— Къде се бях отплеснал? Съжалявам, скъпа!

Без да обръща внимание на нервното свиване на стомаха си, Миракъл нетърпеливо изтича към него, размекната като свещ. Силните му ръце я обхванаха и я притиснаха.

— Съжалявам, че бях тъй невнимателен — извини се той тихо на ухото й. Топлият му дъх гъделичкаше врата й и разпалваше страстта. — Лондон е в състояние да отнеме всяка свободна минута. Когато уредя всичко, ще направим една обиколка.

— Обещахте ми го преди четири дена! — Тя го закачаше с най-съблазнителния си тембър и хапеше леко ухото му. Това го накара да поеме дълбоко дъх и да напрегне цялото си тяло. Ръцете му се сключиха по-стегнато около нея.

— Целунете ме — помоли го тя, осъзнавайки нетърпението си. — Докато никой не ни гледа.

Бавна усмивка се появи на устните му. Обхвана леко и нежно лицето й и наклони главата й. Отначало целувката му беше колеблива — само сухо докосване с устни. После ги плъзна по-смело и жадно. Тя изстена.

Той стисна с ръка гърдата й. Спусна я надолу по бедрото. Запретна полата й. Устата му въздействаше по странен начин върху сетивата й. Много странен.

После ръката му се плъзна между краката й. Целуна я толкова буйно, че тя се изплаши да не й счупи врата.

Миракъл се размърда и се опита да се отскубне. Внезапно нещо я задуши. То я отблъскваше. Поклати глава, или поне се опита.

— Моля ви — успя тя някак да изпъшка и извърна лице. Бореше се, докато той я стискаше все по-силно. Херцогът зарови лице в извивката на шията й и дръпна деликатната и нежна кожа с острите си зъби.

— Спрете! Недейте! Наранявате ме. Моля ви, Ваша Светлост, не тук.

— Мислех, че съм ви липсвал — изръмжа той в ухото й. Ръката му беше там между краката й и докато тя се опитваше с всички сили да се отдръпне, той я метна върху писалището, събаряйки разни украшения и преспапиета на пода. Рязко отметна роклята й и започна да разкопчава панталона си.

На вратата се почука. Той спря.

Затваряйки очи, Миракъл прошепна:

— Благодаря ти, Господи! Благодаря ти, Господи! Благодаря ти, Господи!

Той погледна надолу с ирония в сивите си очи. Вдигна вежди и измърмори:

— Колко жалко. Точно когато започвахме.

Миракъл скочи. Солтърдън се изправи и започна да елата в ред дрехите си. Изчисти някаква прашинка от ръкава на прекрасния си, безупречно скроен тъмносин редингот и оправи вратовръзката си. Почука се повторно.

— Какво има? — запита той.

— Лорд Колинууд е дошъл да ви види, Ваша Светлост — съобщи гласът зад вратата.

— Колинууд!

Солтърдън подмина Миракъл, отиде до вратата и я отвори рязко.

— Солтърдън — прозвуча поздравът, — чух, че сте се завърнали в Лондон. Приятелите ще се срещнат в Уиндзор на Чаринг Крос. Ще дойдете ли с нас?

Застанала все още неподвижна като статуя, с длан, притисната върху устата, която продължаваше да носи неговия обезпокоителен вкус, Миракъл се опита да пренебрегне чувството на студенина и гняв.

Къде остана онова вълнуващо присвиване на стомаха? Онзи завладяващ трепет, който чувстваше в Кависбрук всеки път, когато той я докоснеше? Дори когато я погледнеше с този потаен поглед, сърцето й спираше. Къде отиде цялото скрито желание, което изпитваше към него през всичките тия дни?

Защо се почувства така разочарована?

Гласовете в преддверието се преплитаха в дружески разговор — весел и дързък, понякога вулгарен, напомнящ за онези ужасни дни, когато Солтърдън и приятелите му бяха окупирали Кависбрук. Миракъл тръгна на пръсти към изхода, но спря веднага щом херцогът се появи отново. Един добре облечен непознат зад него надничаше през рамото му.

— Съжалявам, но трябва да вървя — каза херцогът със самодоволно подхилване. — Може би по-късно ще продължим? Х-м?

Той намигна и затвори вратата под носа й.

— Кой или по-скоро какво беше това? — чу се шеговито запитване, докато двамата напускаха къщата.

— Никой — беше отговорът. — Просто една позната.

В следващия миг вратата се открехна. Гертруд надникна зад нея. Големите й кръгли очи бяха опулени.

— Не обръщайте внимание, момиче — рече тя. — Негова Светлост е зает човек.

— Очевидно.

Миракъл изпъна раменете си, вирна брадичка и мина гордо покрай съчувстващата й прислужница.

— Ще пиете ли следобедния си чай, милейди?

— Не, благодаря — отговори тя със сломен глас. Миракъл се изкачи до стаята си на втория етаж на четириетажната къща и ритна вратата, за да я отвори. После застана за момент и преброи до десет отзад напред, докато ужасната болка в пръста й продължаваше да пулсира. Като накуцваше, тя отиде първо при леглото, а после до прозореца. Долу улицата гъмжеше от пешеходци и екипажи, а по Хайд Парк ездачите се перчеха с чистокръвните жребци, които високо повдигаха краката си.

Тя се замисли за Напитов, Маджар, Азис и Салифа. Спомни си и за Исмаил, наведен над наргилето си или свирещ на флейта. Представи си и фара, сега тъмен и самотен. Колко кораби биха могли да се заблудят при Рейс без предупредителната светлина по време на буря. Видя прасетата и кокошките си, гълъбите, които гнездяха в мъха, избуял високо по покрива на Кависбрук.

О, Джон, ако бяхте тук, вие щяхте да знаете какво трябва да се направи и каже; щяхте да ме успокоите, че всичко ще се нареди; че всички тези ужасни съмнения, които се надигат у мене, скоро ще изчезнат; че решението, което взех, е правилно; че съм се влюбила в подходящия човек.

Скъпият сладък Джон искаше само да я предпази от всички грозни истини. Беше пожертвал целия си живот за нея и майка й! Ако сега беше тук, щеше да знае какво да направи и може би тя нямаше да се чувства толкова загубена, самотна и неочаквано отчаяно изплашена.

— Момиче — чу се гласът на Гертруд близо зад нея, — пръстът ви кърви. Ще донеса паница с топлинка вода и…

— Не, благодаря ти.

— Милейди, не трябва да вземате грубите му маниери присърце. Такъв си е. Ами когато всичките приятели на Негова Светлост пристигнат за сезона?

— Знаеш ли — прекъсна я Миракъл, — че докато не дойдох в Лондон, нямах представа за сезона? Сигурна съм, че мама ми е говорила за него. Тя не беше като мене. Имаше толкова красиви мечти. Щеше да се чувства съвсем като у дома си тук и сред тия хора. Щеше да знае какво да прави и да приказва и никога не би се уединила в тази къща, без да вижда жива душа. — Тя подсмъркна и се опита да се усмихне. — Чудя се дали се е чувствала по същия начин, преди да се омъжи за баща ми.

— Какъв начин, милейди?

— Изплашена. Объркана. Разочарована. Разгневена. Мисля, че всяко момиче се чувства по тоя начин.

— Всичко се свежда до това дали го обичате. Вие го обичате, милейди, нали?

— Обичах го, обичам го, само че…

Тя се обърна отново към леглото и се просна върху него.

— Нищо, нищо — успокояваше я Гертруд, — ако се тревожите, че Негова Светлост не ви обича, аз видях лицето му, когато ви доведе тук. Кълна се, никога не съм го виждала толкова щастлив. Имаше нещо в очите му…

— Но сега го няма — възрази Миракъл. — Поне днес. — Тя потрепери при мисълта за неговото докосване.

— Да, днес изглеждаше както преди. Негова Светлост понякога е твърде темпераментен. Тази черта им е семейна. Брат му…

— Ти не разбираш — тя зарови лице във възглавницата. — Има нещо повече от това, че прояви темперамента си.

— Какво е то, момиче? Можете да разкажете на Гертруд.

— О, Герти! — проплака тя. — Ръцете му бяха студени!