Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хоторн (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Miracle, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 81 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?

Издание:

Катрин Сътклиф. Чародей

ИК „Бард“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от velvet_gaze)

Глава 2

Той бе затворил миналото си като листа на книга, която знае наизуст. Приятелите му можеха да прочетат единствено заглавието.

Вирджиния Улф

Остров Уайт

Вятърът брулеше мрачния Рокен Енд Рейс и удряше като студен и силен юмрук по стените на фара. Кепенците дрънчаха. Изведнъж натрупаните до старата каменна стена дърва се раздвижиха и рухнаха на земята. Миракъл тъжно ги погледна, подреди ги отново, после пак затвори очи и устните й продължиха да шепнат старото друидско любовно заклинание, без да обръща внимание на воя на вятъра.

Старото дърво изстена. Сградата се олюля. Сълзи морска вода се процеждаха между покритите с лишеи камъни и образуваха малки локвички по гниещия дъсчен под.

Миракъл Кавендиш бе единствената дъщеря на лорд Декстър Кавендиш, който вече от осем години не бе сред живите. Тя бе прекарала целия си живот в някога величествения, но сега превърнал се в руини замък Кависбрук. Изобщо не бе напускала острова. Много смътно си спомняше баща си — един непознат, който идваше и си тръгваше от нея толкова нарядко, че нямаше да го познае, ако го срещнеше извън Кависбрук. Майка й винаги я бе уверявала, че той много я обича. Именно тази мисъл я бе успокоявала, след като майка й избяга в Париж. Тя бе поверила Миракъл на грижите на Джонатан Хойт — верен слуга и коняр. Хората от острова я наричаха „странното момиче от фара.“ Джони й казваше „Мира“.

Всъщност Миракъл изобщо не я интересуваше как я наричат хората от острова. Те самите бяха странни по свой собствен начин следваха безинтересното си съществуване, будеха се сутрин, за да се захванат за безинтересните неща.

О, да, тя бе странна, много странна! И това много й харесваше. Много отдавна тя бе решила, че по-скоро би умряла, отколкото да се озове пленничка на посредствеността и еднообразието. Освен това съдбата й бе предначертана преди много години — двадесет години, ако трябва да сме точни, в онази страховита коледна сутрин, когато бе родена по време на най-разрушителната и ужасяваща буря, поразявала някога острова. Според майка й и Джони ветровете замрели, а облаците се разкъсали и слънцето ярко изгряло в мига, в който за пръв път си поела въздух. Ето защо майка й я бе кръстила Миракъл[1] и се бе заклела, че ще извърши много велики дела през живота си.

Е, тя не беше особено убедена, че ще извърши велики дела, но с такова име не можеше да не постигне поне едно чудо. Просто досега не й се бе предоставила възможност.

Миракъл внимателно приключи работата си — беше продупчила и последния от деветте желъда и го бе оставила настрана до дългия памучен конец, който преди това бе измъкнала от кожената си кесийка с церове — билки, камъни, пера, тебешир и пепел. Клонката орлови нокти лежеше до него. Седнала на колене, с ръце, отпуснати на бедрата, тя затвори очи и отново зареди песента си:

Дано любов и брак

витаят в съня ми!

Огън, и луна, и свещен дъб —

Вашата тройна сила призовавам аз.

Бъдете мои верни приятели.

Изпратете ми лика на моя любим.

Със символ или знак.

Купидоне, бъди мой помощник.

Последва нов порив на вятъра, този път по-силен, от който желъдите чак се разпиляха. Миракъл скочи на крака и в яда си дори изруга. После се втурна да спасява амулетите си, преди те да са изчезнали в пукнатините на пода. Точно тогава чу гласа — или й се стори, че го чува.

Миракъл се вледени. Ококори очи. Опита с всички сили да успокои сърцето си, за да може да мисли разумно. Съсухрената старица, която й бе дала торбичката с амулетите преди много години, я бе предупредила да не прави магии, когато на небето не се вижда луна. Особено любовни магии!

— Само мъка ще сполети девойчето, което пее на тъмно! — беше й казала тайнствената Серидвен.

Миракъл прехапа устни, после върна желъдите и конеца обратно в кесийката. Магиите и заклинанията никога не й бяха вършили работа на лунна светлина! Каква бе причината сега да са срещу нея? Пък и любовните магии не са нищо повече от фолклор и суеверие — начин за разнообразяване на мрачните часове в Рокен Енд Рейс. Ако наистина си позволеше да повярва на такива глупави…

Отново се чу някакъв звук. Глас!

Миракъл скочи на крака и се завзира през опръсканото от морето стъкло. Подобно на някакъв чезнещ призрак на хоризонта, платната на някакъв кораб се мярнаха в мъглата и изчезнаха. Дълго време Миракъл стоя като вцепенена. Очите й смъдяха от продължителното взиране в бушуващите вълни и облаци. В сърцето й като горещ въглен се прокрадна ужасът. Ако някой злочест моряк се бе заблудил из скалите, докато тя си играеше със свръхестественото, никога нямаше да си го прости.

Първоначално й се стори, че е зрителна измама. После обаче фигурата помръдна и изплува от млечната пелена откъм морето. Някой се затътри по камъните и изведнъж се строполи върху руините на стария кораб, изхвърлен на брега преди повече от половин век.

Там силуетът застина. Вятърът развяваше черните му дрехи подобно на платната на отплаващ кораб и едва тогава Миракъл се убеди, че фигурата е на човек. Мъж, доколкото можеше да види, който неподвижно се взираше в морето. Някой, който се е загубил след крушение. Целият във вода. Измръзнал. Вероятно имаше нужда от помощ. Със сигурност имаше нужда от помощ. Няма нормален човек, който да се опита да хвърли котва в Рокен Енд Рейс в такова време.

Тя със сила отвори вратата, после предпазливо излезе на хлъзгавата площадка — място за кацане на гаргите, от където пазачът на фара някога е наблюдавал хоризонта с бинокъла си. Сега обаче цялата площадка бе опасно хлътнала. Тресеше се и стенеше и под най-малката тежест и се клатушкаше и от най-лекия порив на вятъра.

Миракъл извика и се хвана за рушащия се парапет. И тъй като на негово място откри само изгнили трески, които направо се разпаднаха в ръцете й, тя отново се хвърли към каменната стена и затаи дъх, докато вятърът се успокои. Едва тогава се осмели да се отдели от ръба. Погледна отново човека, който лежеше до отломките на стария кораб и извика:

— Хей! Да не сте паднали през борда? Да ви спася ли?

Човекът едва се обърна и се заоглежда, сякаш очакваше нещо да го връхлети иззад камъните и купищата осеян с водорасли пясък. Едва тогава Миракъл забеляза, че дрехите му не бяха съвсем прогизнали. Изпита облекчение. Ако обаче се наложеше да спасява този човек, щеше да й е трудно да слезе от площадката, без да си счупи врата.

— Тук горе! — извика тя и размаха ръце над главата си, при което камъните под краката й отново се зарониха.

Най-после човекът вдигна глава. Стоеше, увит с пелерина, която здраво стискаше с ръце. Носеше ръкавици. Със залитане тръгна към фара. Крачките му ставаха все по-големи с настъпващия прилив, чиито води заливаха вече ботушите му и се пенеха около крачолите на панталона му.

Спря при основата на фара и се загледа в отворената врата на стария параклис, а после отново впи поглед в морето.

— Можеш да се качиш!

Стори й се, че той й отвръща.

— Не ви чувам… — подхвана Миракъл точно когато той вдигна лице нагоре и свали яката на пелерината си. Вятърът развя гъстата му тъмна коса.

— По дяволите! Пак ти!

Клейтън примигна от солените пръски в очите и положи всички усилия да се съсредоточи върху сирената с буйна коса и плътно прилепнала по тялото рокля. Клейтън си бе представял много начини, по които тя би могла да го посрещне — престорена изненада или шеметно удоволствие — всички типично женски реакции, които влизаха в действие, когато мъжът на техните мечти изведнъж се появи и ги накара да загубят и ума, и дума. Херцогът му бе дал да разбере, че пиленцето ще бъде подчертано доволно да стане обект на неговото внимание. Също така го бе подготвил за нея с думи от рода: „изключителна, невероятно красива, толкова красива, че да накара зрял мъж да заплаче от желание.“ Последното нещо, което бе очаквал, бе да бъде посрещнат от проклето момиче с вид на парцаливка от детска приказка.

Мисълта, че просто не бе разбрал както трябва брат си, беше несериозна. Та херцог Солтърдън се бе заклел в старата херцогиня, че „изумителното създание“ с възторг ще приеме неговите ухажвания, но може би на Трей Хоторн изобщо не му пукаше за здравето на херцогинята.

— Милорд! — извика някой задъхано зад него. Клейтън бавно се обърна и видя Бенджамин. Неговият слуга с мъка си пробиваше път из мъглата и се спъваше из камъните. Когато най-после останал без дъх стигна до Клейтън, прислужникът с малко коремче хвърли куфарите в краката си и сковано се изправи. Не проговори. Само гледаше с широко отворени очи, както и Клейтън, рушащата се постройка, която някога е била параклис, а сега — само останки от убежище, давало подслон на свещеници преди много векове.

— Боже господи — въздъхна Бенджамин, а от устата му излезе пара от студа. — Каква е тази съборетина, милорд! Сигурен ли сте, че сме дошли на точното място? Не мога да си представя че някой, като се изключат привиденията, би могъл да обитава подобни призрачни покои.

— Съгласен съм, Бен. Единственото привидение, което витае тук, е това, което съм дошъл да видя. Опасявам се, че току-що я съзрях да стои там, на опасната площадка с буйна червена коса.

— Привидения — изсумтя едва доловимо прислужникът и потръпна. — Знаете какво изпитвам към привиденията, милорд. Най-добре е да ги държим на разстояние. Докато сам не станете свидетел на хаоса, който подобна душа може да всее в разсъдъка на някого, вие просто не ще се разберете. Видях как на един човек косата му побелява за една нощ, след като се сблъска лице в лице с призрак.

Клейтън се намръщи. Бенджамин Хюз имаше големи тъмни и тъжни очи на ловна хрътка, което придаваше на стария прислужник вид на човек, постоянно обграден с привидения. Лицето му бе издължено, с провиснали челюсти. Носът му аленееше — от настинката, кълнеше се старецът, но всички знаеха, че се дължи на пристрастието му към „едно лекарство“. Лекарството, разбира се, бе бренди, а привиденията несъмнено се дължаха на прекалено високите дози.

Бен служеше в семейството на Клейтън от четиридесет години и оттогава все скачаше през нощта и докладваше на господарите си за многобройни срещи с най-различни призраци, привидения и таласъми. И старата херцогиня, и Клейтън цели часове се опитваха да го убеждават, че подобни неща не съществуват, че призраците, които е видял, са само проснати чаршафи или блещукащи газове, които се отделяха от блатистата местност през определени периоди на годината.

Точно този следобед обаче и Клейтън почувства, че му се иска да вярва, че видението, което му бе извикало от фара, е някакъв призрак от задгробния живот, а не „чаровният ангел“, когото брат му бе изпратил да прелъстява.

Изведнъж ледената вода заля глезените му и той се върна в действителността. Наведе глава, за да не го брули вятърът в лицето, и се запъти към издатината, на плажа, откъдето се заизкачва към обвитите в мъгла облаци. След като стигне до върха, щеше да види как да продължи по-нататък — дали да се приближи отново до фара или да потърси замъка Кависбрук и да се моли момичето на издатината да е само плод на неговото въображение.

Върхът Света Катерина се издигаше на повече от двеста метра над морето. С болка в гърдите, премръзнали пръсти и изтръпнали крака, натъртени от опасното изкачване по грубо издяланите стъпала, Клейтън, който бе взел торбите от слугата си, ги хвърли на земята и се излегна под някакъв заслон в скалата, докато Бенджамин все още с мъка се тътреше нагоре. Когато и той се изкачи, останали без дъх се завзираха в спускащия се около фара мрак. По-голямата част от параклиса бе вече залята от прилива. Единственото нещо, което бе останало над водата, бе старото каменно разпятие на покрива. Вълните галеха нозете на умиращия спасител.

Замаян и отпаднал, Клейтън отново се облегна на скалата.

— Не гледай — задъхано каза прислужникът. После си закопча наметката на врата и ужасено впи поглед надолу. — Богохулство! Има ли нормален човек, който да повери душата си на такова призрачно място?

— Точно това си помислих и аз — процеди през зъби Клейтън. После се отдалечи от пропастта и се приближи до пътеката, избърса потта от лицето си с ръкава на палтото и тихо изруга брат си.

Цели часове им бяха нужни, за да убедят един фермер да ги откара с каруца до замъка Кависбрук. Когато най-после стигнаха малко след полунощ, Бенджамин хвърли един поглед на замъка, кацнал на около сто и петдесет метра над бушуващия океан, завъртя се на място и провъзгласи обгърнатата с мъгла крепост за пълна с душите на древни воини, които несъмнено бродят из коридорите нощем и размахват кървави мечове.

Фактът, че на фермера му беше доставило такова голямо удоволствие да ги просветли и двамата по въпроса за „откачените“, които живееха в „призрачната съборетина“, не се бе оказал от полза.

— Няма по-ненормални от ония в Кависбрук! — бе заявил фермерът толкова искрено, че Бенджамин простена. — Още в деня, в който оня откачен лорд Кавендиш се появи и затвори странната си жена и нейния прислужник в гъмжащата от плъхове съборетина, плъзнаха слухове. Да, сър, лейди Лорейна Кавендиш си живееше там сама с години, като се изключи не по-малко шантавия прислужник, а съпругът й я посещаваше само от време на време. Мисля си, че такава самота би побъркала всеки. Тя имаше навика да се качва на фара. Гледаше морето и го чакаше. Една нощ просто изчезна. Изгасна като пламък на вятъра. Някои казват, че е мъртва, броди из проклетия фар и все още го чака да дойде и да я отведе. Не може да се отрече, че в цялата работа има нещо странно. Всички ги видяхме — еднорога и ангела, летящи в утринната мъгла. Вече никой от нас не се осмелява да отиде там. Скалата е свърталище на мъртви.

Клейтън и Бенджамин стояха един до друг на разнебитения стар въжен мост и трепереха от студената мъгла. Абсурдната тирада на фермера за духове и еднорози завладяваше съзнанието им, докато се взираха нагоре в извисилите се бойници и стени, които заедно с последните звезди изчезваха зад непрогледното було на мъглата.

— Е — най-после Клейтън заговори на прислужника си, — мисля си, че вече е време да повикаме домакина. Не можем да останем тук цяла нощ, нали?

— Говори за себе си — отвърна Бенджамин, който с ужас се взираше нагоре.

Клейтън се прокашля и отново си спомни дивото червенокосо девойче, което му бе изкрещяло от фара. Очевидно беше много хубаво, че Бенджамин не я бе видял, защото иначе никога нямаше да стигнат чак дотук.

— Бенджамин… — подхвана той.

— Няма да го направя, сър… Не можете да ме принудите. Вероятно вътре има демони. От ония със зурлите и дългите зъби и…

— Бенджамин…

— С рога, които се показват иззад щръкналите им уши и…

— Не ме принуждавай да си упражня правата на господар над тебе. Знаеш, че ще го направя.

— Не бихте го направили, сър.

— Напротив. Ще те уволня, ако не действаш бързо. Замръзвам… а освен това, бог знае какъв звяр живее в мръсната вода зад този мост…

— Разбрах намека — озъби се прислужникът. Изпъчи се и колебливо приближи до вратата. Дълго търси преградата, после грабна някакво въже и силно го дръпна.

Някъде в далечината се чу камбана.

Бенджамин се завъртя на място, примигна с отпуснатите си клепачи и измърмори:

— Зловещо! Още веднъж искам да изразя недоволството си от това подло и измамно деяние, което, ако ми позволите да изтъкна, без да се повтарям, ще се стовари върху…

— Бенджамин!

— Да, сър.

— Млъквай!

Прислужникът се нацупи и повдигна вежди. После добави с глас на дете, на което са се скарали, а то иска да се наложи:

— Никой не отваря. Вероятно сега танцуват около врящите казани.

Точно в този момент нещо изскърца и тежката врата започна да се отваря. Бенджамин бързо се приближи до Клейтън, скри се зад него и промълви:

— Не се бойте, милорд. Ще ви пазя. Просто ми дайте няколко минутки да събера кураж…

— Да не обсъждаме лоялността ти — делово отбеляза Клейтън, което накара прислужника да изсумти. Секунди след това той забеляза едно кално петно върху наметалото на господаря си и трескаво се заопитва да го махне — несъмнено усилие да се съсредоточи върху нещо друго и да забрави това, което може би се спотайваше зад вратата на Кависбрук.

Най-после тя се отвори, макар и съвсем леко. Появи се възрастен мъж с кръгло, мустакато и бледо лице. Той любопитно се вторачи през очилата си в Клейтън.

— О! Пак вие!

За миг Клейтън трескаво се заопитва да си спомни историята на брат си за времето, прекарано в Кависбрук.

— Здравей, Хойт — най-после колебливо отвърна той. — Хубаво е, че отново те виждам.

Старецът учудено примигна, после отново любопитно се загледа в Клейтън, присви очи изпод рошавите си вежди и изведнъж подскочи като ужилен и плахо попита:

— Какво ви води отново в Кависбрук, Ваша милост?

— Лейди Кавендиш, разбира се.

— Доста време мина — изръмжа старецът, но не отвори вратата.

— Ваша милост — прошепна Бенджамин на ухото на Клейтън, — смятате ли, че той възнамерява да ни пусне да влезем?

Точно в този миг иззад часовоя с посребрели коси се чу друг глас.

— Той ли е? Разбира се, че е той. Кой друг би проявил такова нахалство, че да се появи на прага в полунощ и да очаква да го поканят да влезе? Кажи му да се маха, Джони. Не го искаме тук.

Хойт присви устни и подръпна мустака си, който наподобяваше бодлите на таралеж.

— Лейди Кавендиш ми предаде да ви кажа, че не си е вкъщи — каза той най-после. — Елате утре.

— Не! — отново се чу ядосаното шептене. — Изобщо да не се връща! Кажи му го, Джони! Не искам да виждам отново неговото арогантно, грубо и безочливо лице.

— На лейди Кавендиш не й е до посетители — преведе Хойт, после измърмори през рамо: — Да ги накарам ли да се върнат в Найтън, девойче? Това е единственото място, където могат да преспят. Разбира се, ще им отнеме почти цялата сутрин да стигнат дотам… и могат да се загубят по пътищата, направо могат да паднат от скалата в тая проклета мъгла…

— Не мога да разбера защо настояваш да пусна херцог еди-кой си в дома си, след като знаеш какви чувства изпитвам към него и неговите груби приятели.

— Да, но ти никога не си връщала просяк от прага си. Представи си как ще ти тежи на съвестта, ако разбереш, че горките създания са били изхвърлени някъде на брега. Нали знаеш какво казват, девойче. Аристокрацията няма акъл да избърше собствените си…

— Просяк! — изсъска Бенджамин.

— У-у! — чу се как извика момичето и едно малко краче тропна по пода. — Направо ми писна от чувството ти за дълг, Джони.

Изведнъж масивната врата се отвори със замах и пред тях застана дебеличкият очилат прислужник с остра побеляла коса и раздърпани дрехи. Зад него стоеше момичето от фара. Облечена в същата износена и опърпана рокля, с коса, която падаше на тежки къдри и пламтеше като жарава на оскъдната светлина, тя застана с ръце на кръста и ядосано изгледа Клейтън.

— Как се осмеляваш — започна тя и тропна с чехъл по пода. — Познавала съм арогантни хора, но по-арогантен от теб няма, Солтърдън. Доколкото си спомням, заповядах на теб и неприятните ти спътници да напуснете дома ми. Дори може и да съм ви наредила никога повече да не се връщате в Кависбрук — не си спомням точно, — но ако не съм го направила, то просто съм пропуснала. А сега ми се появявате на вратата като оръфани отрепки…

— Отрепки! — възмути се Бенджамин. — Милорд, не мога да понеса…

— Позволи на дамата да довърши — намеси се Клейтън и леко и сухо се усмихна на момичето, при което тя свъси вежди. Защо той не успя за разбере? За миг тя остана безмълвна, като че ли я обзе нерешителност. Явно обмисляше как да формулира следващата си тирада — несъмнено гравирана покана за скок с главата надолу от канарата.

Може би в крайна сметка това не би било чак толкова лоша идея.

Клейтън изправи рамене, без да изпуска от поглед очите й, приближи се до нея и видя как тя вирва брадичка и стиска челюсти, а вятърът развява дългата й коса и тънката пола на роклята й. Повечето жени биха се разтреперили, биха поискали нещо, с което да се наметнат. Но като се позамисли човек, повечето жени не биха се изправили срещу херцог, казвайки му да върви по дяволите.

Посегна към ръката й. Тя рязко я отдръпна.

Отново посегна, този път търпеливо, като не преставаше да я гледа с усмивка от типа „Ще те накарам да си промениш мнението“, която бе разнежвала много девици с каменно изражение. Този път успя да улови малката й ръка в хладните си пръсти и я поднесе към устните си. С поглед все още прикован в очите й, които в момента бяха ококорени от изумление, той каза с цялата чувственост, на която бе способен, като се има предвид колко беше премръзнал:

— Приемете моите искрени извинения за предишното ми поведение. След като разбрах грешката си, реших да се върна в Кависбрук, за да я поправя. Надявам се, че една благородна дама, каквато сте вие, ще забрави моята арогантност и ще ми даде възможността да залича спомена за нея.

Леко я целуна по ръката и затопли с дъха си бледата й кожа. За миг тя сякаш бе хипнотизирана, но си остана предпазлива като птица.

„Вече сигурно коленете й са се разтреперили и се съмнява дали ще устои на чара ми,“ помисли си Клейтън. Тя щеше да промени мнението си за него. В края на краищата, той бе херцог, при това много красив херцог. Тя трябваше да бъде благодарна, че подобен мъж изобщо й обръща някакво внимание.

— Ваша милост — каза момичето с плътен глас и леко отдръпна ръката си. После направи една крачка назад и продължи: — Пътят обратно до Найтън е опасен дори и при хубаво време. Трябва да внимавате да не паднете от канарата в тази мъгла.

И затръшна вратата под носа му.

Започна да вали. Не беше просто ръмене, а цял порой, сякаш бог, който явно заставаше на страната на момичето, бе решил да му наложи особен вид наказание. Вода се лееше като из ведро от облаците, плющеше по раменете на Клейтън и се стичаше на вадички надолу по лицето му. Само за секунди пелерината му прогизна, а около краката му се образуваха локви.

— Милорд — дочу се гласът на Бен в пороя, — да ви докарам ли файтон?

— Много смешно — озъби му се Клейтън и продължи да се взира във вратата със стиснати зъби, които всеки момент щяха да започнат да тракат.

— Може ли да предложа да прекратиш неуспешните си опити с чара и просто да разбиеш вратата, както всеки самоуважаващ се херцог би направил, когато се сблъска с подобна неприкрита грубост.

Да щурмува?! Точно така. Клейтън се загледа в древното укрепление и тихо изруга.

Изведнъж вратата се отвори. Мъничко.

— Той там ли е още? — чу се едва доловимият й глас отвътре.

Хойт изумено го гледаше, а по очилата му засвяткаха капчици дъжд.

— Да. Стои си вкочанен като труп. И не изглежда да е особено щастлив. А и не мога да го виня за това. Времето не става за гъска, да не говорим за херцог. Да го поканя ли вътре, миледи?

— Е, добре. Ако се налага. Но те предупреждавам, Джони, не искам да имам нищо общо с него…

Хойт отвори вратата със замах и залитна назад, но се подпря на някакъв стар бастун. Клейтън разярено го гледаше през пороя, стиснал ръце в юмруци и целият прогизнал. После погледът му се плъзна върху момичето, което стоеше вътре, почти изцяло скрито в сянка.

След като най-после успя да се усмихне кисело, Клейтън прекрачи прага и влезе в неприветливото, тъмно и подобно на пещера преддверие от сив гранит и хоросан. Беше се надявал поне вътре да е светло, но там цареше почти непрогледен мрак. Надявал се беше да е топло, но го посрещна студ. Направо видя как от устата му излиза пара, когато въздъхна с облекчение.

Веднага щом Хойт затвори вратата зад Бенджамин, който с усилие стовари подгизналия багаж на пода, дамата каза:

— Не съм управителка на странноприемница. Този път Ваша милост ще си плати за храната и леглото. Може и сами да отидете до покоите си. Предполагам, че знаете пътя.

Клейтън спокойно изгледа Бенджамин. Бенджамин отвърна на погледа му — по зачервения му нос се стичаха капчици дъжд, а очите му на хрътка безпогрешно отразяваха всички мисли.

Те не знаеха как да стигнат до стаите си.

Най-накрая Клейтън повдигна вежди и каза:

— След като ще си плащам за храната и спането, очаквам да ме обслужите. Тук се включва и пренасянето на багажа.

Момичето ахна и кипна. Но грабна мокрите куфари, олюля се за миг, докато Хойт не й се притече на помощ, а след това и двамата изчезнаха в мрака. Клейтън, плътно следван от Бен, вървеше само на няколко крачки след тях.

— Няма да се омъжа за него, честно ти казвам — прошепна момичето на спътника си, но така че да бъде чуто от Клейтън. — Не ме интересуват всичките му титли и богатство. Не го харесвам, Джони.

— Дай му възможност, девойче. Този път изглежда много по-учтив. Освен това, никога не съм те виждал да отказваш на човек, изпаднал в беда.

Момичето прехвърли тежката чанта от едната ръка на другата и въздъхна.

— Ако мама бе тук…

— Тя нямаше да се поколебае да приеме просяка — прекъсна я Хойт. — А ти си също като нея. Красива, темпераментна и инат. Но в нея изобщо нямаше лошотия. Тя успяваше да накара и най-бедния и отчаян пътник да се почувства добре дошъл. По онова време този замък не изглеждаше толкова мрачен и студен. В това отношение ти не приличаш на майка си — поне не тази вечер. Опасявам се, че си станала прекалено опърничава и затворена, миледи. За това не виня майка ти, а себе си. Сгреших, като през свободното ти време обсъждах с теб Сократ и Платон и насърчавах все по-голямата ти страст по…

— Тихо! — прекъсна го тя и предпазливо хвърли поглед през рамо. Клейтън я възнагради с усмивка, която изразяваше задоволството му, че я наблюдава как се бори с багажа. Истината беше, че разговорът им живо го бе заинтригувал, както и начинът, по който се люшкаше подобната й на завеса коса и хубавият й задник. Може би в даден момент, когато съвестта му подскажеше, че трябва, той щеше да й предложи да й помогне.

— Трябваше да убедя майка ти да те изпрати в подходящо училище — заключи Хойт леко раздразнено.

— Където сигурно са щели да ме научат как да подръпвам струните на арфа или да почуквам на клавишите на клавесин. Благодаря, сър. Животът ми е тук, в Кависбрук, където мога да бъда това, което съм… и да се радвам на нещата, които най-много обичам.

Най-после, след като сякаш цяла вечност бяха вървели през тъмните тунели и мрачните каменни коридори, след като бяха видели как домакините им с мъка изкачват тесните вити стълби и влачат багажа след себе си, най-после пристигнаха в огромните студени и в по-голямата си част необзаведени покои. Домакинята хвърли куфара на Клейтън на пода и задъхано се обърна към него:

— Няма да ви нося чай, нито пък ще ви сервирам закуска в леглото. Ако искате гореща вода за проклетите си парфюмирани вани, можете сами да си я донесете и подгреете. Няма да ти давам каруца и магаре, та да можеш да отидеш да се напиеш в кръчмите в Найтън и после да нахлуеш в дома ми като малоумник. И да не си ме нарекъл „хубавко девойче“, „проклетия“, или „червенушка.“ Аз съм лейди Кавендиш, сър, и повтарям, че нямам желание да те обвързвам с брак или каквото и да било друго. Не те харесвам, херцоже. Нито пък ми харесват приятелите ти или пък начинът ти на живот. Не ме интересува колко имения притежаваш, нито пък това, че редовно вечеряш с крал Джордж. Ти и приятелите ти сте едни арогантни грубияни и ако можех да променя нещо от миналото си, то това щеше да е денят, в който открих теб и наперените ти другарчета изхвърлени на брега като мариновани херинги. Този път бих те оставила там, дано те изядат раците. За съжаление обаче проклетите раци няма да поискат да те ядат.

С тези думи лейди Кавендиш грациозно заобиколи Клейтън и излезе, оставяйки Хойт, облегнат на бастуна си, учудено да разглежда Бенджамин и господаря му.

— Като че ли никога не съм я виждал толкова отвратена от някого — заяви той. После поклати глава, потропа с бастуна по пода и я последва в тъмното.

Клейтън остана втренчен във вратата, запазвайки сухата усмивка на лицето си.

— Сър — обади се зад него Бенджамин, — какво искате да правите сега?

— Истината ли искаш? — Усмивката изчезна от лицето на Клейтън. — Да убия брат си.

 

 

След като затръшна тежката врата зад себе си, Миракъл, която все още едва си поемаше дъх, се облегна на нея, пъхна ръка в джоба си и стисна кесийката с желъди, които по-рано бе използвала в лекомисления си опит да си поиграе с лунните богове.

Разбира се, фактът, че противният херцог се беше появил точно в мига, в който тя бе помолила Купидон да й разкрие лицето на бъдещия й съпруг, бе просто съвпадение.

Тя ненавиждаше горделивците със синя кръв! Пък и не вярваше в магиите на Серидвен. Те бяха само някакви драсканици в една стара черна книга, чиито страници вече се превръщаха в прах — легенди, които скоро щяха да бъдат забравени, защото бяха измислени от „стари баби, които не могат да си хванат съпрузи“, както Джони наричаше гадателките.

Миракъл запали свещ и се приближи до раклата, от която внимателно извади Свещената книга на Серидвен и яростно се загледа в нея. Навън вятърът брулеше рушащите се бойници. Обади се кукумявка.

Миракъл подскочи. Изпусна и свещта, и книгата. Високо над нея, от една греда близо до тавана я наблюдаваше ококорената птица.

Отново изкряска.

Миракъл грабна книгата и внимателно я разгърна. Търсеше „Любовната магия на кукумявката.“

Да чуеш кукумявка в безлунна нощ, е обезпокоителен знак. Той подсказва неприятности и мъка.

Миракъл седна на пода, стисна книгата в ръце и въздъхна.

— Знаех си. Този ужасен и наперен херцог ще ми донесе само злини.

Бележки

[1] От англ. „чудо“. — Б.пр.