Катрин Сътклиф
Чародей (13)

Глава 12

„Съществуват две трагедии в живота. Едната е да загубиш онова, което сърцето ти желае най-силно. Другата е да го получиш.“

Джордж Бърнард Шоу

Откри я застанала на разнебитената платформа на стария фар. Бледите й ръце стискаха рушащите се перила. Бе обърнала побледнялото си лице срещу вятъра, който виеше свирепо наоколо. В стойката й имаше предизвикателство — сякаш надигащият се в гърдите й кипящ гняв можеше да се пребори с надвисналата буря.

Клейтън я повика два пъти, преди тя да обърне глава и да го види. Вятърът завърташе песъчинките и ги хвърляше право в лицето му.

Косите й се пилееха около главата и раменете. Тя се усмихна вяло и го загледа с безжизнен поглед. Каменна статуя, лишена от емоциите и щастието, които излъчваше преди малко.

Платформата под краката й се люшкаше от вятъра като лодка по вълните. Скърцаше и стенеше, ронейки мазилка по земята. Малко парче дърво се откърти, блъсна се в каменния кръст на параклиса и падна до краката на Клейтън. За пръв път и той изпита страха на Джонатан Хойт. Малко по малко старият фар се рушеше.

— Миракъл! Слизайте оттам!

— Махайте се! Не ми трябвате тук!

Приливът настъпваше. Плискаше глезените му и съскаше като змия около ботушите му. Клейтън потръпна. Стоеше вцепенен, неспособен да помръдне, очаквайки чудовището да го погълне. То не го направи. Разпиля се в студени, лепкави, настойчиви и присмехулни пръски.

Клейтън влезе в параклиса, без да се обръща назад, където морето бързаше след него и се плискаше в нозете на нарисуваната Богородица. Първото стъпало към фара вече беше залято. Насред витата стълба той се обърна, но продължи.

Накрая, стигайки върха, се облегна на стената и се опита да диша. Изтри запотеното си чело с ръкава на палтото и се зачуди дали не се задушава.

— Не ми трябвате тук! — долетя отново гласът на Миракъл.

Клейтън се опита да съсредоточи погледа си. Не беше лесно. Стаята изглеждаше оживяла от светлините и сенките. Огънят едва се разгаряше. Хвърляше жълтеникави отблясъци през прозорците към мътното море, но едва разпръсваше мрака.

Накрая намери Миракъл.

Кацнала върху широкия парапет на прозореца, с повдигнати крака, ръце, обхванали колената, и глава облегната на стената. Отблясъкът от огъня рисуваше една жълта черта върху лицето й. В очите й имаше болка.

Клей остана поразен от красотата й. И от тъгата й.

— Самият той пише писмата, нали? — долетя слабият й глас. — Знаех го. Или поне подозирах. Но исках да вярвам. Точно както когато мама ми четеше писмата на татко. И думите му потвърждаваха любовта му към мене. Колко съм му липсвала. Как един ден щял да ни отведе от това окаяно, ужасно място. После, по време на едно от последните му посещения, ги чух да се карат. Тя каза, че се е уморила да лъже. Какъв мъж бил той, щом изоставил едно дете, своето дете, сякаш то изобщо не съществувало. Не останах да чуя отговора му. Обичах го… После замина и майка. Беше в нощ като тази. Яростна буря идеше откъм Ламанша. Бях изплашена. Мама ме зави в леглото и ме целуна. Каза, че ме обича. Че никога няма да ме остави.

Клейтън се стегна. Вятърът виеше и постройката се тресеше. Погледна надолу по стълбите и видя отблясъка на стенните свещници да трепти по камъните, също както светлината на фара се отразяваше върху вълните. Вдъхна мириса на море. Привидно спокойно разхлаби вратовръзката около шията си, за да преглъща по-лесно.

— Мери Майн — каза той със сух шепот, — нека да си вървим. Това място е опасно. Светлината няма да помогне никому. Тя е прекалено слаба. Хванете ръката ми и да си вървим оттук, преди да е станало твърде късно.

Тя се вгледа навън, където в тъмнината светкавица прорязваше далечния неспокоен хоризонт.

— Страхувах се от бурите и мама винаги идваше при мен да ме успокоява… Но тя не дойде онази нощ. А толкова плаках… Странно как са избледнели спомените. Така отчаяно искам да си припомня оная нощ. Разбирате ли, Ваша Светлост?

Той кимна и пристъпи навътре в стаята. Подът като че ли се раздвижи? И стените? Дали отново не беше на кораба? Дали водата не нахлуваше в проклетата кабина, за да го погълне? Не, вече си възрастен мъж, а не десетгодишно хлапе.

— Идвам тук — каза Миракъл, продължавайки да се взира в морето, — защото тя често идваше тук. Винаги се втренчваше в хоризонта, мечтаеше за други места. Надяваше се, че баща ми ще се върне, както бе обещал, и ще ни отведе оттук. Заставаше там, на платформата, с лице срещу вятъра и се преструваше, че ако го пожелае достатъчно силно, вятърът ще я повдигне и ще я отнесе надалеч. Понякога ми позволяваше да се присъединя към нея и ние двете мечтаехме за…

— За полет — довърши той тихо.

Най-сетне тя извърна към него големите си очи.

— Бихте ли полетели сега с мене, Ваша Светлост?

— Накъде?

— Натам, където е майка ми.

Тя се смъкна от перваза и тръгна плавно по пода, сякаш се носеше по вълните. Протегна ръка:

— Вземете ръката ми, сър.

Клейтън вдигна поглед към лицето й. Очите й сияеха. Сякаш обитаваше някакъв свой сън.

— Да не възнамерявате да убиете и двама ни?

— Доверете ми се.

Тя се усмихна и той внезапно попадна във вихър от емоции. Залута се в лабиринт от противоречиви чувства. Мислеше я за луда. За способна да ги убие. Представи си как двамата политат надолу към гладното море.

И все пак той я улови за деликатната хладна ръка, в сравнение с която неговата изглеждаше някак тромаво голяма, трепереща и запотена. Когато го дръпна към вратата, той се поколеба. Миракъл го изгледа косо със синьозелените си очи. Те сломиха съпротивата му. Последва я през прага до разклатената платформа — под напора на вятъра и дъжда, под хвърчащите копия на светкавиците и тътнещите гръмотевици.

Безпомощен! Безпомощен! Безпомощен! — Това бе всичко, което изпитваше.

От мига, в който я бе видял изправена в буйната градина, с кошницата пълна с цветя и зеленчуци, със стройните глезени, надничащи изпод сиво-бежовата пола, с бледите лунички, обсипали нослето й, той бе станал безпомощен и неспособен да й противостои. Беше се превърнал в човек с толкова слаба воля срещу необикновената й магия, че беше извършил страшния грях да се влюби в жената, предназначена за негова снаха.

Миракъл приближи рамото си до неговото, плъзна ръка под неговата и пръстите им се сплетоха. Светлината я озари като ореол. Макар измокрена от дъжда, отметнатата й назад коса заблестя като жива.

По лицето й нямаше страх. Само спокойствие и унес. Летеше ли тя? Беше ли го изоставила тук, уплашен, стиснал толкова силно перилото, че усещаше как тресчиците на гнилото дърво се впиват в кожата му.

Отпусни се! Дишай! Довери й се!

Светлина от огъня на фара непрекъснато потрепваше. Вълните заливаха стените на кулата. Само върхът на каменния кръст върху параклиса все още се виждаше. След миг и него го нямаше.

Твърде късно бе за бягство. Нямаше изход.

Вятърът свистеше все по-силно. Дъждът яростно плющеше.

— Ваша Светлост — долови той гласът на Миракъл сред тътена. — Ваша Светлост, моля ви!

С усилие откъсна поглед от водата и се обърна към нея.

— Ръката ми — изрекоха устните й. — Наранявате ръката ми.

Стискаше я прекалено силно. Толкова силно, че можеше да я строши. И го съзнаваше. Можеше да падне. Можеше да се хлъзне всеки момент.

— Елате с мене. Бързо! Оттук, милорд. Внимателно. Тук. Застанете тук. Ще залостя вратата. Спокойно. Спокойно, Ваша Светлост. В безопасност сте. Изхвърлих бурята навън…

— Не, не сте — отряза той със стегнато гърло.

Притискаше тялото си към стената в сухото убежище на фара. С мъка отвори очи. Усещаше как яростно бурята удря стените на кулата.

— Бурята ли ви плаши?

— Не, водата. Проклетата вода.

Хладните й ръце обхванаха лицето му. Пръстите й отметнаха прилепналата влажна коса от челото му.

— Ш-т-т! — успокояваше го тя. — Водата не може да ви стигне тук.

Тя погали лицето, веждите, устните му. Повдигна се на пръсти и притисна буза в неговата. Ръцете му се повдигнаха. Сграбчи я силно, почти болезнено. Зарови лице в косите й и усети мирис на дъжд, розова вода и сладостна женска плът. Този аромат го опияни. Внезапно бурята престана да бъде толкова яростна и страховита, а заглъхна в монотонно шумолене, което потъна в мекотата на нежното жадуващо тяло в обятията му.

— Бях на десет — чу той собствения си глас. — С брат ми и родителите ми се връщахме от Близкия Изток. На парахода стана експлозия. Избухна пожар. Корабът се разцепи и потъна като камък. Пасажерите бяха много… А лодките — недостатъчни. Мнозина бяха обгорени от пожара. Телата на мъртвите плуваха заедно с останките от кораба. Ние, спасилите се от пожара, се бяхме заловили трескаво за някаква останка… Изминаха дни… Без храна. Без вода. Хората умираха… Тогава дойдоха акулите… Пръв загина баща ми. А после и мама… Тя бе твърде уморена, за да се бори. И сломена заради татко… Някъде през нощта, докато двамата с брат ми сме спели, тя се хлъзнала в черната вода и изчезнала. Акулите бяха навсякъде. В един момент съм загубил съзнание. Събудих се във водата. Брат ми ме викаше. Наоколо имаше само сиви тела и гръбни перки. Брат ми… скочи и заплува към мене. Точно сред проклетите акули. Риташе ужасните чудовища и през цялото време крещеше с пълен глас да не се предавам. Той ми спаси живота, Мери Майн.

Миракъл го погледна в очите.

— Няма да допусна да се удавите, сър.

Залепи срамежлива целувка върху устните му. Топлият й дъх ги сгря. Клейтън притвори очи.

— Мери… Мери… Мери… Аз… не мога. Аз не би трябвало… Аз… трябва да ви призная…

Тя пак го целуна. Повдигна ръце и отметна вратовръзката му назад. Топлият й език закачливо докосваше устните и зъбите му. Остана без дъх. Треперенето от страх и студът от мокрите дрехи се изпариха от топлината, която бликна в гърдите му и го обля целия. Зарови пръсти в косите й и отметна назад главата й. Очите на девойката се замъглиха. Червените й устни леко се разтвориха.

— Аз трябва да ви призная…

— Признайте, милорд. Признайте бързо, за да мога да ви целуна отново.

— Аз… аз ви обичам!

Една усмивка. Една сълза. Тя обви ръце около врата му, придърпа главата му и го целуна страстно. После го прегърна бурно — твърде бурно за крехкото й тяло. Той се задъха. Изпита болка.

— Треперите, сър. Все още ли се боите? Обещах ви безопасност.

Тя изхлузи сакото от раменете му и го пусна на пода. Издърпа ризата от брича му и когато тя увисна около кръста му, Миракъл пъхна под нея топлите си длани. Хлъзна ги по корема. Той трепна при предупредителния глас, който крещеше в главата му. Но след това престана да му обръща внимание.

Тя свали ризата и застана като хипнотизирана пред него.

— Вие въобще не сте като ония селяни, Ваша Светлост. Вие сте… загорял от слънцето и красив. Мисля, че никога не съм виждала нещо толкова съвършено. Лошо ли постъпвам като го казвам?

— Може би. Аз… не зная. Не знам вече нищо, Мери Майн. Ако знаех, мисля, че не бих бил тук.

Все още застанал като статуя, той я гледаше как сваля роклята си. Остана пред него гола, по чорапи, които стигаха до белите й бедра. Не можеше да откъсне поглед от мъхестото гнездо между тях. То беше копринена отсянка на медночервеното.

Миракъл пристъпи към него и спря. Набъбналите й бели гърди с щръкнали розови зърна нежно се отъркаха в неговите. Той ги обхвана с ръце и пръстите му се затвориха около твърдите кълба. Клепачите му бавно се спуснаха. Много любовници бе имал. Повечето без скрупули разкриваха прелестите си, сигурни че едно докосване, едно вкусване на тяхната плът ще го влуди от желание. А той само им се присмиваше. Често саркастичните му реплики ги срязваха, разяряваха и събуждаха у тях желанието да цапардосат високомерното му лице.

Обаче те не бяха Миракъл. Нямаха невинността, която сега го завладяваше. Телата им не бяха дар от сърце, а само средство да постигнат собствените си цели.

Дори сега, когато нежно плъзна ръка надолу по мекия момински корем и намери онова топло, влажно, подканващо място между краката й, съзнаваше, че не взема нищо от нея. Това отдаване не беше капитулация, а пробуждане, разпукване на цвят, жадуващ и къпещ се в слънчевите лъчи след живота в тъмна самота.

Отпуснаха се на пода. Легнаха сред купа дрехи и разпръснатите жълъдчета и връвчици, изпаднали от джоба на полата й. Известно време останаха неподвижни — просто лежаха прегърнати, притиснали тъй плътно телата си, че не можеха да кажат къде свършва едното и започва другото.

После ръцете й отново се озоваха върху му — изучаващи, търсещи, проследяващи всеки контур на гърдите и корема. Постепенно се промъкваха надолу…

Клей несръчно откопча копчетата на брича.

Пауза.

Бързо поемане на дъх. Ускорено биене на две сърца.

О, колко непринудено! Колко нежно е докосването й! Божествена милувка, която предизвиква трепет по цялото му тяло.

Той плуваше в надигащия се сладостен екстаз. Хладните пръсти по пулсиращата кожа, сякаш я разпалваха, където го погалваха. Ръката изучаваше формата, размера, предизвиквайки го да се извие като лък, да повдигне бедрата си и да се мушне твърд в шепата й.

Целувки, леки като пърхане на пеперудени криле, положени върху корема, ръцете, опънатата жила на врата, ухото му. По затворените клепачи. Върху устата. Тя дишаше в устата му. Той можеше само да обръща глава насам-натам върху възглавницата от разсъблечени дрехи и да си представя колко прекрасно би било да е в нея.

Тя го възседна, както бе направила преди, и застина така, с очи вперени в неговите.

И той се подчини. Лицето й излъчваше блаженство от тази интимна болка. Тя засия от блясъка на светлината зад нея и от огъня, пламнал за първи път вътре в нея. Отметнала глава назад, с прекрасната коса, разпиляна по раменете, гърдите и бедрата й, покрила слабините му, тя се предлагаше като някаква девствена жертва на бога на страстта.

Кръвта му закипя. Тялото му се разтресе. Въздухът в тясното помещение стана непоносимо горещ. Дробовете му се разкъсваха. Опита се да се измъкне на повърхността. Да мисли. Уви, напразно! Как да разсъждава, когато цялото му същество жадуваше да я притежава, да изпепели тялото си в нейното. Искаше да сломи нейния неукротим дух, да я направи част от себе си. Искаше да полети с нея, да й покаже колко вълшебно може да бъде.

Но тя бе тази, която го учеше. Беше лягал със стотици жени, но сега се почувства като девствен, преживявайки за пръв път възвишеността не само на тялото, но и на духа. Чудо!… Миракъл!…

Той обви ръце около нея и като притисна до смазване дребничкото й тяло към своето, се извъртя. Лежаха настрани, тя с един крак върху хълбока му, с все още съединени слабини. Всеки впил поглед в другия. Очите й бяха замъглени. Бузите й пламтяха. Малката й червена устица се разтвори и тя прошепна:

— А сега, когато мислите за водата, ще си спомняте мене. И вече няма да изпитвате страх, нали?

Той се засмя.

— Да си спомням за вас ли? Мери Майн, бих ли могъл изобщо някога да ви забравя!

Устните им се срещнаха с дива страст. Телата им се търкаляха и извиваха. Ръцете и краката им се бореха за надмощие, докато той влизаше и излизаше от нея с първичност, за която не допускаше че съществува в него.

Тя стенеше и се задъхваше. Стискаше раменете му и викаше:

— О, моля ви! Тази болка, тази болка…

— Няма болка. Има удоволствие. Само това. Продължавайте, Мери Майн. Ще ви науча как се лети.

 

 

Клейтън се събуди гол върху пода. Слънчевите лъчи нахлуваха през прозореца и неприятно пареха гърба му.

Изминаха няколко секунди, преди да осъзнае къде се намира.

Отново на кораба? Дървото скърцаше и стенеше. В далечината водата съскаше и бучеше.

Бавно отвори очи. Ризата му лежеше смачкана до вратата. Бричът и ботушите бяха разхвърляни. Вратовръзката висеше на облегалката на един стол. Заприлича му на мъртъв пор. Той се обърна и седна със стон. Видя нежния женски чорап, проточен от перваза на прозореца.

— По дяволите!

Главата го цепеше. Тялото го болеше. Ухаеше на Миракъл. Усещаше го в ноздрите, по гърдите, по дланите, между краката си, в устата. По дяволите! Мери?

Тишина.

Клейтън отиде до прозореца и впери замъглен поглед в плажа долу. „ДОБРО УТРО, ВАША СВЕТЛОСТ“ беше изписано с едри букви върху пясъка. По устните му се плъзна усмивка и още веднъж спомените от нощта нахлуха. Тялото му се напрегна.

Облече се набързо, без да се тревожи много-много за вратовръзката, сакото и ботушите. С дрехите под мишница изтича бос на брега и като следваше малките стъпки на Миракъл, пое късия път към замъка.

Пристигна в Кависбрук след половин час. Намери Бенджамин да пие чай и да препича кифлички. Слугата го изгледа леко ужасен.

— Добри Боже! Сякаш цяла нощ сте се въргаляли с някоя курва. — Подуши го и се намръщи. — Ама вие наистина сте се въргаляли цяла нощ с курва.

— Едва ли — сряза го Клейтън. — Виждал ли си Миракъл?

Бенджамин се разтревожи.

— Страхувам се да попитам…

— Недей!

Клейтън се върна към входа и надникна надолу по пътеката. Тя не разговаряше с прасетата си. Нямаше я и около кокошарника.

— Вярвам, че случаят изисква нещо по-силно от чай — заяви Бенджамин, извади манерката от джоба на сакото си и отви капачката. Отпи една сериозна глътка, затвори очи, потърси се и направи гримаса.

— Съгласен съм — Клейтън грабна бутилката от ръката на Бен и я обърна. Брендито опари стомаха му.

— Може би не е моя работа — започна Бен, втренчен в манерката, — но мога ли да запитам какво мислехте, че вършите? Ще трябва да му кажете, нали знаете. Имам предвид Негова Светлост. Той очаква… Как да се изразя…

— Девственица за брачната си нощ.

Бен прочисти гърлото си.

— И когато тя започне да шепти сладки…

Клейтън сграбчи Бен за сакото и процеди през зъби:

— Не искам да чувам за това! Разбра ли? Не искам да го обсъждам. Няма нужда да ми припомняш, че оплесках всичко. И нищо чудно, след като не трябваше изобщо да приемам този фарс. А сега напълни проклетата вана, за да мога да се удавя в нея!

Бен кимна, освободи се от ръката на Клейтън и бързо излезе от стаята. Едва бе изчезнал, когато Клей се извърна и видя Хойт да стои на прага на задната врата с брадва в едната ръка и обезглавено пиле в другата.

— Е, а сега какво? — запита Хойт. Зад очилата се виждаха помътнелите му очи. Устата му бе изкривена в мрачна гримаса. — Бих казал, че имате вид на човек с тежък проблем, Ваша Светлост.

— Тъй ли?

— Да. — Джон влезе в стаята, накуцвайки силно, защото беше без бастуна. Хвърли птицата върху един пън до огнището и фрасна изкривения жълт врат. Метна го на котката, която обикаляше и мяучеше. — Ядеше ми се месо днес — заяви той. — Или може би просто бях в настроение да убивам. Как мислите, Ваша Светлост?

— Ако имате да казвате нещо, Хойт, казвайте!

Фрас! Сатърът отново влезе в действие.

— Предполагам, че сега сигурно ще има сватба. Искам да кажа сега, след като сте прекарали нощта с нея и се прибирате рошав като котарак. Не че тя изглеждаше по-добре, но се осмелявам да твърдя, че беше доволна, въпреки жалкия си вид. А не като вас. Приличате на човек с примка на шията. — Фрас! — Няма ли да кажете нещо, Ваша Светлост? — Фрас! Фрас! Хойт хвърли на котката и другия крак.

— Да — Клейтън гаврътна още малко от манерката, изсумтя, когато брендито опари гърлото му, и процеди през зъби: — Тя знае, че вие пишете писмата, Джони.

„Какви глупости дрънкам!“

Отпи още една глътка, но не отмести погледа си. Ако възрастният човек си търсеше белята, Клейтън беше в настроение да го насърчи.

Сатърът застина за момент във въздуха, преди Джон бавно да го остави върху дъската. Мълчеше и гледаше втренчено пилето.

— Кажете ми само едно — рече най-сетне уморено той, — обичате ли я? Обичате ли я истински? Всичко, което тя иска, както знаете, е някой да я обича. — Хойт обърна глава и изгледа Клейтън с посърнали очи. — Така и не разбрах защо изобщо се върнахте, милорд. Ако поне за миг допусках, че причината са някакви коварни подбуди, щях да ви убия на място със собствените си ръце. Но съм ви виждал как я гледате. Чувам как разговаряте с нея. Някога обичах една жена. Знам какво може да стори любовта с един мъж. Особено ако жената е като Мира. Един поглед на тези замечтани очи, и загубваш главата си. Направо полудяваш. — Той щракна с пръсти. — А щом ви завладее, приятелю, тя остава завинаги във вас, заключена в проклетото ви сърце. Може да се опитвате да се самоизмамите, като си казвате, че ще има и други. Но другите няма да са като нея. До последния си час вие няма да забравите погледа на нейните очи, смеха й, сълзите й или гнева й… — Хойт се взря в пилето. — Дявол да ме вземе! Заклал съм Агата. Наистина не разбирам какво ми стана.

— Любовта превръща всички ни в глупаци — рече тихо Клейтън.

— Май ще трябва да изхвърля трупа на горкото пиле.

— И аз мисля така.

— Това ще бъде нашата малка тайна, Ваша Светлост. Тя ще предположи, че Агата се е заблудила и някой помияр я е докопал.

Клейтън кимна.

Хойт тръгна към вратата с безжизнената птица в ръка. Когато изчезна зад прага, Клейтън пое още една глътка от манерката и изтри уста с опакото на дланта си.

Бяха ли чувствата му към Миракъл толкова очевидни?

Дали лицето му отразяваше това, което вълнуваше Джон, щом станеше дума за майката на Миракъл?

О, да, онези очи можеха да подлудят всеки мъж.

Той влезе в стаята си. Бен изливаше последното ведро гореща вода във ваната — страхотна мебел на колелца, с ръчно изрисувани цветя, пеперуди и зайчета, надничащи иззад шубраци и треви. Прислужникът му помогна да си свали дрехите. Клейтън стъпи във ваната, без да изпуска манерката с бренди, и подскочи, когато горещата вода припари бедрата му, омърляни от кръвта на Миракъл и собствената му сперма.

Потопи се. Облегна глава. Кожата му се отпусна от топлината. Пред него още стоеше образът на Джон с лице, набраздено от времето и озарено от болка и блаженство, когато си спомняше за Лорейна Кавендиш.

Дали той, Клейтън Хотърн, лорд Бейсингстоук, след двадесет години ще изглежда по същия начин, когато си спомня страстните мигове в обятията на Миракъл? Очите му ще издават ли болката, която ще му причинява мисълта, че тя обича друг мъж, както Лорейна е обичала съпруга си?

Защото нямаше изход. Прекрасната замечтана млада Миракъл, която разговаряше с животните и крадеше кралски коне, един ден ще бъде херцогиня Солтърдън, съпруга на брат му. Ако той, Клейтън, продължи тази жалка игра. Би могъл да се разкрие — кой е, какъв е, защо е тук. А тя — да го изхвърли и да не го види никога вече. Или да продължи играта и да прекара остатъка от живота си в копнеж по нея.

Тя се промъкна тихичко зад него, плъзна длани по раменете му, топна ръце в горещата вода и го изпръска по гърдите.

— Милорд, липсвахте ми.

Клейтън се усмихна, без да отваря очи.

— Изпратих Бенджамин за чай и му поръчах да не бърза.

— Хората ще се разприказват, Мери Майн.

Тя се засмя весело и седна на ръба на ваната. Надигащата се пара зачерви бузите й и направи прилепналия корсаж на светлокафявата й рокля прозрачен. Износената материя приплескваше нахалните й зърна.

— Чудех се дали всеки път, когато правим любов, ще бъде така божествено. Винаги ли е така прекрасно?

— Зависи от участниците, предполагам.

— Питам за нас, естествено. За вас и за мен.

Той обхвана китката й — бе крехка като птиче.

— Само ако се съгласите да станете херцогиня на Солтърдън.

Миракъл се потопи във ваната, коленичи, взе сапуна от ръката му и започна да го търка. Разпозна упорството в наклонената й глава и вирнатата брадичка. Безсилието му нарасна. Стисна ръката й. Пръстите му изрисуваха мокри петна върху ръкава.

— Какво, по дяволите, ви става? Повечето жени биха продали душата си за такова богатство и такава титла.

— Аз не съм като повечето жени. Нали така казахте снощи?

— Това не е шега, Миракъл.

Тя се отдръпна и затърка сапуна в ръцете си, докато обилната пяна излезе през пръстите й. Дребните зъби прехапаха долната й устна. „Изглежда като дете, на което са се скарали“ — помисли си Клейтън.

— Ако пак си тръгна без вас, Мери, няма да се върна. Никога. И като си помисля… Вие може и да сте бременна. О, Исусе Христе, изобщо не ми бе хрумнало досега. — Захлупи лицето си с ръце. Зарови пръсти в мократа от пара и пот коса. — Бременна! Е, тогава ще настъпи страхотна бъркотия. Къде, по дяволите, ми беше умът?

— Бременна? — повтори тихо тя с нотка на учудване. Цялото й лице засия. Очите й заблестяха. Наведе се така, че малкото й луничаво носле почти го докосна, и попита:

— Мислите ли, че съм? Ще се зарадвате ли, ако е така? Бихте ли желали да ви родя дете, милорд?

Пред сияещото й лице той преглътна с усилие.

— Да — отвърна тихо. Въпреки че, още докато произнасяше тази дума, вътрешно вече се ругаеше. Самата мисъл вече беше абсурдна. — Да — повтори той. — Нищо не желая толкова силно, както да ви видя майка… майка на моето дете.

Тя се смееше. Очите й светеха като звезди. Изправи се и пристъпи към овалното огледало на пръсти като танцьорка, показвайки глезените и обутите си в пантофки крачета. Опита се да издаде напред плоското си коремче. Тъй като не успя, грабна една възглавница и пред слисаните очи на Клейтън я напъха под полата си. Застана в профил пред огледалото и се огледа първо от едната, после от другата страна.

— Ще продължите ли да мислите, че съм привлекателна? Ще продължите ли да ме любите? И какво име ще му изберете, Ваша Светлост?

В следващия миг тя беше пак до него. Близостта й го стопляше. Парфюмът й на свежи рози го облъхна, изпълни ноздрите му и го замая. Затвори очи, облегна главата си на ваната и потръпна, когато тя прокара пръсти по лицето и косите му.

— Ваша Светлост, защо сте толкова тъжен. Може би идеята, че нося вашето дете, не ви е тъй приятна, както искахте да повярвам.

С възмутено ръмжене той я пое в прегръдките си, забравяйки за възглавницата. Придърпа я върху себе си във водата. Тя се задъхваше от сподавен смях. Легна върху него. Полата заплува около бедрата й. Страстта избухна. Сърцето му се разтупа лудо и запрескача. Но този път изпитваше и болка.

Зарови мокрите си пръсти в косата й. Целуна разтворената й уста, опустошавайки я с устни и език, докато тя се разтопи под него. Ръцете й се впиваха в хлъзгавите му рамене. Разтвори бедра и той се втурна в нея толкова брутално, че от гърлото й се изтръгна болезнен стон. Опита се да се изтръгне и заби нокти в гърба му.

Тя бе търсила удоволствие, а го намери той. Намери го в измокрените й гърди под блузата, в малкото чувствително хълмче между краката й. Облада я диво. Мътната вода, пълна с перца от възглавницата, се разплиска по пода. Миракъл се хвана здраво за ваната. Скърцаше със зъби. Очите й бяха стиснати, а огненочервената коса закриваше лицето й.

Мощният оргазъм го разтърси. Той извика, колкото от гняв, толкова и от облекчение. Когато се отпусна във ваната, Миракъл легна върху гърдите му с глава, сгушена под брадичката му. Ръцете и краката й го обвиваха. Мократа пола се бе омотала около кръста й. По голото й розово дупе бяха полепнали дребни бели перца.

Едва тогава той осъзна, че водата е изстинала.

— Приемате ли това за отговор? — запита Клейтън с пресъхнало гърло.

Тя вдигна глава, изгледа го с големите си синьозелени очи и бавно излезе от ваната. Прекоси грациозно стаята, оставяйки мокри следи и гъши пера след себе си.