Катрин Сътклиф
Чародей (17)

Глава 16

Разкаянието е да виждаш рая и да усещаш ада.

Джордж Мур

— И всички вие, членове на Клуба на Брукс завидни благородници и джентълмени. От тази юнска нощ в лето Господне 1800 влизат в сила следните правила на действие — няма да се играе в салона за хранене; допуска се само хвърлянето на ези-тура за уреждане на сметката; наказанието на онези, които нарушат правилото, ще бъде да заплатят сметките на всички присъстващи членове.

— По-вероятно е да изхвърлим проклетата храна — извика лорд Селуин и редовните посетители на клуба, между които Джеймс Фокс, лорд Карлисъл, сър Степни и лорд Робърт Спенсър, брат на херцога на Марлборо, нададоха шумни викове на одобрение.

— Омръзнаха ни проклетите бифтеци, варените птици със сос от стриди и ябълковия пай на вечеря! Очаквам и някой фазан или риба срещу всичките тези пари, които залагам и губя — заяви сър Стапни с гръмогласен смях и добави: — Салон де-з-етранже сервира на клиентите-благородници овнешки бут, печена гъска или гълъб и пудинг със стафиди, без да трябва да доплащат нещо. Предлагам всички ние да вдигнем платната към Париж, джентълмени. Кои са за?

— И да лижем ботушите на Наполеон? Пълна глупост! Предпочитам да си похапвам варено говеждо до края на дните си, вместо да се съглася.

Някой удари чукчето. Друг натисна звънеца.

— Джентълмени, джентълмени! — Говорителят на клуба се опитваше да усмири свадливите играчи на хазарт и постоянните посетители. Смехът се поуталожи. Едва тогава той продължи:

— Всеки, който седне на новата маса, трябва да постави пред себе си петдесет гвинеи. Всеки, който сяда на масата със залози до двадесет гвинеи, не бива да има пред себе си по-малко от двадесет гвинеи. Слушайте, слушайте! Така установените правила са по заповед на самия сър Брукс. Продължете играта си, господа.

— Да продължим играта — рече лорд Спенсър и вдигна чашата с порто към масата за хазарт. — Като че ли някога сме спирали. Но я вижте, един от нашите чудесни приятели си прибира парите в джоба, колкото и малко да са, и любезно ни пожелава лека нощ. А може би не толкова любезно. Бейсингстоук! Още една игра на фаро или макао? Ще ти пусна няколко шилинга аванс. Май дяволски много се нуждаеш от тях? Последните няколко нощи все губиш. Какво става, старче? Лейди Сполука най-сетне е решила да насочи златния си лъч към някой друг, може би?

Клейтън пусна монета в ръката на прислужника, за да му донесе палтото, и се помъчи да не обръща внимание на присмеха на грубите си компаньони. Уморено затвори за няколко мига зачервените си очи — твърде много пушек и твърде малко сън. Твърде много бира. И френско вино. И лош джин.

Би трябвало да се върне в Бейсингстоук. У дома. Да излее енергията и безсилието си в оране, садене, строене, вместо да се измъчва в тази задушаваща обстановка. По дяволите, беше загубил цяло състояние през последните няколко дни и всичко това само защото не можеше да престане да мисли за Миракъл Кавендиш.

Защо? Защото тя вярваше в летенето? Защото общуваше с животните по-лесно, отколкото с хората? Или просто защото принадлежеше на брат му? Брат му, комуто всичко бе поднесено на тепсия, който тепърва трябваше да се научи да цени богатството и властта, който нямаше и най-малката представа какво може да направи за него жена като Миракъл Кавендиш, ако, разбира се, й позволи.

Клейтън тръгна несигурно към изхода. Някой го тупна по рамото и му лъхна на бъчва.

— Още една игра? Много ми е кеф да изпразвам джобовете ви, Бейсингстоук. След като толкова пъти сте ме изпращали до вкъщи с олекнала кесия. Един рунд на масата за вист? Какво ще кажете?

Клейтън погледна през рамо кръвясалите очи на сър Фриц Дръмънд. Някога той служеше в пехотната гвардия на Негово Величество и бе загубил поста си заради хазарта.

— Сър — рече Клейтън с толкова тих и заплашителен тон, че Фриц изненадано повдигна вежди, — свалете ръката си от рамото ми!

— А ако не го направя?

— Ще бъда принуден аз да я махна.

— Какво има, Бейсингстоук? Не умееш да губиш?

— Твърде пиян съм, за да обсъждам въпроса, Дръмънд.

Сър Хари Калвърт, генерал-адютант на херцога на Йорк, се приближи и внимателно свали ръката на Дръмънд от рамото на Клей.

— Не искате да се дуелирате с него, нали, Фриц? Последният, който го направи, приключи с белег от рапира върху стомаха си, само на няколко унизителни инча от най-ценната си лична собственост. — Той се усмихна на Клейтън. — Всички знаем как Бейсингстоук се отнася към нашата липса на благоприличие. Няма нужда да доказваме, че той отново е прав. Вървете си вкъщи и преспете една нощ, Хотърн, все едно какво ви гризе отвътре. Сигурен съм, че утре вечер ще пристигнете в отлична форма, ще опоскате кесиите ни и ще отнесете и последния ни шилинг.

Клейтън не отвърна нищо, обърна гръб на събеседниците си и напусна клуба. Вдъхна дълбоко мъгливия нощен въздух и се загледа в екипажите, които сновяха насам-натам. А, да, сезонът. Прословутият вълнуващ сезон. Когато всички родители показваха дъщерите си, с надеждата, че някой като него ще грабне нежното малко пиленце и ще го отнесе надалеч, за да живее щастливо до края на живота си. Вече беше получил две дузини покани по пощата, друга дузина му бе връчена лично от майки със светнали очи, които се интересуваха прекалено много от Бейсингстоук Хол.

— Кажете, милорд, вярно ли е, че отказвате да живеете в къщата и сте предпочели да обитавате някакви апартаменти в конюшнята? Чакате идеалната жена, за да споделите къщата с нея? Виждали ли сте напоследък дъщеря ми, милорд. Така се случи, че минавах край вас. Отбих се да ви поканя на нашия прием. Няма да можете да присъствате? Е, добре. Кажете, Бейсингстоук, как е брат ви, херцогът?

Една група се показа иззад ъгъла. Смееха се и подвикваха забележки по адрес на пътниците. Не бяха забелязали Клейтън и затова просто връхлетяха върху му. Търпението му се изчерпа. Обърна се гневно и се оказа пред брат си.

— Брей да му се не види! — възкликна херцогът и широко се ухили. — Погледнете кой е тук. Лорд Бейсингстоук! — Трей го тупна по рамото. Приятелите му се приближиха всички с леко пиянски усмивки и всички прихванали дамите си през кръста. Жената до Солтърдън се кикотеше. Олюля се малко, после се залови за него да не падне.

— Не съм ви чувал, откакто сте се върнали в Лондон — продължи Трей.

Без да обръща внимание на надутите приятели на брат си, Клейтън погледна към улицата. Опита се да се абстрахира от шума, от вбесяващата го тълпа и от факта, че миризмата на горящи въглища и конски фъшкии дразнеше силно ноздрите му. Къде, по дяволите, бяха изчезнали всички файтони?

— Трябваше да ме предупредите, преди да се завърнете в града — най-сетне заговори той на Трей.

— Така ли? Да, вероятно трябваше. Е, вижте, всичко стана съвсем внезапно.

— Сигурно адвокатът се е върнал от Мадрид.

— Най-неочаквано.

Клейтън подсвирна на една кола, но после забеляза, че е заета.

— Предполагам, това означава, че ще искате да видите скоро Мери — промърмори той под носа си.

Усмивката на херцога стана още по-широка. Той се приближи, мъкнейки след себе си жената, и смигна на Клей.

— Направих го, старче.

— Вече? — Очите на Клейтън пронизаха Трей.

— Да — продължи тихо херцогът, — само преди няколко часа. Признавам, че любопитството ми надделя. Исках да видя в какво точно се забърквам. Съзнавам, че беше рискован ход, като се има предвид, че не сме обсъдили детайлите на вашия престой в Кависбрук. Но аз обичам да се движа по ръба. Сигурно ни е семейна черта, а Клей?

Той се приближи още по-плътно и прошепна в ухото му:

— Устата й е възхитителна, нали? А това място между краката… Господи, изкара ме извън релсите!

Клейтън се отдалечи, или поне се опита. Принуден бе да си проправя пътя с лакти между подлизурковците на херцога. Трей обаче го сграбчи за палтото и го издърпа обратно. Клейтън се завъртя, блъсна ръката на брат си и го бутна. Тълпата се разкрещя. Жените започнаха да пищят.

Трей се позакрепи и си оправи палтото. Повдигна вежди, освободи ръката си от хватката на компаньонката си и се насили да се усмихне.

— Изглежда, че добрият ми брат не е в настроение тая вечер, момчета. Чудя се защо.

Вкопчвайки и ръце в палтото на брат си, Клейтън придърпа херцога толкова близо, че Трей усещаше дъха му в лицето си.

— Това, което е по-интересно дори от моето настроение, е защо и как сте могли да изоставите компанията на лейди Кавендиш заради тая малка мръсница тук.

— Мръсница? — Жената до Трей изпищя. — Кого, по дяволите, наричате мръсница? Ваша Светлост, ще му позволите ли да ми говори по този начин? В края на краищата аз съм дама. Или поне вие го твърдите.

— Изглежда, че сте доста чувствителен на тема момичето — отбеляза Трей. — Ние добре познаваме вашето съчувствие към онеправданите. А тя е доста забавна. Пък и хубава… ако се почисти пластът конски тор по краката й. Всъщност бих се обзаложил, че моята брачна нощ ще се окаже доста по-приятна, отколкото допусках… ако тялото й наистина е тъй меко и огъващо се в леглото, както бе в прегръдките ми тази вечер.

На Клейтън му причерня. Той изсъска с нисък и свиреп глас:

— Какво сте й сторили?

— А вие какво мислите?

Клейтън го удари. Силно. В брадичката.

Херцогът политна назад и изпъшка от болка. Приятелите му го уловиха, преди да падне на земята, и го изправиха на крака. Тълпата утихна и се отдръпна. Херцогът отвърна на пронизващия поглед на Клей, повдигна ръка и внимателно изтри кръвта от устната си.

— Изглежда съм улучил доста чувствителен нерв — забеляза той. — Може би брат ми ще пожелае да потърси удовлетворение. Как смятате, момчета? Чудя се дали някога се е състоял дуел между братя, и то не какви да е братя, а еднолични близнаци. Ще бъде хубава тема за разговор в кафенетата. Какво ще кажете, Клей? Да опитаме ли? — Като се наведе по-близо и сниши гласа си, Трей добави с насмешлива усмивка: — Дали нейното жарко, копнеещо за любов тяло си струва да умрете за него?

Малко по малко гневът на Клейтън се изпари и се замени с някаква пиянска отмалялост. Но и с хладен разум. Какво, по дяволите, вършеше той? Да наказва собствения си брат на публично място, да позволи на Трей да го ядоса, да засили завистта, която изпитваше, откакто за пръв път очите му съзряха Миракъл Кавендиш?

В този момент до тях спря кола. Клей заряза брат си и тълпата и се качи в нея. Отпусна се на изтърканата седалка и установи, че херцогът също се е качил на стъпалата.

— И още нещо. Докато не говоря с баба, нашата малка фея не бива да се показва пред хората. Не искам мълвата за моя годеж да стигне до ушите на херцогинята. Всъщност баба не трябва дори да знае за предстоящата ми сватба, докато тя не стане факт. Имам да свърша една работа, която ще ме отведе в Йорк за следващите няколко дена…

— Вие легнахте ли с нея? — изтърси Клейтън, а гласът му прозвуча твърде неясно в задушния горещ файтон.

Пот изби по челото му и засмъдя в очите му. Струваше му се, че ще повърне. Беше сигурен, че ще го направи, ако Трей му признае, че се е любил с Миракъл. Би могъл дори да го убие, толкова отчаян се чувстваше в този момент.

Херцогът го изгледа настойчиво, преди да отвърне искрено:

— Това всъщност съвсем не е ваша работа, нали, Клей?

Моментът на разсъждения отмина. Клейтън поклати глава, потъна в седалката и се загледа право напред. Трей продължаваше да нарежда:

— Докато съм в Йорк, ще направя необходимите постъпки за сватбата. После ще се върна в Лондон за момичето. Дотогава, братко Бейсингстоук, наслаждавайте й се. Имате моята благословия.

Солтърдън скочи от кабриолета, тресна вратичката и изджавка нещо на кочияша. Клатушкайки се, колата се отдалечи. Монотонният шум от движението, от кочияшите, които се бореха за място, от цвилещите коне и търкалянето на железните колела по паважа го обви като в пашкул. Усети, че се задушава, че му е горещо. Поиска му се да скочи от колата, да настигне брат си и отново да го удари.

Отпусна глава назад, затвори очи и си представи как Трей нехайно влиза в Парк Хаус, където Миракъл го посреща със светнало от вълнение лице. Представи си как Трей я целува. Представи си как тя реагира — тялото й прилепва до неговото, устните й се разтварят, жадни да приемат езика му. Тогава следваше тихият гърлен звук, знак за капитулация, желание и бликнала страст.

О, да! Устата й беше прекрасна. Само мисълта за нея го караше да се отдава на хазарта всяка нощ и да се напива до забрава, защото това бе единственият начин да не хукне към нея. Единственият начин да избяга от мисълта, че брат му ще се ожени за нея.

Върви по дяволите! Върви по дяволите, Трей!

Върви но дяволите, Трей Хотърн, херцог на Солтърдън! Ти не разбираш какво притежаваш.

— Сър? Вие сте заспали в проклетата ми кутия. Събудете се!

Той отвори очи. Къде се намираше?

С усилие се извлече от колата, застана на бордюра за момент и се опита да осъзнае къде е. Къщите с раираните си тенти и сандъчета с цветя по прозорците се къпеха в светлина. От някъде до него долиташе музика. Смях. Отвъд улицата се простираше тъмният Хайд парк. Самотен ездач на чистокръвен кон се движеше в тръс по Ротън Роу. Пееше с цяло гърло.

Парк Хаус. Как, по дяволите, се озова тук?

Клейтън заровичка из джоба си за монета, но не откри нищо. Подвикна към кочияша и онзи му отвърна:

— Негова Светлост се погрижи за всичко, сър.

— Разбирам. Негова Светлост ли ви нареди да ме докарате тук?

— Да, сър — долетя отговорът от тъмнината. Камшикът изплющя и конете дръпнаха напред, като го оставиха да стои сам на тротоара, загледан в градската къща на брат си.

Като че ли по чужда воля той тръгна към бялата порта, около която имаше решетки с пълзящи рози, после по градинската алея, край която цъфтяха карамфили и теменужки, по стълбите през незаключената врата, в преддверието, където се сблъска лице в лице с изненаданата Гертруд по нощница и боне с къдрички. Ръцете й бяха пълни с хляб и сирене, които очевидно носеше в спалнята си.

— Олеле! — извика тя и отскочи, а приготвеното похапване се озова на пода върху краката й. — Изплашихте ме, Ваша Светлост. Да минете през входната врата без никакво предупреждение! Какво би си помислило всяко момиче на мое място, сър? Можеше да бъде някой противен човек, идващ с лоши намерения.

Присвивайки очи, за да го огледа по-добре на слабата светлина, тя изучаваше лицето му. Постепенно нейното собствено изрази смайване, когато очите й се плъзнаха надолу по обикновения му редингот и стигнаха до кожения брич, високите ботуши и шпорите.

— Къде е тя? — запита той с прегракнал глас.

— Ваша Светлост?

— Миракъл, по дяволите! Да не си толкова глуха, колкото си тъпа!

Гърдите на Гертруд се надигнаха от възмущение. Но преди нагрубената слугиня да успее да отговори, една врата на горния етаж се отвори. Облечена в дълга до пода бяла памучна нощница, Миракъл леко се спусна надолу по витата стълба и се спря като закована, когато го видя. Вкопчи се с ръка за балюстрадата. Неподредената й коса се спускаше свободно до коленете. Изглежда той я бе събудил. Очите й бяха сънливи и тъмни. Устата и леко нацупена. Не говореше, дори не се усмихваше. Само го гледаше гневно, както в деня, когато бе пристигнал при хълма на Света Катерина. Липсваха единствено виещият вятър и вилнеещото море.

— Махай се! — изръмжа той на Гертруд, докато тя се опитваше да вдигне сиренето от пода. И понеже не изпълни веднага заповедта му, той отново изкрещя: — Махай се и стой надалеч, ако не искаш да станеш безработна от утре!

Тя изчезна. Чу се тръшкане на врата. С поглед все още впит в Миракъл, Клейтън се приближи до стълбата и постави крак върху първото стъпало.

— Елате тук! — заповяда й той.

— Не, нямам такова намерение.

— Елате тук, дявол да ви вземе! Веднага.

След моментно колебание тя бавно заслиза и спря едва когато се озова лице в лице с него.

— Вие сте пили — заяви тя безизразно.

— Да, така е. Пиян съм. И гневен. И ревнив. Какво имате да добавите?

Тя изглежда се замисли. После, без никакво предупреждение, му зашлеви плесница. И втора. С цялата си сила. Пръстите й се свиха от парването на острата болка. Тя изправи рамене и вирна брадичка.

— Заслужихте си го, задето ме доведохте в тоя отвратителен град. И защото ме изоставихте миналата седмица. Изчезнахте за четири окаяни дни без нито дума за обяснение. Накрая се появихте днес следобед, без следа от разкаяние. Отнесохте се с мен като с варварин и ме изоставихте.

Клей изкачи още едно стъпало. Миракъл се отдръпна и застъпи края на нощницата си. Деколтето се затегна около шията и като примка.

— Кажете ми — помоли той тихо, — харесахте ли целувката ми този следобед, Мери Майн?

— Не. Аз ви презирах днес следобед. Презирах всичко във вас — ужасния ви твърд поглед и вбесяващата усмивка, като че ли всички останали на света са някакви дребосъчета. Начина, по който карате нас, плебеите, да се чувстваме по-долни. Но аз не се чувствам по-лоша от вас, нито от който и да било друг в тоя покварен град. Не, не харесах целувката ви този следобед, сър. Ненавиждах допира на ръцете ви в моите коси, лице и тяло. Призлява ми само като си го спомня. Останете си там! Не ме докосвайте. Не и с тези ръце. Те са студени. Ужасно студени. Дори сега потръпвам при мисълта, че ще ме допрат! О, вървете си, Солтърдън, и ме оставете на мира. Бих искала… бих искала никога да не бях идвала тук! Бих искала никога да не се бях влюбвала във вас. Искам да се върна у дома. В Кависбрук. Там поне бях щастлива!

Миракъл побягна по стълбите в тъмното, настъпвайки края на нощницата, препъвайки се и без да поглежда назад, защото замъгленият му поглед и червеният отпечатък върху бузата му я преследваха. Съжалението бе заседнало като рибя кост в гърлото й. Искаше й се да си вземе обратно всички грозни думи, които бе изляла по негов адрес. Бе тръгнала да слиза по стълбите с добре подготвена реч, очаквайки да се срещне лице в лице със студенокръвния, студеноръкия и високомерен глупак, когото бе започнала да ненавижда още при първата му поява в Кависбрук. По-добре да умре, отколкото да се омъжи за този човек! Вместо това, когато дланта й докосна бузата му, когато в изненадания му поглед проблесна болка и уязвимост, тя почувства, че попада отново в кошмара на объркването, в който се бе мятала през целия следобед.

Как можеше в един момент да мрази този мъж, а в следващия да премалява от любов към него?

Как можеше да се отвращава от докосването на ръката му, а сега да го желае отново?

Защо любовта е толкова безразсъдна и болезнена?

Той я последва по стълбите. Стъпките му кънтяха и разтърсваха пода като земетресение. Тя изтича по коридора към стаята си, опита се да тресне вратата под носа му, но той я отвори с ритник така, че я блъсна в стената и две картини паднаха на пода.

Миракъл отстъпи към прозореца със свити в юмрук ръце и процеди през зъби:

— Излезте! Не ви искам тук!

— Това е моят дом, ако нямаш нищо против. Не сме вече в Кависбрук, Мери Майн. Мога да влизам и излизам, където ми е удобно, по дяволите. Като херцог на Солтърдън мога също да вземам каквото и когото си пожелая. Правата ми на първороден ще важат и за тебе един ден, слънчице мое. Мери Майн, елате тук.

— Вървете по дяволите! — С широко разтворени очи, като до болка притискаше гърба си в прозореца, Миракъл трескаво го заплашваше: — Ако ме докоснете, ще крещя. Ще скоча през този прозорец. Ще…

— Но днес следобед не се съпротивляваше толкова ожесточено, нали?

— Стойте настрана от мен или…

— Няма да направите нищо — рече той с дълбок кадифен глас, от който сърцето й подскочи.

Той беше само сянка пред нея — висока и застрашителна, — докато не прекрачи към слабата светлина. Тогава потъмнелите му очи се превърнаха в малки огнени искрици.

Клейтън повдигна едрата си ръка към лицето й, помилва бузката й и промълви:

— Нима казах, че няма да направите нищо? Не бях прав. Зная точно какво ще направите. Ще извърнете тези огромни зелени очи към мене и с едно свенливо спускане на тези необикновени мигли ще обърнете наопаки всичко. Ще ме докарате до лудост. Ще ме накарате да ви желая повече от която и да е жена. Ще ме обгърнете с магията си и ще ме накарате да се почувствам най-щастливия на света. Ще ме накарате да очаквам с нетърпение утрешния ден. Въпреки че много студени и самотни утрини са се изнизвали покрай мен и понякога съм мислил, че ще бъде по-добре да умра, отколкото сам да дочакам още една.

С длани той обгърна шията й, привлече я нежно към себе си, притисна главичката й към гърдите си, прокара пръсти през косата й и я целуна.

— Мери, Мери — въздъхна той, — не ми се сърдете. Мислех, че мога да се справя без вас. Опитах. Но открих, че сега ви желая повече от всякога, а времето ни изтича.

Тя се опита да каже нещо.

— Недейте — прекъсна я той и наклони брадичката й с пръст. — Извинете ме. Никога не съм искал да ви нараня, любима.

Той съзря белегът от страст на шията й — тъмна сянка върху бялата кожа. Болка изкриви лицето му.

— Копеле! — изръмжа Клейтън. Хвана брадичката й и помоли: — Любете ме! Страстно. Като за последен път. Имам нужда от вас тази нощ, Мери Майн. Умолявам ви…

Забравяйки досегашния си гняв, забравяйки, че само преди миг беше готова да излети от прозореца в желанието си да избяга от него, Миракъл притвори очи и капитулира пред това странно, объркващо въздействие, което неговата близост имаше върху нея. Ръцете на този мъж бяха топли и нежни. Караха кръвта във вените й да кипва само от едно леко докосване с крайчеца на пръстите върху пламналата й тръпнеща кожа. Караше я да го желае с всяка фибра на тялото си. Простичките нашепвани слова предизвикваха дълбоко в сърцето й някакъв болезнено-сладостен копнеж за любов. И желание. И страст. Може би утре ще си мисли за другия мъж, за онзи, който понякога събуждаше яростта й. Но тази нощ до нея бе мъжът, когото любеше. Човекът, за когото щеше да се омъжи.

Ръцете му свалиха нощницата през главата й и я пуснаха на пода. Хладният бриз от прозореца я накара да потрепери, когато застана пред него гола, с разпиляна по раменете и падаща меко надолу върху гърдите коса.

Той наведе глава и когато Миракъл бавно затвори очи, усети по бузата си леко влажните му меки устни. Дъхаше й слабо на ликьор, а дрехите му бяха пропити от аромата на фин тютюн. После ръцете му се спуснаха под гърдите й. Обхванаха ги нежно. Започна с палеца да гали набъбналите й зърна. Тя потръпна.

— О! — промълви Миракъл и политна към него.

А само преди няколко мига беше убедена, че го ненавижда; надяваше се да не го срещне никога повече; дори замисляше да напусне Парк Хаус призори и да се върне в Кависбрук, за да го отдалечи от себе си завинаги.

— О! — Миракъл въздъхна, усмихна се и потръпна. Уханието от неговата кожа изпълни сетивата й. Ритмичното туптене на сърцето му под дланта й я накара отново да изстене от удоволствие, което се превърна в горещ екстаз и продължи да нараства, докато всякакъв самоконтрол изчезна като дим. Бедрата й тръпнеха. Хълмчето между тях набъбна.

— Кажете, че ме желаете, Мери Майн — гласът му бе дрезгав и страстен.

— Желая ви!

— Колко отчаяно ме желаете, Мери? Покажете ми.

— Но дамите не…

— Покажете ми, моля ви. Накарайте ме да повярвам.

Ръцете й се преместиха върху брича му. Разкопча копчетата едно по едно, докато тежкият му прекрасен орган изскочи върху ръката й, порасна, втвърди се и се изви като великолепна сабя, насочена към отвора в тялото й.

Той я повдигна върху перваза на прозореца, разтвори краката й, намести се между тях и постепенно навлезе в нея. Тя изстена и стисна бедрата му. Той я изпълни до възможния предел, когато тя натисна раменете му, отметна глава и повдигна бедра, за да го приеме целия.

Той се разтрепери.

Тя не можеше да диша.

Клейтън я прегърна, притисна я почти свирепо и каза:

— Не се движете, Мери Майн. Искам да останем така вечно. Имате ли нещо против?

С все още затворени очи и притиснато до гърдите му ухо, тя преглътна и поклати глава.

— Струва ми се, че не — успя да промълви. — Но се чудя какво ще си помислят добрите люде от улицата, ако погледнат нагоре и ни видят.

Гръмогласен смях разтърси гърдите му и той я притисна страстно, много страстно. Задвижи ритмично бедрата си и събуди в нея болка, сладката болка, която започваше като въгленче в сърцевината на нейната женственост и се пръскаше до върховете на пръстите й, обхвана сърцето и дробовете й и проникна във всяко мускулче.

Миракъл изстена. Залови здраво перваза, търсейки опора. Отметна глава назад. Тялото й се изви. Гърдите й потрепваха при всяко негово движение в тялото й. Когато помисли, че вече й е невъзможно да издържи повече, той премести ръката си долу между бедрата й — там, където горещите им мокри тела се сливаха, и погали набъбналия връх на нейното желание.

Бърз течен пулсиращ огън я вкамени така, че не бе способна да се помръдне. Изригна. Разкъса я. Съзнанието й сякаш се превърна в буен поток — дълбок, тъмен, ревящ, който я отнесе някъде безкрайно далеч. Чудеше се дали не умира. Разхлипа се, без да се срамува. Лека-полека потокът утихна. Миракъл се осъзна. Отвори очи. От тях се лееха сълзи.

Наведеното му над нея лице изразяваше болка, но погледът му бе мек и блестящ. На устните му грееше загадъчна усмивка. После ритъмът започна отново и чертите му станаха като издялани от камък. Движеше се навътре-навън, стремейки се към същата красива малка смърт този път за себе си. Все по-бързо и по-бързо. Почти я нараняваше. Това нарастващо безумие я повдигаше от перваза. Телата им се блъскаха. И изведнъж огънят избухна отново в нея.

Достигнал върхът, Клейтън изригна. От гърдите му излезе ръмжене. Тялото му се вцепени, потрепери конвулсивно и експлодира в нея. Извил глава назад и впил почти болезнено пръсти в голото й задниче, той позволи на течността на живота да се излива в нея дори когато тялото й се огъваше, тресеше и гърчеше при последното наслаждение.

— Мери, Мери — простена той. — Мое божествено малко момиче. Моя… Миракъл! Обичам ви!