Катрин Сътклиф
Чародей (11)

Глава 10

Моят кон е с грива от къси дъги.

Моят кон е с уши от вързала царевица.

Моят кон е с очи от едри звезди.

Моят кон е с глава от буйни води.

Моят кон е със зъби от бели раковини.

Дългата дъга в устата му ми е юзда.

Когато моят кон цвили,

Следват го разноцветни коне.

Когато моят кон цвили,

Следват го разноцветни овце.

Богат съм аз, защото го имам.

Пред мен е спокойно.

След мен е спокойно.

Над мен е спокойно.

Аз съм вятъра.

Аз съм моят кон.

От версията на Луис Уогмън на песента на племето Навахо, „Приказка за коня“

Лунната светлина беше достатъчно ярка, за да освети огромните коридори, които се проточваха като лабиринт пред Клейтън. Бейсингстоук. Бейсингстоук. Бейсингстоук. Мислено повтаряше името и се движеше възможно най-безшумно по каменния под. От време на време протягаше ръка да опипа стената с надеждата, че допирът със студеното ще го успокои.

Бейсингстоук, Хотърн, Клейтън. Херцогът на Солтърдън. Брат му. Вживяваше се в тая презряна роля, която се бе заловил да играе и съвсем забравяше, че е дошъл тук да спечели Миракъл Кавендиш за друг.

Веднъж, когато беше в Париж и лежеше в прегръдките на любовницата си, той мислено сравняваше хитростта с изплетената от паяка мрежа. Копринената му прозрачна плетеница от лъжи бе примамила Миракъл в нея. Веднъж уловена, той щеше да я заплени с чара си и после да я предаде на брат си. Клейтън бе приел всичко на игра. Така някога се забавляваха като се разменяха. Вършеха го и пред приятелите, и пред семейството си. Но до пристигането му на острова Миракъл Кавендиш бе просто една селяндурка от дълбоката провинция — поне така я бе определил брат му. Още една лъжа.

Сега обаче имаше усещането, че самият той бе попаднал в паяжината. Колкото по-яростно се бореше да се освободи емоционално, толкова повече се омотаваше в нея. Тази огромна и ненормална загриженост за момичето започваше да го нервира. И ето сега се прокрадва по коридорите на нейния дом с надеждата да разкрие тайните й. Може би тогава ще успее да сложи край на този „перверзен“, както го бе нарекъл Бен, интерес. Може би най-сетне ще си замине оттук, ще се върне вкъщи, ще я остави завинаги.

Когато стигна до стаята на Джон, се вмъкна вътре. Догарящият в огнището торф превръщаше сумрака в червеникавозлатист. Празната чашка от порто, с което се бе черпил неотдавна, все още стоеше на масата, близо до креслото. Одеялцето на Хойт лежеше на пода в неспретната купчинка. Леглото беше празно.

Нелепо бе да се прокрадва в стаята на възрастния човек посред нощ като обикновен крадец. Дори не бе сигурен защо бе влязъл тук. Следите от Миракъл в тези покои бяха малко. Освен може би книгите, за които Джони твърдеше, че ги е прочела всичките. И все пак имаше нещо, което го тревожеше. Безпокоеше го изчезването на майка й.

Внезапно течение разпръсна листата хартия от една купчинка от писалището. Един от тях се приземи в краката му. Клейтън го вдигна, наклони го към светлината на огнището и си позволи волността да му хвърли един поглед. Бе изписан с явно несигурна ръка.

Очите му се преместиха към пепелта в камината и се вгледаха в жълтеникавата жар, която пулсираше и примигваше като малки искрящи очички. Продължи да стиска изписаната хартия с вкочанени от студ пръсти.

— Исусе Христе! — възкликна той след известно време.

Нов полъх, този път по-студен, го върна към действителността. Сгъна внимателно листа. Пъхна го в джоба на панталона си. Дяволски му се дощя да беше с пелерината или поне с редингота си. Но не искаше да буди Бенджамин. Горкият глупчо си имаше достатъчно грижи.

Нещо прошумоля. Клейтън тръгна към вратата, спря, погледна към единия, после към другия край на коридора. Нямаше никой. Изведнъж някаква фигура се мярна в сянката, но бе далеч, твърде далеч, за да разбере кой или какво е. През ума му преминаха една дузина извинения, оправдаващи присъствието му в покоите на Джон. Но привидението не тръгна към него, а в обратна посока, и се разтвори в мрака на тъмната галерия. Клейтън го последва, като се придържаше за стената, която ставаше все по-стара, мухлясала и влажна. Никаква светлина не проникваше отвън, нито една свещ не осветяваше макар и слабо пътя му. Може би си въобразяваше, както тогава на плажа. Нямаше никакви ангели. Нито еднорози. Никакви бръщолевещи призраци.

Продължи да върви. Изведнъж долови дрезгаво проточено стенание. За момент се мярна светъл лъч. После изчезна. Като че ли чу отваряне и затваряне на врата. Сблъска се с някаква стена. Дочу приглушени гласове. Сякаш Хойт излайваше заповеди. А това дали не бе трополене, чаткане на копита…

Клейтън плъзна ръка по каменната стена и докосна студеното желязо на тежко мандало. Обхвана го с ръка и го повдигна. Вратата поддаде и се отвори лесно. Светлина от лумнал разноцветен огън заслепи очите му. Той примигна, примижа и се вгледа в картината, която се разкриваше пред него. Ето ги нашите еднорози и дракони, Бенджамин, приятелю мой! Ето го и ангела!

Възседнала стремително галопиращ дорест жребец, Миракъл кръжеше около стоящия край огъня Джонатан Хойт, а той издаваше заповеди като кален войник.

— Трябва да се слеете с коня, Мира. По-плавно! Форсирайте! Браво! Точно така, моето момиче. Усетете как силата на животното преминава в вас. Трябва вие да го контролирате. Вие сте господарката, Мира. Нито за момент не му позволявайте да си помисли, че той е господарят. Защото може да ви убие.

— Хасан никога не би ме убил — уверено извика тя и заби босите си пети в облените с пот хълбоци на коня.

— Трябва да има респект от вас, Мира.

— Вече съм го респектирала — подвикна тя, извърна пръхтящия жребец към бариерата от струпани камъни и го пришпори с бясна скорост.

— Мира — викна й той, — много ви моля!

С грациозен скок конят и ездачката се отлепиха от земята, прелетяха над препятствието и изчезнаха в тъмнината.

Джони хвърли бастуна си на земята, изруга, размаха юмрук, закуцука към бариерата, залитна и се загледа в мрака.

— Дяволско момиче! — чу го Клейтън да мърмори. — Някой ден ще се пребие с тия буйни зверове. Исмаил!

От многоцветната палатка, издигната зад танцуващия огън, се появи прословутият призрак на Бенджамин. Облечен като бедуин. С полузабулено тъмно лице.

— Намери милейди и я доведи обратно — нареди Джон. — И гледай да е цяла-целеничка. Иначе кльощавият ти задник ще има да ти пари. Не се съмнявам, че именно ти окуражаваш рискованото й поведение.

Дребничкият мъж ловко се прехвърли през бариерата, въпреки влачещите се по земята одежди, и изчезна в нощта.

Скрит в сянката, Клейтън наблюдаваше как Джон уморено се отпуска върху купчина камъни и прокарва пръсти през изтънялата си коса. Едва сега той си позволи да огледа добре обстановката. Бедуинска палатка, пъстроцветни филджани, миджими и амуди. Излиняло килимче край огъня, върху който къкреше джезве с кафе.

Около двадесет акра беше площта на този таен оазис, явно направен за удобството на коняря и на колекцията от дузина арабски жребци. Поне такава бе преценката на Клейтън. Животните пасяха мирно сочната трева. Внезапен тръбен зов долетя от тъмнината. Само след миг конете се задвижиха като един. С протегнати нагоре шии, разширени ноздри и изправени уши те обърнаха глави по посока на Клейтън и заподскачаха нервно, в очакване на заповеди.

Долетя познатото пръхтене и тътен. Тръпки побиха Клейтън. Очите му се приковаха в призрачната форма, която се материализираше от тъмнината.

Драконът! Еднорогът!

Този път не беше илюзия. Никакъв призрак. Никакъв кошмар.

Той пристигна, прогонвайки другите коне към далечните краища на лагера. Предните му крака се повдигаха до височината на гърдите. Копитата му проблясваха на светлината на огъня. Сребристобялата му опашка се развяваше като знаме. Масивната шия грациозно се огъваше. Предизвикателните черни очи блестяха. Пламтящите червени ноздри се разширяваха, когато издишваше пара в студения нощен въздух.

Внимателният глас на Джони прозвуча отдалеч.

— Ваша Светлост, не се опитвайте да бягате.

— Не се плаша от коне — отвърна хладнокръвно Клейтън, въпреки че жребецът все повече приближаваше с оголени зъби. Мускулестото тяло заплашително се уголемяваше с всяка отекваща стъпка.

— Той ще ви предизвика — предупреди Джон и се запрепъва към бариерата от натрупани камъни. — Исмаил! Исмаил! Къде, по дяволите, си се заврял!

Клейтън стъпи здраво.

Жребецът се подхлъзна, но спря на не повече от десет фута от него и се вкамени. Бяха толкова близо, че когато животното издишаше, горещата влага на дъха му лъхваше като пара лицето на Клейтън. Конят се изправи на задните си крака, започна да рие земята и изпод копитата му се разхвърчаха като малки снаряди бучки пръст.

— Напитов! — долетя викът на Миракъл. Внезапно се появи и самата тя. Слезе от дорестия кон, а странният й прислужник изприпка бързо, улови юздите и чевръсто отведе запененото животно.

Чертите й бяха изопнати. Буйната червена коса се пръскаше по лицето и раменете й. Тя закрачи с камшик в ръка към Клейтън и възбудения му противник.

— Напитов! — извика този път по-твърдо тя. — Махай се! Напитов! Спри!

Конят изцвили, отметна глава и развя стоманеносивата си буйна грива. Щом Миракъл приближи, жребецът се извърна, затанцува, зарита, заподскача.

— Махай се! — отново заповяда тя, без изобщо да се плаши от странното агресивно поведение на животното.

Протегна ръка и щом леко докосна муцуната на коня, буйстващият звяр наведе благородната си глава и изцвили тихичко, почти гальовно, като мъж, който тананика любовен напев на възлюбената си. Животното сякаш целуна пръстите, брадичката и ухото й. После дъхна в косите й.

— Махай се! — рече този път по-нежно тя и ръката й се плъзна надолу по силната му шия. Положена върху гъвкавите изпъкнали мускули, които пулсираха под дланта й, тя изглеждаше още по-дребничка. Едва сега жребецът се отдръпна, а Миракъл насочи вниманието си към Клейтън. Сънливият израз на удоволствие, който се четеше по лицето й, докато галеше животното, само за миг се смени с яростен гняв.

— Трябваше да го оставя да ви убие — троснато рече тя и приближи, стискайки здраво камшика, сякаш се канеше да го удари. — Как се осмелявате да нарушите потайността на това място? Нямате работа тук, Солтърдън! Нямате работа в Кависбрук! Че дори и на острова!

Клейтън тикна ръце в джобовете си, без да я изпуска от поглед.

— Какви ги вършите тук, дявол да ви вземе? — запита той.

— Казах ви…

— Че въобще не е моя работа! — Той се огледа наоколо. — Като младеж пътувах доста с родителите си. Последният път беше до Близкия Изток, из арабските градове и пустини. Баща ми ходи там по работа. Виждал съм бедуини, които живеят така. А конете…

— Разкарайте се! — отсече тя.

— Конете очевидно са арабски. Трябваше да го разбера, когато те видях да препускаш по плажа призори. Но не очаквах да видя такива коне тук. Какво, ако мога да запитам, правят те при вас? И по-специално, какво правите вие с тях — освен дето ги криете от останалия свят? И кой е онзи приятел там, дето бръщолеви на незнайни езици, та изкара акъла на слугата ми. Хайде, хайде, Мери Майн. Една млада лейди не бива да скрива подобни тайни от ухажора си.

— Вие не сте мой ухажор и не ви дължа никакви обяснения.

Джони прибра бастуна си, закуцука към Миракъл и недоволно й рече:

— Успокойте се, Мира. Ако не желаете да разисквате разумно положението, тогава аз ще…

— Не! — възрази яростно тя. — Не съм се старала толкова горещо да запазя тайната през последните години, за да може накрая тоя арогантен високомерен грубиян да хукне обратно и да съобщи на целия свят, че аз крия кралските коне.

— Все някога трябваше да се разкрие — възрази Джон. Не можете да ги държите завинаги скрити тук. Цяло чудо е, че успя досега. Особено като познавам страстта ви да яздите из острова. Казвам ви, Солтърдън, това момиче ще ме довърши. Как само язди тия проклети дяволи! Аз си осакатих крака, като възсядах онзи звяр там, Напитов. Мислех, че ще успея да го укротя и тренирам. През целия си живот съм бил коняр и треньор, сър. Но никога не съм се разправял с такова нещо. Не е за добро, дето са толкова умни. Почти като хора са, ако ме питате…

— Те просто не ти позволяват да ги превиеш — отсече Миракъл. — И съвсем не са опасни, ако си достатъчно търпелив. По-предани са от мнозина люде, които познавам! — Тя погледна убийствено към Клейтън.

Той й се усмихна и това още повече зачерви страните й. Пляскайки с камшика по краката си, Миракъл го заобиколи и се насочи към вратата, избута я с усилие и потъна в тъмния коридор.

— Не биваше да го правите, Ваша Светлост — рече укорително Джон. — Нарушихте най-святата й тайна. Сега тя ще е принудена да се съобразява с вас. Умният човек ще съумее да използува положението за своя изгода.

— Изнудване, а? — подхвърли Клейтън, все още втренчен във вратата.

— Точно така.

 

 

Някъде далеч, може би край огъня или в палатката, Исмаил седеше на килимчето и свиреше на флейта. Беше запалил благовонни пръчици.

В това време Миракъл се мяташе неспокойно в леглото. Прозрачният балдахин превръщаше огъня в меко сияние и придаваше на стаята успокояващо весело настроение. Това бе нейното царство, колкото и странно да изглеждаше то в очите на другите с ориенталските тъкани, изобразяващи препускащи по пясъка на пустинята коне, възседнати от войнствени бедуини. По каменния под бяха разпръснати купчинки ароматно сено. Една котка се бе свила край огъня и мъркаше. До прозореца дремеше нейният благороден кон.

Беше обичайно дори за кралете да вкарват в частните си покои най-ценения си кон. Най-любимият кон, който никога не се продава. За когото се водят дори войни.

Целият свят си почиваше, но Миракъл най-накрая стана и закрачи из стаята.

Бурята започна точно след полунощ. Скупчените облаци закриха луната и звездите. Миракъл слушаше как вятърът и дъждът плющят по прозореца на спалнята. Видя светкавицата, която проблесна над далечните черни скали на Ъндърклиф. Обикновено в такова време отиваше на фара да накладе огън и вперваше очи в бурното море, търсейки и най-малката светлинка. Но благодарение на Негово Херцожество и способността му да я разколебава, с докосване или с целувка, тя не беше отишла във фара. И пак благодарение на Негово Херцожество, тайната й вече не съществуваше. Конете бяха открити. Той знаеше за престъплението й.

Но защо не се паникьосваше? Защо коленете й омекваха при спомена за целувката му този следобед на стръмния бряг? Защо не бе луда от безпокойство, че фарът не е запален? А корабите в бедствие? Защо не трепереше от ужас, че може да прекара остатъка от живота си в затвора, сега, когато нейното арабско богатство беше разкрито?

Някой я побутна. Миракъл се усмихна и се обърна. Напитов изцвили и наведе кадифената си муцуна към ръката й, после се извърна към вратата с наострени уши. Подскочи, копитата му затрополиха по пода и той излезе от стаята. Миракъл се ослуша. Музиката спря.

Напитов тревожно изпръхтя. Миракъл забърза към коридора и се закова. Сърцето й замря. Гостът стоеше в края на коридора. Натрапването му в нейните покои бе осуетено само от бдителността на жребеца. Напитов се изпречи между нея и Солтърдън предизвикателно.

— Той ви възприема като заплаха — обясни тя достатъчно високо. — Жребците са такива. Те бранят своята собственост с цената на всичко. Дори с цената на живота си.

— Познат ми е нравът на жребците. Само намирам за малко странно, дето ви приема за своя собственост. Нормално би било обратното.

Миракъл се опря на стената.

— Вие не преставате да ме удивлявате, Ваша Светлост.

— Радвам се. А сега бихте ли укротили пазителя си?

— Много сте самоуверен, щом идвате в моите покои. Такова поведение не приляга на един джентълмен.

— Не можах да заспя.

— Страх от бурята ли, Ваше Херцожество?

— Ако кажа да, ще ми хванете ли ръката?

— Не.

Миракъл се върна в спалнята си и застана пред огъня с надеждата, че той ще я стопли. Внезапно се бе разтреперила. Искаше й се да изтича до вратата и да се убеди, че той си е отишъл. Но тя не чу никакви стъпки. Напитов стоеше кротко. Исмаил засвири. Мелодията внесе меланхолия в стихналата стая. Нещо стегна гърлото й. Явно беше объркана и раздразнена.

Отново се извърна към вратата и запита:

— Какво си мислите, че правите? Ако веднага не си тръгнете, ще извикам Исмаил. Бедуините не гледат с добро око на външен човек, който безпокои поверените им жени.

— Добре, повикайте го.

Солтърдън влезе в стаята с ръце в джобовете. Ленената му вратовръзка беше разхлабена. Вървите на ризата му също не бяха в ред. Като че ли бе прекарал последните часове, въртейки се в леглото си.

— Очарователно! — Той внимателно изучаваше наредбата. — Но не и изненадващо. Не мисля, че нещо вече може да ме изненада. Не и след като открих богатството, потулено във вътрешността на полуразрушения стар замък. Сега всичко си идва на мястото. Ето защо насърчавате слуховете за привидения. Дори стигате дотам сама да подхранвате историите за вашата ексцентричност. Колкото повече се страхуват от вас, толкова по-малка е вероятността да дойдат да душат около Кависбрук.

Той се изсмя тихо. Тонът му беше сърдечен, но съдържаше и заплаха, която я стрелна. Коленете й се разтрепериха. С тъмното лице, бронзирано от светлината на огъня и с разрошената коса той самият можеше да мине за бедуин, странстващ пустинен воин, способен да изплаши и крал.

— Какво търсите тук?

— Вас, разбира се.

Очите й засвяткаха. Миракъл грабна камшика си за езда.

— Хайде, хайде, Мери Майн, не сте от лесно избухливите.

Все още с ръце в джобовете, Клейтън направи крачка напред. Тя отстъпи назад към огъня и топлината му й лизна прасците.

— Реших, че е време да си поговорим като двама разумни, мислещи люде. Вие можете да бъдете разумна понякога, нали?

Тя замахна с камшика и го удари през рамото. Той не трепна. Дори когато тънката кървава резка изби на бялото платно. При тази гледка й прилоша. Тя изпусна камшика и се опита да избяга.

С две крачки той я настигна, обгърна талията й и я повдигна. Миракъл зарита и го заудря!

Клейтън я метна на леглото. Тя потъна в дебелия пухен дюшек. Клейтън се просна върху нея. Дългите му силни пръсти приковаха китките й. Притисна краката й към разбърканите чаршафи. Тя втренчено се вгледа в него. В устата, в небръснатата брада, в очите — свирепи и остри като на хищник.

— Ще крещя!

— Ще го сторите ли? През последния час лежах в леглото и спорех със себе си. Разумната част на съзнанието ми твърдеше, че трябва да продължа да ви печеля с галантност. По дяволите! За малко не ме убиха, когато тръгнах да защитавам репутацията ви. И това не доведе до нищо. До нищо съществено. После ми хрумна, че не сте от жените, които се печелят с изискани фрази. Вие сте дяволски твърдоглава, за да се хванете на тая въдица. И твърде недоверчива. Мислите, че всички са копелета като баща ви. Не си позволявате да обикнете никой мъж от страх, че накрая може да ви зареже, както баща ви е изоставил майка ви. Стойте мирно, дявол да ви вземе, и ме изслушайте!

Клейтън се заборичка отново с нея, притисна още по-силно тялото си към нейното, докато тя го усети изцяло — от стомаха до петите, плътно прилепнал към нея. Ботушите му се врязаха в прасците й, разголени от боричкането.

— Да нямате намерение да ме изнасилите? — попита тя, дишайки тежко и учестено. Устните й бяха тъй близо до неговите, че усещаше топлината на дъха му.

— Аз не изнасилвам жените, Мери Майн. Не ми се е налагало.

— Надменно копеле!

— Ще ви разкажа една приказка, лейди Кавендиш. Преди около пет години един кораб потеглил за Англия. Бил натоварен с безценно съкровище за крал Джордж. С коне. С арабски коне. Едни от най-прекрасните кобили и едногодишни жребчета, развъждани някога в Русия. Но корабът изчезнал. Никой не се спасил. Богатството отишло на дъното на океана. Каква загуба! От време на време се прокрадваха слухове за коне, които тичат на воля из някакъв безлюден остров. Приказки на морски капитани, алчни за обещаната парична награда. Постепенно всички загубиха надежда…

Миракъл отмести лице и зари нос в мекото одеяло. Усети някаква слабост. Не можеше да се концентрира. Всичките й чувства се съсредоточиха върху сърцето му, което биеше силно върху нейното. Току-що й бе обяснил откъде са се взели конете й — че са изпратени като дар на краля. И все пак страхът и гневът, които би трябвало да я изпълнят, бяха засенчени от отговора, който тялото й даваше на неговото.

О, Боже мой! Болеше! Там, където коляното му я притискаше между краката. И тя промълви:

— Моля ви!

— За какво ме молите, Мери Майн? Молите да не замина утре за Лондон и да не съобщя на добрия братовчед Джордж, че сте укрили съкровището му? За какво ме молите, Мери Майн?

— Какво искате от мене?

— И двамата знаем какво искаме…

— Тогава го вземете, по дяволите! Не мога нито минута повече да стоя така!

Той я загледа хищно. Пръстите му се впиха в меката плът на ръцете й. После, без никакво предупреждение, той се извъртя и тя се озова върху него. Клейтън зарови пръсти в косите й. Дръпна ги болезнено, принуждавайки я да отметне главата си назад и да открие гърлото си за устните му.

— Разочаровахте ме, милейди. Къде останаха огънят и борбеността ви? Тъй лесно ли ще капитулирате? Толкова много ли обичате проклетите животни? Ще пожертвате ли невинността си, за да ги запазите?

Тя затвори очи, изстена, поклати глава, неспособна да разсъждава, докато тялото му се притискаше в нейното.

— Целунете ме — чу тя някой да моли и засрамена разбра, че сама го произнася. — Целунете ме пак така, както го сторихте на скалата. По устните. Искам да ви вкуся пак — този път с езика си. Целунете ме, Ваша Светлост, или аз ще…

Тя поднесе устните си към неговите. Те се втвърдиха, но после се разтвориха — жарки, меки и влажни. Пресрещна езика й. Ръцете му се измъкнаха от косите, засукаха дрехата й, стискаха я, късаха я; спуснаха се надолу по гърба й и се вкопчиха в дупето й през тънката материя на нощницата. Страстно я притисна към бедрата си и издаде гърлени звуци на удоволствие и болка.

Това беше летене. Свобода. Самозабрава. Искаше да усеща ръцете му върху гърдите си, да почувства как загрубелите му пръсти стискат плътта й и набъбналите й зърна. Миракъл се изви назад, поднасяйки ги към устата му. Той дишаше учестено. Захапа леко пъпките — малки, твърди, заострени, пламтящи.

Самозабрава.

Разтвори крака и го яхна. Допирът на най-интимната част от тялото й до грубата материя на брича му… Безкрайно удоволствие, примесено с болка… Тя се задъха. Трябваше й време, за да забележи, че той лежи съвсем неподвижен. Чуваше само дишането му. Отвори очи.

Сивите му очи горяха. Лицето му беше зачервено и изпотено. Разтегли леко устни като от болка, сграбчи яростно ръцете й и каза:

— За Бога, не мърдайте! Дори не дишайте! — Преглътна, или поне се опита да го стори.

Миракъл усети как тялото му се сковава под нея. Стана каменно.

— Но аз не искам да спирам — възрази откровено тя. И добави с дрезгав шепот: — Харесва ми онова, което изпитвам. Не, Ваша Светлост, не искам да спирам.

— Не, ще го направите. Господи, какво диря тук? Не! Не мърдайте! Иначе ще забравя, че съм джентълмен, Мери Майн! При правенето на любов е прието да се спазва известен етикет. Последователните стъпки на мъжа, който съблазнява една жена, и съответните й реакции. За да не изглежда цялата работа твърде похотлива.

— Похотливостта нещо лошо ли е?

— Похотливостта е за хамалите и прислужничките.

— Нима истинските дами не я изпитват?

Тялото му малко се отпусна. Пръстите му не я стискаха толкова яростно. Солтърдън се засмя.

— Една истинска дама не би признала похотливостта си, дори и да я изпитва.

— Тогава се радвам, че не съм истинска дама, Ваша Светлост. Защото чувствата, които породихте у мен, са изключителни, направо обезоръжаващи. От следобед насам не съм мислила за нищо друго, освен за вашата целувка.

— За ваше добро е да не бъдете толкова откровена.

Той я изтърколи настрани и седна. Раменете му се отпуснаха. Вратовръзката висеше на гърба му. Тъмната му коса представляваше облак от разбъркани къдрици. Краищата на ризата се бяха измъкнали от панталона и се виждаше малко от голия му гръб. Миракъл забеляза, че кожата му и там е загоряла както на ръцете и лицето. Това я накара да се усмихне.

Солтърдън прочисти гърло и се изправи. Приглади горе-долу косата си. Оправи вратовръзката, без изобщо да поглежда Миракъл. Накрая каза:

— Моля ви, покрийте краката си.

С повдигнати вежди, тя дръпна края на нощницата и зави глезените си.

— Ваша Светлост, не сте ли малко лицемерен?

— Едва ли — възрази той и пристъпи към огъня, като продължаваше да приглажда косата си. — Просто се опитвам да ви припомня кои сме ние.

— А кои сме ние, сър? Нека ви обясня — вие не сте същият мъж, който благоволи да посети Кависбрук първия път.

Клейтън рязко се обърна и я загледа тъй втренчено, че тя за миг изгуби дар слово. Стана от леглото, притисна към корема си една бродирана възглавничка, сякаш тя щеше да й даде силата да си признае всичко онова, което бе изтормозило съзнанието й през последните часове.

Тръгна към него. Погледът му ставаше все по-напрегнат. Цялото му лице придоби необичайно смутено изражение.

— Какво искате да кажете с това? — някак сухо запита той.

— Че сте се променили. Преди изобщо не ви харесвах. Презирах безсърдечието, глупостта и високомерието ви. Но през последните няколко дни не видях нищо такова. И се питам защо. Как един човек може толкова рязко да промени личността си, и сърцето си, и начина си на живот. Стигнах до единственото логично заключение.

— И то е?

— Може би тогава постъпвахте така заради приятелите си. Вероятно в тяхната компания се чувствате принуден да театралничите…

Той се изсмя горчиво. Притвори очи и поклати глава.

— Господи, колко сте наивна! Не разбирате ли, че съм застанал тук, пред вас, защото имах твърдото намерение да ви изнудя. Или се съгласете да се омъжите за мене, или ще разкажа на целия проклет свят за вашите любими коне!

Клейтън бръкна в джоба си, извади парче смачкана хартия и го загледа съсредоточено. После ядно го направи на топка и го хвърли в огъня.

— Обичате ли ме? — запита нежно тя и положи ръка на рамото му.

Той се отмести, оставяйки я сама пред огъня да стиска възглавницата, върху която пламъците рисуваха червени и златисти фигури.

— Тогава защо искате да се ожените за мене?

— Защото сте необикновена. И рядко срещана. И най-красивата жена, която съм виждал — отвърна той, все още гърбом, като гледаше през прозореца как дъждът облива стъклото. — Вашата невинност ме очарова. Вашата наивност, ме поразява. Харесвам вашите лунички. Харесвам босите ви изцапани с пясък нозе. Възхищавам се от предаността и лоялността ви. Мисля, че сте малко смахната, но това ме възбужда. Вашата непредсказуемост възпламенява моя ентусиазъм. Будя се посред нощ и броя часовете, докато стане време да ви видя отново. Всеки път, когато сме заедно, се чувствам възроден. Светът ми се струва свеж и чист. И очаквам вие да ме въведете в поредното ново преживяване. Исках да ви спася от тази лудост.

Той разтвори ръце, за да покаже всичко наоколо, и се обърна с лице към нея. С все още протегнати ръце, свити в юмруци, добави през зъби:

— Но разбрах, че не тук цари лудостта. А там, откъдето идвам аз. Струва ми се, че вие обаче бихте могли да направите моя свят по-малко празен.

— Значи наистина ме обичате? — рече тя и се усмихна.

Той поклати глава.

— Не. Нуждая се от вас.

— Не е ли това част от любовта? Най-важната?

— По дяволите! Зная какво е любов. Бил съм влюбен поне десет пъти.

— Ясно е, че тези жени не са ви задоволили. Иначе поне една от тях би била до вас сега. Нали?

Клейтън отпусна ръце.

— Въобще не биваше да идвам тук — каза той по-скоро на себе си. После мина покрай нея и излезе, без изобщо да я погледне.

 

 

Клейтън хлопна вратата с всичка сила. А това съвсем не беше лесно, защото петстотингодишният средновековен портал бе изрязан от масивен дъб. После я ритна, накрая още веднъж, за по-сигурно. С юмрук не би могъл да я помръдне въобще, въпреки че му се щеше. О, колко много му се щеше. Искаше да нарани някого. За предпочитане обаче не себе си.

Не знаеше ли Миракъл Кавендиш, че една млада лейди като нея не бива да кани мъж в покоите си? Не съзнаваше ли, че по нощница не бива да приема никого. Не съзнаваше ли, че когато бе застанала пред огъня в същата тая нощница, светлината му очертаваше тялото й така, та дори и един проклет монах би се съблазнил?

Не бяха ли я учили, че една млада дама не бива да се подчинява на низките си инстинкти? За Бога, тя не би трябвало да дава външен израз на чувствата си! Не бе предвидено тя да го съблазнява. Това бе неговата роля. Какво стана с играта на срамежливост и недостъпност?

Къде отиде благоприличието? Нали трябваше да си позволи най-много да примигне кокетно и леко да порозовее от моминско вълнение. Дори ако всичко е само поза.

По дяволите! Как би могъл да обясни на брат си, че се е търкалял в чаршафите с бъдещата му съпруга. Как би могъл да гледа в очите херцогинята на Солтърдън, без да си спомни как го бе яхнала, поднасяйки зърната на гърдите си на жадните му устни. Как ще може отново да спи спокойно, докато тя се люби страстно с друг мъж! Със собствения му брат!

Какво, по дяволите, я бе накарало да си мисли, че се е влюбил в нея?

И той отново ритна вратата. И пак. И пак.