Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хоторн (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Miracle, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 81 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?

Издание:

Катрин Сътклиф. Чародей

ИК „Бард“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от velvet_gaze)

Глава 6

Самотата е първото нещо, което според Бог не е хубаво.

Джон Милтън

Брайтън бе типично селце, което се състоеше от три кални улички с каменни къщи — повечето от които бяха със сламени покриви, — няколко магазина, църква и училище с една-единствена класна стая. Църквата бе много стара и се намираше на една алея. Там бяха и странноприемницата „Белият лъв“, и кръчмата „Хрътката и заекът“.

Клейтън се приближи до тезгяха, изпи халбата си топъл ейл и се заоглежда.

Според неговите връстници той бе прекалено чувствителен, приемаше живота прекалено сериозно, беше се потопил в скуката постоянно да е най-добър. Това неимоверно отегчаваше приятелите му, като се има предвид че херцогинята щеше да го обсипе със злато, стига той да го пожелаеше, и то само защото бе успял да запази името си неопетнено от скандал.

Сега Клейтън си стоеше и бавно, но сигурно се напиваше, докато си спомняше последните няколко дни, прекарани в замъка Кависбрук с шантавата дама, която общуваше с прасета. И гълъби. И чайки. Жена, за която основното изискване за съпруг бе той да може да лети.

Тя не искаше съпруг, който да се слави с похожденията си, както херцог Солтърдън.

Тя не искаше да живее в свят, в който се очакваше и се изискваше да се подчинява на стриктните правила за благоприличие. Само да я видеше, че разговаря с прасета, обществото щеше да загърби красивата й…

О, да, тя определено беше красива! По свой собствен начин… Упорита, инат, твърдо решена да не се подчинява на общоприетото.

Херцог Солтърдън щеше да се ожени за Миракъл, да спи с нея, да я храни, а после да я затвори в някое провинциално имение, където да погуби остатъка от живота си в самота и скука. Нямаше да има събирания на чай, нямаше да има соарета, никой нямаше да я посещава. Лейди Солтърдън нямаше да съществува… дори и за разпътния си съпруг.

И дума не можеше да става, размишляваше Клейтън, докато поглъщаше поредната чаша ейл. Веднага трябваше да се върне в Кависбрук, да си прибере багажа и прислужника, да се сбогува с лейди Миракъл Кавендиш и мухлясалия й стар замък и да се върне у дома в Бейсингстоук. Да заживее собствения си живот и да остави Трей да затъне като камък в собствената си кал от дългове. Точно това щеше да направи… след още един ейл.

Пи, докато слънцето не се показа над реката. После подхвърли няколко монети на тезгяха и излезе от кръчмата. Застана на пронизващия вятър с надеждата свежият въздух да проясни съзнанието му.

Слезе в селото. Все още не беше подготвен да се завърне в Кависбрук. Прекалено много ейл… Сякаш полудяваше, когато попрекалеше с пиенето, затова и рядко го правеше.

Дълго време гледа витрината на някакъв магазин, без всъщност нищо да вижда. Разкъсваше се между желанието да помогне на брат си и да се погрижи за щастието на човек, когато едва познаваше… Непозната с красиво лице… Наивно младо момиче, което вярва в чудеса…

— Хей, ти! — извика някой и Клейтън се върна в реалността. Загледа се в човека от магазина, който тропаше с ръка по прозореца и показваше пожълтелите си зъби в усмивка. — Имам най-хубавите дрехи, които могат да се намерят извън Лондон, сър. Влезте, ако обичате, и се обзалагам, че ще се върнете вкъщи наперен като паун.

Клейтън се загледа в него през изпръсканото с кал стъкло. Ръцете и лицето му вече се вкочанясваха от студ.

Съдържателят на магазина се приближи до вратата и широко я разтвори. Звъннаха множество звънчета. Клейтън влезе.

— Добре дошъл! — поздрави Търнър и посочи с ръка към безразборната си колекция от облекла. По лицето му се разля усмивка на нетърпеливо очакване. Явно премисляше колко ли е дебел портфейлът на Клейтън.

— Познавам по хубавата кройка на палтото ви, че сте виден и мъдър джентълмен.

Клейтън се огледа из малкия и разхвърлян магазин, забеляза колекцията от копринени дамски бонета, двата манекена с мъжки костюми и рафтовете с мъжки ризи, елеци и шапки. Погледът му обаче се върна на ризите.

Търнър грейна.

— Виждам, че забелязахте ризите ми. Умен мъж сте. Усещате доброто качество. — Той хвана Клейтън за ръката и го поведе към рафта. После го загледа със замечтан поглед, усмихна се, грабна една риза и му я поднесе със замах: — Нали ще се съгласите, че са малко ризите с такова качество. Пипнете плата. Индийски памук, сър. Фин и издръжлив. А вижте шевовете. — Той силно дръпна ризата. — С години ще издържат, сър.

— От къде ги набавяш?

Магазинерът се огледа наоколо, за да произведе по-голямо впечатление, после самодоволно се усмихна.

— Купувате си от тези ризи, сър, и казвате на приятелите си у дома, че сте купили плода на труда на безумните. Нощем будува в кулата, преде памук и после…

— Сигурно й отнема часове — отбеляза Клейтън.

— Дни!

— Колко ще ми струва?

— Една лира.

— Боже мили, та аз не плащам толкова и на Флийт Стрийт. Това си е пладнешки обир.

— Дрехите от Флийт Стрийт не са с такова качество, а и памукът не е индийски. Освен това, хората си ги купуват само за да разправят, че лудата ги е ушила.

— Лудата?

— Разбирам, че отскоро сте тук, щом не сте чули за нея — девойчето, което броди по канарите и търси майка си. Луда е. Живее сама в замъка, без да се брои сакатият й прислужник, който също е луд. Е? Искаш ли ризата?

— Колко имаш?

— Три. Но ще имам още. Днес трябва да дойде. Очаквам я всеки момент.

— Ще ги купя всичките.

— Всичките? — Очите му светнаха, първоначално от изумление, а после от удоволствие.

— Тези тук и другите, които ще донесе. Всичките — повтори Клейтън. — Но при едно условие.

— Условие? — Търнър облиза устни.

— Да платиш на момичето цената им.

— Цената им?

— По една лира всяка, разбира се.

— По дяволите, ако…

Клейтън се придвижи толкова бързо, че магазинерът нямаше време да реагира. Извъртя му ръцете и с все сила го хвърли към стената, от което целият магазин потрепери. Със зяпнала от учудване уста Нед Търнър втренчено гледаше Клейтън в очите и преглъщаше.

— Чуй ме внимателно — тихо и заплашително каза Клейтън. — Пиян съм и умирам да се сбия с някого, така че не ми играй по нервите. И без това добре си се охранил от дарбата на дамата, да не говорим за репутацията й. Затова ще я възнаградиш. След като смяташ, че стоката й струва цяла лира, ще й платиш точно толкова. Ако откажеш, ще спомена името ти на властите и те страшно ще се заинтригуват от данъците, които плащаш. Ясно ли се изразих?

— Да. Ето я, тя идва.

Клейтън видя през прозореца каруца, теглена от едно дългоухо и проскубано магаре.

— И ти си шантав като нея — заяви Търнър, все още втренчено наблюдавайки Клейтън.

— Точно така. Ето защо, ако си знаеш интереса, момчето ми, направи това, което ти казах. А за да съм сигурен, ще застана зад това перде и ще наблюдавам.

Търнър кимна и най-после успя да си затвори устата, тъй като Клейтън го пусна. Изглади гънките на палтото си и го възнагради с кисела усмивка. Клейтън се скри зад вратата в дъното на стаята точно когато Миракъл влезе и поздрави все още шокирания и изплашен магазинер.

— Добър ден, господин Търнър — чу Клейтън познатия мелодичен глас и гневът веднага го напусна. Затвори очи и почувства как леко се усмихва. Колко странно му въздействаше тя! — О, сър, изглеждате ми пребледнял! Да не би да ви е зле?

— Да, не съм добре и дори силният ейл не ми помага — оплака се Търнър. — Направо не знам накъде е тръгнал светът напоследък… Всичките тези безскрупулни злодеи и мошеници, които се навъртат наоколо и довеждат до просешка тояга честните търговци…

— А, разбирам. — Последва мълчание. — Днес имате ли нужда от ризи?

Отново мълчание.

— Аз… да. Ще взема всичко, което си ушила. Просто ми ги остави. Бързо! Трябва да ида на едно място.

— Донесла съм дванадесет…

— Добре! Хубаво. Сложи ги там. Ето ти проклетите пари.

— О! Но, господин Търнър, това е… По лира на риза.

— Не ми задавай въпроси. Пръждосвай се, преди да съм дошъл на себе си.

— Бог да ви благослови, сър!

Вратата се отвори и затвори. В магазина се възцари тишина.

Клейтън излезе иззад завесата. Търнър стоеше намусен до рафта, стиснал в ръце красиво изработените дрехи. Това можеше и да развесели Клейтън, ако не си представяше Миракъл, капнала от умора и заспала в студената мрачна кула.

— Сметката ви е петнадесет лири — подсмъркна магазинерът.

Клейтън извади парите и ги постави на тезгяха.

— Утре прислужникът ми ще дойде да ги прибере.

Приближи се до прозореца и загледа как Миракъл върви по улицата. Цялата сияеше от щастие. Целуна магарето по носа. Минувачите се спираха, гледаха, а по изражението им личеше, че не я одобряват, макар и да не го изразяваха гласно. С танцова стъпка се отправи към месарницата — тази вечер Хойт щеше да си хапне овнешко. Полите и косата й се развяваха. Изобщо не забелязваше селяните, които я гледаха с недоумение.

— Не знам кой сте — каза мъжът зад него — или какво означава момичето за вас, но всички в Найтън са наясно, че тя е луда, също като майка си. Мен ако питаш, трябва да я затворят в „Свети Лука“.

— Не съм те питал — отвърна Клейтън.

 

 

Клейтън си взе стая в странноприемницата, защото бе пиян и уморен, а пътят обратно до Кависбрук бе прекалено дълъг за ходене пеша през нощта. Не беше възнамерявал да остава. Бенджамин несъмнено щеше много да се притесни. Главата обаче го болеше толкова силно! Ако трябваше да бъде честен, нямаше нещо, което да не го боли. Много жалко, че графиня Деларю-Мадрас не беше с него. Много я биваше да му позволява да си излива яда на нея… или в нея… или около нея. Просто това й харесваше и тя го насърчаваше с опитното си тяло, изкусителния глас, топлите и влажни устни.

Споменът за нея обаче не го накара да се усмихне, нито го заля с желание. Усети единствено раздразнение и отвращение, защото тя бе правила същото с повечето негови приятели.

Непрекъснато се връщаше към Миракъл. Колкото и абсурдно да беше, продължаваше да крои планове да я спечели… за брат си, разбира се. Тя искаше уважение, разбиране и топлота. И любов.

По дяволите, какво само му минаваше през главата?

След като цял час снова насам-натам из стаята и не се почувства по-малко пиян, Клейтън се върна в „Хрътката и заекът“, поръча си още ейл и се заслуша в пиянските разговори наоколо. Посетителите бяха предимно фермери, с червендалести лица и яко телосложение, които явно след тежкия ден на полето си пълнеха корема със зеле с агнешко, което жените им готвеха, а после търсеха компания в кръчмата. Имаше и много моряци, чиито похотливи погледи изпиваха щедро надареното девойче, което разнасяше хляб и сирене по масите.

Групичката до него обаче очевидно беше от вътрешността на острова. Тези мъже имаха вид на заможни. Чудесно скроените им палта говореха за богатство. Жените им, насъбрани като квачки в единия ъгъл, до една бяха нагласени в муселинени рокли с висока талия, които сега бяха на мода в Европа, а косите им падаха по раменете на пищни къдрици. Те клюкарстваха и от време на време поглеждаха към съпрузите си, заобиколили поизкаляното момче, на което като че ли вече започваше да му се нрави идеята, че е център на вниманието им.

— Казвам ти — заяви то. — Там горе са луди. Някой ми каза, че видял момичето да пее на луната.

Мъжете се засмяха и закоментираха. Един як и побелял здравеняк с голям нос и уста подхвърли монета на разказвача с думите:

— Не спирай! Разкажи ни още.

— Добре! — Момчето изпъчи слабите си гърди. — Някои казват, че лейди Лорейна се самоубила.

Клейтън се загледа в халбата си. Не беше забелязал, че отдавна я е пресушил и кръчмарят я е заменил с нова. Започна да му прилошава. Искаше му се здраво да удари с юмрук надутото магаре, но въпреки това през последните петнадесет минути и той с интерес слушаше идиотските му истории подобно на джентълмените-простаци, които го подкупваха с пари и бира.

— Лейди Лорейна Кавендиш била най-красивата жена в Англия според някои. И най-шавливата — добави той и се подсмихна, което накара публиката му да избухне в смях. — Наистина си падала по мъжете. Имала навика да броди нощем насам. Точно там седяла, ей в онзи ъгъл… — Момчето посочи към масата в тъмния ъгъл, където някой седеше в мрака с гръб към тълпата. Клейтън едва успя да различи силуета.

— Позволявала на моряците да й купуват питиета до малките часове — продължи момчето, — а после се преструвала на безпомощна и молела обожателя си да я изпрати до вкъщи, ако разбирате какво искам да ви кажа. Беше много красива, с коса огненочервена като изгрева, която падаше до кръста й. Изобщо жена, която никой мъж не би си и помислил да отхвърли заради друга. Но не и оня млад самец Кавендиш. Молеше го да я отведе оттук, но той и дума не даваше да става. И затова се самоуби. Хвърли се от площадката на фара върху скалите и изостави малката си дъщеря. Тя израсна луда като нея. Все още си живее там в оная мухлясала съборетина. Хората се кълнат, че Лорейна витае там нощем. Аз самият съм я виждал.

— Не може да бъде!

— Да не очакваш да ти повярваме…

— Вярвайте, ако искате! Но ви казвам, когато призори има такава мъгла, че с нож да я режеш, тя изплува от подножието на канарата, яхнала еднорог.

— Еднорог!

— Еднорог — бяло летящо чудовище, от устата му излиза огън и дим, а очите му са като пламнала жарава. Върху него е Лорейна с червената си коса, която се развява зад нея като копринено адско знаме. Някои разправят, че се носи по вълни и канари и чака мъжът й да се върне и…

Клейтън откъсна поглед от самотната фигура в ъгъла.

— Ти наистина ли вярваш на тия глупости? — попита той. Гласът му прокънтя в настъпилата тишина. Разказвачът се огледа и тромаво се заопитва да се изправи.

— Ти пък за кого се мислиш, по дяволите? — завадено попита момчето. — И какво ти разбира главата от това, мътните да те вземат?

— Достатъчно, за да разбера, че разправяш…

— Можеш да питаш всеки в Найтън. Ние сме я виждали, а веднъж щом я видиш, животът ти вече не е същият. Нали така, Хари?

Кръчмарят, който тъкмо чистеше наплютия тезгях, замълча и кимна, като дори не си даде труда да вдигне поглед.

— Да, виждали сме я — изръмжа той. — Някои от нас от опасно близо. — Той намигна и хвърли един поглед на момчето в дъното на стаята, обвито от облак дим. Без да обръща внимание на баща си, момчето продължи да си събира празните халби от масите, а после бързо-бързо се шмугна някъде.

Разказвачът, който вече се беше надул от бирата, си проправи път измежду зяпачите към Клейтън, който продължаваше да стои невъзмутимо облегнат на тезгяха, като наум благодареше на Бенджамин за това, че беше настоял да си облече „грубиянските“ дрехи — бричовете от еленска кожа и старото палто. Не знаеше как би обяснил на прислужника си, че е съсипал още един костюм, ако момчето пред него продължаваше да му играе по нервите.

— Всъщност — подхвана то и важно подръпна нагоре панталона си — трябва да отбележа, че познавам младата лейди Кавендиш… интимно.

Всички присъстващи ахнаха и вдигнаха чаши за поздрав, при което поляха ръцете и ръкавите си. Вече очакваха да избухне кавга, а пиянските им усмивки подклаждаха напрежението.

— Лъжец — изсъска Клейтън и прикова с поглед по-дребното от него момче. В претъпканата стая се възцари пълна тишина.

— Лъжец — повтори момчето и задавено се засмя. — Ти ли ме наричаш лъжец?

— Пит — прошепна някой. Някакъв млад мъж се приближи до самохвалкото и леко го разтърси. — Стига, Пит. Той е по-едър от теб, а доколкото виждам и малко по-умен, пък и далеч не толкова пиян. Хайде, момко. Отиваме в „Годсхил“ за по бира. Аз плащам.

Тъй като забеляза, че публиката му вече се разотива, Пит се захили и отстъпи.

— Добре тогава. Но нека идем в „Уик Даун.“ Там има едно хубаво червенокосо девойче, което си знае работата.

Всички се изнизаха един по един и кръчмата остана почти празна. Клейтън пи — първо ейл, после медовина, накрая подхвърли няколко монети на тезгяха и се запъти към фигурата, която седеше на масата с угасналата свещ.

Дълго гледа Миракъл през рамо. Тя почти не бе докоснала храната си. До нея имаше празна халба. Тя като че ли усети присъствието му. Раменете й се изпънаха. Гласът й го накара да потрепне.

— Като че ли им развалихте забавлението, Ваша милост. Жалко. Тъкмо момчето щеше да се развихри. Най-много ми хареса онова място, където майка ми, аз и Джонатан полудяваме. — Тя вдигна халбата и след като видя, че е празна, я остави с трясък на масата. — Разбира се, това, че майка ми била проститутка, е много интересно. Ако само подозираха колко обичаше баща ми…

Клейтън колебливо протегна ръка и я постави на дребното й рамо. Миракъл потрепна.

— Мислех, че не одобряваш пиенето — каза той, като с мъка прикриваше вълнението в гласа си.

— Никой не е съвършен, сър. Най-малко пък аз. Има моменти, когато случаят изисква човек да се почерпи. Джо! — извика тя и всички подпийнали посетители любопитно я изгледаха, заклатиха глави и замърмориха. Джо Кобет притича от задната част на кръчмата с влажен парцал през рамо. По горната му устна имаше следи от ейл. Той се закова на място и се вторачи в Миракъл със зяпнала уста, сякаш виждаше привидение. — Още един ейл, моля — каза тя, — и за Негова милост. Това е най-малкото, което мога да направя за човека, който толкова съвестно се застъпи за репутацията ми. Моля, Ваша милост, бъдете мой гост.

Тя дори не го беше погледнала още. Когато той седна на стола срещу нея, Миракъл продължи да се взира в чинията със сирене и хляб. Беше отпуснала ръце на масата с леко стиснати юмруци. Бузите й, които обикновено бяха румени, сега бледнееха. На съвсем оскъдната светлина лицето й изглеждаше направо призрачно.

— Може би това е причината, поради която не си искал първоначално да дойдеш в Кависбрук. Може би по време на предишното си посещение си попрекалил с чашките и си забравил за подробностите около репутацията на моето семейство. Ето защо, след много размисъл…

— Престани да говориш неща, които не съм казал — прекъсна я той със сериозен тон.

— Да не би да отричаш, че не си обмислял възможността да си сгрешил с пристигането си тук? — Тя най-после вдигна тъмните си клепки. Прониза го с поглед, пълен с гняв, и очакване, и… нетърпение.

Клейтън преглътна.

— Не. Няма да отричам.

Тя продължи да го наблюдава изпитателно дори и когато Джо поставяше пълните халби на масата.

— Тогава защо си още тук? Напълно ти е ясно, че не те искам.

— Така ли?

Очите й проблеснаха. Протегна ръка към ейла си, надигна го и жадно отпи. По горната й устна остана малко пяна. Избърса я с ръка.

Клейтън се облегна на стола.

— Може би щях да ти повярвам, ако не те бях открил тук. Жена, която толкова много копнее за компания, че се смесва с тези простаци въпреки ясното съзнание, че тя ще бъде темата за разговор. Може и да не ти харесвам като човек, миледи, но не можеш да отречеш, че моята компания в Кависбрук ти е добре дошла. Пък и не настоя да си тръгна.

— Би ли си тръгнал, ако настоя? — попита тя разгорещено, а бузите й пламнаха от бурните й чувства.

Клейтън малко се забави с отговора.

— Разбира се. Времето ми е прекалено ценно, за да го пилея по жена, която не проявява никакъв интерес към мен. Би ли потвърдила, че изобщо не се интересуваш от мен, госпожице Кавендиш?

— Да! — разпалено отвърна тя и грабна ейла. — Но и за миг не ми минава през ума, че за теб може да съм нещо повече от експеримент, с който целиш да се докажеш пред някоя, която се оказва по-голямо предизвикателство от „слабичките, чуруликащи и тъпички женички“, които се хвалеше, че си покорил. О, да, Ваша милост, аз всичко чух. Чух как ти и злобните ти приятели се хвалехте за завоеванията си и сравнявахте жените, сякаш са коне за продан. Да, искам да си тръгнеш, преди…

Той се надвеси напред и здраво я хвана за китката, за да успокои ръката й, която вече силно трепереше.

— Преди какво, Миракъл?

Миракъл заклати глава и се опита да освободи ръката си. После затвори очи, за да успокои дишането си.

— Преди да ти повярвам. Преди да започна да те харесвам. Да завися от теб. Не разбирам защо ти толкова настояваш този път да стане точно така. Няма да свърша като майка си! Върви си, Солтърдън! Моля те! Просто си върви и ме остави на мира!

С тези думи Миракъл скочи от стола и разля ейла си върху Клейтън. За миг се вцепени. После, без да каже нищо, избяга от кръчмата.

Ейлът намокри панталона на Клейтън и се застича по краката му. Джо Кобет веднага долетя, размахал бяла кърпа. Младежът нескопосано се засуети, преди да се захване да бърше пивото от чатала на Клейтън.

— За бога, внимавай, преди да си ме скопил — озъби се той и грабна парцала.

— Извинете, Ваша милост. Исках само да ви помогна. Видях какво направихте за лейди Кавендиш и… — Адамовата ябълка на младежа трескаво се движеше нагоре-надолу. Той понижи глас: — Тя не е луда, милорд. Изобщо не е луда. От нея би излязло много вярна и добра съпруга. Проявете малко търпение. След като веднъж ви се довери, тя ще е готова всичко да направи за вас. Кълна ви се, сър, тя ще ви стане най-добрият приятел.

— Много си наясно, господин Кобет? — Клейтън продължи да попива течността от скута си. — Я ми кажи да не би да си бил влюбен в госпожица Кавендиш?

Джо хвърли поглед през рамо към баща си, който го изгледа като бесен булдог.

— Тя обичаше ли те? — попита Клейтън. — Отговори ми, по дяволите, и престани да трепериш като мишка!

Джо се изчерви, а в погледа му заигра нещо диво.

— Заради теб не съм с нея сега. Ти и развързаният ти език! Защо каза на баща ми, че си ме видял с нея? Можех да се оженя за Миракъл, а не за тъпата кучка, с която живея сега. Щях да я отведа далече оттук, за да не могат тия злоезичници да говорят повече за нея. Но ти развали всичко…

— Джо! — изрева бащата на момчето. — Какво, по дяволите, става тук?

— Нищо, татко — извика в отговор Джо, хвърли един унищожителен поглед на Клейтън, завъртя се на пети и се прибра.

Клейтън втренчено загледа след него.

— Може и да си копеле — измърмори той на отсъстващия си брат, — но поне си проявил благоразумието да я спасиш от такива като него.

Зави му се свят, когато тръгна да става, неуверено слезе по двете тесни стъпала от кръчмата. Нощта бе ясна и студена, а небето — осеяно със звезди. От устата му излизаше пара. Как му се искаше да си бе донесъл връхна дреха.

Къде беше Миракъл?

На път към Кависбрук, разбира се.

Той я бе унижил. Не трябваше да й показва, че знае кой е там, в дъното на стаята. Ако не го бе направил, тя щеше тихо да се изниже като полъх на вятъра.

Но защо, по дяволите, трябваше да се притеснява за чувствата й? Тя го бе помолила да се махне от живота й, преди да бъде наранена. Преди, подобно на майка си, да погуби живота си заради някакъв кучи син, за когото бракът щеше да бъде просто необходимост.