Катрин Сътклиф
Чародей (19)

Глава 18

Когато се обърнете назад, ще откриете, че миговете, в които сте живели наистина, са миговете, когато сте вършили нещо в името на любовта.

Хенри Дръмънд

— Урок номер едно, скъпа: една дама никога, при никакви обстоятелства не отива в града сама. Винаги майка й я придружава дори когато младата дама е излязла с баща си. Ако майката не е свободна, тогава тя бива придружавана от компаньонката си. Следователно случки като вчерашната трябва да се избягват.

През прозореца Миракъл гледаше как хората спират и зяпат луксозната каляска на херцога. Очите на младите жени се разширяваха от любопитство. Кавалерите им също проточваха шии да зърнат пътниците вътре.

— Мери — попита Солтърдън, — чувате ли?

— Да — отвърна разсеяно тя, после се обърна живо и полюбопитства: — Къде ще отидем първо? Сигурни ли сте, че косите ми са наред? Чувствам се странно, защото не ги усещам по раменете си. — Тя плъзна леко ръце по прическата си. Пръстите й си играеха с късите масурчета отпред и отстрани. После посегна към кока и зелените панделки.

Солтърдън премести поглед към Ели и кимна.

— Урок номер две: не е прието да проявявате благосклонност към всеки. Като херцогиня ще бъдете принудена внимателно да избирате приятелите и приближените си. Този избор се ръководи от равенството в ранга. Разбира се, мнозина ще се опитват по всякакъв начин да спечелят вашето благоволение. Покани за чай, соарета, лов. Те ще се умилкват и ще ви ласкаят. Ще ви изпращат подаръци и ще ви пишат претенциозни цветисти писма, които ще трябва да четете също както и Уилям Шекспир. Урок номер три: Не вярвате на нито една тяхна дума, иначе вероятно ще станете глупава като тях.

Миракъл се засмя щастливо.

— Тогава какво да правя? Как деликатно да отклоня нуждата на някого от приятелство?

— Известно е като „да срежеш направо“. Това е приетият в обществото начин да изразиш неодобрение, да затвърдиш превъзходството си и да демонстрираш недостъпност. Трябва да се избира място, посещавано от възможно най-много високопоставени хора…

— А това пък защо? — учуди се Миракъл.

— За да има свидетели, естествено. Ако срежете някого насаме, той просто се преструва, че не е разбрал и в един момент опитва отново. Но ако сте извършили срязването да кажем в бална зала или в операта, когато всички погледи се насочват моментално към херцога и съпругата му, тогава отрязаният няма друг избор, освен да признае обидата и възможно най-незабелязано да изчезне от хоризонта. Първо трябва да сте сигурна, че набелязаната жертва ви вижда. Установете контакт с очи. Ако е възможно, изчакайте някакъв знак, че ви е видяла: кимване с глава, вдигната ръка, усмивка. Това е много важно, защото, ако жертвата ви заподозре какво ще стане, тя също може да ви игнорира и по този начин да излезе, че тя е, която отрязва, а вие сте отрязаната. След като сте привлекли вниманието на жертвата си, приближавате се и… подминавате с каменно лице. Но не се оглеждайте назад, за да се наслаждавате на победата си. Това би било отвратителна грубост.

Облегната на седалката, Миракъл се обърна от госпожа Елисмиър към Солтърдън, който си почиваше в ъгъла на каретата. Това, което прочете в очите й, накара една весела усмивка да разтегне устата му.

— Ваша Светлост — запита недоволно тя, — трябва ли наистина да бъда толкова безчувствена? Как да преценя кого и кога да срежа?

— Ще съумеете да прецените, Мери Майн. Гарантирам ви.

Уроците по етикеция продължиха. Клейтън слушаше с половин ухо търпеливите обяснения на госпожа Елисмиър. Кимаше и участваше, когато го запитваха. От време на време преместваше поглед към Миракъл, която с усилие се съсредоточаваше върху темата, защото шумното оживление на улицата я привличаше.

Клей бе спал само няколко часа, след като Ели му беше пожелала лека нощ и се бе оттеглила в собствената си стая. Бе преседял дълго на един стол до прозореца, протегнал дългите си обути в ботуши крака върху перваза. Когато се събуди, видя Миракъл в градината сред окъпаните от дъжда цветя. В скута си галеше една котка, а друга лочеше до крака й сметана. Канарчето, разбира се, се крепеше върху главата й и пееше до небесата. Шумът извън двора изглеждаше в противоречие с ведрата картина, която девойката представляваше с очите си на газела, детските лунички и неприбраната коса. Не за първи път, откакто я доведе в Лондон, той се изкушаваше да я грабне и отведе в Кависбрук. Да я спаси от бъдещето. Да я спаси от брат си. Да я спаси от собственото си предателство.

Най-напред спряха в един малък, но елитен магазин на Бонд стрийт, където той пожела на дамите приятна утрин с модистката и се отправи надолу към скандално скъпия Марсел Суифт, „Придворен моделиер на Негово Височество и на най-изтъкнатите благородници и джентълмени“. Херцогът на Солтърдън и приятелите му действително пазаруваха тук. Клейтън не го правеше. Предпочиташе да купува по-скромните си дрехи далеч от сърцето на Уест Енд, където трудът не бе толкова скъп и шивачите ценяха по-високо неговите поръчки.

Но днес, и утре, и вдругиден, докато брат му се върнеше в града, той беше херцогът на Солтърдън и, както брат му неотдавна бе споменал, редно беше да се облича подобаващо на ролята си. Особено сега, когато възнамеряваше да представи бъдещата херцогиня на цял Лондон.

О! Негова Светлост щеше да бъде посрещнат от тази страхотна изненада, когато се завърнеше в столицата.

Три дни по-късно херцогът и годеницата му посетиха операта. Вече се бе пръснала мълвата за предстоящата женитба на Трей. Клейтън го бе предвидил. Както Червеното море го бе сторило за Мойсей, така навалицата от благородници се отдръпна пред тях, позволявайки им да се изкачат до балконската ложа на Негова Светлост — с тежки червени плюшени завеси със златисти ресни и възглавнички с извезан семеен герб по столовете.

Както обикновено, Миракъл сякаш не съзнаваше вълнението, което предизвиква, погълната от възбудата, че за пръв път присъства на представление. Специалната прическа и роклята по последна парижка мода променяха изцяло външния й вид. Но оживлението, с което посрещаше всяко ново преживяване, не я бе напуснало. Ели се настани на стола зад Клейтън, наведе се и му прошепна на ухото:

— Изглежда нашата Миракъл предизвика голяма сензация, Ваша Светлост. Вие го очаквахте, нали? Подозирам, че мълвата за предстоящата сватба ще стигне до херцогинята съвсем скоро. Ако вече не е станало.

Той кръстоса дългите си крака и погледна Миракъл. Тъмночервени къдрици обкръжаваха лицето й. Тя се облегна леко на перваза, за да разгледа претрупания барелеф, украсяващ външната страна на парапета, което предизвика вълна от оживени коментари в партера.

Ели прошепна:

— Мислех, че ненавиждате операта, милорд.

— Така е. Но Трей я харесва.

— Признавам, не вярвах, че сте способен да изиграете тази роля публично. Доста добре се правите на надут, безцеремонен и арогантен. В тези дрехи изглеждате страхотно. Колко струваха те на херцога?

— Едно малко състояние. Както и гардеробът на Миракъл, плюс сватбеният му подарък — огърлицата от рубини и сапфири. Разбира се, със съответните към нея обеци. А и короната, задължителен атрибут на всяка уважаваща се херцогиня. Дали не забравих нещо?

Докосвайки рамото му, Ели загрижено запита:

— Как понасяте всичко това, скъпи? Сигурен ли сте, че искате да продължите?

Погледът му се върна към Миракъл, която се въртеше на стола си и потропваше нетърпеливо с крак, в очакване представлението да започне. Клейтън кимна утвърдително:

— Напълно.

 

 

Върнаха се в Парк Хаус малко след полунощ. Миракъл бе заспала, облегната на рамото на Солтърдън. Той я събуди с лека целувка по бузата.

Тя примигна и повдигна глава.

Ели бе вече слязла от каретата и чакаше в тъмното близо до къщата. Клейтън подаде ръка на Миракъл. Тя я пое, стъпи долу и се олюля леко.

С тих смях той я прегърна.

— Мери Майн, никога не съм познавал жена, която може да заспива толкова бързо и дълбоко, а тъй дълго да се разсънва.

— Предполагам, че сте събуждали с целувки безброй много жени — сънливо го закачи тя и разтърка очи.

Той се усмихна.

Миракъл се обърна и тръгна покрай оградата. Копринената й наметка леко се докосваше до едрите рози, спускащи се по дървените решетки. Клейтън я наблюдаваше с любопитство. Изглежда бе в настроение да размишлява. Цялата вечер бе говорила твърде малко. По време на представлението лицето й не изразяваше предишния ентусиазъм. Когато в ложата запристигаха посетители, усмивката й стана напрегната.

Тя спря, побутна с ръкавицата си една особено едра жълта роза и каза:

— Знаете ли, забелязах как ви гледат. Жените. Те ви преследват с поглед, където и да отидете. Прочетох, копнежа в очите им. И завистта, когато гледаха мене. Те бяха учудени. Защо именно тя? Как изобщо е възможно той да я обича и да й се възхищава? — Тя наклони глава, погледна го косо и рече тихо: — Понякога се чувствам такава глупачка. Струва ми се, че не ви заслужавам. Събуждам се сутрин с мисълта, че всичко ще свърши; че това е някаква перверзна шега, че вие внезапно ще изчезнете от живота ми като всички досега и аз ще остана сама… Отново. И съм уплашена.

Тя с мъка си пое дъх и каза:

— Много дълго време измина, откакто не сте ме целували, Ваша Светлост.

Клейтън пристъпи до нея, взе лицето й в ръце и нежно я целуна по челото.

— Не точно това имах предвид — промърмори тя.

— Несъмнено. Но трябва да се задоволите с това… засега.

— Докато се оженим ли?

— Да.

Миракъл се отдръпна.

— Не сме ли станали твърде благоприлични откак пристигнахме в Лондон? Наистина, сър, никак не напомняте мъжа, който ме преследваше упорито в Кависбрук. Дори начинът, по който се обличате, е различен. Толкова официален — сякаш сте един от тях. Изглеждахте много по-естествен по риза и брич, с лудо разрошена от вятъра коса и с настроение, непостоянно като времето.

— Миракъл — запита той, — не сте ли щастлива?

— О, Боже мой, да! — възкликна тя, усмихвайки се неочаквано. — Как бих могла да не съм щастлива? Чувствам се като принцеса. Имам скъпи дрехи и косата ми… Харесвате ли я така? На масури?

— Много е красива.

— Малко ме сърби — призна тя и почеса главата си. — Но щом ви харесва… — Тя се разсмя, приближи го с танцова стъпка и го целуна по бузата. — Сигурно ме смятате за ужасна, сър, и страшно неблагодарна.

— Съвсем не.

— Късметлийка съм, че ви имам. Като си представя, че ме избрахте измежду всички други. Обещавам, че ще положа много усилия да ви направя щастлив. И преди всичко — горд. — На тръгване тя се усмихна и му изпрати въздушна целувка. — Лека нощ, тогава. Ще ви видя ли утре?

Той кимна.

Тя се завъртя на пръсти, забърза по пътеката, мина покрай Ели, която продължаваше да стои в сянката до вратата, и изчезна в къщата.

— Лека нощ! — извика тихо Клейтън.

Миракъл вземаше по две стъпала до стаята си. Веднъж вътре, тя затръшна вратата и се облегна на нея. Скри лицето си в ръце и си пое дълбоко дъх.

Ядно задърпа панделките и фуркетите от косата си и ги захвърли на пода. Тогава влезе Етел.

Безмълвно, горничната побърза да й помогне. Прихвана я за плещите, заведе я до столчето пред тоалетката и я накара да седне. Много внимателно Етел започна да търси из къдриците, заизважда фуркетите, освободи плитките, докато Миракъл втренчено гледаше отражението си в огледалото и се опитваше да преглътне вълненията си.

— Хареса ли ви операта? — проговори най-сетне Етел.

— Не — избухна девойката. — Не можах да разбера нито една проклета дума от това, което крещяха. Нито някой друг разбра, сигурна съм. Но това нямаше значение за тях, защото и без това не даваха пет пари за представлението. Всички ме гледаха. Или по-точно — гледаха Негова Светлост. Обзалагам се, че дори актьорите се интересуваха повече кой ги гледа от ложата на херцога, отколкото да изиграят мелодичната си трагедия. Какво да правя, Етел? Страхувам се, че колкото по-дълго прекарвам тук, толкова по-ясно ми става, че не съм скроена за такъв живот. Като херцогиня ще се проваля напълно. Не харесвам операта и следобедните чайове, нито дългите часове, прекарани в празнодумство.

Извъртайки се на столчето, Миракъл се загледа в мишковидното лице на камериерката.

— Можеш ли да проумееш, че не било редно за една дама да чете книги? Фактът, че го правя, без съмнение ще доведе лондонското общество до истеричен припадък. А що се отнася до физическата работа — Боже опази! Както госпожа Ели обясни: „Отличителен белег на дамата е да не върши нищо, освен да танцува, но валсирането не бива да е толкова продължително, че лицето на Нейна Светлост да залъщи от топлината и напрежението“. О, аз съм едно неблагодарно същество. — Тя стана от столчето и закрачи из стаята. Етел я последва, опитвайки се да разплете косата й.

— Трябва ли любовта да бъде абсолютна саможертва? — попита Миракъл на глас, без да очаква отговор. — Нима любовта не е сляпа? Толерантна? Не приема ли тя различията? Не ги ли понася, без да протестира? Няма ли да бъда точно толкова способна да отгледам децата му и да му бъда достойна съпруга без всичко това — тя посочи половин дузината рокли, които бяха пристигнали от модистката тази сутрин.

Отивайки до прозореца, Миракъл погледна окъпаната в лунна светлина градина и улица. Каретата на херцога бе още там, а Негова Светлост стоеше с ръце в джобовете и разговаряше с Ели.

Какво ли обсъждаха?

Нея, естествено. Какво друго? Може би следващия урок по етикеция? Или по риторика? Бъдещата херцогиня сигурно трябва да владее изкуството да говори красноречиво и ефектно. Може би и маниерите? Благородниците трябва да умеят да се справят елегантно с другите. В края на краищата, имаше голяма изтънченост в публичното „отрязване“ на хората.

Лека-полека, докато наблюдаваше Солтърдън в лунната светлина, недоумението й се изпари.

— Неблагодарница! — си каза тя. Етел започна да четка дългата й коса, тананикайки си. — Имам всичко, което моята скъпа майка желаеше за себе си. А аз само хленча и се оплаквам. Но мога ли да бъда обвинявана, че тъгувам за дома? Че ми липсва Джон? Че мечтая за утрините, когато яздех Напитов през вълните под хълма на Света Катерина? Може ли да бъде обвинявана една жена, че копнее за единствения живот, любов и приятели, които е познавала досега? Бях щастлива тогава, Етел. Много щастлива. В компанията на Негова Светлост също съм щастлива… Поне в повечето случаи. Когато сме сами. Когато не ми се напомня кой и какъв е той, нито каква трябва да стана аз, за да се свържа с него. Неблагодарница съм. Какво да правя?

Дъждът не престана през следващите два дни. Миракъл подели времето си между зяпане през прозореца, дискусии със Саманта (както бе кръстила куцото канарче, предполагайки, че е женско) върху промените, които възнамеряваше да направи в Лондон, ако някой внезапно умреше и я короноваха за кралица. Препрочиташе книгите, които бе открила в Парк Хаус, и прекарваше дълги часове с Тадеус в конюшнята, където чистеше помещенията и чешеше конете.

Веднъж като тършуваше в плесенясалата задна стая на конюшнята, тя откри под пластовете наслоена прах някаква странна чудесия на четири колелета подобна на колесница.

— Състезателна кола — обясни Тадеус с привичния си мързеливо провлечен говор, излегнат върху балите сено, втренчил поглед в тавана, през който капеше в поставените на пода ведра. — Негова Светлост опита един-два пъти късмета си с конете, но загуби цяло състояние. Струваше му цели хиляда гвинеи. Така беше. Заплаши, че ще изпрати на касапина стария Претендент, ей го там — той посочи високия дорест кон с дълъг гръб, заврял муцуна в зърното. — Но брат му купи коня и така го спаси. Възнамеряваше да го отведе в имението си.

— В ред ли е? — попита Миракъл, като гледаше чудесията за състезание.

— Да, напълно изправна. Но само когато тя си иска. Ето защо навремето Негова Светлост я купи. Плати истинско състояние за нея, честна дума.

— Кой се състезаваше?

— Аз.

Изненадана, Миракъл огледа дългуча, който продължаваше да се изляга по гръб, дъвчейки стрък сено.

— Когато карах последния път, си счупих проклетия крак — обясни Тадеус и се почеса по корема. — Ще се кача отново на нея, когато стрижат бръмбарите за вълна. Ако някога е имало луд кон, това е Претендента.

— Можеш ли да я впрегнеш?

— Какво искате да кажете, милейди?

— Да впрегнеш Претендента в състезателната кола.

Тадеус сви рамене, бавно се изправи на крака и започна да измъква колесницата. През следващия час Миракъл стоеше отстрани и нетърпеливо чакаше момъкът да завърши доста сложната си задача. Когато колесницата бе сглобена, тя смаяно я загледа и вълнението разтупа сърцето й.

Две въжета, закрепени с пружини, бяха прекарани отстрани между предния и задния колесник. Сбруята бе от тънка кожа, облечена с коприна. Седалката за водача, тапицирана с кадифе, висеше върху кожени каиши. Лагерите на колелата бяха от бронз; над тях имаше кутийки със смазочно масло. Захапката на юздата беше малка, дървена, подсилена със стоманени пружини, както бяха подсилени повечето части на колесницата. Но всичко бе толкова леко, че Тадеус го носеше без усилие.

Миракъл забеляза още един сандък. Зарови из него и извади дрехите за кочияша: бял сатенен жакет, черна кадифена шапка и червено копринено трико.

— Често ли има състезания с колесници — запита тя незаинтересования Тадеус.

— Не — отговори той и се пльосна отново върху сеното.

Миракъл усети, че ентусиазмът й се изпарява, но той отново привлече вниманието й с думите:

— Веднъж месечно. Първата неделя от всеки месец, милейди. Отвъд улицата, в парка — Очите му се разшириха и той поклати глава: — Няма отново да се покатеря на тая чудесия. Преди два месеца едно момче загина, тъй като проклетата колесница се блъсна в някакъв камък и се преобърна. Когато успяха да усмирят коня, от него не бе останало достатъчно за едно прилично погребване.

Миракъл прехапа устни, прекара ръката си по коприната и погледна дорестия кон, който размахваше опашка срещу мухите.

— Нямах предвид ти да караш — обясни замислено тя и се усмихна.

Той обърна глава, загледа я и скочи като на пружини.

— Няма да го направите, милейди! Не бива!

— Бива! Мога! И ще го сторя, Тадеус! А ти няма да обелиш и дума никому.

 

 

— Мери! Мери, събуди се. За Бога, какво ти става?

Миракъл с усилие отвори очи. Негова Светлост я хвана за раменете и се вгледа в лицето й. Зад него Етел и Гертруд сновяха разтревожено. Ели мачкаше кърпичката си и гледаше ту нея, ту Солтърдън.

Той я хвана за брадичката, килна главата й и я изгледа яростно.

— Откога, по дяволите, започнахте да спите през деня — запита той. — Забравихте ли, че имаме места за матинето? А после трябва да вечеряме с граф Фаншо и съпругата му.

— Матине? О, аз… Не, разбира се, че не съм забравила. Как бих могла да забравя нещо тъй важно като матинето — измънка тя под нос.

Като забеляза пълната вана с отдавна изстинала вода, Миракъл се намръщи.

Солтърдън седна и облегна лакти на коленете си.

— Искам да поговоря с Миракъл насаме, моля — заяви с най-властния си тон той.

Етел и Гертруд направиха по един малък кникс и се изнизаха от стаята. След моментно колебание Ели ги последва.

Солтърдън стана и закрачи с ръце в джобовете. Изисканият му вълнен редингот в тъмнозелено се бе заметнал под китките.

— Чакам — каза той, без да си даде труда да я погледне.

Загърната само с халат, тя се беше опитала да се приготви за следобеда с годеника си и приятелите му, но се бе почувствала сънлива и бе решила да подремне, преди да влезе в горещата вана. Сега Миракъл спусна крака от леглото и седна.

— Е! — изръмжа той.

— Моите извинения — рече тя и потули с длан прозявката си.

— Вашите извинения? Как предлагате да обясня тази обида на Фаншо? Графиня Фаншо организира тази вечер във ваша чест, за да може да ви представи на някои от нашите по-влиятелни приятели.

— Не е необходимо да използвате този тон, сър. Аз не съм дете — възрази тя.

— Нима? Не оставихте у мене такова впечатление през последната седмица. Вие наистина се държахте през цялото време като непослушно дете, Мери. Упорито отказвате уроците с Ели. Два пъти идвах да вечеряме заедно, а вие останахте да спите в леглото. Бих искал да получа някакво обяснение.

Отвръщайки на погледа му със същата войнственост, тя заяви:

— Обичам да спя.

— Повече, отколкото моята компания, предполагам.

— Повече, отколкото вашите аристократи, Ваша Светлост, и вашите безкрайно скучни пиеси. — Тя стана от леглото и добави: — Истината е, че предпочитам да изора цяла нива със собствените си ръце, отколкото още една вечер да умра от скука, слушайки как Мадам Опера пищи, изчерпвайки до дъно белите си дробове.

Той повдигна вежди. Този път и двете. Не беше сигурна дали веселост или оскърбление проблесна в сивите му очи. Като се обърна на пети, той сключи ръце на гърба си и отиде до прозореца да събере мислите си.

Миракъл прехапа устна и се загледа в широкия му гръб, в тъмната коса, която свободно се виеше върху яката на редингота му. Подтикът да го прегърне бе по-силен от нея. Дори в яда й неговото присъствие я обсебваше. То разпръскваше раздразнението и объркването й като лека мъгла.

— Мери — каза той най-сетне, — мислиш ли, че ми харесва да ти налагам тези неприятни условности на обществото? Изисквам го единствено за твое добро. Да можеш да получиш възможно най-голямо уважение от равните си и от подвластните си.

— Аз нямам подвластни — заяви тя твърдо.

— Като херцогиня на Солтърдън вие ще имате огромно множество подвластни, любима, и те ще изискват от вас да спазвате йерархията. Те са част от нея, Мери. Всички трябва да имат водачи и кралското семейство и благородниците им ги дават. Ако не можете да поемете тази отговорност, тогава… може би вие просто не сте скроена за херцогиня. Може би ще предпочетете да се върнете в окаяното мрачно старо убежище, което наричате дом, и да доизживеете живота си като изсъхнала стара мома, която всички на острова смятат за луда. Можете да си набавяте средства като шиете, докато пръстите ви се изкривят. Можете да прекарвате нощите си, вдъхвайки живот на оня скапан стар фар, за който плуващите през Ламанша не дават и пет пари. Накратко — можете да умрете злочеста, самотна и незадоволена… точно както е сторила майка ви. Чудя се — обърна се той и я погледна сурово, — дали, ако Лорейна бе имала същата възможност, би била така неблагодарна.

— Много сте жесток — каза Миракъл. Очите й бяха пълни със сълзи.

За момент каменната му маска се смекчи и раменете му се отпуснаха. После се стегна, прочисти гърлото си и посочи към гардероба.

— Трябва да сте готова до петнадесет минути. И нито минута повече. Ако побързаме, все още можем да хванем втората част на пиесата и няма да пропуснем вечерята у графиня Фаншо във ваша чест.

— Имате ли още някакво нареждане, Ваша Светлост? — процеди тя през зъби.

— Да. Облечете бялата рокля от газ и коприна, която донесоха вчера. Ели казва, че в нея изглеждате умопомрачително. И, за Бога, направете нещо с косата си. Така ми приличате на рошаво хлапе.

Той тръгна към вратата.

— Ако животът ми като херцогиня ще е това — да ми се нарежда как да говоря, какво да върша и дори какво да обличам с грубия глас на мъжа, който ме уверява в любовта си, тогава наистина бих била по-щастлива като изсушена стара мома в мрачно старо убежище.

Той спря пред вратата и все още с гръб към нея рече:

— Както искате, Мери Майн. Трябва вие да решите.

Клейтън напусна стаята. На стълбите срещна Ели.

— Нужно ли е да й говорите толкова жестоко? — попита тя и го последва. — Сигурно разбирате колко различен е този начин на живот от нейния, Клейтън. Взели сте едно непринудено дете на природата, на духа и свободата и сте го затворили в клетка. Опитвате се да промените самата й същност.

— Ако исках вашето мнение, щях да ви потърся — отряза я той, навири нос и влезе в приемната.

Спирайки пред вратата, Ели го изгледа многозначително.

— Не съм предполагала, че ще ми се наложи да го кажа, милорд, но с всеки изминат ден вие се държите все повече като Негова Светлост. Може би твърде дълго играхте тази роля. При това твърде убедително. Започнахте сам да си вярвате.

Той си наля едно питие.

— Няма да позволя на ония противни превзети копелета да я унищожат — заяви той грубо.

— За да я унищожите самият вие ли?

Той изпи брендито на един дъх и си наля повторно. Бе стиснал устни, а мускулите над челюстите му пулсираха.

— Няма да разреша на Трей да я погребе. Няма да му разреша да я опложда като шибан кон, а после да я захвърли като ненужна вещ веднага щом тя го дари със син. Ако аз я представя в обществото, той няма вече да може да я скрие, Ели!

— А не ви ли е минавало през ума, че тя може би ще е по-щастлива, ако херцогът я изостави? — Ели отиде до него и взе питието от ръката му. — Признайте й целия този маскарад, Клей. Заведете я в Бейсингстоук. Оженете се за нея. И двамата знаем, че точно това искате. Мисълта тя да се омъжи за брат ви и да му роди деца, ви яде отвътре. Защо трябва да продължавате да упорствате?

Предпазливо Ели застана зад него.

— Все още има време — рече тихо тя. — Преди Негова Светлост да се върне от Йорк. Преди херцогинята да научи за годежа.

— Миракъл никога няма да ни прости… На мене… А и на Трей.

— С времето ще ви прости.

Той горчиво се засмя.

— Мисля, че не разбирате какво точно богатство представлява Мери за нашия обеднял херцог. Боже мой, Ели, имате ли представа колко лъжи трябваше да наговоря на модистките и моделиерите на Трей, само и само да ги убедя, че трябва да му отпуснат нов кредит. Тя означава за него финансова сигурност и ликвидиране на дълговете му. Нейната наивност ще му позволи да продължи да живее по стария развратен начин.

— Какво ви кара да смятате, че херцогинята ще се съгласи Трей да се ожени за момичето?

— Херцогинята няма да има избор, щом той вече е сключил този брак.

Ели се намръщи и поклати глава.

— Никога не бих повярвала, че ще слезете до неговото ниво и ще започнете да лъжете. Вие сте прав. Вероятно Миракъл няма да ви прости, независимо колко дълбоко ви обича. Аз лично не бих ви простила.

Клейтън си взе обратно питието, погледна часовника върху камината и се заслуша как той отмерва секундите.

— Разбира се, още нищо не е сигурно. Съдейки по поведението й напоследък, мисля, че може би тя вече е взела решението си. Тя е нещастна, Ели.

— Трудно е да се каже, милорд. Макар че взе да заспива през деня по никое време, веднъж, когато успях да я вдигна от леглото, тя беше много жизнена. Почти всяка вечер, преди да падне нощ, двете правим дълги разходки в парка. Тя изглежда запленена от една отсечка на Ротън Роу. Преди три дни я намерих да скицира пътеката, да отбелязва всеки завой, неравност и камъче.

— Допускате ли, че се е запознала с някой? С някой друг мъж? — попита той тихо.

В този момент Миракъл застана на вратата — едно видение в газ и коприна. Бялата рокля с висока талия бе изрязана така, че подчертаваше заоблеността на гърдите й. Както диктуваше модата, Етел бе навлажнила ризата и тя прилепваше към тялото. Роклята оставаше свободна, сякаш бе облечена върху статуя. А как изваяна бе тази статуя! Клейтън разпозна всяка деликатна извивка и си спомни колко чудесно беше, когато тялото й се прилепваше до неговото. Някога…

Кашмиреният шал падаше красиво по раменете й. Наситено синият му цвят и прекрасно изтъканият бордюр с ресни ефектно се открояваше върху белотата на дрехата. Един воал покриваше сплетената й коса. Дългите й ръкавици от мека кожа достигаха над лактите, почти до късите й ръкави.

Тя се взираше в него. Големите й очи излъчваха зелен огън. Червената й уста бе леко нацупена. После тя се поклони.

— Готова съм, Ваша Светлост — бе всичко, което каза.