Спас Карафезов
Сърцето вижда (45)

Вместо изповед

Всеки от нас се е удивлявал на чудото живот. Всеки от нас е търсил своето място в него. Ако кажа, че животът е съвкупност от пропуснати възможности, това ще бъде едно съжаление. Животът ни е такъв, какъвто си го направим или такъв, какъвто съдбата ни го моделира. Това е вечното противоречие между онова, което зависи от нас и онова, което не зависи от нас. Дали Бог ни е дал разума или според последните модерни теории той ни е привнесен от по-високо организирана цивилизация, за да живеем по-добре, е трудно в момента да се отговори. Не забравям, че нашата половина е биологична същност. До голяма степен съдбата ни се предопределя от първата сигнална система. От хилядолетия тази ни природа не се е променила. Човек се ръководи от първичните си инстинкти да се самосъхрани чрез агресивност, алчност, завист, ограбване на материални и духовни ценности и т.н. Ние сме родени с този дуализъм. От една страна да ни възпитават и да се самовъзпитаваме, да усъвършенстваме съзнанието си, сиреч да се опираме на своя разум. На другото блюдо са нашите биологични и химически процеси, адреналинът и серотонинът. Мъдър е оня, който постави в равновесие тези начала. Сенека смята, че не е важно колко си живял, а как си живял. Блажени са ония, които изграждат своя живот върху основата на съзиданието, правенето на нещо духовно, реално покриващо нуждите или изпълняващо моралните норми. Човек е раздвоен между своите въжделения. Необходимо е да премерва доброто и злото, позволеното и непозволеното. Както са ме учили, осъзнатата вече необходимост е свободата. Човек е свободен, когато не се замисля, а в него е изграден критерият и отношението към околния свят. Критерият се променя от условията на живот. Мисля, че ние със своето развитие непрестанно се приспособяваме към тези условия. Това тръгва от семейството, роднински и приятелски кръг, училището, социалната среда. Един от многобройните ми грехове е постоянно правените компромиси в разрез с моите схващания и възгледи. Поговорката „Срещу ръжен не се рита“, дядо Петко Славейковата мисъл, че „остра сабя преклонена главица не сече“, са ме карали през годините да се огъвам не само пред властта, авторитетите, силните, обстоятелствата… Компромисът винаги ми е причинявал болка, упреквал съм се заради слабостта си. И отново съм правил следващия компромис, за да подсигуря болезнения си комфорт. Нали това не е морално! Може би светая светих на душата ми остава едничкото — да я пречиствам с нещо по-добро. Но какво е доброто, свързано ли е с утвърждаване на интереса?

Животът ме е научил, че той се движи от интересите. Не смятам само техния материален израз. В тях се включват нагона, духовната потребност от знания, вярата в Бог. Кръвната връзка между деца и родители… Духовното и биологическо начало се проявява чрез интересите. Те се и преплитат. Мога да кажа, че през моите години аз съм се подчинявал на осъзнати или неосъзнати интереси. Допускал съм конформизъм. Вероятно това е продиктувано пак от инстинкта за оцеляване. Покланям се пред онези герои от историята, от примерите в обществото, науката или културата, които са съумели да изчистят от себе си интересите, произтичащи от биологическото им начало и да направят нещо за останалите хора. Колкото и да посипвам с пепел главата си, аз не успях да се справя със своя страх и компромиси. Грохотът от бързия бяг на годините ме събуждаше от приспивните илюзии, прогонваше красивите мечти и натрапваше в съзнанието ми извечните библейски истини, че всичко е суета на суетите и че под слънцето няма нищо ново.

Спомням си, това е било година преди ослепяването ми, как през месец май открих нещо, което сякаш преди това не съм забелязвал. Бях се излегнал на една поляна сред нейните високи треви и в този малък свят видях гъмжило от животинки. Мравките пълзяха по своя път, калинки прелитаха между тревите, жужаха мухи, пчели. Тази зелена стена от треви се озаряваше от проникнали слънчеви лъчи. Може би това беше чудото живот, на което душата ми се е радвала неподправено и искрено. Колко малко му трябва на човек, за да се почувства част от природата и вселената. Всеки от нас си поставя високи цели. Нали човек не трябва да се примирява и в тази гонитба всеки от нас забравя за най-обикновеното, човешкото, което е свързано с истинския ни живот. Един от греховете ми са стремежите и амбициите да постигна нещо повече в работата, професионалния път, кариерата. Съзнавал съм необходимостта да се радваш на онова, което имаш, колкото и малко да е. Може би това е душевното равновесие и успокоението. Блажени са ония, които се радват на мига. Поне аз такова блаженство не успях да постигна.

И така, какво е животът? Може би онова, което става в момента — онова което ти носи скръб или радост, чувството, което те кара да възприемеш момента такъв, какъвто е. Има някаква закономерност на този свят. След злото идва и добро, а както е казал шопът „когато е много на харно, не е добре“.

Хайде, стига толкова душевен мазохизъм — ще кажат старите ми приятели. Достигна средната възраст за страната и ти остава само да се радваш на своите дни. Прави са. По-добре да се връщам към онази картина, напоена от злато и смарагди, оживена от жуженето на насекомите. Дали съм станал по-мъдър? Аз трудно мога да си отговоря. Ако съм постигнал равновесие със себе си и онова, което ме обкръжава може би. Стрелката като че ли още се люлее. Едно знам — че характерът ми е навредил повече от слепотата. Ако това е вече някакво помъдряване!

Роден съм в града на хумора. Това е донякъде набедено. Години наред се мъча да се самовъзпитам в този стил, но трудно става. Може би човек се ражда с чувство за хумор. Иначе е сложно да се накара сам да гледа на всичко с весели очи. Ако го постигне това, и светът му ще стане по-красив.

Не се отличавам от останалите. И на мен нищо човешко не ми е чуждо — суетата, честолюбието, леността, ласкателните думи, изречени от мен или възприемани с удоволствие за мен. И все пак животът ме научи да спазвам някои правила. С благост да моля и неподправено да благодаря, искрено да се извинявам и чистосърдечно да прощавам. С годините се уча да общувам с хората. Да се опитвам да влизам в кожата на всеки един от тях. Може би така се запълва празнотата на онова, което не може да се обхване. Всеки един събеседник разкрива нещо по-различно, всеки един от тях е равен на една книга. Узнах, че да бъдеш свободен означава да се освободиш от страха и да казваш това, което мислиш. Това повлича след себе си неприятности. В книгите съм чел, че духовният човек е раним и лесно уязвим. Ще бъде нескромно да се причисля към тази категория, но заради прибързаността и острия ми език съм имал често главоболия.

Изпълнен съм с признателност към всички онези, които ми помагаха в работата и живота, към всички онези, които ме коригираха искрено.

От дете знам, че политиката е нещо нечисто. Учил съм, че тя е концентриран израз на икономика. Всъщност политиката е средство за облагодетелстване. Това ще потвърди и нашият дълго продължил преход към демокрация. Спомням си времената на капитала и годините след войната. Бях малък, но разбирах с какви големи надежди тръгваме всички към едно ново общество. Чел съм за конвергенцията. Ако можеше в една епруветка да се съберат ведно индивидуализма, личната инициатива и обществената осигуреност, ще се получи най-добрата амалгама за живот. Девизът „От всекиму според способностите, всекиму според потребностите“ се оказа поредната утопия. Нуждите винаги изпреварват възможностите. Заедно с това равенството е абсурд при неравенство на индивидите.

Надеждата! Тя е неизбежна и ще ни придружава до края на дишането ни. След злото идва и добро. Ето пак се хванах за онова равновесие, за онзи философски камък, който всеки трябва да намери в своя живот. Може би още го търся и това ми прилича на детска игра, а навярно аз съм запазил детето в себе си много повече от другите на моята възраст. Съзнавам, че това се заплаща с оценки, които носят отрицателен знак. Утеха е да остана такъв, какъвто съм бил и какъвто ще продължа да бъда. Мои приятели ме определят като красиво луд. Навярно са близо до истината. Приемам го и както писа Александър Островски: „И най-мъдрият си е малко прост“. Затова ми стават противни онези, които се изпълват с въздух под налягане. Правят се на големи, без да са такива. Държат се високомерно, а това е нещо, което винаги ме е дразнило. Така, както и човешката лакомия и алчността. Ако на този свят всеки си знаеше мярата във всичко, щеше да бъде като в рая. Осъзнато или неосъзнато, всеки гледа да вземе през единствено дадения му живот колкото може повече от него. Сигурно това отново граничи с инстинкта за самосъхранение. Ако съм достигнал до някаква степен на своето духовно развитие, то е защото полагам усилия да вземам толкова, колкото е възможно да понесе умът и сърцето ми. Улавял съм се в жаждата да трупам знания. Да се интересувам от безкрайно много неща. Те едва ли са ми служили в живота. Още не мога да си обясня какво е това неистово чувство и любопитство да се интересувам от безкрайно много неща. Известно е правилото, че човек трябва да знае от всичко по малко и от нещо много, за да бъде добър в професията си. Схващам, че и тук е нужна мяра. Стремежът да се научават новости е нещо като наркотик, болест, от която няма отърване. И все пак съм благодарен на прочетеното и наученото. Книгите, песните и музиката са онези чудни духовни стъпала, които са ме спускали към дълбините на моята душа. Мога да съжаля само, че слепотата ми отне достъпа до визуалното изкуство. До картините, скулптурите, архитектурата, киното, телевизията. Това не може да се компенсира.

С годините все повече се радвам на младите хора. Схващам, че те са по-умни от нашето поколение, много по-надарени и способни. Не бих искал да кажа, че това е ехо от оная обич, която ме е придружавала в ранните години. Неусетно стигнах и до любовта. Това е въздухът, солта на живота, по-скоро онзи мед, без който не могат да живеят пчелите. Винаги съм възприемал жената като част от мен. Като неотделимото друго аз. Естествено, че това отнасям за моята съпруга. Съдбата ми отне очите, но ми даде нейната светлина. Интелектът и доброто й сърце запълваха празнотите в характера и възпитанието ми. Нека Бог ми прости, но съм се наслаждавал и тогава, когато Амур ме е навестявал. Мисля, че това е нормално за всеки един човек. Сега мога да определя, че любовта е част от понятието обичам. Обичта е като безкрая, като вселената, тя е онова чувство, което никога не угасва и щастлив е онзи, който го притежава спрямо другите. Не само към съпруга, семейство, деца, внуци, към приятели. Както е казано в Библията: „обичай ближния“ е постулат, с който се ражда всеки от нас. Мисля, че аз го прилагам все още. Обичта е онази субстанция, свързана с духа, която ни прави по-добри. И най-накрая стигам до крачката от съвършенството. То не е в мен естествено и никога няма да го достигна. Съвършен е само Бог и всеобемащ. Като дете съм кръстен и за мен Бог е бил оня добър старец и дух, който ни покровителства. Обществото ме възпитаваше в атеизъм и аз го възприемах с разума си. След 40-тата си година се убедих, че религиите не са чист опиум за народите, както е казал Маркс. Започнах да ги възприемам като нравствени правила за поведение. Когато се сблъсках с многообразието и красотата на света, съвършенството на вселената, с кардиналната промяна в моята лична съдба, започнах да мисля за оная сила, която направлява живота ни. Човек се нуждае от нея, той я търси в беда и подем и я олицетворява с понятието Бог. Склонен съм да възприема мисълта на Волтер, че ако няма Бог, ние сме длъжни да го създадем. Бог не е самият човек, човекът трябва да се освободи от него, както е казал големият теолог и философ Ерхард Майстер. Той трябва да направи място в душата си за истинския Бог.

Ослепяването ми в миг, както стана на 12 септември 1952 година при една операция в Александровска болница, беше най-ужасният удар в живота ми. Със съдбовно значение. Това не само промени моята първоначална нагласа, но ме принуди да се преустроя кардинално. Този обрат е почти равен на акта на смъртта. Напускайки този свят, човек сякаш прави един кръг към своето начало, сякаш се завръща там, откъдето е дошъл. Слепотата обаче те оставя до края на живота ти не само в тъмнина и свят без образи, но в една постоянна принуда да виждаш със сърцето си невидимия свят. Така изграждаш образите на всичко, което те заобикаля, в душата си и започваш да живееш отново. И все пак това е по-доброто, отколкото физическия край.

След техникума си, вече като сляп, продължих да уча. Завърших Априловската гимназия и право в Софийския университет. След съдебния си стаж станах работник. След това в продължение на 10 години бях юрисконсулт. Окончателно скъсах с правото през 1967 година, след опита ми да стана аспирант. Останах сам да се състезавам с празното място, не ме приеха. Дали не искаха да се занимават с мен или това беше строго идеологическа дисциплина, а аз бях безпартиен?… За мен все още няма обяснение, след като от шестима кандидати бяхме допуснати двама на устен изпит за две места. Единствената правна монография, която бях прочел от руския професор Кечакян ми се падна на този устен изпит. Съдбата е решила вероятно да поема друг път. През целия си живот съм служил на идеята за интеграцията. Знам, че тя започва от самия човек. Той трябва да я носи вътре в себе си. Мисля, че аз в един друг аспект съм я постигнал. Не става дума за това, че превърнах собствения си недъг в професионалното си занимание, в препитанието си. Моята среда винаги е била между съучениците и колегите ми. Всички около мен са виждащи хора. Дори в преносен смисъл обкръжението на моите невиждащи приятели е от хора, които са равни с другите. Ако всички сме убедени, че Петко Стайнов виждаше повече от виждащите, защо това да не се отнася и за надарените, умни мои съсъдбеници? Интеграцията е реализация на интелекта, независимо дали виждаш или невиждаш. Дали си в средата на организацията на слепите или извън нея, основното е да имаш съвременното виждане за околния свят и духовното зрение на съвременен човек.

Моите родители и деди са трудови хора. След Втората световна война не е провървяло на моето семейство. То е било недолюбвано от властниците. Самият аз съм бил винаги раздвоен и мисля, че това е нормално за всеки един човек. Естествено е сами да открием истината, а не по внушение отвън. Искал съм да прозра коя от двете системи през моя живот е жизнената и справедливата за хората. Всеки от нас може да има някаква позиция в обществото, но по-важно е как то е устроено, какви са правилата му, за да се спазват и в него да има равновесие. Русо говори за обществения договор между гражданите за управлението им. Ако демокрацията изисква спазването на определени правила, свързани с индивидуалната инициатива и свободата, човешките права, това би било добре, но практическият живот е пронизан от сили, които го деформират и пригаждат към интересите на отделен кръг от хора. А това е нарушение на правилата. Сигурно съм достатъчно наивен, за да очаквам социална справедливост при една подредба на съвременните ни български условия. Не можех да си представя начина, по който стана трансформацията и избуяването на свръхбогати върху недоимъка на останалите хора. Чувствам се виновен за това заедно с милионите мои съграждани, които го допуснаха.

Роб ли съм по провидение или не? Мога ли да се бунтувам или не? Естественият ход е еволюцията. Но в живота има и гняв, и бунтове, и революция. Мисля, че съм прилагал някаква справедливост в моите действия. Дали ще намеря сили още за това или ще продължа да трупам своята глупост.

Човешко е да се греши, божествено е да го проумееш и да се покаеш. Само това пречистване може да ти даде силата да продължиш по-нататък.

Съзнавам, че съм в края на своя живот. Често ме занимава същността на смъртта. Будистите вярват в прераждането. Християните — във възкресението. Атеистите — в нищо. Всички са убедени в едно — че тук на земята е раят или адът, или подготовката за бъдещия живот. В едно съм сигурен — че смъртта е най-справедливият акт в природата. След нея на моя камък няма да поставят: „Тук почива слепия…“ Просто аз ще бъда отново равен с всички. Смъртта е справедлива, защото тя заличава грозното и уродливото, неправдата и силата на онзи, който използва властта си. Добре че богатите и императорите не са в състояние да си я откупуват. Пред нея няма бедни и богати, умни и глупави, грозни и красиви. Тя коригира неравния старт при раждането на всеки от нас. Добре че живата материя загива, иначе нямаше да има живот. Затова вярвам, че смъртта е другата страна на живота. Тя просто гарантира неговото продължение. Нещо повече, в космоса черните дупки поглъщат цели съзвездия. Тези далечни светове отвъд този предел преминават в друго състояние на антиматерия.

Не бих искал да завърша своето верую с толкова зловещи мисли. Просто нашата усмивка ще победи и смъртта.