Спас Карафезов
Сърцето вижда (16)

Закъснели щрихи

Константин Константинов (26 август 1924 — 2 януари 1987 г.) живееше чрез работата си. Тя запълваше мислите му, беше извор на идеи и планове. Това ще потвърди всеки, който е общувал с него, защото от тези черти ще се изгради образът му — на един забързан и винаги търсещ човек.

Константин Константинов дойде в печатницата през октомври 1971 г. Тя се помещаваше в барака и имаше неколцина работника. По това време се монтира марбургската релефно-наборна машина. След две години пристигнаха и другите две. Завъртя се печатарското колело.

Ученици, стотици невиждащи хора очакваха релефните издания.

През 1974 г. ръководството на ССБ предостави цял етаж от сградата на управлението на печатницата.

През 1975 г. се откри отдел за висок печат и репрофото. С развитието на това дело израстваше един колектив, чийто ръководител беше Константинов. Той имаше възможност да приложи богатия си опит и зрял професионализъм. Беше работил в големи печатници. Беше измежду първите в страната, въвели офсетовия способ. Търсеше новости в традицията. Неговото неспокойно сърце искаше да открие в известните печатарски способи метод за релефно изображение. Тази му наклонност идваше от детството, приемственост от баща му, известен професионалист печатар.

И както е в живота — редуват се неудачи и успехи. Не се получи желаната илюстрация, но за сметка на това нараснаха брайловите тиражи, подобри се подвързията, оформлението, създаде се фотоархивът.

Записаното слово е жива памет! И Константинов му служеше като древен жрец. У него имаше един тънък усет към новаторството. А както е известно, пътят на нововъведенията не винаги е гладък. Често е оспорван, подлаган на съмнения.

Мога да съжалявам, че не съм се вслушал в една негова препоръка — да записвам преживяното. Сега бих извадил ярки примери от нашата съвместна работа. Няма да бъде нужно да се напрягам, за да си припомня радостта му от първите шпалти на първия набран брой, на първите литературни издания на релефен шрифт…

Вълнуваше се от труда си, от всичко хубаво, което се създаваше. Беше закърмен с естетическо чувство. Преживяваше и съдбата на младите. Мнозина са окуражени от него да постъпят в полиграфическия техникум и, разбира се — да го завършат.

Доброволец в Отечествената война, общественик в квартала, с активно отношение към съюзните задачи, Константинов заемаше гражданска позиция, която го отличаваше с родолюбие и чувство за дълг.

За него, печатар от десетилетия, дойдоха и заслужените признания — орден „Кирил и Методий“ И степен, съюзните отличия.

Животът е толкова кратък. Стоим пред гроба му смълчани и поставяме на равносметка и оценка твърде много неща.

По темперамент беше холерик. Реагираше емоционално. Това вътрешно горене и устременост го водеха към по-съвършеното и по-доброто.

В мразовития ден един лъч се протяга от небето. Огрява със светлина хората. Константинов беше оптимист. Той свърза живота си с духовната светлина, така нужна на слепите, искрата от неговия възрожденски дух се сливаше с тази светлина. Той бе частица от нея.