Спас Карафезов
Сърцето вижда (4)

Академик Пашев и делото на слепите

Константин Пашев (1873–1961) — виден български лекар офталмолог. Роден е в Сливен. Завършва медицина в Лион (Франция) през 1898 г. През 1919 г. става професор, а в 1938 г. — академик. Основава и ръководи очната клиника при медицинския факултет в София (1920) до 1941 г. През периода 1948–1960 г. е директор на Института за клинична и обществена медицина при БАН. Разработва въпроси от различни области на офталмологията.

Академик Константин Михайлов Пашев е крупна фигура не само в нашата офталмология. Делото му на голям лекар и педагог е неразривно свързано с неговата многостранна дейност на общественик и хуманист, на неуморен радетел за благото на слепите.

Значителен е неговият принос не само в профилактиката и лечението на очните заболявания и увреждания, но и в областта на социалните грижи за пълноценна обществена реализация на слепите и слабовиждащите хора.

Ако се запознаем с научните му трудове и статии, с множеството документи и факти и с теоретическата и практическата му дейност, ще установим с удивление колко съвременно и актуално съдържание имат неговите тифлологически възгледи и идеи.

Академик Пашев е не само психолог и тънък познавач на проблемите на слепите, изучил социалната уредба и положението им в много страни на света, но той е достигнал до изводи и обобщения, до прозорливи идеи и виждания, които надхвърлят равнището на неговото време и тогавашните социално-икономически условия, проникват в бъдещето и имат напълно съвременно звучене.

По проблемите на слепите и слабовиждащите хора акад. Пашев е изградил стройна система от възгледи, която непрестанно развива и обогатява през целия си живот. В нея видният учен се очертава не само като лекар, но и като общественик, свързал в неразривно единство борбата за предотвратяване на слепотата с лечението и проблемите на слепите и слабовиждащите хора. Това всеобхватно виждане го превръща в оригинален творец, създател на един нов дял в офталмологията — нейното социално направление. Преди близо осем десетилетия по недвусмислен начин той разви идеята за обществения характер на проблемите, свързани с живота на слепия човек.

Академик Пашев е изложил основните си схващания по делото на слепите в следните по-важни свои научни работи: „Хигиена на окото“ (1905), „Слепотата у нас“ (1922), „Социални грижи за слепите“ (1923), „Проблеми по слепотата“ (1932), „Обща офталмология“ (1925), „Социална офталмология“ (1942) и преработеното й издание от 1956 г., отчетите на дружество „Покровител“, публикувани в сп. „Офталмологичен преглед“.

Авторът разглежда спепотата като обществено явление, коренящо се в социално-икономическите условия на живота, в жизненото и културното равнище на народа. Тези му материалистически възгледи са методологическа основа на обсъжданите от него въпроси и страни от делото на слепите. Той изхожда от разбирането, че слепият трябва сам да си помогне, като се образова и активизира. Редом с това обществото и държавата трябва да създават необходимите предпоставки за развитието на този процес. В дейността на очните лекари той вижда и една възможност за разясняване и подпомагане постигането на тази цел. Така, както е от значение навременната медицинска помощ, също толкова важно е ранното издирване и обхващане на слепите, особено на децата. Неговото схващане в това отношение има стойност и днес и представлява все още актуална задача за общественици и офталмолози.

В социалната организация за борба против слепотата той включва: „Статистика за слепите, обществената организация против слепотата, организирането на пропагандата против слепотата и лечението на очно заболелите.“ Академик Пашев счита, че това са преди всичко обществени задачи, които зависят от степента на развитие на социалното законодателство и активността на държавните и обществени институции на офталмологията като наука и практика. Той е имал значителни познания в областта на грижите за слепите и тяхното дело. Изучил е опита на почти всички страни в Европа, САЩ, Япония и други части на света. Посещавал е лично институти и организации за слепи. Общественият му интерес към тези проблеми не е пресеквал през целия му живот. Той разглежда грижата за слепия като цялостен комплекс, обхващащ материалния и духовния живот, образованието, бита и труда, обучението в брайлово писмо, ориентирането и подвижността, проблемите на всички възрастови групи — на децата, трудоспособните и нетрудоспособните, сляпоглухонемите и слепите с умствени и други недостатъци, на мъжа и жената; разграничава конкретните грижи за слепите и слабовиждащите; въпросите на семейството, свободното време, спорта, изкуството и културата, задачите на общественото осигуряване, отпускането на пенсия и помощ, организирането на социални домове и служби за настаняване, правата, привилегиите и облекченията, ползването на помощните средства и тифлотехниката. Идеята за комплексност и многостранност на проблема е толкова напредничава, че тя се съдържа и днес в най-модерните програми за рехабилитация и интеграция.

В концепциите си той третира въпросите за личността на слепия, критериите, дефиниция и статистика на слепотата, интелектуалните възможности на слепите и слабовиждащите. На преден план са изведени проблемите на сляпото дете, свързани с отглеждането и възпитанието му в предучилищна и училищна възраст. Посочват се необходимите грижи, които следва да полагат родителите и училищните власти, обществените институции.

Академик Пашев акцентира върху професионалната подготовка на възрастните слепи, изброява примерно възможните професии, практикувани в различните страни. Застъпва широко идеята за създаване на домове-работилници. Обосновава тезата за необходимостта от специалните предприятия, разкрива възможностите за трудоустрояване при обичайни условия в индустрията и земеделието, търговията и сферата на обслужването, в интелектуални професии. Съзира тенденцията за увеличаване броя на слабовиждащите в епохата на техническия прогрес. „Колкото повече един народ се развива културно, толкова зрението му става по-необходимо“ — подчертава той в „Офталмологичен преглед“ през 1939 г. и обосновава нуждата от употреба на оптически средства, правилно отглеждане и възпитание на децата с остатъчно зрение, организирането на класове и училища за слабовиждащи („зрителноспасителни класове“), отпечатване на текстове с едър шрифт, професионалната и трудова рехабилитация на лицата с остатъчно зрение, прилагането на нужни социални мерки в това отношение. Висока стойност има застъпеното от него гледище „да се използва колкото може остатъкът от слабо зрение“ (1943). Ще споменем, че върху основата на този принцип се гради съвременната тифлопедагогика относно работата с подрастващите, които имат остатъчен визус.

В разпространението на брайловото писмо акад. Пашев вижда важна задача. Като изследва този въпрос, той съжалява, че в България няма печатница и библиотеки както в другите страни. Голям интерес представлява неговата прогноза за развитието на говорещата книга. В „Офталмологичен преглед“ (1933) съобщава: „…апарат, който посредством магнитен запис ще направи достъпен за слепите обикновения текст“. Това оригинално предсказание се сбъдна в напредналите страни през 50-те години, а у нас в началото на 60-те. Днес ние не можем да си представим своя живот без говорещата книга.

Акад. Пашев изтъква необходимостта от създаване на организации на слепите и за слепите, които да обединят своите сили за решаване на проблемите. В своята обществена практика той е имал отношение към учредените организации на слепите „Тъмнина“, „Мрак“ и „Дружество на българските слепи“. Съзнавал е, че усилията на организираните слепи не са достатъчни за решаване на поставените от тях цели и задачи и че се налага широка обществена подкрепа за осъществяването им. Тези мотиви го подбуждат да запълни съществуващата празнота в обществения живот, като изгради на благотворителна основа една организация, която да подпомага слепите. Така през 1922 г. възниква дружество „Покровител“, на което той е неизменен председател до 1945 г. При създаването на това дружество Константин Пашев се е ръководил от чисто човешки подбуди, от голямата си обич към невиждащите. Макар да е отчитал многократно и определено, че само държавата и обществото като цяло са в състояние да решат социалните проблеми, в дружество „Покровител“ той е виждал една обществена форма за привличане на видни личности, за събиране на пожертвования, както и нравствена подкрепа. Организирал е концерти, изложби, сказки, предавания по радиото. Това дружество изиграва определена роля и се влива в Съюза на слепите през 1948 г.

Видният офталмолог е имал отношение не само към организирания живот на слепите, но и към други обществени организации, свързани с профилактиката и социалното подпомагане. Участвал е като представител на България при учредяването на международната организация за борба против слепотата в Амстердам през 1929 г. По негова инициатива и настояване през 1935 г. към Дирекцията за народно здраве е основан Национален комитет за борба против слепотата. Няколко години оглавява и Съюза за обществена подкрепа, основан след излизането на Закона за обществена подкрепа (1935). Деен сътрудник е и на Съюза за защита на децата. Изобщо развива една широка обществена дейност, посветена изцяло на предпазване от слепотата и всеотдайна подкрепа на нейните жертви.

В своите тези и схващания обаче акад. Пашев е допуснал и някои неточни постановки, които се дължат на чуждестранното влияние или на недостатъчен опит в обществената практика. Например той смята, че „бастуните, които някои препоръчват, не са практични“, докато животът доказа точно обратното. В някои случаи разглежда пенсията на слепия в работоспособна възраст като „източник на мързел“, докато тя всъщност има социално-компенсаторна функция. Под съмнение може да се постави несъгласието му в едно училище да се обучават слепи и слабовиждащи. Той е на мнение да се създават само чисти класове и съответно училища от слепи или слабовиждащи. В действителността нещата не стоят точно така.

В Книгата си „Социална офталмология“ обаче той препоръчва да се откриват класове за слабовиждащи в обикновените училища, като добавя аргумента, че слабовиждащите ще могат да се възползват от помощта на своите зрящи другари. Същото може да се каже и за напълно слепите деца по отношение на слабовиждащите. От друга страна, слепите са много малко, за да се обособят в отделни класове. Изразява несъгласие с миграцията на слепите от селото в града, според него те могат да намерят препитание в земеделието. Ако се изхожда от контекста на времето, той е имал известно право. Но това е обективно явление и ние днес сме свидетели какво извърши урбанистиката за слепите.

Акад. Пашев пръв разбира, че задачите на офталмолога не се изчерпват само с мерките за лечение и борба срещу слепотата, но се допълват и от грижата към пациента, безвъзвратно изгубил зрението си, за когото усилията и средствата на медицината са безсилни. В тази грижа за ослепелия той вижда неразделна част от дейността на всеки очен лекар.

С течение на годините това схващане намери конкретно приложение. Развиха се различни форми на съдействие и сътрудничество между института и катедрите по очни заболявания и Съюза на слепите и неговите поделения, между окръжните и районни офталмолози и съюзните организации. Офталмолозите участват в решаването на различни обществени проблеми, отнасящи се до профилактиката и здравната просвета, до образованието и труда на хората с увредено зрение, оказват помощ, съветват и насочват слепите и слабовиждащите в техния жизнен път.

Академик Пашев правилно оценява възможностите и способностите на слепия човек и през своя живот прави всичко необходимо, за да ги разясни пред обществото и да осигури условията за тяхното осъществяване. Същината на всичко изложено около проблемите на слепия човек е признаване на неговите ценности, това, че той не следва да бъде третиран само като обект на грижи, но и като субект и личност, като равностоен член на обществото, като гражданин, поел всички права и неотменими задължения.

Още в началото на нашия век будният лекар и общественик схваща, че обществото и държавата са преди всичко задължени да създават условия, при които да се обучат и професионално устроят слепите, за да не бъдат в тежест на другите, а самите те, подготвени за живота, да поемат препитанието си, което ще им даде самостоятелност и сигурност. В основата на този процес стои общото образование и професионалната подготовка.

В началото на 1905 г. излиза книгата на акад. Пашев „Хигиена на окото“. В последните й страници авторът пише: „За слепите у нас до днес нищо не е направено. В това отношение България е изостанала назад… Време е и ние да се погрижим за съдбата на тези нещастници у нас, за които медицината е останала безсилна. Нека обществото, както и държавата, да се притекат на тяхна помощ, да подобрят моралното им и материалното им положение и да облекчат мъките им. Най-подходящо за тази цел средство е основаването и у нас на едно общообразователно, както и професионално училище за слепи.“

Тези редове са написани още през 1904 г. — времето, през което назрява обществената нужда от създаването на училище за слепи у нас. Посятото семе намира благодатна почва и подкрепа в лицето на предприемчивия хуманист и деен общественик проф. Иван Шишманов, тогава министър на Народното просвещение. През 1905 г. в столицата е основано първото учебно заведение за слепи деца. Въведено е задължително основно образование за слепите близо две десетилетия преди да се установи за цялото бъпгарско население. Тази мярка има дълбок смисъл, защото образованието е предпоставка за духовното развитие на слепия човек. Но акад. Пашев ще отбележи още тогава, че за слепия не е достатъчно само общото образование и общата култура и че за него е нужно професионално обучение, изучаването на занаяти и професии, които да му осигурят трудова дейност. В труда на слепия човек, който е в активна и трудоспособна възраст, акад. Пашев вижда централната задача на всяка една обществена грижа. Изтъкнатият лекар винаги е подчертавал, че в процеса на труда могат да се оползотворят умствените и физическите способности на слепия и професионалното занятие ще осмисли живота му. „Няма по-велико нещо в делото на слепия от труда. Трудът е, който му възвръща човешкото достойнство и който преобръща летящото време и скучното бездействие в творчество и щастие“ (1938 г. „Офталмологичен преглед“).

През целия си творчески път той ревностно отстоява тази главна идея на обществените грижи, критикува официалните власти, апелира и се бори за нейното осъществяване.

През 1932 г. в книгата „Проблемите на слепотата“ той ще напише с горчивина: „Тия грижи не са само от личен характер, но обществени и държавни. Те имат за цел да направят слепия самостоятелен гражданин, да му възвърнат човешкото достойнство и да го направят чрез труд способен да изкарва прехраната си. Без тия грижи слепият остава товар на семейството си, обществото и държавата. Ако тия грижи се бяха създали у нас още с откриването на Института за слепи деца, както ние искахме, нашите ослепели от войната, от индустрията и от болестите нямаше да преживяват днес тъй мизерно. Те щяха да станат производителни граждани. Възпитаниците на нашия институт също нямаше да мизерстват днес“. През 1934 г. пак ще отбележи: „Задачата за професионалното образование на възрастните слепи, организацията на труда им и грижите за нетрудоспособните възрастни слепи впрочем останаха неразрешени… Всичко, което ослепява над 16-годишна възраст, е оставено на произвола на съдбата.“

В изтеклите дотогава повече от три десетилетия от началото на века държавата и нейните институции не успяват да намерят средства, за да решат проблема за професионалната подготовка и трудоустрояването. Частната собственост, интересите на капитала и конкурентната борба са обективната преграда, която не позволява в условията на тогавашна България трудът на слепите хора да получи масово приложение и те да бъдат приобщени към общественото производство.

След като не намира подкрепа, акад. Пашев прави сериозен опит чрез дружество „Покровител“, основано през 1922 г., да създаде институт за професионално обучение на възрастни слепи със средства, набрани в „Деня на слепия“ (8 ноември), от някои допълнителни източници и фондове. Организацията пристъпва през 1931 г. към построяване на дом-работилница, която завършва и пуска в действие през 1937 г. (сега сградата на ССБ, ул. „Найчо Цанов“ 172). В него до началото на Втората световна война и евакуацията са били обучавани на кошничарство, въжарство и метларство тридесет и трима души. Макар домът да е имал капацитет, областите и общините не изпращали курсисти поради невежество и липса на средства. Тогава регистрираните трудоспособни слепи са наброявали над 400.

По същото време акад. Пашев предприема енергични постъпки за довършване на Дома на сляпата жена, който се строи от Дружеството на българските слепи и се завършва през 1938 г. За целта се отделят средства от Съюза за обществена подкрепа и набраните суми в „Деня на слепия“. Настанени са 28 млади жени, които се обучават в ръчно и машинно плетене, въжарство и тъкачество. Но извършеното е твърде малко. То представлява само оптимистично начало, без да може да покрие реалните нужди.

За положението на слепите у нас преди Втората световна война можем да съдим по мислите на самия акад. Пашев, изложени в апела му от 1939 г: „Мизерията е много голяма и сцените са покъртителни.“

В периода 1935–1939 г. по настояване на академика се въвеждат карти за подпомагане на бедните слепи. Не навсякъде обаче властите са в състояние да изплатят предвидените минимални суми.

Тежка остава участта на хората, в името на които неуморно и всеотдайно работи големият лекар и общественик.

Академик Константин Пашев остави светла диря в делото на българските слепи. Няма въпрос или страна от това дело, до които да не се е докоснал, които да не е анализирал и съпоставил, да не е извлякъл поуки и препоръки, да не е защитавал енергично, далновидно и обосновано. Значителен е приносът му за развитието на социалните грижи и законодателството, тифлопедагогиката, тифлологията и психологията, в практическата дейност за многостранното развитие на лишените от зрение. Неговите идеи за пълноценна медицинска, социална и трудова рехабилитация получиха реализация едва в условията на съвременното общество.

Държавата и общество оцениха заслугите на академик Пашев, като го удостиха през 1950 г. с високото държавно отличие „Димитровска награда“. Неговата разностранна общественополезна и научна дейност намери признание и зад границите на България. Редица чуждестранни академии и висши институти му присъдиха почетни звания и научни степени.

Отбелязвайки 60-годишнината на Съюза на слепите в България, ние си припомняме с благодарност за обществената дейност и значимия принос на акад. Константин Пашев. Заедно с имената на проф. Иван Шишманов и академик Петко Стайнов той е влязъл трайно в делото на българските слепи.

(Текстът е прочетен пред конференция на Българското офталмологическо дружество през 1981 година.)