Спас Карафезов
Сърцето вижда (36)

Веруюто Левски

През живота си човек се среща с безчет хора. Едни отминават бързо, други му остават близки. В сърцето намират място семейството и приятелите. Паметта закрепва техните образи. И след години, когато вече не са сред нас, продължават да живеят, да съветват или оспорват, да съдят или подкрепят. Съзнанието само неволно ги вика. Те ни спохождат в сънищата, те са неотделими от нас. Тъй е и с паметта на цял един народ. Тя е съхранила образите на своите най-свидни и незабравими чеда. Отбирала ги е от поколение на поколение като цвят от цвят, за да изплете венеца на националното самочувствие и гордост.

Ако се върнм към своето детство и възкресим родители и род, бащината къща, буквара и първото чувство за принадлежност към нашата изстрадала земя, сред най-отдалечените спомени ще изплува един лик, чист и светъл като безметежното небе на ранните ни години. Той се чертае от лъчите на нашето духовно пробуждане и ни придружава през целия ни житейски път.

Някога моят неуверен молив го изписа върху ученическа тетрадка. Не бих могъл да твърдя дали тази набързо нахвърляна скица е приличала на човека, тъй добре познат на всички. Днес страшно много ми се иска да е приличала на него. И желанието е тъй силно, че тя започва да прилича.

Мисля, че всеки по един път се е опитвал да напише стих или да нарисува човешко лице. Първите поетични думи или черти са изписани за мама или любимата. Наред с тях сигурно ще сме направили един друг опит — да изрисуваме човека, който ни е накарал да осъзнаем, че с интимното „аз“ все още сме и българи. Непременно искам да е така и вярвам, че е така. Дори ръката ни да не е посягала към листа, синеокият образ е запечатан в най-дълбоката душевна плака. Върху сребърния й слой е отлята силата му, поривът му и светостта. И би било великолепно нищожна капчица от тази благородна смес да е проектирала светлосенките си върху обширното платно на нашите добродетели и постъпки. И ако не сбъркам, пак да кажа, животът ни прилича на платно, ще го нацапаме, ще го оцветим, ще го накъсаме. Но има хора, дето ще го превърнат и в знаме. Неговият живот беше тъкмо такова знаме, чист и светъл отвътре и отвън. Запомнил съм една малка черква, градена от Кольо Фичето, където Дяконът е пребивавал. Олтарът й бе обкичен с икони, сводът — изографисан. А днес я няма, на това място е градина. Но думата ми е за друго. Едва ли някой ще си спомни повече за тези картини. С Дякона е по-различно. Той се превърна в най-живата икона, сложена вътре в душата на всеки и пред най-свидния олтар — Отечеството.

Кой не е закърмен с това име, кой не свежда чело пред подвига? Кой не е изричал свидни думи и стихове за него?! Сега пипам релефни линии, които се мъчат да изобразят лицето му. Мога да схвана само овал и дреха. Тези, които виждат, възприемат рисунката, но за пръстите това е нищо. Нима може да бъде нищо идеята да пресъздадем един от най-великите образи в българската история! И все пак някога аз съм го виждал. Това е безценна привилегия спрямо моите събратя, които никога не са се докосвали до нежните, толкова скъпи за цял един народ черти. Разбирам. От по-голямо значение е и ще бъде винаги оня изграден вътре в нас духовен портрет на Апостола. Неговата сила е в отношението му към всичко — към народ и революция, към съдбата на отделния човек.

Има един малко известен факт, който дълбоко ме впечатли. Последните няколко години от своя живот бащата на Левски, Иван Кунчев, прекарва в тъмнина. Този карловец, занаятчия, който е багрил тъкани, се е разделил със светлината, с цветовете — неотделими от неговия труд. Това ме кара да мисля, че самият Левски е опознал мъката на слепеца, стремежа му към простор и превъзмогване. Дали това родителско страдание не се преплита с мъжеството на безстрашния, всеотдайния син? Дали то не е допринесло още повече за осъществявания от него идеал — да превърне живота си в светлина?

Поколения са живели с делото на Левски, поколения наред ще търсят упование в неговата святост и чистота, защото животът му е най-точната мярка, отнасяща се не само до едно време на робство, класова борба, но до днешния и утрешния ден, защото има и огън, и пепел, светлина и мрак, правда и несправедливост, защото има страх и надежда. Защото богатството не е в полученото, а в даденото, в дълга и нравствеността, в способността да потискаме недостатъците си, да отворим път на новото.

Мисълта на Левски ни пречиства и ни прави по-добри. Защото веруюто Левски е и трябва да бъде мярка в нашия личен и обществен живот, отговорност за всичко, което вършим и ще вършим.

(Материалът е отпечатан по случай 150 години от рождението на Васил Левски.)