Спас Карафезов
Сърцето вижда (25)

Улицата на моето детство

Когато човек остарее, неволно се връща към своето детство. Всъщност той го носи в себе си през целия живот. Най-отдалечените ми спомени за Габрово са свързани с женския манастир, Априловската гимназия, театъра, Янтра.

Дядовата ни къща беше на улица „Скобелевска.“ На мястото на нея и цялата махала сега е площад „Възраждане“. Преди Втората световна война в този отрязък от центъра на града кипеше благодатен живот. От бозаджийницата на бай Йордан до Хаджи-Генчовата къща се редуваха фотографи, шивачи и обущари, работилници за трикотаж и радиоапарати. Пред ковачницата на дядо Петър Брусев спираха каруци, за да подковат краката на коне и волове. От източната страна на улицата беше красивата къща на индустриалеца Иван Калпазанов. Следваше агрономството, кафенето на бай Димитър Турчинката, дърводелската работилница на Петър. Спрямо другите байовци той беше доста по-млад. Срещу Априловската гимназия беше къщата на доктор Иванов. С доктор Узунов те ни бяха семейните лекари. При нужда и в нощите са викани. Пристигаха по чехли.

Чудна атмосфера обгръщаше нашата уличка. По гранитните павета гърмяха каруците. Преминаваха фабричните камиони, натоварени до върха с бали от памук и вълна. От всичките работилници прииждаха техните си звуци, кънтеше наковалнята. Между тях сновеше чирачето със затворения поднос, в който димяха горещите кафета. Трудът на хората беше от сутрин до късна вечер. През нощта и в неделя уличката затихваше. Навсякъде кепенците бяха спуснати. От тях вееше някаква самотност. Срещу нас беше къщата на Бобчев. Приличаше на малък замък. В миговете на тишина от нея прозвучаваха акордите на пиано. По стълбището имаше скулптурни фигури и многоцветни стъкла. От нея се излъчваше нещо тайнствено. В дюкяна на Хаджи-Генчовата къща се правеха ковчези. Отпред редяха капаците им за реклама. Имаше и работилница за поправка на колела и мотори. Пред известния колоездач Буката се скупчваха любопитни малчугани.

Сутрин и по обед се точеха върволици от шумни ученички и ученици. Тях ги зовеше камбанчето на гимназията. Рано пък, в 4:30 часа виеха сирените на текстилните фабрики. Тогава притичваха забързаните работници.

В празнични дни камбанният звън на манастира привличаше всички. Облечени в новите си дрехи, те се отправяха към църкичката, построена от Кольо Фичето. В нея те бяха други. Изчезваха шегите и закачките, които редовно припламваха през улицата. Майсторите ставаха сериозни, само очите им излъчваха закачливост и доброта. Имах чувството, че в такъв миг те се почитаха и забравяха борбата си за оцеляване. Само ние, дечурлигите, продължавахме да палуваме и получавахме назидателно мъмрене.

Паметникът на Априлов с книгата в ръце винаги е предизвиквал в детската ми душа някакво страхопочитание. Около него ставаха големи тържества. Музиките на училищата свиреха така, както става и днес. Новите знаменосци поемаха училищните знамена. Просълзени родители наблюдаваха с умиление тази церемония. А над тях се носеше сладкият звън на църковните камбани. Денят на светите братя е оставил в сърцето ми най-свидна диря. В навечерието му пак по нашата улица бягаха факлоносците.

Янтра и Синкевица са дали началния живот на този град. Притокът беше винаги по-топъл. Ние се къпехме и плувахме в самия център на града. В грънчарската махала Синкевица правеше два завоя. На първия от тях имаше вир. В него се научих да плувам. Там се събираха десетки деца. Бутнаха ме от едно надвесено дърво над реката. От него наблюдавах батковците. Когато цапнах долу, краката не стигаха дъното. С ужас съм се измъкнал до брега. Такива преживявания ще има доста в моя живот. Човек винаги търси спасението си. Мисля, че и в новите времена моят роден град ще намери своите брегове. Неговите хора се славят със своята предприемчивост и работливост.

Когато в зряла възраст прочетох книгата на Марк Твен „Том Сойер“, имах чувството, че е писана за нас — щастливо безгрижните деца от нашата улица. Игрите ни се въртяха като вихър. Местата им се сменяха непрекъснато. Тичахме боси и ритахме парцалена топка. Изпод краката ни се вдигаха облаци бял прах. Играехме на топчета около герана на хаджи Генчо. Воювахме със „шпаги“, направени от пръчки. Краят им завършваше с тенекиено кръгче от консервна кутия. Тя защитаваше държащата ръка. Битките ставаха в двора на театъра. Терасата към двора беше нещо като крепост. Стойките за саксии напомняха зъберите. Театърът имаше висока ограда от метални пръчки, заоблени към върха. Отдалече изглеждаха като кордела. Там между килиите на калугерките и дансинга правехме големите футболни мачове. Някъде по-късно се появи и истинска топка. Играта на криеница се прехвърляше от шубраците и руските гробове по плочите на покрива на манастира. Неговите череши и орехите му бяха особен прицел за най-палавите. Тук аз бях по-въздържан. Всички калугерки ме познаваха. Дядо ми, когато е дошъл от Македония, е работил в тяхната фурна. По тайни пътища, през мазите на театъра ходехме на кино. Излизахме на сцената и покрай гърмящия високоговорител от задната страна гледахме кадрите. Водеха ни по-големите. Един път на нишка влизахме в тъмния салон. При всяко отваряне на вратата той се осветляваше. Да, но пазачът, който късаше билетите, ни е видял. По време на прожекцията зад платното се забелязвали и нашите фигури. Всеки получаваше шамар и ритник. Настъпи голяма суматоха. Ние тичахме из салона и зрителите се развикаха. Филмът спря и светнаха лампите. Едни от нас избягаха през другата врата, други се снишиха. Когато израснахме, пренасяхме лимонадите от работилницата до съда. Тогава легално ни пускаха на някой филм. В онези далечни времена родителите ни не даваха пари за кино.

Там, където се влива Синкевица в Янтра, се спускаха стълби от северната градина на сградата. За нас беше изходен пункт за риболов. Бъркахме с ръце под подпорната стена на театъра. А на това място щом се образува дебел лед през зимата, карахме кънки. Те бяха едиствени в нашето семейство — на брат ми. Понякога съм се опитвал да се плъзгам с тях през нощта. Под краката ми ледът свистеше и се пукаше. Бях осветен от големите прозорци на фабрика „Хрикон“. Стената под театъра приличаше на тъмна завеса. Всичко около мен напомняше на една красива феерия. Омекне ли времето, с брадва сечахме леда. Оформените парчета превръщахме в ладии и ги движехме с пръти. Пак воювахме с шпаги. Един път нашият „кораб“ се разцепи. Екипажът ни цамбурна в ледените води. Докато се прибрах, дрехите ми заприличаха на тенекии. Е, то се знае… Последва урок по възпитание и боледуване…

Грънчарската махала беше особен обект на игрите ни. На полянката край вира правихме дупки. Замазвахме ги с глина и пълнихме с вода. Разтваряхме карбит и я покривахме с празна консервна кутия с пробита в нея дупчица. Това беше изключително рисковано. Някой от нас, легнал, натискаше с пръст дупчицата, докато почувства голямо налягане от образувания ацетилен. После се отдръпваше назад, а друг поднасяше към дупката горяща хартия на пръчка. Сгъстеният газ свистеше през освободената вече дупка и със страшен гръм творението ни политваше към небето. Състезавахме се на кого кутията ще полети най-високо. При един случай се отървахме само с оплесканите в кал и глина дрехи. Консервата ни прелетя странично, сантиметри над главите ни. Дори бе изобретен черешов топ. От него пострада едно ято патки…

Баждар беше благодатен терен за нашите игри. Гонихме се между боровете. Ритахме топки по алеите. Катерехме се по камъните на най-високата му точка. А в подножието й беряхме синчец. Обсебена с тайнственост беше пещерата му. Ние обичахме да влизаме в нея. Викахме в голямата й зала и лежешком пълзяхме в страничните й коридори. Осветяхвахме се със запалени сухи стръкове цветя. Въображението ни ни пренасяше при някакви пирати, тайни надписи и търсене на съкровища. Никой от нас нямаше фенер и батерии за него. Такива луксове бяха непознати. Може би най-голямата ни наслада беше пурпурният залез на слънцето. То преваляше хълма и в далечината се потапяше в предпланините на Балкана, прилични на морски вълни.