Спас Карафезов
Сърцето вижда (29)

Пощата

Всеки е запазил смътните очертания на един прозорец. Споменът за този първи отвор към външния свят идва от най-ранно детство. Тогава, когато осъзнаваме, че пред нас стои преграда, макар и невидима, която ни отделя от пространството. Всеки има прозорец на своето детство, през който е запечатал една картина — силна и жива, избледняваща с годините на живота му.

Представете си за миг. В стаята е полумрак. В стената се оглеждат червените езичета на огъня, показват се изпод отворената вратичка на печката. От дъното идва бледа млечна светлина, оградена от бялата рамка на прозореца. Отвъд нея става едно незабравимо чудо. Сипят се снежинки, озарени от лампите на улицата. Те танцуват хаотично, наподобявайки прогонени пеперуди пред тъмните очертания на просторна къща. Това е пощата. Няколко широки стълби водят към два свода. Дъното им завършва с обковани стъклени врати. Лявата е смълчана и винаги затворена. Затова пък дясната не престава да скърца при всяко отваряне. Над тях стои стройна редица от прозорци. Виненочервеният покрив завършва с наклонени, прилични на очи отвори, погледнали надолу, сякаш да видят кой е забързал да пусне писмо в тъмнозелените метални кутии, обкичили тесните странични стени.

Сега вече трябва да се отиде до позореца. Детското чело се опира на студеното стъкло. Любопитните очи поглеждат нагоре. Там стои квадратната кула, която завършва с часовници от всички страни. Изправена е като страж. От предната страна като дълга каменна брада се спуска гранитна колона. Пощата изпълва целия прозорец — едно здание и нищо друго.

Спомняте ли си какво се виждаше от прозореца на вашата детска стая?… Може би сте се наслаждавали на красива градина? Дали още в сърцето ви са дърветата с нежните пролетни цветове или губерът на просторно поле, силуетите на долини и планини?… Всеки е запомнил някаква незабравима гледка — от сив дълъг блок, от улица, от полуразрушена градска къща или от кой знае още какво… Имаше един разказ. В болничната стая са двама. Единият не може да се повдигне от леглото. Другият всеки ден му описва гледката през прозореца. След време той умира. Когато неподвижният за първи път се изправя и достига до жадуваните стъкла, е разтърсен от удивление. Пред него стои мрачна олющена стена. Събеседникът му по легло — това мога сега да осъзная — той гледал през прозореца на своето детство, прозореца на своя живот.

Моята първа картина, очертана в рамката на прозореца, затрупана от безкрайните кадри в лентата на времето, е все още жива. Тя идва в мен, свежа и чиста, видяна от неподправените ми, искрени детски очи.

Замислена и няма, пощата имаше свой вътрешен живот, едно външно движение, което винаги й придаваше различен вид. Гледаш — пред кутията стои грохнала бабичка и от някаква селска торбичка вади с разтреперани ръце плик с писмо. Забързани и весели, скачат по стълбите млади хора, други, замислени и натъжени, излизат. Понякога се струпват на групички и оживено говорят. На ъгъла младо момиче стои и чака… А когато свърши работният ден и се спусне лятната нощ, от отворените прозорци изтича тънък и пресечен звук, сякаш жужат метални пчели и от време на време дрезгаво кашлят. Най-тайнственото са светлините. Можеш да ги наблюдаваш неуморно. Те ту припламват в червено, синьо, жълто и бързо гаснат. В някой миг се превръщат в многоцетен букет, в мимолетна красива феерия. Тогава имаш чувството, че това са сигнали от далечна планета, които носят някакви загадъчни съобщения… Откъде идват и накъде отиват? Какво казват? Играта на светлините предизвиква ту страх, ту възхита, учудване. С изгрева на слънцето пощата се оживява от други звуци.

Очите ми са отправени към покрива. На равно разстояние той е подпрян от заоблени, червени декоративни греди. Те целите са обкичени с гнезда. Щом пукне пролет, стрехите се оживяват. На земята няма такова летище, което всеки миг да приема толкова пикиращи птици. Повее ли южнякът, задъхти ли на зелено, и отвън гръмва гигантски птичи хор. Можеш да гледаш до насита какво става около гнездата, как бавно и с колко труд се гради гнездото. Полетите са един след друг. При всяко кацане се носи капчица кал, сламка. Строителите са неуморни. А после от малките дупчици се показват главичките на излюпените лястовички и започва онзи вечен кръговрат, който сплита веригата на живота. Малките се учат да летят. Виждаш как ден след ден техните крилца растат. Когато станат достатъчно силни и големи, те напускат стрехите и покрива и се отправят към близките дървета. По-смелите вече кръжат със своите родители около кулата. От нейния връх наднича медна камбана, от която стърчи черно копие с гръмоотвод, отправен направо към небето. Гледаш кулата и не вярваш на очите си. Тя се движи. Тя пътува между облаците. А в ясен ден тя е като пристанище. Парапетите й почерняват от накацалите лястовици. Изведнъж някоя се стрелне и по нея още една. Литнат високо в синевата, толкова далеч, че се превръщат в две малки точици. Те спират високо горе, задържат се, а след това устремно се спускат, чертаейки остри фигури.

Часовникът бие строго и тържествено. Звънът му отеква наоколо. И голямата стрелка е нагоре. Сочи небето. Иска да покаже къде са малките точици, които скоро ще се превърнат в бъбриви, черни джуджета, кацнали на нея. Тук започва едно друго тайнство. Наблюдаваш с трепет мига, когато стрелката ще мръдне и ще измине едва доловимо разстояние. Каква радост носи в душата това едва доловимо помръдване. Сега, когато бяга времето, когато заменяме календар след календар, и това движение е милиони и милиони пъти по-бързо, разбираме — този първи трепет е изчезнал в миналото. Падаш в клопката на един парадокс. Вече никога нямаш време да гледаш и да чакаш това странно движение на голямата стрелка.

Станах по-голям. Започнах да наблюдавам квадратната кула от различни места в квартала. Не винаги нейните големи стрелки мърдаха едновременно. Това беше нова загадка. По-късно сам ще си обясня причината. По-късно всички ще започнем да търсим причините за различното време, за разликите в мисленето и измеренията.

Моята поща стои пак там. Сега около нея има малък площад. Няма го само моят прозорец. Дядовата къща е съборена. Имам чувството, сякаш прозорецът на моето детство е пъхнат в плик и пуснат в една от зелените кутии с думите „сбогом!“.