Спас Карафезов
Сърцето вижда (10)

До последния си час

Само преди няколко месеца, на 12 декември, ние чествахме неговата шейсетгодишнина. Заобиколен от свои другари от Централното управление, Минчо Стоянов с вълнение прие за втори път почетната златна значка на съюза. Последвалото заседание на редакционната колегия се превърна в малко тържество. На уважавания главен редактор всички казваха добри думи, а той се държеше все тъй непринудено и скромно. Това бе негова отличителна черта, позната на всички. Никога не разказваше за себе си. Само в последните месеци от живота си по настояване на приятели написа спомени за годините, прекарани в института за слепи. Не шумеше около своята дейност. Начертаните цели постигаше бавно и методично. Беше събрал много знания върху съвременните проблеми на слепия човек и търсеше начин те да намерят решение. Неговата упоритост и трудолюбието му бяха пословични. Прояви ги и в последните си дни, до последния си час…

На 3 април 1980 година Почина нашият другар и съратник Минчо Стоянов Минчев, нашият дългогодишен главен редактор. Една мисъл е заседнала в съзнанието ми — след себе си човек оставя дирята на своя живот, наследство от идеи и дела, отдадени на хората. Ние помним точността и мъдростта на перото му, неговата подкупваща честност, щастливото съчетание на прямота и благост в характера му. Неговите статии, както и душевността на техния автор, се развиваха и обогатяваха заедно със задачите и проблемите на списанието. „Зари“ навърши тридесет години и това е част от жизнения път на Минчо Стоянов, а може би е историята на неговия живот, времето, през което той се изяви най-пълно като личност и творец.

Осмелявам се да пиша за този, който приживе не допусна нито ред за себе си, който строго би осъдил всяка превзетост и излишество. Ще ми помогне един последен дълъг разговор. На помощ ми идват и нашите многогодишни другарски и служебни срещи.

Може би силата и твърдостта му идват от родния край. Сипеи и стръмни урви са протегнали склоновете си направо към небето. Тревата и дърветата са вкопчени здраво в малкото земя, за да не бъдат отнесени от пороите и ветровете. Там, където две планински реки се съединяват, едно селце носеше името на габровския въстаник Тотю Иванов — Тодорчетата. То бе в самата пазва на Балкана, под острите върхове на Мечови чуки и Мара Гидик. Като всички балканджии и родителите на Минчо били работни хора. Баща му имал много занаяти — разбирал от дърводелство, правел крини. Ходел по далечна Добруджа да строи къщи. На година и половина Минчо изгубил зрението си. Голяма била мъката на родителите му. Какво ли не опитали те. Къде ли не ходили, но без резултат. Минчо растял буден и жизнерадостен. Участвал в игрите заедно с другите деца. Приказките и легендите на майка му и баща му, на дядо му Минчо — опълченеца, и на местния учител породили любовта му към знанието и книгите. Известно време посещавал селското училище, но скоро разбрал, че не е възможно да учи с виждащите си другари. Баща му, посъветван от габровския учител Стефан Пулев, през октомври 1929 г. го завел в института за слепи. Тук неговата любознателност намерила плодоносна почва. Малкото момче с нетърпение очаквало вечерните часове, когато всички събрани в училищния салон, слушали книги, четени от учители и възпитатели. „Дълбоко впечатление у мен оставиха «Клетниците» и «Мъртвите сибирски полета» — разказваше Минчо. — Преди да заспим, ние дълго коментирахме чутото и с нетърпение очаквахме следващата вечер. Увличаха ме литературата, математиката и историята. Учех цигулка при Николай Бехтеров, а пиано при Петко Стайнов. Към края на обучението си вече свирех първа цигулка в училищния оркестър. Имах и солови изпълнения. Тези мои музикални прояви отдавна са забравени, а у нас е останала само цигулката.“

Траен спомен от института оставят учителите му Загоров, семейство Шекерджиеви, класната Караваневска, Люба Кацарова. Той учи заедно с именития певец Христо Маринов, със съгражданина си Димитър Донков. Дружбата с тях продължава през целия им живот.

Института завършва през 1938 година. По съвета на композитора Бехтеров предприема стъпки за продължаване на образованието си в гимназия. Със специално разрешение на Министерството на просветата му се дава възможност да учи в средния курс и той става първият у нас сляп гимназист. Училищните власти го посрещат със съмнение и на първите му изпити присъства лично и директорът. Необикновеният ученик се представя добре, проявява самостоятелност, служи си с пишеща машина и скоро спечелва доверието на своите преподаватели, сред които е бил и известният днес академик Димитър Косев.

През 1939 г. Минчо Стоянов спечелва конкурс за печатар в института за слепи. Срещу оскъдно заплащане той копира книги за учениците. Оттогава и до края на живота си се занимава с коригиране на релефни текстове и се проявява като тъньк познавач на българския брайлопис. Прилагайки творчески правилата на книжовния език, той спомага за развитието на родната релефноточкова система. Не скриваше радостта си от това, че днес издаваме достатъчно учебници на брайл и не пропускаше да подчертае, че дълги години в института за слепи учениците имали само буквар, че първите десетина брайлови заглавия били написани с доброволен труд на учители и ученици. За да задоволи литературния си интерес, а и поради липсата на книги бил препрочел дванадесет пъти „Нещастна фамилия“.

През целия си живот Минчо не се раздели с книгите. Негов любим автор бе Лев Толстой. Възхищаваше се от делото на Айнщайн. Навярно под влияние на тези титани е изградил у себе си такива черти като задълбоченост и уравновесеност.

През 1945 г. будният сляп гимназист взема успешно матура в Първа мъжка гимназия и още същата есен става редовен студент в шуменския учителски институт. След две години го завършва с отличие, но тъй като в момента нямало свободно място за учител, работи пак като печатар. По време на войната бомба унищожила печатарската машина и той е принуден да пише на ръка. За известно време става възпитател, а след това получава назначение за преподавател по история и френски език. Когато училище „Г. Димитров“ се премества във Варна, той заминава за там с още неколцина колеги и остава единственият сляп педагог. Междувременно следва задочно и завършва педагогика в Софийския университет „Климент Охридски“. Учениците му го обичат и почитат, откриват в негово лице нравствена опора, разбират, че и без зрение човек може да има широк кръгозор и да заема достойно място в живота. Пред тях, а по-късно и в редакцията, навсякъде и при всички случаи Минчо отстояваше идеята за самостоятелност и упование в собствените сили, призоваваше към създаването на умения и навици, които да превърнат слепия човек в независим и пълноценен труженик.

През 1951 г. Минчо свързва живота си с Валентина Христова, наша другарка по съдба. Ражда им се дъщеря. Обичта към семейството след много години той ще разпростре и върху двамата си внука, радостта от които носеше винаги в сърцето си.

Почти 15 години, от 1953 до 1977 година, Минчо Стоянов е коректор на читалище „Луи Брайл“. И тук работата му се отличава с изключителна прецизност и компетентност. Но върхът на неговите успехи и разцветът на способностите му идват с редакторската работа. Неговата ерудираност и образованост в областта на тифлологията, владеенето на руски, френски, есперанто, познаването на полски, чешки и сърбо-хърватски език намериха сполучливо приложение в журналистическата му практика. Поел „Зари“ от 1953 г., той укрепна и се разви като творец успоредно с възходящата линия на списанието. Прояви качества на организатор и автор, на добър познавач на културните потребности и духовните въжделения на другарите си по съдба. Ние ще запомним бюрото му, отрупано с чуждестранни брайлови списания, в които той се ровеше безкрайно, за да намери някоя новост или мисъл в полза на актуалните тифлологически задачи.

Минчо Стоянов има свой принос и в обществения живот на зрително увредените. Бил е член на Върховния съвет на Дружеството на българските слепи, участвал е в първия обединителен конгрес на съюза, от 1958 до 1963 г. е член на бюрото на Централния съвет. Повече от 25 години бе несменяем секретар на читалище „Луи Брайл“, а на два пъти е бил избиран и за негов председател. За ползотворната му дейност и по случай 50-годишнината на читалището Комитетът за култура го удостои с почетна значка, а за големия му принос към списание „Зари“ Държавният съвет го награди с орден „Кирил и Методий“.

Главният редактор на „Зари“ се ползваше с уважението на всички слепи и виждащи, които работеха заедно с него или го познаваха. Ние храним признателност към изминатия жизнен и творчески път на Минчо Стоянов. Той ще остане в нашата памет като неуморим радетел за благото на своите другари и достоен гражданин на нашето общество.