Спас Карафезов
Сърцето вижда (12)

Да четеш с пръстите си на 90 години е впечатляващо

Наистина не познавам друг измежду моите приятели по съдба, който на такава почтена възраст е запазил страстта си към брайловата книга. Става дума за бай Киро, както всички го наричаме. Той ни е „бай“ не само според дългия път, който е извървял, но и защото по него е преодолявал много препятствия, изкушаван е бил от противоречия и е запазил равновесието в себе си. Ослепял е на 7 години от едра шарка. От възпалението се налага едното му око да бъде извадено. Постепенно и другото изгубва светлината си.

Родил се е в село Габров дол на 2 юни стар стил (сега 20 май) 1914 година. Семейството му е имало многобройна челяд. Когато най-голямата сестра постъпва като домашна прислужница в дома на проф. Александър Цанков, станало дума, че в София има институт за слепи. Баща му го е завел в училището, където Кирил Манов се учи до 1931 година. Щом научава брайловата азбука и развива чувствителността на пръстите си, бай Киро се пристрастява и жадно поглъща книга след книга. Свири на цигулка в училищния оркестър, пее в хора му. Това му участие е предвестник на онова време, когато той отново ще пее в професионалния хор на слепите. Сред другарчетата си се отличавал със своя пъргав ум.

В училището постъпва като преподавател един от най-големите български есперантисти Асен Григоров. При него отишъл малкият ученик и помолил да изучава езика. „Ти си малък“, му казал той, ала момчето се повдигнало на пръсти и му отговорило: „Я вижте“. Усмихнал се господин Григоров и го приобщил към групата, която изучавала есперанто. По-късно двамата станали близки и си гостували. Още в училището бай Киро се отличавал със своята завидна памет. Тя и днес му служи, когато се връща в миналото. Той е съхранил в себе си безкрайно много впечатления от личности, събития и случки. С охота разказва за тях. Оставали са му две години, за да получи дипломата си, но се залавя с търговия. Наложило се да започне да помага на родителите си, които пристигнали с голямото си семейство в София.

Още като ученик Кирил Манов започва да чете книги от библиотеката на читалището на слепите. На 17 години става негов член и много скоро е избран в контролните му органи. Постъпва и в редовете на Дружеството на българските слепи. През 1934 г. за първи път участва в неговия конгрес и е избран за член на контролната комисия. Когато правим равносметката в обществения живот на бай Киро, ще открием, че почти 25 години той фигурира в списъците на ръководните органи на тези две организации.

През 1933 година бай Киро се запознава със своята съпруга Йорданка Дюлгерова, която е от село Козаревец, Великотърновско. Тя е била съселянка на съпругата на председателя на дружество „Мрак“ Стефан Герджиков. Те са харесали сляпото момче, което продавало вестници в началото, а после открило сергия пред Халите. Запознали ги и ги оженили през лятото на 1933 г. От брака им се ражда Константин, а по-късно след смъртта на дъщеричките им се ражда второто момче Манол.

Кирил Манов винаги е проявявал интерес към политическите събития в страната. Оскъдните средства, с които е разполагал и недоимъкът са го причислили към този слой от населението, който се е борил за социална справедливост и подобрение живота на наемните работници. В началото на 30-те години става член на комунистическата партия, по време на Втората световна война се свързва с личности, които активно участват в съпротивата. Сред тях е Славчо Радомирски. Той е работил с брат му.

Бай Киро с възторг приема преврата на 9 септември 1944 година. Създава комитет на Отечествения фронт в средите на слепите и се включва в новосъздадените ръководства. По онова време революционната вълна помита избраните по демократичен път управителни тела.

Забележително дело в живота на бай Киро е учредяването на потребителната кооперация на слепите през месец февруари 1945 година. Той е един от инициаторите и съосновател на кооперацията, която получи развитие в продължение вече на 60 години и даде хляб на стотици хора без зрение. В нейния управителен съвет той е бил многократно. За тези му заслуги е удостоен със званието почетен член на Централния кооперативен съюз. Той е богат на такива звания и държавни отличия. Съюзът на слепите в България и Национално читалище на слепите „Луи Брайл“ са го удостоили също с общественото признание на почетен член. Тези външни атрибути безспорно имат значение в живота му. Истинското богатство на бай Киро обаче са децата, внуците, та чак двамата му правнука. Жалко, че съпругата му е починала преди 3 години. Двамата са живели щастливо в продължение на 67 години. Построили са си кокетна къща с красива градина в Лозенец. Това е един от най-хубавите квартали в столицата. Южният парк се намира на стотина метра от дома му, а тишината и чистият въздух превръщат мястото в малък рай. Когато узреят черешите в двора му, си струва човек да отиде при бай Киро, да се посмее с него на преживените весели истории, да отпие глътка от лютата ракия на сина му. А тя развързва сладкодумно приказката…

Един път със слепия композитор Васил Коев двамата били повикани за военна служба. Пред донаборната комисия имало дълга опашка от младежи. Бай Киро изгубил търпение, влязъл вътре и се провикнал: „Докога ще чакаме, тука има двама кандидати — единият за авиацията, а другият за артилерията.“ В комисията се засмяли и ги отписали. Бай Киро е неизчерпаем на такива случки. Може да ти каже с точност кога е падал в шахти, за слепите му съученици, за личности от обществения живот. Гледаш го и му се чудиш на жизнеността и порива му за живот. Не е загаснал в него епикурейският дух, като че ли спазва максимата „Живей така, сякаш утре няма да те има.“ В него извират спомени за жени, които са го харесвали, за цигулката му, на която го е учил Михаил Шекерджиев, за радостта от житейските наслади. И ние от читалището се радваме на бай Киро. Дори учудващо той ни е толкова редовен читател, че може да посрами по-младите. У него жаждата за четене не е загаснала. Иска ни се да го прегърнем в деня на неговата 90-годишнина и да му пожелаем още бодрост, за да пламти онзи дух в него, който е заразяващ пример за всички нас.