Спас Карафезов
Сърцето вижда (33)

Удавникът

Преди 50 години, на 2 август 1956 година се запознах с Венци Свещарова. Беше дошла в студентския лагер на спирка „Почивка“, Варна. Гостуваше на Сабина — нейна приятелка от ученическите й години в Плевен. И сега продължаваме тази дружба. Тя живее през един блок от нас. Със своя съпруг Любомир Пръвчев станаха нашите най-близки приятели. Наистина няма случайности. Двете бяха седнали на скалистия висок бряг, от който се разкрива гледка към малкия залив и морето. Изведоха ме от нашата барака, все още възбуден и смутен. Сутринта преживях едно от най-незабравимите вълнения в моя живот.

Бяха изминали дванайсет дена от пребиваването ми тук. Почивахме заедно с моя състудент Николай Братанов. Не съм го срещал повече от 40 години. Живее и работи във Франция. Родителите му ни бяха съкварталци. Играеше във футболния тим „Академик“. От университета ни дадоха карти за лятната почивка. Той беше непрекъснато с мен. Имаше две групи свои познати в международния студентски лагер. Ние се събирахме с едните и другите. Те ме поемаха, водеха до плажа и връщаха. Често обядвахме и вечеряхме заедно. Плувахме заедно. Бях спечелил доверието на спасителя Любо. Той беше също студент. Водеха ме до ръба на мостика. От него скачах и често плувах сам. Отдалечавах се до предел, от който слушах в далечината смеха и свирките на брега. Те ме ориентираха и аз доплувах обратно. Чувствах се самостоятелен и независим. Всички знаеха, че плувам добре.

На 2 август, а това беше и рожденият ден на татко, морето беше прекрасно, топло и спокойно. Около 9 часа пак скочих от мостика. Постепенно заплувах навътре. Около мен се къпеха десетки студенти. Сред тях бяха и доста чужденци. Душата ми преливаше от радост. Слънцето ме огряваше и аз се радвах на златните му утринни лъчи. Гмурках се. Въртях се. Започна да ме доближава някаква лодка. Преди това бяха минали още една или две моторници. За да не ме блъсне, започнах да плувам в обратната посока. Нейните отметнати вълни ме докосваха. Взаимно се отдалечавахме. Тя отмина и аз спрях да плувам. Ослушах се. Никакви звуци не долитаха от брега. Започнах да плувам. Движех се ту вляво, ту вдясно. Вероятно съм правел кръгове. Отново нищо не чувах. Встрани пак минаваха моторниците. Не знам дали отиваха или се връщаха от лагера. Усещах, че времето минава. Гледах към слънцето. Беше се издигнало на хоризонта. То трябваше да ме насочи към брега. По едно време дочух плисък на вълни. Мислех си — там е брегът. Заплувах към него. На това място е имало скали и вълните се разбивали в тях. Доближих ги. Спуснах си краката, за да стъпя на дъното. Те потънаха в плътни, лигави растения. Отдръпнах се рязко. Реших да избера друго място за акостиране. Плувах. Изведнъж почувствах остра болка в крака ми. Беше се схванал. Разтривах го. Продължих да търся брега. Вече не чувах плисъка на вълните. Разбирах, че доста време е минало. Слънцето достигна зенита си. Казвах си — те ще ме потърсят. Усещах тръпки от прохладата. Водата беше топла, но дългото стоене в нея ме охлаждаше. Пак минаваха моторници. Само че бяха доста далече от мен. Бях решил да викам и махам. Движех се в предполагаемата посока. Вече съжалявах за скалистия бряг и страшните водорасли. Да бях излязъл там. Чувах само чайките и далечния шум на отминаващите лодки. Щом превали слънцето, ще се ориентирам точно. След мозъчната ми операция загубих слуха на дясното си ухо. Ехото винаги ме е обърквало. Не бях в състояние да определя пътя на моторниците. Бях принуден непрекъснато да плувам, за да не замръзна. Учудвах се, защо не ме търсят. Съзнавах, че доста дълго време съм във водата. Непрекъснато се обръщах към небесното светило. Започнах да се безпокоя. Защо не идват? Не би могло вече да не са излезли със спасителната лодка.

Вероятно съм плувал в кръг. Изглежда съм се придвижил отново към сушата. Много далеч долових минаващите автобуси. Слава Богу! Отправих се натам. Гребях предимно с ръцете. Мускулите на краката ме боляха. Изведнъж чух движение на плавателен съд. Не много далеч от мен започнаха да ме викат някакви хора. Доближи ме голяма лодка. „Хей момче, да не ти е лошо?“ — някой отгоре ме питаше. „Сигурно му има нещо“ — обадиха се от другата страна, по посока на брега. „Гледаме го от час и половина да се върти в морето. Тъкмо щяхме да се придвижим, за да разберем какво става.“ — това са били думите на двама рибари, които зареждали мрежи. „Ама и ние го гледахме от кораба и затова дойдохме да го извадим“ — обясняваха отгоре. „Какво ти е?“ — питаха ме едновременно няколко души от голямата дървена лодка. Обясних, че напълно не виждам. Изгубил съм се от международния студентски лагер. Отгоре се спусна младеж. Пое ме и ме насочи към вдлъбнати стъпала. Хванах се за тях, но не можех да се надигна. Бях се изтощил. Във водата слезе още някой. Започнаха да ме надигат. Хванах се по-здраво и стъпих на първата стъпенка. Отгоре ме поеха. Изтеглиха ме. Търколих се на палубата. Треперех. „Днес е Илинден. Морето взема жертви!“ — възкликнаха няколко души. „Ще пишем във вестника как сме го спасили.“ Намирах се на рибарската гемия „Свети Петър“. Тръгнала е на весла за поправка. Моторът й бил повреден. „Ще го предадем на офицерския плаж. Оттам ще го върнат в лагера“ — разсъждаваха моите спасители. Те се развеселиха и сърдечно се смееха. По-късно научих, че това са били липованци. Техните прадеди — руски рибари — са дошли преди столетия в този край. Гемията се клатеше. Движението й беше бавно. Няколко души гребяха от двете й страни. Вероятно са имали дълги весла. Парапетите бяха високи и от плътно дърво. Седях ниско. Тялото ми беше премръзнало. Жаркото слънце ме топлеше. Най-после гемията заседна на бряг. Капитанът й слезе с мен и ме предаде на спасителите. Обясняваше весело как са ме намерили. Качиха ме на една моторница. Запознах се с момче, малко по-голямо от мен. Имаше чуждестранно име. Не го помня. Коренът му бил от Унгария. Работел като спасител. Заедно с мен той взе на моторницата две момичета. Тогава разбрах, че е минало 14 часа. Означаваше, че съм бил около пет часа в морето.

Моторът забръмча. Водата зашумя около нас. Движехме се бързо. Обясниха ми, че пътуваме на север към лагера. Едва сега осъзнах какво е станало. Какво ли правят там? Сигурно ме търсят. И така е било. Едва към 13:30 часа видели, че ме няма. Едната група студенти са смятали, че съм с другата. С ужас са разбрали, че не съм в лагера. Вдигнали тревога. Разпределили се. Едни са ме търсили по бреговете, други са тръгнали с лодка и водни колела. Никъде не ме открили. На няколко пъти се разминавали с гемията. Аз съм бил вече в нея. След 15 часа тревогата достигнала своя връх. Възникнало най-страшното предположение…

В този момент лодката доближаваше нашето малко заливче. Бях помолил компанията, която ме придружаваше, да обяснят, че са ми приятели. Завели са ме до Варна… А аз трябваше да се извиня за това, че не съм предупредил. Какви ли не тревожни мисли ми минаваха през главата. Може би още същата вечер ще ме натоварят за Габрово. Щях да се простя с морето. Виждал го бях само на филми и картини. Когато за първи път чух рева му тук от мостика, сълзи капеха от очите ми. Почувствах стихията му. Беше развълнувано. На другия ден се укроти. Моторницата намали своя ход. Плъзгахме се към брега. „Спасе, днес косата ми побеля от тебе!“ — крещеше яростно Любо. Няколко души му изшъткаха… „Любо, прости ми. Виновен съм…“ — объркано и смутено замънках. Няколко души ме прегърнаха и започнаха да ме успокояват. Кашата, която забърках, ми отне ума и дума. Водеха ме по стълбите нагоре. Правех всичко машинално. Накрая се опомних — бяха ме завели в столовата. Затича се една от леличките и ме прегърна. „Всички знаехме вече, че си се удавил!“ Наизскочиха и други от кухнята. Още когато се изкачвах, усещах, че ме прекарват между пътека от хора. Целият лагер е бил излязъл навън, за да види какво става. Леличките започнаха да пренасят чинии с пълнени чушки. Изведнъж се почувствах толкова гладен, че забравих гузността си. Ядох, ядох. Не знам колко порции са били. Лелките ми се радваха и ме насърчаваха. В този момент дойде и седна до мен Пино. Така наричахме Николай. Сложи ръката си върху моята. Мълчеше. Какво ли е преживял? Дали не е съжалявал за поетата отговорност…

Тръгнахме към бараката. В нея наровете бяха на два етажа. Трудно ми е да си спомня колко момчета сме се побирали в нея. Настана голяма аларма. Със закачки и смях започнаха да ме разпитват. Каква ли версия съм обяснявал… Вероятно съм казал истината за моето загубване. Нито те, нито аз можехме да заспим. Денят бе превалил. Макар често да се бях топил във водата, усещах изгаряне около врата. Раменете ми пареха. Добре бях прегорял на слънцето. Помолих да ме изведат. Следобед край високия бряг винаги имаше свеж вятър. Сложиха ме до Сабина и нейната приятелка. Моята история вече е била разказана. Гласът на Венци буквално ме галеше. Тя говореше сладко и мило. Някакво чувство ме измъкна от кошмара. Преодолях срама си, вината си. Изпитах вътрешна сила, сякаш най-после съм преодолял нещо много страшно. Дори се понапъчих. В мен запълзя скрита удовлетвореност. Не, не приличаше на гордост. Осъзнатата ми вина все още ме държеше в прегръдките си. Очаквах наказанието си. Разбира се, такова нямаше…

През студентските ми години винаги със смях се връщахме към моето удавничество. Ама то наистина е било такова. Влюбих се във Венци. Отвори се нова страница в моя живот. По-точно, 2 август 1956 година преобрази моя живот.