Спас Карафезов
Сърцето вижда (40)

Ще се допълваме до края

Предизвикателството да участвам в конкурс е също един опит да опозная себе си. От житейския си път разбрах, че човек сам за себе си остава една невероятна загадка. Сигурно и известният руски философ Николай Бердяев ще потвърди, че самопознанието продължава през целия живот. Безкрайно съм се учудвал на моите собствени постъпки, мотивирани от воля или безволие. Дори тези редове са необмислено дръзновени. Това идва от съблазънта пак да проверя себе си. Нямам необикновени прозрения, с които да смая света или дори вас, които ще продължите да четете. От години търся себе си, философския камък на моето битие. Оплитал съм се в съмнения и вътрешна борба. За жалост не във всичко откривам границата между доброто и злото. Питал съм се дали в моето лутане не ме е изгризала завистта, дали съм укорявал генетичния си код, задето слънцето не ме е близнало в мига на сътворението ми. Ние, хората, не сме си равни — едни се раждат грозни, други — красиви. Едни идват на тази земя с ум и дарби, други — с глупостта и тъпоумието си. Едни се раждат в коприна, а други са паднали направо върху сламата. Всички тръгваме по широкия друм — кой с кръста си, кой с рога на изобилието. Едничка само смъртта ни изравнява.

Едно земетресение преди повече от век откри за човечеството древното светилище на гърците в Делфи. На разчистения Аполонов храм археолозите са прочели: „Човече, опознай себе си!“. Защо умалително? Може би сме прашинката във Вселената, мислещата тръстика на Паскал. Може би сме слаби пред величието на живота и природата. Сам съм се свивал, умалявал съм се, огъвал съм се от тежестта на компромисите. И духът ми е ридал, когато не съм намирал сили в Горкиевото „Човек звучи гордо“. Една жажда ме е водила към знанието и все още не мога да схвана цената на това любопитство. Еклесиаст казва, че този, който трупа знание, трупа и печал. Вероятно страданието, което извисява човека според Дюма, ударите на съдбата са онова сътресение, което отваря очите ми. Ранимата беззащитност обръща погледа ми навътре. Започвам да слизам в дълбините на сърцето и душата си. Дали в това потапяне е смисълът на онова, което те превръща в Човек с главна буква. Всеки от нас е една загадка. Може би психолозите ще кажат, че себепознанието е оръжието, с което може да воюваш, да се опазиш, да докоснеш устрема на богинята Нике. Самопроникването не е ли страх от самия себе си? Ужас от кръста, който трябва да носиш към своята Голгота. Трудно е да бъдеш лицемер пред себе си. Такава игра не минава.

Най-тежка е борбата със самия себе си. Кой си, къде отиваш, какво ще оставиш. Сред тия светлосенки изплува Гьотевият Фауст и неговият вечен отговор, изплува и Хамлетовият въпрос: „Да бъдеш или да не бъдеш“. По-добре да остана сам за себе си загадка. Така е по-интересно и ще продължа да търся себе си.

Навън е топла юлска утрин. Първите лъчи заблестяват по мръсните прозорци на сивите блокове. Приемам спокойно кучешката крамола. Зазвучава птича песен. Благодаря ти, живот, аз съм още с тебе, взаимно ще се допълваме до края.