Спас Карафезов
Сърцето вижда (14)

Добрият човек Стойчо Милчев

Тъжно ми е да се връщам към живота на моите другари по съдба, които вече не са сред нас. За Стойчо Милчев вече е писано веднъж в списание „Зари“. Едва ли бих могъл да добавя нещо повече към предишния очерк. Последния път, когато се срещнах с него, беше в навечерието на новата 2000 година. Посетихме го в неговата боксониера в жк „Дружба“ на столицата. Посрещна ни както винаги с благата си усмивка, само че този път беше отпаднал. Трудно се движеше, имаше остри болки в ставите. Това беше последица от дългогодишната му работа като кошничар. Върбовата пръчка, от която се правеха кошчета, се потапяла във вода, затова ръцете и коленете му постоянно са били мокри. Това е само едната страна на неговия дълъг житейски път. По-голямата част от енергията на доброто му сърце бе вложена в изграждането на съюзното дело на слепите след Втората световна война.

Роден е в китното казанлъшко село Ръжена на 26 май 1920 г. Учи в института в София. След завършването му заедно със свои съсъдбеници наема помещение за кошничарска работилница на ул. „Кирил и Методий“ в София. През войната за известно време е принуден да прекъсне работа, но след 1944 г. се връща в столицата, за да се включи отново активно в съюзната организация. Става секретар на комитет (с председател Стефан Ненков), който имал за цел възобновяването дейността на Дружеството на българските слепи. През 1946 г. е избран за член на Върховния съвет на Съюза на слепите и бюрото му. След обединителния конгрес през март 1951 г. е преизбран в ръководствата на организацията. Това е времето, когато е създадена и нейната стопанска система. Стойчо Милчев участва активно в работата на софийското предприятие, което по онова време е било Промкомбинат 1. През 1954 г. е назначен за негов директор и той го регистрира с името „Успех“. Полага усилия за изграждането на трите филиала към предприятието в Пловдив, Габрово и Варна. Издейства през 1955 г. правителствен акт, с който се отпускат средства за стабилизиране на предприятието и му се дават стопански привилегии. Произлязъл от средите на работниците, той се е ползвал с авторитет и уважение. Слушал съм разказите им как заедно с тях е разтоварвал дамаджани, посипани със сняг. Сядал е при младите работници, за да ги научи на занаят и да им предаде майсторството си. Негова е заслугата за настаняването на предприятието в сградата на ул. „Найчо Цанов“ 172. Тя е била опразнена от турска гимназия въз основа на издействан правителствен акт и предадена на ССБ. Дотогава предприятието се е помещавало в полусрутени помещения на ул. „Русалка“. Освободен е от директорския пост през 1958 г., от който момент димитровският партиен комитет назначава свои виждащи сътрудници за директори.

От 1962 до 1967 г. е председател на читалището на слепите „Луи Брайл“. Под негово ръководство е направено малко студио за записи на говорещи книги. От този момент на професионална основа се създава фонотеката. И сега в нейния фонд биха могли да се открият заглавия, записани през този период. За своите заслуги през 1993 г. Стойчо Милчев бе избран за почетен член на читалището. В продължение на няколко мандата той е бил член на Централния съвет на ССБ. От 1962 г. влиза в състава на бюрото на софийския районен съвет, а от 1964 до 1976 г. е негов председател. През тези години под неговото вещо ръководство са били укрепвани и създавани съюзни първични организации в района.

Стойчо беше спокоен и уравновесен ръководител. Умееше да изслушва хората и да влиза в положението им. Ще го запомним като сърдечен наш колега, у когото нямаше надменност и поза, които могат да се забележат в някои от днешните ръководители в ССБ.

Присъщата доброта и скромност на Стойчо могат да служат за пример на всички ония, поели отговорността да ръководят една социална организация.

Отиде си от нас един стожер от старото поколение съюзни дейци. За моя радост през 1990 г. успяхме да отпечатаме на брайлов шрифт спомените му „Трудни времена“. Пред неговата памет бих искал да изповядам един свой грях. Аз бях член на читалищното ръководство от 1962 до 1964 г. Тогава отговарях за циклостилната база, в която Милчев беше назначил своята всеотдайна съпруга Мария за чистачка. Допуснах грешката да му кажа, че негови опоненти смятат това за неправилно. Той реагира бързо: „Тъй ли? От утре ще си остане вкъщи!“. Тогава аз осъзнах, че не мога да поправя грешката си. Той беше непреклонен и чувствителен към общественото настроение. Съпругата му беше работник като всички останали и още ми тежи на душата моята необмислена прибързаност. Разбира се, Стойчо ми е простил отдавна това и ме е успокоявал с усмивка. Такъв човек беше той, принципен, чувствителен, незлоблив, умеещ да разбира и прощава грешките на другите. Смисълът на неговия живот може да се охарактеризира със собствените му думи, написани в спомените му преди 15 години:

„Дейността на бившите дейци по делото на слепите трябва всеки сляп да познава, за да знае с цената на колко труности е изграждано делото на слепите и да пази и умножава постиженията на Съюза на слепите в България.“

Струва си да се замислим върху тези думи в днешно време.