Майн Рид
Дяволския остров (61)

Глава шестнадесета

След като попълнихме нашите запаси в Порт Луи на остров Мавриций, ние се отправихме към друга част на Индийския океан. Несполуката ни преследваше. Китовете, дето се появяваха край нас, не заслужаваха удара на копието ни.

Накрая капитан Дринкуотър, който напълно се бе възстановил, реши да отидем на запад, в Атлантическия океан, като се постараем да попълним товара на островите Тристан д’Акуня.

През време на своите пътешествия постоянно пресичахме Атлантическия океан, затова и не очаквахме особени приключения.

Това, което ще разкажа сега, едва ли може да се нарече приключение, по-скоро е епизод, но епизод, който се отрази тежко на мен и на моите другари.

В околността на Тристан д’Акуня ловът беше от плоскоглави китове, които не приличат на тези, дето срещнахме на север. Този път бяхме възнаградени за труда си. Действително това повече приличаше на спорт и забава, а не на работа. След няколко месеца и най-страстните ловци бяха преситени.

След няколко седмици товарът на „Летящият облак“ беше попълнен. Капитанът бе особено доволен. От момента, когато отново владееше крака си, той намираше особено удоволствие в това, да ходи по капитанския мостик и да се разпорежда. Когато и последният тон мас беше спуснат в трюма, той каза:

— Момчета, кампанията приключи и смело можем да кажем, че я приключихме добре. Сега трябва да отпразнуваме нашия успех.

Той даде заповед и палубата веднага бе превърната в театър, където всеки с увлечение изпълняваше своята роля. Там бяха всички стари моряци и офицери.

По силата на традициите и привилегиите, с които се ползва екипажът на китоловен кораб, това омешване ни най-малко не нарушаваше дисциплината. Щом празникът свършеше, всички заемаха своите длъжности: едни да се разпореждат, други да изпълняват.

Балът беше в своя разгар.

Лек ветрец тласкаше кораба, вълните тихо го полюляваха. Изведнъж часовият извика:

— Платно!

Разбира се, капитанът веднага попита от коя страна се задава и какъв вид кораб е.

— Просто една лодка — отвърна часовият.

— Лодка! — извика зачудено капитанът. — Но значи трябва да се вижда и кораб?

— Не, капитане, никакъв кораб не се вижда.

— Разгледайте хубаво, все някъде наблизо трябва да има кораб.

Настъпи дълго мълчание. Часовият гледаше на всички посоки и ние с любопитство чакахме резултатите от неговите наблюдения. Бяхме на петстотин километра на север от Тристан д’Акуня и знаехме, че наблизо няма никаква суша.

Ако бяхме срещнали тази лодка сред архипелазите на Тихия океан, не бихме й обърнали внимание. Ала на запад, в Атлантическия океан, в тази водна пустиня, където островите Тристан д’Акуня и Найтингейл се явяват усамотени оазиси, присъствието й бе много странно.

Но дали тази лодка всъщност беше сама? Ето какво се питахме един друг, докато караулният продължаваше своите наблюдения.

След малко той отново заяви, че не се вижда никакъв кораб.

— Лодката с издигнати платна ли е? — попита капитанът.

— Да, капитане — отвърна караулният.

— Кой е в нея?

— Никой, капитане. Не виждам жива душа. Ако там има някой, то той трябва да е скрит под скамейката.

— Кълна се в Йосафата, това е много необикновено! — възкликна капитанът с тон на човек, когото карат да повярва в мистификация. — Лодка с платна и никой не я управлява! Меси, идете горе и вижте дали няма да откриете нещо.

Веднага застанах редом с часовия, който ми показа посоката и ми отстъпи далекогледа. Можех само да потвърдя неговите думи: лодка с платна и в нея няма никой или не се вижда никой.

— Е, Меси, какво има? — попита капитанът.

— За Бога, капитане, нищо не разбирам. Уверен съм, този отговор разочарова всички.

— Мисля, че е китоловна лодка. Движи се пред нас, в същата посока — продължих аз.

— И не виждате никакъв кораб?

Не отговорих веднага. Дотогава вниманието ми бе погълнато от лодката. Насочих далекогледа към хоризонта. Небето беше необикновено ясно, слънцето светеше ярко, морето беше спокойно, ала освен тази лодка не се виждаше никакъв кораб. Съобщих това на капитана.

Чух го как каза:

— Щом Меси не вижда нищо, значи нищо няма. Екипажът бръмчеше като кошер.

Ако предметът на нашето любопитство беше кораб, а не проста лодка, моряците биха си въобразили, че имаме работа с „Летящият холандец“, кораба призрак, познат от морските легенди.

— Лодка с платна и никой в нея! — продължаваше капитанът. — Що за дяволска работа? Да я проследим, да видим каква ще е! Ей, Меси, тя какво направление държи сега?

— Все същото, капитане. Северно и пред нас.

— Кажете на кормчията какво трябва да прави и на лов! Преследването започна.

Наистина беше странно да срещнеш самотна лодка в океана, но още по-странно беше поведението й. За нас тя бе истинска загадка. Изминахме няколко възли, като през цялото време сигнализирахме. Ала тя не отговаряше и като че ли не ни забелязваше. Наближавахме я, но не така бързо, както искахме.

Вятърът, макар и слаб, надувате нейното голямо платно и бързо я тласкаше напред, а на нашите корабни платна помагаше по-малко, бяхме и много натоварени.

Всичко това бе лесно за разбиране, но трудно ни бе да проумеем защо лодката така упорито иска да избегне срещата, като че ли не разбираше, че ще я настигнем. Дали наистина бягаше от нас?

Ако хората в нея бяха нещастници, изпаднали в беда, както бяхме помислили, тяхното поведение беше необяснимо.

Накрая дойдохме до убеждението, че имаме работа с престъпници; тогава всичко беше просто за обяснение. Негодници, които са напуснали своя кораб, след като са извършили някакво престъпление, може би и убийство, а сега бягаха от хората и правосъдието. Може би носеха със себе си доказателство за престъплението си — откраднати предмети, които не се решаваха да изхвърлят в морето.

Подобно на Каин те бягаха от небесния гняв, виждайки отмъстител във всеки срещнат кораб.

— Трябва да я заловим! — каза капитанът, който се чувстваше унизен, задето досега не сме настигнали лодката. Беше наистина засегнат, тъй като въпросът се отнасяше до бързоходността на „Летящият облак“.

— Представете си — говореше той, — една негодна орехова черупка да ни накара така дълго да я гоним! Това е смешно! Да поставим по-малко платна, как мислите, Меси?

— Както и вие, капитане. Китоловна лодка, излязла на лов.

Бях уверен в това и добре познавах този род лодки.

Моят отговор отново насочи мислите към хората от лодката. Работата се отнасяше до професионалната ни гордост. Ако това беше китоловна лодка, тогава не можеше да се допусне, че хората, съставящи нейния екипаж, са бегълци или престъпници. Досега нямаше такъв случай. Върнахме се към първоначалното си предположение, че имаме работа с изпаднали в беда. Но тогава защо бягаха от нас?

Преди да разрешим този въпрос, вятърът, или по-точно липсата на вятър, породи нови усложнения.

Някои от екипажа многозначително поклащаха глава. Сред моряците очевидно се появи склонност към суеверие. И наистина странното поведение на лодката давате основания за това. Мнозина, ако имаха право на избор, биха се отказали от всякакво преследване.

Ала капитан Дринкуотър не вярваше в свръхестественото, по-точно не вярваше в нито. Възбуден от неуспешното преследване, той заповяда да се вдигнат всички платна.

— Кълна се в Йосафата! — извика той. — Движението на тази лодка е извънредно странно. Тя прилича на блуждаеща светлина. Ако това бе кораб, а не лодка, аз сам бих повярвал в края на краищата в „Летящият холандец“. Вдигнете още платна!

Но преди да вдигнат платната, стана нещо, дето правеше излишен този разкош. Вятърът се усили и с това благоприятстваше движението на нашия кораб, а забавяше хода на лодката. Разстоянието, което ни разделяше, намаляваше всяка минута. Оставаше ни да чакаме още съвсем малко, преди да разберем какво има там.

В отмяна на предишната си заповед за платната капитанът изкомандва:

— Топовен изстрел! Останалите сигнали не доведоха до никакво въздействие. Да видим какво ще кажат на това!

Нашето малко оръдие, напълнено отрано, бе изтеглено напред.

— Следете за резултатите, Меси! — извика капитанът, докато палеха фитила.

Чаках с далекоглед, насочен към лодката.

Още първият изстрел имаше ефект. Нямаше нужда да се повтаря! Преди да е замрял звукът, на кормилото се показа една глава, после друга при основата на мачтата и още две на борда.

— Какво виждате? — попита ме капитанът.

— Четирима души, капитане, по-точно четири глави. Скоро една глава се повдигна над борда, показаха се плещи, а след това и цялото тяло.

Както се виждаше, човекът правеше последни усилия, за да се изправи. Видях как обгърна с едната си ръка мачтата, за да не падне. Със свободната ръка размахваше нещо подобно на кърпа.

Тримата останали също се повдигнаха и на свой ред сигнализираха. Те махаха с шапки или с някакви парцали. Скоро забелязахме промяна. Платното бързо падна, като че прерязано с нож. Лодката изведнъж спря като птица, ранена в крилото, после се завъртя и заскача над водата. Забелязах още двама души, досега закривани от платното. Бяха всичко шестима.

Тайната се изясни. Нямах нужда от далекоглед, за да разбера историята на тези нещастници. Беше достатъчно да си спомня какво се бе случило преди с мен самия. Бяха се заблудили в открито море и загубили своя кораб.

Да, точно така беше. Китоловна лодка с пълния си екипаж от шест човека.

Но що за хора бяха те! Същински скелети! Останали само кожа и кости, със смъртнобледи лица, с дълбоко хлътнали очи, горящи с неестествен блясък.

— Слава Богу! — извика капитанът. — До един са живи. Разбрах смисъла на неговото възклицание и причината за радостта му. Това бе ехо от старото възпоминание.

Той отново извика учуден:

— Елидж Кофън!

Бяхме учудени не по-малко от него.

— Елидж Кофън! — повториха всички, които познаваха предишния старши офицер на „Летящият облак“.

Наистина беше той, придържащ се с труд към мачтата. Колко бе променен! Дори се учудвам, че можахме да го познаем от пръв поглед.

— Боже! — извика капитанът. — Вие ли сте, Кофън? Вие ли сте, Лидж?

— Във всеки случай това, дето е останало от мен — отвърна той със слаб глас.

Този глас, излизащ сякаш от гроба, напълно отговаряше на неговото положение.

— Остана още малко, както виждате.

И нещастникът опита да се усмихне, ала това бе усмивка на призрак:

— Свещта догаря!

— Не, не! — с ободрителен тон извика нашият състрадателен капитан. — Защо ще се отчайвате сега? Скоро ще ви изправим на крака.

Капитанът веднага заповяда да ги вземат на борда на „Летящият облак“. Хвърлихме им въжета. Едва имаха сили да ги уловят и да увиснат на тях. След няколко секунди ги изтеглихме на борда, тъй като не можеха да се покачат сами.

— Скоро ще ви изправим на крака! — повтаряше капитанът.

Това не бяха само думи. След няколко дни шестимата изтощени мъже бяха вече напълно здрави благодарение постоянните грижи на техните другари по занаят, които ги спасиха.

Това, което те ни разказаха, ние го знаехме предварително; това беше вечната история с незначителни изменения.