Майн Рид
Дяволския остров (59)

Глава четиринадесета

След като променихме посоката и се отправихме към брега, изпаднахме в същото недоумение. И в тази посока нямаше никаква светлина, която да ни ръководи.

Когато напуснахме пристанището, бяхме заобиколили група скали, които сега скриваха от погледа ни градчето с неговите три или четири мъждиви фенера. Трябваше да търсим пътя в тъмнината.

Голямата шапка ни беше по-полезен сега, отколкото когато ни водеше в открито море, тъй като, изглежда, познаваше до най-малки подробности брега. Като нямаше възможност добре да вижда в тъмнината, той ни водеше благодарение на своя слух. Това, дето чувахме и той, и ние, будеше нашето безпокойство. Морето ревеше и се биеше о брега. Бялата линия на прилива показваше мястото, където се разбиват вълните; тя се виждаше поради фосфоресценцията в тъмнината.

Като венец на неприятностите дъждът се изливаше сякаш из ведро и ни ослепяваше. За минути бяхме измокрени до кости, което не ни безпокоеше много поради тропическата горещина. Тревожеше ни най-много глухият рев на морето, разбиващо се в брега, както и необходимостта да изгребваме водата от лодката, за да не потъне.

Вече изнемогвахме да гребем и да изхвърляме водата, когато забелязахме светлина на брега.

— Това е моята къща! — извика сеньор Салвадор, щом забеляза светлината. — Гребете натам, сеньори. Направо, все направо!

Питах се дали ще бъде благоразумно да последваме този съвет? Все пак Голямата шапка беше пристанищен лоцман и сигурно знаеше какво говори. Заповядах да гребат към светлината.

Дванадесет размаха на веслата и ние се видяхме обкръжени от всички страни с разпенени вълни. Явно на това място вълните се разбиваха в някаква подводна скала, и то с такава сила, щото можехме да се смятаме за загинали, ако се приближим още малко.

— Назад! — изревах гръмко, колкото можех. — Гребете назад!

Гребците изпълниха тази маневра и скоро бяхме вън от всякаква опасност. Обърнах се към лоцмана, за да му поискам обяснение, но той беше изчезнал. Мястото, където седеше, беше празно.

Дали беше още в лодката? Обърнах се да попитам моряците — в тази дълбока тъмнина той спокойно можеше да се премести незабелязано. Но всички отговориха, че го няма, и бяха учудени не по-малко от мен от тайнственото му изчезване.

Бяхме разтревожени от случилото се, защото мислехме, че нещастният човек е паднал от борда и е загинал във водовъртежа. Вероятно силният тласък при промяната на движението го е накарал да изгуби равновесие.

Беше ми особено тежко, тъй като се смятах неволен виновник за неговата гибел. Вслушвахме се с най-голямо внимание. Но какво беше нашето удивление, когато един глас, който съвсем не приличаше на гласа на човек в отчаяние, весело извика сред шума на вълните:

— Лека нощ, сеньори! Вие обиколите скали и ще видите светлината на пристанището. Още километър и вие сте в безопасност! Лека нощ!

Нямаше съмнение, че говори сеньор Салвадор, както нямаше съмнение и в това, че той беше в безопасност, на твърда земя. Но как беше преплувал това бурно море? Това беше истинска загадка. Само можехме да правим предположения: че много добре познава брега, особено близо до своя дом, и знаеше как да заобиколи водовъртежа.

Ала какво го накара да ни напусне така внезапно, дори без предупреждение? Защо го направи? Но сега не беше моментът да мислим за това. Най-важно за нас беше да заобиколим скалите и да стигнем до безопасно място. Последвахме съвета на лоцмана.

Удвоихме усилията си и най-после за голямо наше облекчение видяхме светлините на пристанището. Доближихме се, спряхме, привързахме лодката и се отправихме по брега да търсим някъде подслон.

Стигнахме в града мокри като мишки. Когато минавахме край една глинена колиба, забелязахме, че нейните обитатели сякаш не спяха. През тесните прозорчета без рамки излизаше светлина. Чуваше се шум от много гласове и звуци от струнен инструмент — банджо или мандолина. Като не успяхме да видим наоколо по-прилично помещение, влязохме в тази концертна зала, но не да се наслаждаваме на музиката, а само да се подслоним и да се поизсушим, ако случайно имаше огън.

Почукахме на вратата. След няколко минути тя бе отворена от чернокож с гигантски ръст, тип на истински мозамбикски негър. Той ни попита на своя жаргон какво желаем. Преди да му отговорим, до него се появи друг, можете да си представите нашето учудване, когато в негово лице познахме лоцмана, който така безцеремонно ни напусна.

Той вече беше успял да се преоблече празнично.

— А, сеньори — произнесе той, като отвори уста до уши, — тук който виждате дошъл преди вас. Щастлив да ви видя, заповядайте, влезте всички. Може тук много човеци, но ние намерим място за вас. Ние малко танцуваше. Вие танцува с нас.

Той беше твърде скромен, когато казваше „много човеци“. Трябваше да каже „прекалено много“. Тук просто можеше да се задушиш. Присъстващите бяха невероятна смесица от лица, каквато е възможно да се срещне само в португалска Африка. Имаше от всички цветове — от бледожълтия до черния като ахат. Дамите също бяха от всички цветове. Бяхме попаднали на фанданго — с други думи, на бал, — където се събират всички класи на мозамбикското население.

Колибата беше изпълнена с изпарения и толкова силна миризма, че не се решавахме да влезем. Но вече стъпили на прага, беше неприлично да си отидем.

След като приехме колкото можехме любезно поканата на сеньор Салвадор, ние го последвахме. Веднага забелязахме, че в своя кръг той беше важна личност и свободно се разпореждаше с наредените ястия. Угощението се състоеше от различни плодове и, трябва да признаем, сеньор Салвадор се отличаваше с шумно гостоприемство. Имаше и ракия от евтино качество, която бе способна да разстрои стомаха и на най-здравия китоловен.

Щем не щем, трябваше да опитаме ракията; търпеливо понасяхме това зло, макар и да не можехме да сдържим гримасите си на отвращение.

Сеньор Салвадор не можеше да си намери място от радост и се стараеше всячески да ни окаже внимание.

Използвах случая да го попитам как се е озовал тук и как успя да мине през водовъртежа. Той отговори, че да се преплува водовъртежът от човек, който е свикнал, е лесна работа.

Но както е известно, на бал не може да се говори продължително и той не ми даде повече обяснения.

Когато излязохме от танцувалната зала, отново заговорихме за това. Оказа се, че той преплувал тясното проливче, докато ние обикаляхме полуострова.

— Но защо ни оставихте?

— Ах, сеньор, вие не знаете защо? Моят дом е на другия страна, вие видя. Моята жена у дома. Аз искал да я заведа на фанданго. Тя сега е тук. Ваша милост ще ми позволи да му го представя.

И аз бях представен от сеньор Салвадор на жена му. Тя беше твърде жива, кокетна, жълта квартеронка.

Казах й, че тя е единствената виновница за нашите бедствия, тъй като от желание да я заведе на фанданго нейният мъж ни изведена лъжлив път.

Както аз, така и моите другари мечтаехме да се махнем колкото се може по-скоро от тази колиба. Залата беше препълнена: във въздуха, се стелеше мъгла, миришеше на мокри дрехи и тютюнев дим. Към всичко това се прибавяше и неприятната миризма на ракията, и специфичният мирис на туземците.

Всичко това ни лишаваше от удоволствието, че присъстваме на истинско фанданго.

Ние избягахме при първия удобен случай независимо от очарованието на сеньора Салвадор и мисълта за проливния дъжд, който ни очакваше навън.

Весело приемайки новия душ, ние се отправихме към центъра на града с намерение да потърсим по-прилично място за подслон. Още не бяхме стигнали площада, когато видяхме една къща, която рязко се отличаваше от другите по своята архитектура. Край нея имаше отворена пристройка. Решихме, че тази барака е достатъчно удобна за нас. Все пак тя беше надеждна защита от дъжда, по телата ни вече не бе останало сухо косъмче.

Нощта беше гореща и направената водна баня ни освежаваше донякъде. Ала за нещастие тук срещнахме и москитите.

И те като нас търсеха защита от дъжда под тази сушина, но бяха нелюбезни и се възползваха от случая, за да ни хапят непрекъснато. Нито за миг не можахме да затворим очи.

Зората прогони тези насекоми, както прогонва злите духове. Тогава се изтегнахме на сламата, дето намерихме тук, и моментално забравихме всичките си неприятни преживелици.

Съвсем изтощени от нощните премеждия, спахме, докато слънцето бе отишло високо. Когато се събудихме, се постарахме да се пооправим, а преди да се върнем на кораба, реших да се видя с капитана. Сега, през деня, не беше трудно да го намерим.

Изпратих хората към лодката и се канех да отида да го търся, когато един прозорец на голямата къща се отвори и се показа лицето на капитан Дринкуотър. Той протегна шия и с голямо учудване се вгледа в мен.

И аз бях не по-малко учуден от него, но преди да отворя уста, той извика:

— Слава Богу! Вие сте тук, Меси! Какво ви доведе насам? Надявам се, че нищо не се е случило на „Летящият облак“?

— Надявам се, че не, капитане, аз не мога да отговарям за това.

— Как така не можете да отговаряте? Защо?

— Защото не съм бил на кораба, откакто се разделихме с вас.

— За какъв дявол не сте били там! Обяснете, Меси! Разказах подробно всичко, което се беше случило с нас вечерта, и за поведението на сеньор Салвадор.

— Много странно — замислено произнесе капитанът, — че той така внезапно е избягал, без да говорим за опасностите, на които сам се е изложил. Но аз мисля, че добре знае своята работа и не е рискувал много. А защо му е трябвало да рискува, когато нищо не го е заставяло да направи това?

Тъкмо исках да му предам обясненията, които бе дал сам лоцманът, когато капитанът извика:

— Дявол да го вземе! Струва ми се, зная защо е постъпил така този хитър негодяй!

С тези думи той изчезна от прозореца. Аз останах на мястото си учуден, очаквайки капитанът да слезе. След като се сбогува набързо с хазаина си, той дойде при мен.

— Мистър Меси — извика, щом слезе, — не видяхте ли кесията в чекмеджето при кормилото, малката платнена кесия?

— При кормилото на лодката?

— Разбира се, на лодката!

— Не, капитане, не съм я забелязал.

— Там имаше кесия. Да отидем да видим дали е още там! И без да даде по-нататъшни обяснения, той бързо закрачи.

Лицето му бе почервеняло и изразяваше силно вълнение. Без да разбирам нищо, вървях подир него.

Когато дойдохме до лодката, заварихме моряците при веслата, готови да отплават. Немалко труд бяха хвърлили да я приведат в ред и да изхвърлят водата, която се беше насъбрала през деня. Това обстоятелство силно заинтересува капитана. Неговият поглед веднага се устреми към сандъчето и той се обърна към моряците със същия въпрос, дето преди малко бе задал и на мен.

Ала получи същия отговор. И те не бяха виждали платнената кесия нито на кормилото, нито на друго място.

— А-а — извика капитанът, съпровождайки своето възклицание с друго, приличащо на селска псувня, — сега зная защо сеньор Салвадор ви е оставил през нощта! Отлично! Ще го хвана този негодник, колкото и да е хитър. Няма да вземем оттук провизии. Ще отидем до остров Свети Мавриций и няма нужда „Летящият облак“ да влиза в залива. Сеньорът не ще знае за това и ще му дам такъв урок, какъвто заслужава. Надявам се, той пак ще дойде при нас в качеството си на лоцман. Кълна се в Йосафата, ще му се отплатя така, както никога не се е надявал!

Тъй като капитанът, говорейки всичко това, се обръщаше към мен, то аз се осмелих да го попитам дали кесията не е съдържала нещо скъпоценно.

— Разбира се — отвърна той, — в нея имаше нещо скъпоценно; не бих вдигнал шум за нищо.

— Може би пари?

— Да, пари. Двеста испански долара, двеста прекрасни долара. Уверен съм, че сеньор Салвадор ги е пипнал. И съвсем не съм учуден, че се е показал така великодушен към вас на бала. Могъл е да бъде разточителен след такъв сполучлив лов.

— Но — прекъснах аз капитана — нима не можете да го арестувате и да го предадете на съда?

— Защо? Нямам друго доказателство за вината му освен присъствието му на лодката. Но дори да имах доказателства, ясни като ден, той ще излезе от това дело чист като сняг. Достатъчно е да си поделят доларите със следователя. Но нима ние имаме възможност да стоим тук месец или година за двеста долара? Не! Мога само по един начин да накажа този крадец, както той заслужава; да го заставя да поеме задължението да ни бъде лоцман. Страх ме е само да не откаже. Имам основания да мисля, че вече няма да го видим… Ах, дявол да го вземе, ето го и него!…

И наистина беше той! На около петдесет метра от нас и бързо приближаваше със ситни крачки.

След по-малко от минута вече се покланяше с достойнството на Честърфийлд. Изражението на лицето му беше спокойно, приветливо, усмихнато като на човек с чиста съвест.

Владеейки се напълно, капитанът отвърна на неговия поклон и любезно проговори:

— Здравейте, сеньоре! Току-що узнах, че не ви е вървяло тази нощ и не сте успели да видите огньовете на „Летящият облак“. Сега ще ви върви по-добре! Да влизаме в лодката!

Лоцманът доверчиво тръгна след нас и ние пресякохме залива по права линия. Излизайки от залива, видяхме „Летящият облак“ и след половин час бяхме на кораба.

На палубата се разигра много интересна сцена, в която участваха капитан Дринкуотър и лоцманът.

— Предполагам, сеньор Салвадор, че сте се мислили за много хитър през последната нощ, когато откраднахте кесията?

— Каква кесия, капитане? — най-невинно попита лоцманът. На пас, зрителите, този тон ни се стори пресилен.

— О, малката платнена кесия, дето сте взели от чекмеджето до кормилото, преди да се хвърлите в морето. Помните ли?

— Santos Dios, капитане! Вие говорите една загадка! Мене не знае нищо, нищо!…

— Скоро ще узнаете — отвърна капитанът, като заповяда да вдигнат платната.

За миг платната бяха разпуснати и корабът тръгна в открито море.

Разговорът продължаваше.

— Да, сеньор Салвадор, вие откраднахте кесията, а в нея имаше двеста долара — говореше капитанът. — Но успокойте се, аз мисля, че ще ви накарам да ги изработите и по този начин ще ми ги изплатите. Не ще си отидете оттук, докато не ми изплатите и последния долар.

Виждал съм в живота си много учудени хора, но никога не съм виждал толкова искрено и дълбоко учудване, а може би така добре изиграно, както върху лицето на португалския лоцман.

В първата минута той протестирате против обвинението и неговият глас беше толкова искрен, че изглеждаше грешно да не му се повярва. Той падна на колене и притисна ръце към гърдите си:

— Сеньор капитан, аз не съм виновен! Моя не взел ваша кесия, нищо, нищо не видял!

Ако това беше комедия, то лоцманът беше чудесен актьор. Никога подражанието на истината не е било така близо да самата истина.

Ала капитанът не се поддаде. Той беше глух към всички молби на обвиняемия и изискваше точно изпълнение на своето решение. Корабът летеше напред въпреки жалбите и протестите на сеньор Салвадор.

Но едва бяхме изминали дванадесет възли, когато в настроението на капитана настъпи обрат в полза на обвиняемия. В края на краищата този човек може би беше невинен. От международна гледна точка това поведение на капитана можеше да има лоши последици. Тези мисли накараха Дринкуотър да освободи пленника и да го пусне да се върне назад с крайбрежния кораб, който срещнахме.

Всички, от първия до последния, бяхме убедени, че този лоцман е крадец. Но с течение на времето променихме мнението си за него и много съжалявахме, задето напразно го обвинихме. След няколко седмици, когато се наложи да се ремонтира лодката, намерихме кесията с двестате долара на дъното на задната част на лодката.