Майн Рид
Дяволския остров (51)

Глава шеста

Приготовленията бяха направени за няколко минути. Ала на екипажа бе достатъчен само един поглед, за да се убеди, че се е вдигнал много шум за нищо. Наистина това беше кит, известен като „сив калифорнийски кит“. Някои предполагат, че той обитава главно северните води. Не е обект на лов и изглежда същински пигмей пред своите събратя, например полярните китове. Прилича на тях по общото си телосложение, ала няма на гърба си онази изпъкналост, която неправилно наричат краен плавник.

Тъй като всички знаехме, че тази порода китове дават недоброкачествена мас, и то в малко количество, бяхме доста учудени, задето капитан Дринкуотър даде заповед за спускане на лодките в морето. От всички видове китове този е най-опасният и се лови най-трудно.

Но в случая ловът не ни създаде големи мъчнотии. Докато спускахме лодките, китът се появи на няколко пъти над водата, за да поеме въздух. Всеки път, когато се появяваше на повърхността, неговото шумно дишане се променяше. Най-после то изразяваше крайно раздразнение и ужас. Дори и най-неопитните от нас разбраха причината за това. Китовете „убийци“ го бяха заобиколили и го нападаха от всички страни, като стадо вълци, нападащи ранен бизон в прерията.

Оставаше ни само да скръстим ръце и да наблюдаваме как те вършат нашата работа. Вършеха я добросъвестно. Когато лодките се доближиха до полесражението, ударите на опашката му започнаха да стават все по-слаби и по-редки. Конвулсиите на тялото ясно показваха, че не ще издържи дълго.

Появата на нашите лодки накара нападателите да избягат и пръскайки се на всички посоки, да оставят своята жертва на човека.

Когато съвсем доближихме кита, видяхме, че още не е мъртъв и не е съвсем изтощен. Наложи се да поработим и ние.

Две копия, хвърлени от силна и смела ръка, вече бяха забити в тялото му. Както винаги, последва силен удар на опашката, потопяване във водата и бързо размотаване на въжето. Целият екипаж с тревога очакваше минутата, когато чудовището отново ще се появи на повърхността. Твърде много го бяха измъчили нападателите му, затова нямаше сили да удари с опашката си и да ни потопи. Щом китът си пое въздух, от устата му избликна цял гейзер вода, обагрена в червено. Той беше смъртно ранен, ала още проявяваше признаци на живот. Сега можеха да бъдат опасни спазмите на предсмъртната му агония. За щастие двамата офицери, командващи лодките, добре разбираха от работата си.

— Назад! — извикаха те в момента, когато копията се забиваха в тялото на животното.

Точно навреме се отдръпнахме, тъй като в агонията си китът удряше с опашка наляво и надясно. Ала ние бяхме далеч от тези удари и спокойно можехме да наблюдаваме последните усилия на жертвата. Щом издъхна, нашите лодки го оградиха и го домъкнаха до кораба.

— Е, мистър Кофън — тържествено извика нашият капитан, докато ние закрепвахме веригите за опашката на кита. — Не ви ли казах, че до мръкване ще уловим поне един кит?

— Капитане — отвърна Лидж Кофън, хвърляйки презрителен поглед към кита, — ако вие наричате това кит, тогава сте прав. Аз не го смятам и мисля, че не си струваше да губим време. Няма да пусне дори три тона мас.

— Отлично — небрежно отговори капитанът, доста доволен от себе си. — Казах, че ще има кит и ето! Не зная дали ще пусне повече или по-малко от три тона мас, ала знам със сигурност, че съм спечелил бутилка шампанско и цяла кутия пури. Ха-ха-ха!

Той се смееше от все сърце, а в това време Кофън правеше гримаси и изглеждаше доста недоволен.

Капитанът продължи със същия весел тон:

— Нали нямате нищо против, ако кажем да донесат бутилката шампанско и я изпием в чест на първия кит, убит от нас в полярното море? Що се отнася до пурите, смятам да ги оставя на съхранение у вас до пристигането ни в Бедфорд.

— Съгласен съм.

— Хей, бутилка шампанско за сметка на мистър Кофън!

Бутилката със сребърна запушалка се появи незабавно: виното беше налято в чашите и всички офицери от „Летящият облак“ бяха поканени да опитат шампанското. Капитанът беше толкова доволен тази сутрин, че веднага се разпореди на екипажа да се даде двойна порция ром.

Едва бяхме допили чашите се, когато около кораба изникна цяло стадо моржове. Всеки път, когато се показват на повърхността, тези животни изпускат гърлено мяукане, което не мога да оприлича на никой друг звук. Една подир друга се показваха главите им и скоро станаха петдесет. Всички едновременно мяукаха и вдигаха невъобразим шум. След известно време моржовете се разделиха на няколко групи и заобиколиха кораба — те имаха такъв страшен вид, сякаш възнамеряваха да го нападат.

— Ами ако ние ги нападнем? — извика Рансъм, вторият офицер.

Той беше млад, готов винаги да се хвърли напред.

— Можем ли да отидем? — попита той капитана.

— Разбира се, щом искате! — весело отвърна капитанът, предвкусвайки предстоящото удоволствие.

И наистина, ставаше дума само за развлечение, за по-весело прекарване на времето. Китоловците нападат моржовете единствено за развлечение или в краен случай, когато нямат под ръка друга плячка.

— Напред и гледайте да се отличите — насмешливо се обади капитанът. — Не ще намерите по-хубав случай.

Веднага се спуснахме в лодките, които още бяха в морето. Натиснахме веслата и се насочихме към най-голямата група моржове. Когато видяха, че приближаваме, всички останали групи се присъединиха към застрашените — това беше цяла армия. Очаквахме, че ще се разпръснат и ще избягат, ала те храбро ни очакваха, подали глави над водата, мучейки гневно. Техните бели зъби се очертаваха рязко на горните им челюсти и им придаваха страшен вид. Моржовете не трябва да се смятат за безопасни. Понякога те са страшни за хората, нападайки ги в обикновени лодки, както бяхме ние сега.

— Ударете този, тлъстия! — каза Рансъм на кормчията, като посочи най-едрия от цялата група моржове. Това беше стар самец.

Копието попадна в хълбока на моржа и дълбоко се впи в него. Въжето силно се обтегна и ние с всички сили се заловихме да го придърпаме. Цял фонтан кръв бликна от раната. Жертвата се гмурна и всички други изчезнаха като по чудо.

След известно време измъкнахме ранения морж на повърхността. С грозен рев той се хвърли върху нас.

Имахме чудесния случай да се убедим какви средства за защита притежава и как лесно може да обърне лодката. Както е известно, зъбите му имат направление отгоре надолу. С тези подобни на куки зъби той се заканва за борда на лодката и увисва на нея с цялата си огромна тежест, преобръщайки я.

Нашият се готвеше за атака. Той вече беше се повдигнал над водата, насочвайки се към лодката, за да се закачи за борда й, когато Рансъм прониза със своето широко копие гърлото му и той отново изчезна в окървавеното море. Този път вярвахме, че е смъртно ранен — извиваше се на края на обтегнатото въже. Най-после въжето започна да изплува и ние помислихме издъхнал е. Извадихме и видяхме само дръжката на пречупеното копие.

Самият морж беше изчезнал. Останалите моржове не бяха далече от нас — те бяха измушили глави над водата и силно ревяха. Убихме огромна самка.

Когато вече се готвехме да повлечем животното след себе си, неочаквано се появи малко моржче. То плуваше около тялото на майка си, издавайки жални викове, подобно на агне, което блее край майка си.

Всички присъстващи на тази сцена бяха сурови и калени моряци, ала никой не направи опит да скрие сълзите си. На нито един от нас не му хрумна дори мисълта да го убие. Това ни изглеждаше по-лошо дори от убийство.

Докато тялото на майка му плаваше на повърхността на водата и ние го придърпвахме с въжето към кораба, то се движеше след нея, издавайки от време на време жалните си вопли като изоставено дете. Когато започнахме да я изкачваме върху борда на „Летящият облак“, то инстинктивно искаше да се хване за нея.

Известно време матросите стояха мълчаливи, неподвижни, като пред ковчег, който ще бъде спуснат в гроба. Трудно е да се повярва, но аз видях как някои от моите другари заплакаха. Един безсърдечен негодник си позволи да извика: „Убийте го и го вдигнете на борда!“ Този жесток глас ни порази като бомба.

И все пак бедното моржче трябваше да бъде убито по заповед на капитана. На пръв поглед жестока, тази заповед бе дадена от състрадание. Лишено от майка си, осиротялото моржче щеше да загине от много по-бавна и мъчителна смърт.

Бяхме разочаровани, учуден бе и самият капитан: вече няколко седмици плавахме из полярния басейн без никаква сполука, всичките ни усилия бяха напразни. Дойдохме с убеждението, че ще срещнем много китове, ала през цялото време срещнахме едва два или три. Възможно беше предишната китоловна кампания да ги бе избила. За полярното море се говореше отдавна и тук вече бяха идвали китоловни кораби от всички краища на света. Особено тази година напливът беше така голям, щото едва ли можеше да се покаже кит, без да се спусне след него китоловен кораб.

Преследвани по всички посоки, китовете бяха станали боязливи и много предпазливи. Ние изпаднахме в отчаяние, задето няма да можем да попълним своя товар. Да се върнем без товар или с наполовина пълен кораб, беше позорно. Капитан Дринкуотър не знаеше къде да се дене, а екипажът бе изпаднал в униние.

Вече няколко дни плавахме край бреговете на Сибир, в околностите на Североизточния нос, когато Рансъм, този млад честолюбец, за когото споменах по-рано, се обърна към капитана с думите:

— Не мислите ли, капитане, че бихме могли да тръгнем с лодки покрай брега и да потърсим лов?

— Да — отговори капитанът, хвърляйки внимателен поглед към сушата, — но смятате ли, че е възможно доближаването до брега? Аз не виждам сред тези ледове никакъв проход, през който можем да се промъкнем в открито море.

Този леден пояс, „огърлица“, както го наричат някои, се състои от малки късове лед и кораб като „Летящият облак“ можеше безопасно да се промъкне между тях. Но капитан Дринкуотър би се решил на това само ако знаеше, че тук има китове, а той не беше убеден. Далекогледът минаваше от ръка на ръка, но никой не забелязваше на водната повърхност нито един водоскок. Общото мнение беше, че ако преминем „огърлицата“, за да доближим брега, само ще загубим време. Единствен Рансъм беше на противното мнение.

— Между ледовете и сушата — настояваше той — има чудесна водна повърхност, и предполагам, толкова дълбока, щото и най-големите китове се чувстват добре там. Забелязах между ледовете няколко пукнатини. В такова време като днес лодката ще премине през тях без ни най-малка опасност.

И наистина в морето цареше такава дълбока тишина, че по повърхността едва можеха да се забележат съвсем леки вълни.

— Отлично, мистър Рансъм — весело каза капитанът. — Напред! Ако предполагате, че ще срещнете там кит, търсете го. Защо да не си опитате щастието?

Три лодки бяха спуснати в морето под командата на трима офицери. Капитанът остана сам на борда.

Започнахме да гребем към брега. Лесно се промъкнахме между ледовете, ала достатъчно беше да подухне по-силен вятър, за да стане трудно, дори опасно, преминаването ни. Когато ледовете се доближаваха много близо до нас, достатъчен беше един удар с греблата, за да ги отблъснем. Освен това сред ледените маси имаше проходи. Озовали се най-после в свободни води, лодките се разпръснаха в различни посоки, за да търсят китове. Достатъчно бе само да се мерне кит, за да го забележим. Морето беше гладко и спокойно като езеро. Дори чайката, докоснала се до повърхността му, веднага се забелязваше. Чайки видяхме много, ала нито един водоскок на кит. До обед гребахме край брега, без да забележим нищо.

— Може да се каже, че тук няма китове — обезсърчен каза Рансъм. — Да слезем на брега да обядваме.

След като внимателно привързахме нашата лодка, се запътихме да търсим сухо място, защото по-голямата част от брега беше влажна и блатиста. След като намерихме подходящо кътче, започнахме да се храним. Менюто ни се състоеше от морски галети и солено месо.

Намирахме се в подножието на могила. Когато свършихме скромния обяд, Рансъм пожела да се изкачи на върха на хълма и ме взе със себе си. Искаше му се да погледнем отвисоко дали Някъде не се забелязват китове. Макар склонът на хълма да бе полегат, изкачването беше трудно. Повърхността му беше хлъзгава, влажна, покрита със сух мъх и купчинки пръст, разхвърляли тук-там като островчета. Между тях имаше черни поляни, където не се решавахме да вървим. Скачахме от купчинка на купчинка, като гледахме да не се задържаме върху тях по-дълго, тъй като не ни вдъхваха доверие — пускаха вода при най-слабия натиск. Тук-там имаше бели петна от топящия се сняг, които придаваха на гледката студен и тъжен изглед. Дори през най-хубавото време на годината тази земя не радва погледа е пищна и весела гледка.