Майн Рид
Дяволския остров (29)

Глава втора

Беше чудесно пролетно утро. Навън бе така примамливо, че не можеше да се остане в стаите и всички от семейство Ланди бяха излезли: кой на верандата, кой на ливадата, всеки зает със своята работа. Полковникът хранеше любимите си животни с помощта на Юго, който носеше след него панер със зърно.

Полковникът можеше да се нарече красив човек. Косата му беше бяла като сняг, мустаците също, а лицето — добре обръснато и загоряло. Изражението му беше кротко, но твърдо. Откакто му отрязаха крака, значително отслабна. Облеклото му се състоеше от жълта сукнена куртка, риза на райета и широки сиви панталони. На главата си носеше панамена шапка с много широка периферия, която пазеше очите от слънцето. Подобни бяха и дрехите на Юго, но от по-груб плат, а шапката му бе от палмови листа.

Най-голямото момче, Базил, поставяше ремъци на едно седло, което лежеше на тревата до него. Той скоро беше навършил седемнадесет години. Беше миловиден, но не можеше да се нарече красив в пълния смисъл на думата. Лицето му изразяваше смелост, телосложението му излъчваше мъжественост, изобщо по външност Базил приличаше на корсиканец повече от братята си. Беше страстен ловец, намиращ наслада в опасностите. Ловът на катерици и птици беше престанал да го интересува, привличаха го пантерите, мечките и бизоните.

Вторият брат, Люсиен, по нищо не приличаше на него. Това русокосо момче с нежно телосложение приличаше на майка си. Много обичаше да чете — сега също седеше на верандата с книга в ръце. Той изучаваше естествена история, но най-много се интересуваше от ботаника и геология. Люсиен винаги придружаваше Базил в ловните му експедиции, ала често в самия разгар на лова слизаше от коня за някой минерал или цветче. Говореше малко, но в думите му имаше здрав смисъл, затова винаги се вслушваха в съветите му.

Най-малкият брат, Франсоа, беше разсъдливо къдрокосо момче, винаги весел, оживен и непостоянен като истински французин. Той много обичаше да лови птици и сега бе зает с поправка на мрежа. Франсоа беше всеобщ любимец, но с лудориите си често изкарваше Юго от търпение.

Внезапно тишината беше разкъсана сякаш от слаби пушечни изстрели.

— Параход! — извика момчето.

— Да — каза Базил. — Вероятно идва от Сен Луи към Ню Орлеан.

— Не — спокойно възрази Люсиен, — това е параходът от Охайо.

— Откъде знаеш? — учуди се Франсоа.

— По свирката. Параходите свирят различно. Това вероятно е пощенски параход. Идва от Синсинати.

След няколко минути над дърветата се изви бял дим и по реката се показа голям параход. Действително беше пощенски, както предположи Люсиен. Чу се още едно изсвирване към Пуан Купе, следователно параходът щеше да спре.

— Юго! — извика полковникът. — Иди виж няма ли нещо за нас.

Юго веднага изтича и скоро се върна с малък пакет.

— От Принц Люсиен! — извика Франсоа, който винаги пръв вземаше думата. — Това е от принца, папа, познавам по печата.

— Успокой се, Франсоа — отбеляза бащата, влизайки на верандата.

Той разпечата писмото и бързо го прочете.

— Юго! — извика полковникът.

Юго мълчаливо се изпъна пред своя господар, като отдаваше чест по военному.

— Юго, ще отидеш в Сен Луи.

— Слушам, ваше благородие.

— И ще ми намериш кожа от бял бизон.

— Това не е трудно.

— По-трудно е, отколкото си мислиш.

— С пари?

— Да, дори с пари. Нужна ми е цяла кожа, с главата и краката, за да може да се напълни.

— А, това е вече друго.

— Страх ме е, че няма да намерим, а пък трябва, на всяка цена — замислено произнесе полковникът.

— Ще се постарая, ваше благородие.

— Провери във всички кожарски складове в Сен Луи, разпитай всички ловци — ти знаеш къде да ги намериш. Ако не успееш, дай обява във вестниците на английски и френски. Иди при господин Шото или при когото искаш. Не жали парите, само намери кожа.

— Бъдете спокойни, ще се постарая да изпълня всичко.

— В такъв случай приготви се да заминеш. Параходът скоро ще пристигне. Чувам шум. Дали не е той?

Всички мълчаливо се вслушаха в приближаващия параход. Действително той беше за Сен Луи.

Юго се приготви бързо, получи пари и успя да изпревари на пристанището…

— Юго отсъства цели три седмици. За полковника, който се безпокоеше, че поръчката не ще бъде изпълнена, времето течеше много бавно. Той беше отговорил на принц Бонапарт, че ще се постарае да намери кожа от бял бизон, и сега беше в постоянна тревога.

Най-после Юго се върна. Стопанинът сам го посрещна на вратата. По унилия вид на прислужника си веднага разбра, че не е намерил кожа.

— Намери ли? — попита с треперещ глас.

— Не, ваше благородие — пошепна Юго.

— Навсякъде ли търси?

— Навсякъде.

— Даде ли обяви?

— Във всички вестници.

— И предложи висока цена?

— Да, но това не донесе резултат. Да бях предложил и десет пъти повече, пак нищо не бих намерил. И за хиляда долара не намерих!

— Аз бих предложил пет хиляди.

— В случая парите нямат значение. В Сен Луи не може да се намери такава кожа.

— Какво каза Шото?

— Каза, че е невъзможно да се намери бял бизон. Може да се прекосят прериите, без да се срещне нито един. Индианците особено ценят белия бизон. Видях две-три кожи при тях, но не такива, каквито вие търсите, не са цели.

— Не стават. Трябва цяла кожа за голям музей. Страх ме е, че не ще намеря. Щом в Сей Луи няма, тогава къде ще има?

— Къде? — обади се Франсоа, който заедно с братята си слушаше разговора. — Къде другаде, ако не в прериите?

— В прериите? — неволно повтори бащата.

— Да, папа. Изпрати Базил, Люсиен и мен. Обещавам ти, че Ще намерим бял бизон!

— Ти си прав, Франсоа — извика Базил. — Аз сам исках да предложа това.

— Но вие чухте какво е казал господин Шото. Невъзможно е Да се намери бял бизон! А пък аз почти обещах!…

Неудоволствие и досада се четяха по лицето на полковника. На Люсиен му дожаля, като гледаше баща си така разстроен.

— Папа, господин Шото познава търговията с кожи, но фактите не съответстват на думите му. Нали Юго е видял две или три кожи в Сен Луи. Все някой трябва да е намерил бизони. Освен това чувал съм, че индианските вождове високо ценят тези кожи, носят ги като наметала, и белите бизони често могат да се срещнат сред индианските племена. Всичко това доказва, че те се въдят в прериите. Защо да не можем да ги срещнем?

— Да влезем вкъщи — каза полковникът, явно доволен от предложението на синовете си. — Да вечеряме и после ще поговорим.

По време на вечерята и след нея въпросът се обсъждаше от всички страни. Най-после полковникът се съгласи, тъй като много му се щеше да угоди на принца. Допадна му предприемчивостта на синовете му и той не искаше да охлажда техния порив. Често хвалеше момчетата пред съседите и приятелите си, като ги наричаше „малки мъже“ и „млади ловци“. Ланди беше възпитавал в тях самостоятелност, бе ги научил да яздят, да плуват, да хвърлят ласо, да пълзят по високи дървета, да се катерят по скали. Те бяха привикнали да спят на открито, в гората, в прериите — навсякъде, където поискат, покрити само с одеяло или бизонова кожа. Хранеха се просто и благодарение на своите познания по ботаника можеха да извлекат храна от дърветата и растенията, там където други биха умрели от глад. Освен това знаеха как да запалят огън без огниво и да познават посоките без компас — по небето, скалите и дърветата; прекрасно знаеха географията на местността от тяхното жилище до самия бряг на Тихия океан.

Въпреки всички опасности, дето можеха да сполетят синовете му, ако попаднеха в ръцете на индианците, полковникът все пак реши да ги пусне. Това може да изглежда странно. Но то криеше тайна, която читателят по-късно ще научи.

На сбогуване бащата извади от джоба си малка кожена кесийка, украсена с ежови игли, предаде я на Базил и каза:

— Пази това, Базил! Ти знаеш какво е то; никога не се разделяй с този предмет, от който може да зависи животът ви. Да ви пази Бог, мои храбри момчета! Сбогом.

Базил взе кесийката, закачи я на гърдите си, стисна бащината си ръка и бързо се отдалечи. Люсиен изпрати целувка на баща си й махна на Юго. Франсоа се приближи до слугата, дръпна го за дългите мустаци и със силен смях препусна след братята си.

Няколко минути полковникът и Юго гледаха след тях. Щом наближиха гората, трите момчета се обърнаха, свалиха шапки и извикаха последно „сбогом“, на което полковникът и Юго отговориха по същия начин. Когато звукът от гласовете им замря, се чу провикването на Франсоа:

— Не бой се, папа, ние ще ти донесем бял бизон!