Майн Рид
Дяволския остров (3)

Глава трета
Нат Брадли

Часове вече все чаках спътникът ми да влезе в някоя от вратите по пътя ни, украсени с любопитни надписи, водещи ту в хасиенда, ту в плантация, ту в някое жилище. От дълго време вече яздехме, а той и не мислеше да свива от пътя.

— Дълго ли ще пътуваме? — попитах аз колкото се може по-равнодушно, за да скрия нетърпението си.

— Още е далече. Най-малко петдесет километра. Ако не спираме никъде, ще стигнем късно през нощта. За да избегнем това, бих ви предложил да нощуваме в Колумбия.

— А тя далече ли е?

— Не е близо. В тази част на страната няма подходяща земя за отглеждане на памук. Тук е много на север и както ви казах вече, студът често пъти убива младите дървета. Плантацията на баща ми се намира доста далече от големия път, край един от потоците на Дук. Там почвата е хубава. Едно не е удобно — много далече трябва да извозваме реколтата до някое пристанище. Тази година искахме да изпратим всичкия памук в Ню Орлеан, на собствен кораб. Баща ми смята, че икономиите, които ще донесе такъв превоз, ще покрият разходите по направата на кораба, и вече го поръча. През средата на нашите имоти минава доста дълбок приток — по него платноходът може да се спусне до Дук. А оттам вече не е трудно да се стигне до Охайо и по-нататък по Мисисипи. След прибирането на памука негрите нямат никаква работа и пет-шест души от тях, водени от опитен лодкар, могат да закарат стоката до Ню Орлеан без големи разходи. Най-близкото пристанище до нашата плантация е на тридесет километра. На една кола не можеш да натовариш повече от четири денка, а ние събираме до сто и петдесет. Помислете си каква върволица от коли става!

Всички тези подробности толкова ме заинтересуваха, че аз почти съвсем забравих другата примамка, която ме привличаше към плантацията.

В този начин на работа имаше нещо оригинално, чисто по американски. Цялата реколта, произведена в плантацията, заобиколена с гъсти непроходими гори, се откарва на повече от хиляда и двеста километра. И не по железница, не с параход, не чрез комисионер, който взима известен процент от печалбата, а със собствените средства на земеделеца. По този начин тя преминаваше направо от производителя към потребителя. Къде другаде ще видиш това, ако не в Америка?

Замислен над тази важна и интересна политикоикономическа задача, разрешена толкова просто, за малко забравих своя спътник. Силният му глас ме откъсна от мислите ми.

Бе поздравил един ездач, идващ насреща ни. Видът му подсказваше, че пътува отдалече: пот и прах покриваха коня му, към седлото бяха привързани две малки платнени куфарчета. Изглеждаше на около двадесет и пет години. Ала чертите на лицето му и целият му вид показваха по-голям опит, нещо нерядко срещано в югозападните страни.

По облеклото си също приличаше на плантатор, но все пак то се отличаваше от костюма на Уудли. На главата си носеше панамена шапка, ала вместо бяло палто носеше широка блуза от син памучен плат, пристегната отпред. Панталоните му бяха от същия плат. Такъв бе костюмът на луизианските креоли, носен и от голяма част американци, населяващи бреговете на долния Мисисипи.

— А, Уолтър, от Нашвил ли идвате? — попита той моя спътник, когато се изравниха.

— А, вие ли сте Нат Брадли! — извика от своя страна Уудли. По тона му се познаваше, че тази среща го учудва. — Как се озовахте тук? Откъде идвате?

— Посетих родното си място. И хубаво направих, че заминах оттук. Виж Мисисипи — съвсем друга работа; богата страна, а тук… Уверен съм, всеки един от моите негри ще събере два денка памук, докато вие наберете само един!

— Да, чувах, че работите ви вървят добре. Брат ми ми писа.

— А той защо не изостави житните храни и да си опита щастието с памука! Е, аз не съм такъв! Търся нещо, което бързо да ме направи богат… Казват, че имате добра реколта?

— Да, надявам се.

— Колко денка?

— Според изчисленията на баща ми около двеста.

— Та това е дяволски хубава работа, ако успеете да ги закарате неповреден и на пазара. Искали сте да ги карате с платноход?

— Да, той вече се прави.

— Това е практично замислено. Ще направите разноски, но пък спестявате после при превоза. А и тия параходи хич не ги бива. Друго нещо са предишните плоскодънни платноходи. Последния път превозът с такова корабче ми излезе два пъти по-евтин… Направо от Нашвил ли идвате?

— Да.

— Не чухте ли дали пътува параходът надолу?

— Не, не съм чул.

— Ако пътува, ще ида в Мисисипи… А Корнелия тук ли е?

— Да, тя е при нас.

— Е, разбира се, аз не я видях. Не сме големи приятели с баща ви… Ама каква жега…

Явно, последната забележка бе направена, за да се промени разговорът, тъй като моят спътник не бе доволен от неговия край.

— Да, горещо е — отвърна той.

— Нетърпимо горещо. Право на плантацията ли?

— Да, направо там.

По тона на Брадли, а и по погледа, който ми хвърли, разбрах, че той очакваше друг отговор. В този бърз и крадлив поглед аз прочетох инстинкт на подозрителност и апатия.

— Е, сбогом, Уудли — каза той, обърнат малко настрани, като се опитваше да скрие своето недоволство.

Преди да смушка коня си, той ме изгледа отново, на което аз отговорих със същото, а после бързо потегли и скоро се изгуби по нашвилския път.