Майн Рид
Дяволския остров (45)

Глава осемнадесета

През този ден ловците за пръв път обядваха с прясно бизоново месо, а част от него изсушиха на огъня. Момчетата решиха да пренощуват тук, а на другия ден да продължат. Легнаха късно, тъй като трябваше да приготвят месо за няколко дни.

Докато двамата почиваха, третият пазеше. Бяха на открито място, а конете пасяха наблизо. Миризмата на печеното месо привлече много вълци, които цяла нощ виеха и скитаха около лагера.

Пръв дежури Франсоа, след него Люсиен, а после Базил. На него му се падна да бодърства доста дълго, не беше си доспал и му беше криво. Затова реши да отмъсти сутринта на вълците, заради които трябваше да стои на пост.

Когато се развидели, той реши да разбуди Франсоа и Люсиен с гърмеж, като си избра най-големия вълк.

Когато вдигна пушката си, някои вълци сякаш разбраха намерението му и се разбягаха, но други останаха по местата си. Най-сетне той си избра един и гръмна: чу се силен вик, а след него се чуха и други викове от всички страни на долината.

Момчетата се събудиха и скочиха на крака. Това не беше вой на вълци, а пронизителен, див човешки вик, войнственият вик на индианците!…

Младите ловци онемяха от ужас. Внезапно от тъмнината изскочиха петдесет огромни индианци, които веднага се нахвърлиха върху тях. Базил беше ударен и падна, а Люсиен и Франсоа бяха хванати. Ако се бяха противили, щяха да ги убият на място. Но дори и сега нападателите като че се колебаеха дали да ги убият веднага.

Те бяха силно раздразнени от това, че Базил рани един от другарите им, когото взе за вълк. Но като видяха, че противниците им са три момчета, решиха да не ги убиват веднага.

Вързаха им ръцете на гърба, качиха ги на конете, взеха всички вещи и ги изведоха от долината. Скоро стигнаха до мястото, където бяха вързали своите коне. Тук индианците спряха за малко, а след това цялата дружина препусна из прерията.

След един час те доведоха пленниците в голям лагер на брега на широка, но плитка река. Там имаше около сто вигвама.

Хвърлиха пленниците на земята пред лагера, на брега на реката. Скоро около тях се събраха жени и деца, които ги разглеждаха с любопитство. Но когато научиха, че пленниците са ранили индианец, тълпата се приближи с викове и заканителни жестове. Те започнаха да мъчат нещастните момчета, като дърпаха ушите им, скубеха косите и забиваха стрели в ръцете и раменете им.

При нападението на индианците Базил бе паднал в безсъзнание от силен удар в главата. Той намери сили да стигне до индианския лагер, но окончателно дойде на себе си едва след мъките, на които ги подложиха жените. Тогава си спомни за талисмана. През цялото време братята му напомняха да се възползва от тайнствената кесийка за тяхното общо спасение, но Базил бе много зашеметен от удара, за да може да направи нещо. Едва сега се опита да достигне шнура и извади кесийката, но ръцете му бяха вързани. Не можа да хване шнура и със зъби. Тогава се обърна към братята си, като ги помоли те да извадят шнура със зъби, ала двете момчета бяха много далеч и не можеха да допълзят до него.

Като виждаше жестокото отношение и възбудата на индианците, Базил очакваше и по-лошо, като се боеше, че дори талисманът няма да ги спаси. След много безплодни усилия да извади кесийката той започна да прави знаци на окръжаващите го жени, като навеждаше глава и показваше гърдите си. Но те не го разбираха и само се смееха на тези жестове.

В това време индианците стояха по-настрани и се съветваха какво да правят с пленниците. Някои от тях бяха много враждебно настроени. Те говореха високо, силно жестикулираха, като показваха откритото място пред лагера.

По едно време всички индианци се въоръжиха е лъкове и стрели, а двама от тях изнесоха от лагера голям стълб и го забиха на откритата площадка. Боже! Момчетата разбраха страшната истина. Индианците се готвеха да ги привържат към стълба като мишени за техните стрели. От гърдите на нещастните братя се изтръгна отчаян вик. В последните минути им се искаше да си кажат много неща, но гласовете им се заглушаваха от виковете на жените и децата, които скачаха по площадката в очакване на предстоящото зрелище. За щастие Базил беше избран за първа жертва. Двама индианци го хванаха, довлякоха го до стълба и започнаха да го събличат, за да се целят по-добре в голото тяло. Когато освободиха ръцете и съблякоха ризата му, вниманието им беше привлечено от висящата на гърдите му обшита кесийка. Един от тях я взе и извади от нея лула от червена глина. Индианецът извика, взе лулата и се втурна към тълпата. Дулата преминаваше от ръце в ръце, но един индианец като че особено се стремеше към нея. Щом успя да я погледне, той стремително се хвърли към Базил, а другите го последваха. Базил, чакал удобен случай, започна хладнокръвно да прави тайнствени знаци, на които го бе учил баща му. Индианецът веднага ги разбра, изтича към Базил, развърза въжетата, вдигна момчето на крака и го прегърна с приятелски възклицания. Всички индианци се трупаха около него, хващаха го за ръцете, след това се спуснаха към Франсоа и Люсиен. Развързаха и тях.

Заведоха трите момчета в една палатка и ги нагостиха отлично. Хората, които преди минута се готвеха да ги убият с най-ужасна смърт, сега се надпреварваха да им оказват всякакви почести.

Навярно читателят се чуди защо обикновената глинена лула произведе такъв ефект. Ще се постарая да му обясня с няколко думи.

Може би сте чували за знаменития вожд на племето шавало Текумзе? Той вероятно е бил най-великият вожд на индианците. През време на последната война между Англия и Съединените щати Текумзе се опитал да вдигне всички индианци, за да прогонят белите от Америка. Той имал брат Елсватава, известен като пророк. Елсватава горещо споделял идеята на брат си и обикалял всички племена в Западна Америка, за да ги вдигне на въстание. Той бил умен, красноречив човек, който срещал добър прием навсякъде. Делото, за което се борел, било скъпо на всички индианци. Слушали го и той пушел лулата на мира с хората от всички племена. Лулата, която пророкът употребявал при своите странствания, беше същата, която Базил носеше на гърдите си. Индианците веднага я познаха по оригиналната резба и йероглифите.

Но как беше попаднала тази лула у бащата на Базил? Ето как. Текумзе бе убит по време на войната с американците, но пророкът живя още дълго след брат си. Скоро след пристигането си в Америка полковник Ланди случайно се срещна с пророка и се сприятели с него. Те си размениха подаръци и полковникът получи червената лула. Пророкът бе казал на полковника, че при среща с индианци тази лула може да му послужи много, научи го и на необходимите знаци за такъв случай, а полковникът ги предаде на Базил.

Скоро момчетата вече бяха в състояние да се обясняват със своите нови приятели с помощта на жестове, които никой друг народ не разбира така добре, както индианците.

Братята обясниха кои са и защо са дошли в прерията. Когато научиха целта на тяхната експедиция, индианците им предложиха да тръгнат заедно, като ги увериха, че ще намерят и убият бял бизон.

След няколко дни лов заедно с индианците най-после белият бизон беше убит. Одраха кожата му, напоиха я с консервираща мас, която Люсиен носеше със себе си, и внимателно я натовариха на гърба на Жанет.

Ловците се простиха със своите приятели и тръгнаха да се връщат, а индианците ги изпратиха до границата на Луизиана. Момчетата благополучно пристигнаха вкъщи, където бяха радостно посрещнати от баща си и от Юго. След като получи желаната кожа, старият полковник беше най-щастливият човек. Той се гордееше със своите момчета повече откогато и да било и с голямо удоволствие слушаше разказите за техните приключения по време на експедицията за белия бизон.