Майн Рид
Дяволския остров (52)

Глава седма

Скачайки от купчинка на купчинка, Рансъм ме доведе до върха на хълма. Казвам, че ме доведе, защото наистина вървях по неговите стъпки, тъй като видях, че има особен талант да избира най-големите купчинки. Когато стигнахме горе, той изведнъж спря и ми направи знак да не мърдам от мястото си.

— Тихо! — шепнешком произнесе. — Приближете се към мен и наблюдавайте. Това заслужава да се види.

Послушах го и тихо пристъпих към него. Това, което бяхме помислили за връх на хълма, се оказа хребет на скала, издигаща се високо над морето. Срещу нашата скала имаше още една. Двете бяха отделени посредством къс пролив, съединяващ морето с малкия залив, заобиколен от скали. Ала не това ми показваше Рансъм.

Малкият залив бе зает от голям кръглоглав кит, който от пръв поглед би ни осигурил до осемдесет тона мас. Разположил се беше така, че гърбът му стърчеше над водата при самото устие на канала, сякаш му беше заповядано да пази изхода на залива.

Тъй като водата беше съвсем спокойна и толкова прозрачна, щото можеха да се различат камъните и раковините по дъното, то и целият кит се виждаше ясно като в аквариум.

Този мъжки кит беше някъде около стогодишен, ако можехме да съдим за това от белите петна около отвора, през който дишаше. От мястото си виждахме как неговите дихателни органи ту се затваряха, ту се отваряха; това нещо китоловците наричаха „намигване“.

Намигването е любопитно зрелище, което рядко може да се наблюдава.

— Никога не съм виждал подобно нещо — проговори Рансъм, докато наблюдавахме „намигващия“ кит. — Никога не съм виждал толкова отблизо жив кит, макар от ранни години да съм китоловец. Погледнете как се е изтяга този стар самец! Има по-щастлив вид от крал!

Той наистина изглеждаше по-щастлив от крал. Не мога да изразя онова странно впечатление, дето ми направи чудовището, което можех да разглеждам сега като обикновена пъстърва или червена риба, поставена в съд с вода. От време на време въздишаше с бавни и дълбоки въздишки, изпускайки въздуха през дихателните си органи. Понякога като в игра удряше по водата със своята голяма опашка, а водата шумеше и се пенеше като след параход.

Дълго наблюдавахме движенията му. Като истински китоловци не можехме да се наситим на това зрелище. Спокойствието на стария кит бе рязко нарушено, ала не от нас, а от много необикновено и любопитно произшествие.

В отсрещната скала имаше пропаст, изпълнена с лед, която напомняше ледник. Въпреки че земята беше в сняг, слънцето греете силно. Под влияние на топлината му крайната част на ледника неочаквано се откъсна и падна в тихата вода на залива. Раздаде се шум като от удар от гръм и водата силно се развълнува. Образуваха се широки кръгове, които постепенно се отдалечаваха и изчезваха към брега. Китът веднага потъна. Но вместо да се гмурне перпендикулярно, както правят обикновено китовете, той потъна на една страна, без да вдига опашката си над водната повърхност. По това разбрахме, че водата в малкия залив не е достатъчно дълбока, за да може китът да се гмурне в нея.

Въпреки големия си интерес Рансъм не забравяше своя дълг към „Летящият облак“ и неговите стопани. Щом китът се скри, ние бързо се върнахме в нашия бивак, като слязохме много по-енергично, отколкото се бяхме изкачили.

— В лодката! — извика той на останалите моряци още отдалече. — По-бързо! Събирайте багажа и не оставяйте нищо след себе си.

Тъй като нямахме много багаж, след миг всички бяхме в лодката по местата си с веслата в ръце. След десет минути вече бяхме при входа на залива, където забелязахме кита. Макар че взехме мерки, за да избегнем всякакъв шум, не го намерихме там. Той вече се беше скрил. Напразно цял час наблюдавахме залива и морето, ала не забелязахме нито един водоскок или поне малко вълнение. Леденият блок се отдалечаваше от скалата бавно, едва видимо; водата в залива отново стана спокойна, както беше преди. Но къде се скри китът?

Това бе наистина необяснимо за повечето от нас, особено за младежите, ала не и за нашия кормчия, стар морски вълк, и за Рансъм, отличен китоловец, макар и млад.

Когато любопитството ни стигна своя връх, кормчията каза:

— Китът е отишъл на дъното и там ще си остане. И — добави той с огорчение — дори не се знае докога ще остане там, ако действително е кръглоглав. Уверени ли сте, че е кръглоглав?

Младият офицер беше крайно недоволен от този въпрос, подлагащ на съмнение неговите професионални знания.

— Уверен ли съм, че ме наричат Рансъм? — рязко отвърна той. — Разбира се, че беше кръглоглав кит.

— Моля да ме извините — произнесе кормчията, схващайки грешката си. — Не знаех, че сте видели животното отблизо. Но щом като е кръглоглав кит, не може да се определи колко ще остане във водата. Тези животни стоят на дъното като морски раци.

— Тръгвай! — извика Рансъм, чиято досада не беше преминала въпреки обширното обяснение на кормчията. — Безполезно е да си губим времето тук. Да видим какво става с другите лодки и да се върнем на кораба.

Отплавахме в открито море и скоро се намерихме с колегите си. Кофън, като най-старши между нас, даде сигнал да го следваме.

Рансъм все още бе ядосан от нашия неуспех — нали той най-много настояваше за тази нещастна експедиция. Може би донякъде намираше утешение в мисълта, че другите две лодки също не бяха сполучили. Дори ние все пак бяхме срещнали истински кит, а те бяха видели „финбек“, разбира се, без да го удостоят с внимание.

Лицето на Лидж Кофън беше мрачно и замислено. Забелязахме това веднага, щом се срещнахме с останалите две лодки. Не беше в природата му да страда или да скърби в случаи на несполука. Каква бе причината за неговата мрачност?

Много скоро научихме. Небето се покри с облаци; вятърът се засили и задуха от брега, а в спокойното досега море се появиха малки вълни.

Ясно виждахме „Летящият облак“ в открито море, но бяхме отделени от него следен пояс, широк около три километра. Ако вятърът се превърнеше в ураган или само още малко се засилеше, за нас ставаше трудно, дори опасно да преминем през проходите от лед.

За да завърша картината, трябва да прибавя, че беше вече доста късно; слънцето беше слязло ниско, а имаше и още нещо, дето особено влошаваше нашето положение — над ледовете се издигаше мъгла. В началото тя не беше много гъста, но някои признаци показваха, че ще се сгъсти.

Когато вече и трите лодки плаваха заедно, Кофън произнесе с тържествен и зловещ глас:

— Ето и мъглата, която не ни предвещава нищо добро. Все още виждаме „Летящият облак“, ала ако мъглата започне да се сгъстява от тази страна, повече не ще го видим.

След като проследи внимателно посоката на вятъра, той се обърна към нас и каза с не толкова зловещ глас:

— Ако искаме да нощуваме тази вечер на борда на „Летящият облак“, ще трябва да побързаме. Налегнете веслата и напред!

Останалите лодки също изпълниха заповедта и ние се насочихме към ледовете. Ала лодката на старшия офицер се движете по-бързо от другите. Тя вече преминаваше през леденото поле, докато останалите още не бяха го доближили.

Забелязахме, че ледовете измениха своя вид. Откъснатите ледени маси, подгонени от вятъра, се люшкаха от вълните, блъскаха и се разбиваха една друга. Даже и незапознатите с арктическото плаване разбраха приближаващата опасност. Но не ни оставаше нищо друго, освен да вървим напред или да достигнем сушата на всяка цена.

Ала ние нямахме намерение да се върнем на брега. Двете лодки последваха първата в канала, като се стремяха да бъдат близо до нея. Нашата беше втора, на едно весло след нея идваше третата под командата на офицер Гроуър.

Шестстотин или осемстотин метра пропътувахме доста спокойно. Свободното водно пространство беше изпълнено с ледени буци, които някакво подводно течение носеше доста бързо. Разбрахме това по положението на „Летящият облак“, което всяка минута се променяше спрямо нас. Сега той беше отляво и продължаваше да се отдалечава, по-точно казано — ние се отдалечавахме от него.

— Какво мислите за това? — попита Рансъм, обръщайки се към Гроуър, който седеше в третата лодка.

— Мисля, че работата отива на лошо.

Отговорът на Гроуър не беше много утешителен, а тъй като той не се отчайваше от малко, това ни накара да се замислим.

— Виждам — обади се Рансъм. — Но какво бихме могли да предприемем?

— Най-доброто, което можем да направим, е да побързаме да се измъкнем от тези ледове.

— С други думи, да обърнем към брега, тъй като сме изминали едва половината от леденото поле?

Налагате се сериозно да обмислим — да продължим ли или да се върнем към брега. „Летящият облак“ се виждате, ала изглеждате като някакъв призрак сред все по-сгъстяващата се мъгла. Лодката на старшия офицер вече се виждате само като точка. Тя беше приближила края на леденото пространство и всеки момент щеше да навлезе в открито море.

Нямахме никаква възможност да преминем като нея. Ледените маси ни притискаха все повече, а ни оставаха да изминем още два километра. След преминаването на първата лодка изходът на канала като че ли се затваряше за нас. Най-сетне той се стесни толкова много, щото едва движехме веслата. Ледените буци с глух тропот се удряха в стените на лодката.

Скоро положението стана толкова сериозно, че двамата офицери от лодките с безпокойство се оглеждаха наоколо, като не знаеха какво да предприемат. Ала решението дойде от само себе си. Нямахме никаква възможност да преминем. Мъглата беше толкова гъста, че нищо не се виждаше. Вятърът си играеше с нея, а тя приличаше на дим над запалена гора. „Летящият облак“ и лодката на старшия офицер се скриха едновременно от очите ни, но и да ги виждахме, вече не можехме да отидем при тях.

— Към брега, Гроуър! — извика Рансъм, взел най-после решение. — Да се върнем към брега е едничката ни възможност да се спасим!

Това предложение не срещна нито възражение, нито колебание. Опитният китоловец беше взел съвсем навреме това решение. Каналът така се беше стеснил, щото едва можахме да се обърнем.

След тази маневра лодката на Гроуър застана отпред, а ние я следвахме колкото се може по-близо. Каналът все повече се стесняваше и имахме сериозни основания да се опасяваме, че ще попаднем в клещи. Всички разбирахме какво става. Ако лодките се разбиеха, щяхме да загинем.

Понякога трябваше да скачаме на леда и да отблъскваме с крака ледените парчета, за да разчистим прохода.

Въпросът не беше да стигнем бреговете на Сибир — касаете се за живот и смърт. Между нас и вечността имаше само една лодка, с други думи — една кедрова дъска, дебела няколко сантиметра.

Още километър се борихме с леда. Ненапразно китоловците се плашат от него, както от вятъра и вълните. В края на крантата излязохме победители от тази борба, но не без рани. Нашите лодки пострадаха в битката; тук-там ледените блокове бяха повредили корпусите. Управлявахме ги с голяма предпазливост. Напускайки ледовете, с облекчени сърца се отправихме към твърда земя.

Когато напускахме този бряг, го наричахме пустинен и негостоприемен. Връщайки се отново на него само след няколко часа, все още под силното впечатление от избягнатата опасност, вече го виждахме като благодатна земя и се чувствахме щастливи и благодарни за намереното убежище.