Майн Рид
Дяволския остров (16)

Глава шестнадесета
Вън от борда

Когато слязох в каютата, видях четиримата негри да спят дълбоко, проснати на пода. Бяха много уморени след цял ден работа на кормилото.

Лампата едва осветяваше каютата и с мъка намерих табакерата. Запалих една цигара на лампата и помислих дали не е по-добре да не се връщам на палубата — тук поне не бе толкова студено. Но миризмата на чамовите дъски и изпотените ризи на негрите бе нетърпима. Предпочетох пак да се върна навън.

Когато се изкачих по стълбата, чух глъчка на палубата. Учудих се, тъй като двамата стояха в същото положение и на същото място, където ги оставих. Отправих се към мястото си, но изведнъж чух бесния вик на Блен:

— Кълна се в пъкъла, ние отиваме във водовъртеж! И той се хвърли върху мен с котва в ръка.

Преди да отскоча, тежката котва ме удари в гърдите и ако не я бях хванал с двете си ръце, щях да полетя във водата. Вече знаех истинското намерение на Блен.

— Пуснете или ще попаднем във водовъртеж!

При тези думи той пусна котвата. На светлината на цигарата в ръката му блесна стоманено острие. В същия миг усетих гореща болка в рамото си. Изпуснах котвата и паднах по гръб във водата.

Няколко секунди се държах над повърхността благодарение на дрехите си, но един нов удар с котвата ме накара да потъна. Нешо забуча в ушите ми, усетих болка в гърдите. Направих страшно усилие и отново изскочих на повърхността. Не можех да разбера къде съм… Сякаш се бях пробудил от страшен сън.

Когато се посъвзех, си спомних, че съм паднал от платнохода; спомних си как ме блъснаха оттам, как се борих и защо не можех вече да се боря.

Държах се над водата не толкова благодарение на инстинктивните усилия, които правех, колкото на мушамата, която бях надянал. Без нея отдавна бих потънал. Когато се опитах да плувам, разбрах, че дясната ми ръка е напълно безпомощна. Огледах се за платнохода. Разбира се, не можех да викам или да искам помощ — това щеше да бъде не само безполезно, но и опасно. Разбрах, че трябва да се боя повече от капитана и неговия помощник, отколкото от вълните на реката и от всичко, което ме дебнеше в нея. Предпочитах да се поверя на вълните, отколкото да се боря с тях. Ала не можех дълго време да се задържа отгоре. Чувствах, че все повече отслабвам. Трябваше да правя страшни усилия, за да не изгубя съзнание и да потъна.

Течението ме носеше бързо, но не ме изхвърляше към брега. Реката беше толкова широка, щото бреговете й не се виждаха. Но и да ги видех, не можех да се приближа до тях. Единственото нещо, за което още имах сила, бе да се държа над водата.

Скоро щях да потъна. Тази страшна увереност все повече ме завладяваше. Започнах да се отнасям почти хладнокръвно към неизбежната си гибел.

Като светкавица преминаха през главата ми всички събития в моя живот. Баща, майка, сестри, братя — всичко, което неотдавна бях напуснал, изпъкна пред мен с поразителна яснота. Неизразима скръб обхвана сърцето ми…

Неочаквано нещо силно ме блъсна в гърба. Побиха ме тръпки — внезапен и коварен бе този удар в тъмнината. Без съмнение това сигурно е алигатор. Очакваше ме страшна смърт. Бях чувал, че в тукашните реки ги има в изобилие.

Направих страшно усилие да се отдалеча от чудовището, но напразно. Той ме гонеше и пак се хвърли на плещите ми. След няколко секунди щях да почувствам челюстите му, щеше да се чуе хрущенето на моите кости… С ново усилие обърнах главата си към него: така можеше да се свърши по-скоро… Но вместо очаквания ужас намерих спасението си. Това, което мислех за алигатор, бе едно дърво, което водата влачеше с доста голяма бързина. Дървото беше голямо, можеше да ме издържи — бях на края на силите си, изтощен, полумъртъв от болка, умора и ужас. С мъка се покачих върху него и се проснах, като благославях Бога за спасението си. В следващия миг изгубих съзнание.