Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Island Pirates, 1868 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- , ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Детска и юношеска литература
- Колониален приключенски роман
- Морски приключения
- Пиратски роман
- Приключенска литература
- Робинзониада
- Уестърн
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 11 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Майн Рид. Дяволския остров
„Тренев & Тренев“, София, 1992
Редактори: Нина Захариева, Методи Бежански
Илюстрация за корицата: Емилиян Станкев
Художник-редактор: Лили Басарева
Коректор-стилист: Мери Илиева
Графично оформление: Стефан Узунов
ISBN 954-06-0044-8
История
- — Добавяне
Глава пета
Спал съм дълбок сън. Природата вземаше своето, физическата умора ни наложи няколко часа почивка и пълна забрава. Когато най-после се събудих, моите другари бяха на крака. Лидж Кофън успя да се качи на най-високата частна кита. Той държеше в едната си ръка червеното знаме и се взираше в океана. Ние го следяхме с голямо безпокойство.
— Не се вижда нищо — каза най-после той. — Не виждам ни кораб, ни лодка.
Когато се върна при нас, лицето му изразяваше отчаяние. Поред дежурехме при знамето, за да гледаме морето отвисоко. Вършехме това не защото имахме някаква надежда, а просто защото бездействието ни измъчваше и всеки искаше със собствените си очи да се увери, че трябва да се откаже от каквато и да е надежда. Знаехме, че старият офицер от „Летящият облак“ има много силно зрение и щом той не може да забележи нищо на хоризонта, какво остава за нас!
Умирахме от глад, ала не се решавахме да отрежем сурово месо. Цялата ни същност се бунтуваше при мисълта да ядем месо от кита. Ако имахме възможност да запалим огън и да сварим няколко къса, може би бихме се решили да опитаме. Но вече усещахме, че в края на краищата ще прибегнем и до това. Жаждата започваше жестоко да ни измъчва — ставаше непоносима. Още повече влошаваше положението ни това, че на самия ден на Коледа изпихме двойна доза ром, а той, както е известно, има свойството да възбужда, не да утолява жаждата.
Бяхме в такова положение, щото ни един от нас не би се поколебал да пожертва всичко само за една чаша вода.
Когато слънцето се издигна високо на хоризонта и обливаше кита със своите горещи лъчи, ние вече бяхме готови на саможертва за една капка вода. Обикновено мъките от жаждата достигат върха си след двадесет и четири часа, а за нас този срок беше настъпил. Всичко беше против нас. Ромът, който бяхме изпили за празника, солената вода, дето нагълтахме, жестоката умора и най-после палещите лъчи, от които нямаше къде да се скрием… Дори липсата на какъвто и да било вятър беше неблагоприятна за нас.
Когато слънцето достигна зенита, мъките ни също бяха стигнали своя връх. Жаждата просто ни убиваше.
Някои от моите другари, доведени до отчаяние, отрязаха парчета месо от кита и го поднесоха към устните си. Ала това средство не намали страданията им. Месото на кита съдържа немалко соли и още повече увеличи жаждата им.
— О, милосърдни Боже, кога ще свършат страданията ни? Колко пъти се изтръгваха от устата ни тези отчаяни вопли! Понякога към тях се прибавяше и проклятие към морето, небето, слънцето и дори към чайките, чиито крила отдалеч ни изглеждаха като платна на кораб. На два пъти чухме вика: „Платно!“ Ала този, който беше извикал, скоро разбираше своята грешка и изпращаше проклятия към някоя невинна морска птица, която неволно го бе измамила.
Когато този вик се раздаде за трети път, едва му обърнахме внимание — до такава степен бяхме станали недоверчиви. Но този път магическите думи произнесе Лидж Кофън. Изразът на лицето му бе достатъчен, за да ни убеди, ала ние не смеехме да повярваме на подобно щастие. Започваше да подухва лек ветрец. Постепенно нашата недоверчивост отстъпваше място на надеждата. Всички се изкатерихме горе при знамето. Гледахме натам, накъдето ни посочи офицерът. Наистина различихме бяло петно, което не би могло да бъде крило или гръб на чайка. Беше платно, платно, надуто от вятъра. Скоро корабът се приближи доста и ние познахме „Летящият облак“.
Тогава от нашите уста, или по-точно от сърцата ни, се изтръгнаха горещи възклицания и признателност към Бога, чиято воля ни спаси от смъртта. Повече не мислехме за дългата агония, изведнъж забравихме всичко.
На двеста метра от нас корабът спря и спусна три от най-големите си лодки. Беше ни достатъчна само едната. Но капитан Дринкуотър си знаеше работата. Макар и доволен, че е успял да намери своите хора, той същевременно не забрави да прибере и кита, от който би получил най-малко сто тона мас.
Що се отнася до нас, ние се хвърлихме в първата лодка, която приближи до кита. Не без труд се качихме на борда на „Летящият облак“ и когато най-после бяхме на палубата, едва се държахме на краката си. Явихме се пред капитана.
— Къде е Бил? — попита ни той веднага, след като забеляза, че сме пет, а не шест души.
— Той се удави! — отговори старшият офицер. Отговаряйки, той ме гледаше втренчено, сякаш за втори път ме предупреждаваше да запазя тайната.
Аз я пазих, докато той беше жив. Бих ли могъл да постъпя по друг начин, когато му дължах живота си?
С маста от стария кит нашият товар се попълни. Нямахме какво повече да правим през този сезон в Тихия океан. Ето защо тръгнахме обратно към Ню Бедфорд, където пристигнахме благополучно. Вместо една година моето първо плаване продължи повече от две години, както обикновено се случва. Можеше да се очаква, че завинаги съм се излекувал, ако не от страстта ми към морето, то поне от страстта ми към лова на китове. Но аз не виждах нищо по-добро. Споменът ми за приключенията, или по-точно за нещастията ми, възбуждаше у мен приятно вълнение и ме подтикваше да започна отново. Без съмнение бях видял смъртта в очите, ала привлекателното в цялата история бе това, че и аз имах някаква роля в нея. И почувствах, че този начин на живот ме влече. Това ме накара отново да постъпя на „Летящият облак“.
Притежавах вече познанието и опита на истински китоловец и вече можех да предлагам услугите си, без да се посрамя. Дори можех да избирам между корабите, които заминаваха за Атлантическия, за Тихия или Индийския океан. Но аз останах верен на моите другари, освен това искрено се привързах към капитан Дринкуотър. Той беше прекрасен човек въпреки някои лоши привички. Като оставим настрана голямата му страст към спиртните напитки, той беше уважаван като добър моряк, смел ловец и великодушен човек. Макар и да не чувствах такава искрена симпатия към старшия офицер, все пак изпитвах към него другарско разположение и чувство на благодарност. Аз не можех да не мисля за трагичния край на Бил, но не можех също така да забравя, че този човек ми спаси живота, излагайки на опасност своя живот. Имах и друго основание да предпочитам „Летящият облак“. Капитан Дринкуотър реши този път да остави на спокойствие кашалотите и да започне лов на китове, известни под името „боухед“ (кръглоглави). Тези китове са най-големите. Казват, че те най-често се срещат в полярното море, в онази част на Ледовития океан, дето започва нагоре от Беринговия пролив.
Ние щяхме да вдигнем платна, щом капитанът продаде спермацета. „Летящият облак“ бе отново пребоядисан и ремонтиран.
Може би читателят мисли, че съм използвал това време, за да изпълня своя дълг към майка си, като отида да я видя, да я помоля да ми прости за скръбта, дето й причиних с моето бягство от къщи? Уви, читателю, аз не сторих това. Задоволих се само да й напиша писмо, че съм жив и се готвя за ново пътешествие. Да изпълня своя синовен дълг ми попречи и това, че „Летящият облак“ замина по-скоро, отколкото предполагах. По-късно научих, че тя се примирила с мисълта, че съм моряк.
Майка ми не разполагаше с много средства и не можеше да се сърдите поне един от синовете й в желанието да си изкарва сам прехраната излагаше живота си на опасни приключения. Аз не знаех нищо за лошото състояние на работите й, когато за втори път заминах — вече не като прост работник, а като моряк. Освен това в главата ми вече се въртяха примамливите приключения, които ме очакваха отвъд Беринговия пролив.
И досега за мен думата „океан“ означава неизмеримо и бездънно водно пространство. Но трябваше да обуздая фантазията си, когато видях отблизо полярното море. След като преминахме Беринговия пролив и влязохме в Ледовития океан, забелязахме, че този океан прилича на широк пролив и че може да се хвърли котва навсякъде. Няма ли силен вятър, повърхността му е гладка и спокойна като езерна. Дълбочината му е много по-малка от дълбочината на другите океани.
Тридесет години преди да попадна там, географите знаеха съвсем малко за това море, започващо отвъд Беринговия пролив.
В един прекрасен ден, към средата на юли, „Летящият облак“ мина остров Диомед и хвърли котва около североизточния нос, на няколко километра от брега. Морето беше съвсем спокойно и остана такова през цялата нощ, ако можем да наречем това нощ. Полярният кръг започва от Беринговия пролив и през юли слънчевият диск се спуска зад хоризонта не по-ниско от своя диаметър. Дори в полунощ няма пълна тъмнина, а само полусянка. Няма нужда от лампа или свещ, за да можеш свободно да четеш вестници. Във всяка минута на двадесет и четирите часа на денонощието могат да се търсят китове и да се ловува.
От мястото, където бяхме спрели, на запад се виждаше арктическият бряг, тъжен и пуст. Трудно е да си представиш нещо по-меланхолично и непривлекателно. Докъдето погледът ти стига, се виждаха откъснали се ледени маси, които се движеха като ледена река покрай бреговете. Ние не се плашехме от тези блокове, защото нито тежестта им, нито големината им можеха Да представляват опасност за нашия кораб, направен солидно.
Първата нощ, която прекарахме в полярното море, дежурихме, а лодките бяха готови, в случай че се появи кит. Всички кораби правеха така, но китове не се виждаха. Ние чувахме гласовете на моржовете, ала не забелязахме нито един кит. Но капитан Дринкуотър не беше човек, който може да бездейства. Той заповяда да се вдигне котва, да се поставят платната и да се насочи корабът на запад, като предполагаше, че там ще срещнем китове. Другите кораби също вдигнаха котва и отплаваха на различни страни.
Използвайки лекия попътен вятър, скоро се отдалечихме на двадесет километра в морето. В това време капитанът отиде в каютата си, за да подремне.
Когато отново се яви на мостика, той се заразхожда, потривайки ръце, сякаш лекият ветрец караше кръвта му да се движи по-бързо. После заповяда да дадат закуска и се обърна весело към помощника си:
— Е, мистър Кофън, ето ни най-после във великолепното полярно море, където има чудесен лов. Какво ще кажете?
— Откакто сме тук, още не сме видели мас — рязко отвърна достойният моряк.
— Бъдете спокоен, няма да останем без мас. Искате ли да се обзаложим, че до довечера ще заловим кит?
— О — отговори старшият офицер, — не си струва. Бих се обзаложил, че ще хванем, но почти съм сигурен, че ще загубя баса. Мисля, че тук няма да намерим нищо особено и ще трябва да отидем на север, за да срещнем китове.
— Я погледнете нататък! — извика капитанът с тържествуващ тон. — Китът е само на един изстрел от нас, макар да не е от породата, която аз предпочитам.
Произнасяйки тези думи, той посочи на събеседника си кит от породата „финбек“, който вече от половин час плуваше наблизо до кораба. Никой не му бе обърнал внимание досега, защото тези китове се ловят много трудно и не си струва човек напразно да си губи времето с тях. Той като че нарочно винаги попада пред погледа на китоловците в тази част на океана, но те го отбягват.
— Това не може да се смята за кит — спокойно отвърна старшият офицер. — Дори да го уловите, пак ще изгубите баса, ако приемем, че сме се басирали.
— Отлично, мистър Кофън. Ще гледаме до настъпването на нощта да уловим нещо по-добро. Готов съм да се хвана на бас, а вие?
— Безразлично ми е — отвърна старшият офицер.
— А на какво ще се басираме?
— На бутилка шампанско и кутия хавански пури.
— Прието!
Старите моряци, дето бяха дочули разговора, знаеха, че увереността на капитана не почива на никакво основание. Той спореше просто от нямане какво да прави, защото движението на кръглоглавия кит е така неочаквано и непредвидимо, както на никой друг кит. Дори и най-опитният капитан не би могъл да каже с положителност кога, от коя посока ще се появи и накъде ще отиде този кит. Понякога се появяват толкова много, че има лов за цяла флотилия, а друг път няма нито един. Едва капитанът и неговият помощник се бяха обзаложили, когато часовият забеляза цяло стадо „убийци“ — особен вид кит, отличаващ се от другите и по това, че има дълги триъгълни израстъци. Ала китоловците и него не ценят.
„Летящият облак“ мина край тях на един изстрел. Никому дори не хрумна мисълта да изпрати хора да гонят тази нищожна плячка. Щеше да бъде само губене на време. „Летящият облак“ продължи напред за по-ценна плячка.
Но изведнъж стана нещо странно. Нашето появяване първоначално изплаши тези животни, но вместо да се разпръснат на различни страни, те се събраха на купчина след нашия кораб. Плуваха след нас толкова доверчиво, сякаш преди въобще не се бяха изплашили.
Ала скоро всичко се изясни. Няколко задружни гласове извикаха:
— Кит!
Сред стадото се издигна фонтан, изхвърлен от голям кит.
— Лодките в морето! — изкомандва капитанът.
От спокойствието, на което се радваше преди минута екипажът на „Летящият облак“, не остана и следа. Всички се хвърлиха в лодките с бързината на маймуни.