Майн Рид
Дяволския остров (24)

Глава двадесет и четвърта
Отново към Ню Орлеан

За да докажем престъплението и участието на Нат Брадли в него, трябваше да сме в Ню Орлеан, преди да се продаде товарът.

Уолтьр с учудване научи, че Хенри дължи двадесет хиляди долара на Брадли. Но това не го огорчи много, а му даде обяснение за странното „приятелство“ между тези двама души, толкова различни един от друг. Той се радваше, че сега знае причината.

— Този дълг е нищо — каза на брат си. — Можеш да смяташ, че си разчистил сметките си с Брадли. Вземем ли си обратно памука, вредата, която ни причини този негодник, ще надминава сумата на дълга.

— Как така?

— Нима забравяш, че той уби нашите негри. Те бяха най-добрите, най-честните хора в плантацията. Не знам какво бих дал, ако някой ми кажеше, че са живи. Ала те са станали жертва на своята преданост.

— Наистина, клетите. Но няма защо толкова да се тревожите — продължи не толкова чувствителният Хенри. — Вие ще си прихванете и тяхната цена, поне паричната. В плантацията на Брадли има много негри… Но сега да не губим нито минута. Според мен ти, Уолтьр, трябва да отидеш на кон в Начед. Там ще разбереш кога заминава пощенски параход за Ню Орлеан и ще тръгнеш с него. Щом пристигнеш, ще намериш стария ни приятел Чарли Сойер, който добре познава началника на тайната полиция и може да ни бъде много полезен. Ще го намериш в кантората му на улица „Сен Шарл“, до хотела. А аз ще изчакам тук първия параход и ще се присъединя към теб. Вярвам, че нашият приятел няма да се откаже да ме придружи, без него ние няма да свършим много.

От тази минута Хенри сякаш се преобрази. У него се появи енергия, каквато не предполагах, че има. Може би тя се породи от надеждата да отмъсти на Брадли и да изплати най-сетне дълга си, от чиито последици дълго беше се страхувал.

— Приготви се, Уолтьр! — продължи той. — Ще поръчам да ти оседлаят най-добрия кон.

— Ей, Дик! — извика на един негър, дето работеше из двора. — Кажи да оседлаят сивата кобила, но по-скоро.

За няколко минути конят беше готов. Мис Уудли, която отново дойде при нас, се учуди на тези приготовления.

— Не се безпокой, Корнелия — каза брат й, като отговори с усмивка на нейния ням въпрос. — Неотложни работи налагат Уолтър да замине за Ню Орлеан.

— Но нима…

— Аз също ще се кача на първия параход, който отива в Начед. А тъй като нашият приятел също обеща да ни придружи, няма да те оставим тук сама. Ще дойдеш с нас, ако, разбира се, ти е приятно. Може би предпочиташ да се върнеш при баща ни в Тенеси?

— Ще дойда с вас.

— Отлично. Така и мислех. По пътя ще ти разкажа всичко. Доволна ли си?

Мис Уудли не отговори, ала усмивката и блясъкът на очите и говореха, че е във възторг от това пътуване. По шеговития тон на брат си тя заключи, че нищо сериозно не се е случило.

Колкото до мен, бях повече от щастлив, задето щях да замина заедно с Хенри и очарователната Корнелия. Припомних си възхитителното пътуване, когато се запознахме.

Всичко се нареди по-добре, отколкото очаквах. Уолтьр също тръгна с нас, без да става нужда да ходи в Начед.

Той се качваше на коня, когато ни съобщиха, че се вижда параход. Скоро чухме, че изсвири. Мистър Хенри извика:

— Бързо на пристанището, Уолтьр! Дай знак да спре. Достатъчно е една бяла кърпа.

Корнелия подаде на брат си своята кърпа и той препусна към пристанището. А ние бързо се приготвихме за път.

След няколко минути свиренето престана. Сигналите на Уолтьр бяха забелязани и ни чакаха. Почти всички капитани на преминаващите тук параходи познаваха семейство Уудли и бяха любезни с тях.

Когато стигнахме пристанището, лодката вече ни чакаше. Параходът беше „Султан“ — един от най-големите параходи по Мисисипи.

Сега бяхме уверени, че ще изпреварим Брадли. И наистина, когато минавахме край Пуан Купе, оставихме зад себе си малък параход. На носа му беше написано с големи букви „Ялу Сити“. С помощта на далекоглед видяхме там човека, станал причина за нашето внезапно пътуване — Нат Брадли.

Побързахме да слезем в салона, за да не ни види и той. След по-малко от двадесет и четири часа отминахме Ладайет и видяхме кулата на хотел „Сен Шарл“, която се издигаше над другите сгради в Ню Орлеан.

— Няма да отседнем в хотел „Сен Шарл“ — каза Хенри, посочвайки кулата.

— Защо? — попита Уолтьр. — Та той е най-добрият хотел в града.

— Наистина — отговори Хенри, който по-добре познаваше привичките на Брадли. — Именно затова не трябва да отиваме в него. Няма да е минал и един ден, и човекът, когото търсим, ще ни забележи.

— А, разбирам! Вероятно Брадли обикновено отсяда там?

— Да. Ние ще отидем в хотел „Сен Луи“, във френския квартал. А Вие — обърна се той към мен — също не бива да излизате, докато не стане необходимо да свидетелствате по обвинението на тези негодници. Вероятно съдът ще покаже на много плантатори долините, където са потънали техните кораби… След няколко часа и четиримата бяхме в хотел „Сен Луи“.