Марион Зимър Брадли
Горският храм (8)

6

Мацелий Север стария, префект на Втори легион Адиутрикс, разквартируван в Дева, беше висок, властен мъж на прага на средната възраст. Той умееше да прикрива гневливостта си под външна уравновесеност, но кротостта му беше привидна. Мацелий никога не крещеше и на губеше контрол над себе си — говореше тихо, по-скоро като учен, отколкото като воин, така че понякога тези, които не го познаваха достатъчно добре, го смятаха за неподходящ за отговорния пост, който заемаше.

Привидната кротост бе много ценна тъкмо за положението му на префект на военния лагер в Дева. Освен че управляваше лагера, той бе и своего рода посредник между римския гарнизон и местното население — по закон не бе подчинен на командира на разквартирувания легион, а само на губернатора, както и на новоназначения съдебен легат — това бе нова длъжност — отговаряше за правораздаването в провинцията. Но губернаторът водеше поредния поход в Каледония, а легатът живееше постоянно в Лондиниум, така че в сравнително отдалечения град Дева думата на Мацелий Север беше закон. За щастие той се разбираше отлично с командира на легиона, при когото бе служил в няколко похода преди години. Командирът подпомагаше усилията му да събере необходимите средства, с които Мацелий успя да влезе в съсловието на конниците — средната класа, гръбнакът на римската империя.

Мацелий Север осигуряваше продоволствието на легиона, разквартируваше войниците и постоянно играеше ролята на парламентьор между цивилното население — и британци, и римляни — и войската. Когато реквизираше провизии за войската, той винаги внимаваше да не лиши местното население от храна и работоспособни мъже, защото знаеше, че с това само би дал отличен повод за размирици. Общо взето, Мацелий Север бе действителният управител на земите на ордовиците около Дева — освен по време на война, когато властта преминаваше в ръцете на командира на легиона.

През малкия му, спартански обзаведен кабинет ежедневно преминаваше поток от военни и цивилни — всеки със своите оплаквания, молби и изисквания. Понякога Мацелий, едър и внушителен мъж, се чувстваше буквално притиснат до стената от посетителите.

Тази сутрин почти бе привършил с тях. Седнал на един сгъваем стол, Мацелий се взираше намръщено в някакъв пергамент и се правеше, че слуша словоизлиянията на един пълен, превзет гражданин в римска тога, които се лееха безспир от петнайсетина минути. Мацелий можеше да го прекъсне отдавна, но тъй или иначе не чуваше почти нищо от хленченето му — четеше списъка на необходимите провизии. Би било грубо да прекъснеш молител, само за да си прегледаш списъка — нищо не му струваше да го остави да си говори. Беше чул достатъчно, за да прецени, че Луций Варул повтаря едно и също нещо в различни риторични вариации.

— Надявам се, не би искал да се обърна направо към легата, Мацелий — продължаваше хленчещият глас. Мацелий нави пергамента на руло и го остави на масата. Реши, че е слушал достатъчно.

— Можеш да отидеш и при него, разбира се — отвърна той спокойно, — но се съмнявам, че ще ти отдели и толкова време, колкото можах да ти отделя аз — ако изобщо те приеме — Мацелий отлично познаваше командира. — Не забравяй, че времената са неспокойни. Налага се всички да правим жертви…

Мъжът пред него изду обидено пълната си долна устна.

— Разбира се, разбира се — и той размаха деликатно пухкавата си ръчичка. — Скъпи приятелю, никой не разбира тези неща по-добре от мен, но как да обработвам фермата и градините си, ако мобилизирате всичките ми работници? Нали вашата основна задача е да опазите спокойствието и благосъстоянието на римските граждани? Представи си само — наложи се да изпратя градинарите ми да вадят ряпа! Знаеш ли на какво прилича градината ми? — завърши той с трагичен тон.

— Виж какво — каза твърдо Мацелий. — Аз не отговарям за прислугата на местното население — наум прокле сянката на покойния император, с чийто декрет такива идиоти получиха правото да се наричат римски граждани. — Съжалявам, Луций — лъжеше; не съжаляваше ни най-малко, — но не мога да сторя нищо за теб.

— О, но ти просто трябва да ми помогнеш, скъпи приятелю!

— Имай предвид — отбеляза небрежно Мацелий, — че ще си докараш неприятности. Върви при легата, щом искаш, и виж какво ще ти отговори той. Или си докарай нови роби от Галия, или предложи на хората по-високи заплати — „Или, добави той на себе си; вземи една лопата и поработи сам в градината си, тъкмо ще свалиш малко тлъстини“. — Сега ще те помоля да ме извиниш, но тази сутрин съм много зает.

Мацелий отново разви свитъка и се покашля многозначително.

Варул отвори уста да протестира, но Мацелий вече се беше обърнал към секретаря си — слабоват млад човек с постоянно скръбно изражение на лицето.

— Кой е следващият, Валерий?

Варул най-сетне си тръгна, мърморейки под нос, а секретарят въведе следващия посетител — търговец на добитък, който снабдяваше легиона с месо. С шапка в ръка човекът помоли префекта на тромав латински да го извини и продължи да мънка, че пътищата бъкали от бандити, та затова…

Мацелий заговори посетителя на родния му силурски диалект.

— Говори спокойно, човече. Какво те безпокои?

Постепенно започна да става ясно, че молителят е нает да прекара едно стадо чак до другия бряг, а се бои от крадци и разбойници, и тъй като стадото вече бе собственост на легиона, той нямало да може да плати загубите, ако добитъкът бъде откраднат…

Мацелий вдигна ръка, за да пресече потока от обяснения.

— Ясно — каза той меко. — Искаш военен ескорт. Ще ти дам бележка, с която да отидеш при един от центурионите^[1]. Заеми се с това, Валерий — той кимна на секретаря си. — Напиши една бележка до Павел Апий и му кажи да определи няколко войника да охраняват стадото. Не драги, няма за какво да ми се извиняваш, нали затова съм тук.

Когато търговецът на добитък си тръгна, Мацелий каза раздразнено:

— Какво прави всъщност Павел Апий? Защо, по дяволите, аз трябва да се занимавам и с това? Всеки декурион^[2] би могъл да свърши тази работа! — той си пое дълбоко дъх, опитвайки се да си възвърне обичайното спокойствие. — Хайде, нека влезе следващият.

Следващият се оказа британец, наречен Тасцио, който продаваше ръж. Като разбра кой е посетителят. Мацелий се навъси.

— Няма да разговарям с него. Последната ръж, която ни продаде, беше мухлясала. А имаме нужда от зърно: припасите ни са на привършване. Виж какво, предложи на този мошеник половината от цената, която ще ти поиска, и преди да подпишеш бележка до ковчежника да му плати, повикай няколко от готвачите да проверят ръжта. Ако е гнила или мухлясала, я изгорете — иначе войниците ще се поболеят от нея. Ако е добра, плати половината цена, а ако се опита да възрази, го заплаши, че ще наредя да го бичуват за измама. Секстил ми каза, че шестима души се натровили от проклетата му стока. Ако настоява, предай го на Апий — продължи Мацелий, — а аз ще се оплача в съвета на друидите. Тяхната присъда далеч няма да е толкова снизходителна, колкото моята. Освен това, ако и тази ръж се окаже гнила, кажи му да не се мярка повече тук. Ясно ли е?

Валерий, с все така скръбен израз на лицето, кимна. Независимо от невзрачния си вид, той бе изключително добър секретар. После понечи да си тръгне, но изведнъж Мацелий чу странно неподходящия за фигурата му басов глас да се извисява изненадано:

— Я виж ти, младият Север! Значи се върна все пак? — и отговора на един друг, добре познат глас:

— Поздрав, Валерий. Хей, по-полека, ръката още ме боли. Баща ми вътре ли е?

Мацелий стана така рязко, че прекатури стола си.

— Гай! Момчето ми, бях започнал да се безпокоя за теб! — той заобиколи масата и бързо притисна младия мъж в прегръдките си. — Защо се забави толкова?

— Тръгнах веднага, щом бях в състояние да яздя — извини се Гай.

Мацелий го притисна по-здраво към себе си, но усети трепването му и го пусна веднага.

— Какво има? Ранен ли си?

— Нищо страшно, раните почти заздравяха. Много работа ли имаш, татко?

Мацелий се огледа.

— Нищо, с което Валерий да не може да се справи и сам — той огледа с неодобрение покритите с прах дрехи на сина си и каза с по-строг тон. — Трябваше ли да се разхождаш из лагера, облечен като някой от местните?

Гай сви устни, засегнат от тона, с който баща му произнесе „някой от местните“. Но когато отговори, гласът му бе спокоен:

— По-сигурно е да се пътува с такива дрехи.

— Хм! — Мацелий съзнаваше, че момчето е право. — Не можа ли поне да се изкъпеш и да се преоблечеш, преди да ми се представиш?

— Предполагах, че се безпокоиш за мен, татко — отвърна Гай, — защото се бях забавил доста. Сега, с твое позволение, ще отида да се изкъпя и да си сменя дрехите. Тази седмица съм се къпал само в реката.

— Не бързай толкова — изръмжа Мацелий. — Ще дойда с теб.

Той стисна безмълвно ръката на сина си. По някакви незнайни причини всеки път, когато Гай тръгнеше нанякъде, той изпитваше смътен ужас, че няма да го види повече. При това момчето беше много самостоятелно открай време. Превързаната ръка го накара да изтръпне отново.

— Кажи ми сега какво ти се случи. Какви са тези превръзки?

— Попаднах в капан за глигани — отвърна Гай. — Един от коловете прониза рамото ми. — Баща му веднага пребледня, затова Гай побърза да го успокои: — Раната е почти зараснала; не боли, ако не я притисна някъде. След месец ще мога спокойно да си служа с меча.

— Как?…

— Как се измъкнах от капана ли? — момчето направи гримаса. — Намериха ме британци и ме лекуваха, докато стъпих отново на крака.

Лицето на Мацелий издаваше мислите му, които предпочете да не изрази на глас.

— Надявам се, че си ги възнаградил, както подобава.

Гай отвърна категорично:

— Напротив, татко — те ми предложиха подслон като благородни люде и аз приех помощта им, както е редно.

— Разбирам — Мацелий не продължи да го разпитва. Момчето винаги бе много чувствително, когато станеше дума за британската му кръв.

Когато влязоха във войнишката баня зад дървената ограда на укреплението, Мацелий седна на един нисък стол, а Гай се остави в ръцете на прислужниците, които го съблякоха и се заеха да го търкат. Мацелий изпрати личния роб на сина си до дома им за чисти дрехи, отпусна се обратно на стола и се зачуди какви ли ги е забъркал синът му. Момчето бе явно променено — и тази промяна у него не можеше да бъде обяснена с раняването и треската. За миг му се прииска да си бе останал в кабинета — проблемите, които му се налагаше да решава там, се отхвърляха лесно и не го засягаха лично.

Най-сетне Гай се появи отново — блестеше от чистота и изглеждаше трогателно млад в късата си вълнена туника, с още влажни къдрици, залепнали около лицето му. Повикаха роб-бръснар и той подряза непокорните му коси в къса, подходяща за войник прическа, а после остърга и наболата му брада, докато Гай разказваше за сполетелите го премеждия. За Мацелий бе ясно, че той крие нещо. Защо Клотин Албий не бе съобщил в щаба за случилото се? Всъщност, каза си той с благодарност, така поне му бяха спестени куп притеснения.

— Трябва да повикаме военен лекар, за да прегледа ръката ти — каза той, когато синът му приключи с разказа си. Гай възрази раздразнено:

— Ръката ми си е много добре — но Мацелий настоя и след малко се появи старият лекар на легиона, Манлий. Той свали превръзката от ръката на Гай и се зае да натиска и рови из раната, докато Гай се изпоти и пребледня от болка. Сетне старецът заяви тържествено, че ръката е излекувана, сякаш това бе негова лична заслуга, и остави Гай на мира.

— Това го знаех и без теб… — измърмори под нос Гай, избягвайки погледа на баща си.

„Това е добре, каза си Мацелий. Поне не се опитва да спори с мен“.

Гай се отпусна на стола и се отказа от безплодните опити да оправи туниката си със здравата ръка. Мацелий се пресегна и затвори катарамата, а момчето се усмихна и хвана ръката на баща си.

— Нали ти казах, че съм здрав, стари стоико?

Мацелий неволно си каза: „Колко хубаво момче е станал! Каква ли дяволия е измислил сега? Е, и той има право да се налудува. Все пак, добре ще е да не знае, че мисля така…“

И префектът се покашля, изпълнен със задоволство, че тъкмо сега никой друг не бе дошъл да ползва общата баня.

— И тъй, какво е извинението ти за пресрочения отпуск, синко? Гай посочи с глава ръката си.

— Разбирам, че не ти е било възможно да пътуваш в такова състояние и ще поговоря със Секстил. Друг път ще трябва да предвиждаме и евентуални злополуки. Но ти, Гай, не си някакво патрицианско хлапе, което може да си позволи да се глези — Дядо ти беше селянин и обработваше земята при Тарентум, а аз трябваше да се бъхтя цял живот, за да си извоювам този пост. Какво би казал, ако не те върнат обратно в Глевум?

— Искаш да кажеш, че ще ме изправят пред военен съд заради тази злополука?! — Гай бе така притеснен, че Мацелий побърза да го успокои.

— Не, не, нямах това предвид. Исках да кажа, не предпочиташ ли да бъдеш мой пряк подчинен? Имам нужда от доверен помощник, и когато говорих с губернатора на северните провинции, той се съгласи да направи изключение и да те остави на служба при мен. Време е да те запозная и с хората, на които мога да разчитам тук. Провинцията се разраства и процъфтява, Гай. Един прозорлив и енергичен мъж може да направи тук голяма кариера. След като аз успях да стана конник, и само едно стъпало ме дели от благородническото съсловие, кой може да каже докъде би стигнал ти?

Мацелий забеляза измъченото изражение на Гай и се зачуди дали не го е заболяла ръката. Мина много време, преди синът му да проговори:

— Така и не разбрах защо си останал тук, в Британия, татко. Нямаше ли да си пробиеш по-бързо път, ако бе приел да те преместят другаде? Империята е огромна.

— Британия не е целият свят — беше отговорът на Мацелий, — но на мен ми харесва тук — после добави сериозно: — На времето ми предлагаха да стана легат в Хиспания. Може би трябваше да приема — ако не за друго, заради теб.

— Защо в Хиспания, а не тук, татко? — в мига, в който въпросът се отрони от устните му, Гай разбра, че не е трябвало да пита. Мацелий усети как чертите му се вкаменяват.

— Император Клавдий^[3] бе толкова зает с реформите си в Рим — от промените в сената и сеченето на нови монети до официалната държавна религия, че така и не намери време да обърне внимание на военното законодателство — започна да обяснява той, — а пък императорите след него бяха убедени, че Клавдий, като завоевател на Британия, е знаел най-добре какво върши.

— Не разбирам — каза Гай.

— В Рим съм бил само веднъж — продължи Мацелий. — И знаеш ли, сега Лондиниум прилича повече на този Рим, на който съм възпитан да служа, отколкото самият Рим. Империята е в бедствено положение, Гай — и това не би трябвало да те изненадва.

Мацелий се смръщи, после се обърна и се сопна на изправилия се наблизо роб:

— Иди да донесеш нещо за ядене! Какво си ме зяпнал? Когато останаха насаме, той се обърна отново към сина си:

— Ако някой чуе това, което ще ти кажа сега, ще ме съдят за държавна измяна. Забрави го веднага, след като го чуеш, разбра ли? Но като офицер аз имам известни задължения, които не мога да пренебрегна. Ако някога се стигне до реформи, те най-вероятно ще тръгнат от провинциите… от някоя провинция. Тит… Това наистина са опасни думи, Гай… Тит е добронамерен, но сякаш се грижи повече за личната си популярност, отколкото да управлява империята, както е редно. Брат му, Домициан^[4], е по-организиран, но до мен стигнаха слухове, че амбицията му да заеме престола може да се окаже по-силна от търпението и той… да реши да ускори нещата. Но стане ли веднъж Домициан император, и малкото власт, която е все още в ръцете на Сената и римския народ, ще им бъде отнета.

Бих искал семейството ми да се издига в йерархията по общоприетия от векове начин — поколение след поколение — продължи настоятелно Мацелий. — Питаш защо не напускам Британия. Само преди десет години Юлий Класик^[5] направи опит да създаде самостоятелна империя в Галия. Веспасиан го смаза и веднага след това издаде нареждане висшите офицери да не бъдат на служба в страната, където са родени, а легионите да бъдат задължително смесени — съставени от представители на различните народности от всички краища на империята. Затова ми бе толкова трудно да получа разрешение да останеш при мен, в Британия, и затова щеше да бъде по-разумно може би да заминем и двамата за Хиспания, или за където и да било другаде. За Рим няма нищо по-страшно от това покорените народи да се надигнат отново…

— Но ти ме възпита в духа на старите римски добродетели. Кажи ми, татко — сега говорим открито — какво искаш за мен и за себе си, и от какво се боиш?

Мацелий се вгледа в гладкото лице на момчето пред себе си. Искаше да открие някаква следа от грубоватата непреклонност на собствения си баща. Да, имаше може би някаква далечна прилика в широката, волева челюст, но носът на момчето си беше келтски — къс и фин, като на покойната му майка. Нищо чудно, че излезеше ли от лагера, минаваше навсякъде за британец. „Слабохарактерен ли е, питаше се Мацелий, или е просто още много млад? И кому е верен в душата си?“

— Боя се от хаоса — отвърна той сухо. — Боя се, че светът наново може да се обърне надолу с главата, като по времето на четиримата императори и Кървавата кралица. Ти, разбира се, не помниш, но в годината, когато се роди, всички мислехме, че е дошъл краят на света…

— Мислиш ли, че един бунт в Британия е също толкова опасен, колкото бунт в Рим? — попита любопитно синът му.

— Чел ли си Валерий Максим? — попита внезапно баща му. — Ако не си, намери съчиненията му и ги прегледай; в библиотеката на легиона имаше едно-две копия. Книгата е скандална — изобщо не е трябвало да я пише. Едва не загубил главата си по време на император Нерон — и нищо чудно. Почнал да я пише още по времето на божествения Тиберий, но има интересни коментари и за тези които наследили от него пурпура. В крайна сметка, да споменеш, че някой от тях също могат да сгрешат, както грешат и боговете, вече не може да се счита за държавна измяна — не и в наши дни. Основното е друго — по-добре лош император, отколкото гражданска война.

— Но ти каза, че реформите могат да почнат от провинциите…

Мацелий изкриви лице в гримаса. Момчето възприемаше бързо и нищо не забравяше.

— Реформи — да, но не и бунтове. Преди малко казах също, че сега Лондиниум прилича повече на Рим, отколкото Рим на самия себе си. Старите римски добродетели са съхранени в провинциите — далеч от корупцията, която поглъща всичко в близост до императорския трон. В много отношения хората от местните племена ми напомнят простите хорица, сред които бях роден и израснах. Ако възприемат доброто от римската култура, може би Британия би станала това, което някога се надявахме, че ще стане Рим.

— Затова ли взе за жена майка ми? — попита Гай в настъпилото мълчание. Мацелий го изгледа и примигна — пред очите му се изправи съвсем ясно финото лице на младо тъмнокосо момиче и той я чу отново как пее, докато прокарва роговия гребен през гъстите си къдрици, в които проблясваха червеникави искри, когато отразяваха светлината на огъня. „Моруад, Моруад, защо ме остави?“

— Може би това е една от причините — отвърна той най-сетне. — Може би това оправдава решението ми. По онова време всички се надявахме да слеем двете народности. Но това беше преди Класик… и преди Боадицея. Може би надеждата не е съвсем изгубена, но сега ще трябва много повече време, и ще трябва да бъдем повече римляни от всякога, за да просъществуваме…

— Има новини, нали? — попита Гай смръщено.

— Император Тит бил болен. Тази вест не ми се нрави. Той е още млад и не му е време да умре. Ако все пак това се случи, никой не знае какви ще са последиците. Нямам вяра на Домициан. Запомни един съвет от мен, синко — внимавай никога да не привлечеш вниманието на високопоставените върху себе си. Амбициозен ли си?

— Ни най-малко — отвърна Гай, но баща му бе забелязал светкавичния проблясък на гордост в очите му. Е, амбицията не е лоша за един млад мъж, стига да е правилно насочена. Мацелий се позасмя.

— Тъй или иначе, време е да предприемем следващата стъпка за напредъка на рода ни. Не се безпокой — нямам предвид нещо, което би разтревожило кликата около императора. Вече си на деветнадесет години, нали? Време ти е да се ожениш.

— Ставам на двадесет след няколко седмици, татко — отвърна Гай, изпълнен с подозрения. — Да не би вече да имаш предвид нещо?

— Нали знаеш, че онази стара дървеница Клотин има дъщеря… — започна Мацелий, но спря веднага, защото синът му се преви от смях.

— Дано ме опазят боговете! Та на мен едва не ми се наложи да я изритам от леглото си, докато им гостувах!

— Имай предвид, че Клотин скоро ще бъде една от най-високопоставените личности в провинцията — нищо, че е британец. Мислех си, ако си харесал дъщеря му, да не се противя на брака ви — но щом е толкова нескромна, наистина не е за теб. Може баща ми да е бил плебей, но можеше да назове прадедите си. Честта на фамилията изисква да си сигурен, че си баща на синовете си.

В този момент на вратата се появи робът с поднос, на който имаше хляб и вино. Мацелий взе каната, наля на Гай и на себе си, отпи и продължи:

— Имам друго предложение и дано то ти се понрави повече. Може би не помниш, но когато беше малък, говорехме за годеж между теб и дъщерята на един мой стар приятел, Лициний — сега той е прокуратор.

— Татко — прекъсна го припряно Гай. — Да не би да си го виждал наскоро? Дано не си прибързал с уреждането на годежа…

Мацелий го изгледа изпитателно.

— Защо? Да не би вече да си харесал друга? Тези неща не стават така, сам знаеш. Бракът е най-вече съюз, който трябва да бъде разумен от обществена и финансова гледна точка. Вярвай ми, синко — романтичните увлечения не траят дълго.

Бледата кожа на сина му бавно поаленяваше. Той отпи още една глътка от виното си и каза привидно спокойно:

— Да, има едно момиче, но това, което изпитвам към нея, не е романтично увлечение. Предложих й да стане моя жена.

— Какво? Коя е тя? — Мацелий скочи и се взря в сина си.

— Дъщерята на Бендейгид.

Чашата на Мацелий изтрака върху подноса.

— Невъзможно. Бендейгид е заточен от властите, и ако не греша, на всичкото отгоре е друид. Произходът му е благороден, и не мога да кажа нищо против момичето, щом е от неговото коляно — но това усложнява нещата още повече. Тези бракове…

— Та нали ти самият си сключил такъв — прекъсна го Гай.

— И това едва не стана причина за края на военната ми кариера! Вярвам, че това момиче може да стане чудесна съпруга, също както майка ти на времето, но един такъв неравен брак е предостатъчен в рода ни — отвърна рязко Мацелий. „Прости ми, Моруад, плачеше сърцето му. Обичах те, но сега съм длъжен да спася нашия син!“

— Нещата тогава бяха много по-различни — поде той малко по-спокойно. — Но сега, след бунта на Боадицея, всякакъв съюз с британско благородническо семейство, пък дори да е от тези, които са верни на Рим, би бил катастрофален за кариерата ти. А ти трябва да бъдеш особено внимателен — точно защото си син на майка си. Мислиш ли, че бих захвърлил просто така всичко, което съм извоювал с цената на тридесетгодишна служба в легионите? — Мацелий трескаво си наля още вино и го изпи на един дъх.

— Разбери ме правилно — имаш ли необходимите връзки, възможностите стават неограничени — затова дъщерята на прокуратура ще бъде неоценима придобивка за теб. Семейството им е в роднински връзки с Юлиите. Никой не ти пречи да си имаш увлечения — не са се свършили робините, пък и дъщерите на свободните граждани. Но се откажи веднъж завинаги от британските благороднички — и той загледа мрачно сина си.

— Ейлан не е като другите. Аз я обичам…

— Твоята Ейлан е дъщеря на друид! — избухна Мацелий. — На времето срещу него бе повдигнато обвинение, че е подстрекавал войниците от местното население към бунт! Не можаха да докажат вината му, затова просто го заточиха — той сам не знае какъв късмет има, че се размина с бесилката или с кръста! Дори само за това не бива да се забъркваш по никакъв начин с това семейство! Да не би дъщеря му да е бременна от теб?

— Ейлан е чиста като весталка! — възкликна Гай със зле прикрит гняв.

— Тъй ли? Не бих бил толкова сигурен на твое място — местните жители не приемат тези неща като нас, римляните — отбеляза Мацелий, но като видя мрачния поглед на сина си, побърза да добави примирително: — Хайде, не ме гледай така — вярвам ти. Но щом момичето е добродетелно, ще бъде толкова по-ужасно, ако й отдадеш сърцето си. Разбери ме, момчето ми, тя не е за теб.

— Това ще реши баща й — избухна Гай, — не ти!

Мацелий изръмжа нещо под носа си.

— Можеш да ми вярваш, че баща й ще каже същото като мен — че такъв брак ще донесе нещастие на двама ви! Забрави я, Гай, и си намери някое добро римско момиче. Положението ми в тукашното общество е достатъчно високо, за да можеш да си сигурен, че ще те оженя, за която пожелаеш.

— Да, стига името й да е Юлия Лициния — отвърна Гай с горчивина. — Ами ако дъщерята на Лициний не иска съпруг с британска кръв?

Мацелий сви рамене.

— Още утре ще пиша на Лициний. Ако е възпитана като истинска римлянка, ще приема брака като дълг пред рода си и държавата, който трябва да изпълни. Но можеш да си убеден, че ще те оженя — за нея или за някоя друга, преди да си опозорил името ни.

Гай поклати упорито глава.

— Ще видим. Ако Бендейгид приеме да ми даде дъщеря си, ще се оженя за Ейлан. Думата, която съм дал, вече ме обвързва.

— Не, невъзможно — възрази Мацелий. — Пак ти казвам, доколкото познавам Бендейгид, и той ще каже същото.

„Да му се не види, продължи той наум; лошото е там, че момчето ми прилича толкова много! Сериозно ли смята, че ще се примиря?!“ Гай сигурно мислеше, че баща му нищо не разбира — младите хора винаги си въобразяват, че те са единствените, които знаят какво е любовта — но истината бе друга. Мацелий го разбираше отлично. Моруад бе разпалила огън в кръвта му като никоя друга, но тя самата не бе щастлива, след като се омъжи за него. Чувстваше се като затворница зад стените на крепостта. Благородните римски матрони й се присмиваха, а съплеменниците й я проклинаха като предателка. Нямаше да допусне синът му да живее със съзнанието, че и той също като баща си е донесъл само мъка на жената, която обича.

Мацелий бе съумял да вложи добре припечеленото от многото военни походи и имаше достатъчно пари, с които можеше да изживее спокойно старините си. Но тези пари нямаше да стигнат и за Гай, ако той решеше да прави кариера във войската. Бе длъжен пред паметта на Моруад да не допуска синът им да пропилее възможностите си.

— Татко — проговори тогава Гай, с тон, какъвто баща му никога не бе чувал от него. — Обичам Ейлан. Тя е единствената жена, която бих взел за съпруга. Ако баща й не пожелае да ми я даде… е, сам знаеш. Рим все пак не е целият свят.

Мацелий го изгледа яростно.

— Нямаш право да вземаш такова решение! Бракът й се решава от целия род; ако сега изпратя писмо, с което да искам ръката й, то ще бъде с пълното съзнание, че постъпвам налудничаво.

— Но ще пишеш на Бендейгид, нали? — попита тихо Гай. Мацелий чувстваше как омеква против волята си.

— На глупака никой не може да помогне. Добре, ще пиша на Бендейгид. Но ако той ми откаже, не желая да чувам нито дума повече за тази глупост. Веднага ще пиша на Лициний и ще те оженя още преди новата година.

„Да, хубави времена са били старите, мислеше той, когато дори животът и смъртта на синовете, пък били те и зрели мъже, зависел единствено от техните бащи.“ В книгите този закон гласеше все още така, но нито един баща не бе го прилагал от стотици години насам, а Мацелий се познаваше прекалено добре, за да се заблуждава, че той ще е първият. Пък и нямаше да му се наложи. Бащата на Ейлан щеше да нанесе последния удар — при това много по-умело от него самия.