Марион Зимър Брадли
Горският храм (5)

3

Постройката, обитавана от жриците на Оракула, беше квадратна и наподобяваше храм. Бе заобиколена отвсякъде с покрита веранда и бе отдалечена от останалите постройки зад стените на Вернеметон. Въпреки че хората бяха свикнали да наричат всичко, което се намираше зад стените „Горския храм“, всъщност това си беше немалка общност. Обитателите на Вернеметон живееха в разположени нагъсто една до друга къщурки, свързани с покрити ходници. Между тях имаше градини и алеи, така че общото впечатление от Вернеметон напомняше на лабиринт. Само домът на Великата жрица бе отделен от останалите — по същия начин и тя самата винаги се отличаваше с този вид пълна непрестореност, която се поддържа много по-трудно от спазването на най-строгите изисквания на някой ритуал.

Когато Върховният друид Арданос пристигна, той бе отведен незабавно при нея от жрицата, която й прислужваше — висока, тъмнокоса жена на име Кайлеан. Облеклото й не се отличаваше почти по нищо от това на Великата жрица — и двете носеха дълги ленени роби, боядисани в тъмносиньо, но гривните на Лианон, както и огърлицата й, бяха от чисто злато, а тези на Кайлеан — сребърни.

— Можеш да си вървиш, детето ми — кимна Лианон на Кайлеан. Арданос почака, докато тъканата завеса се спусна след Кайлеан, после се обърна усмихнато към Великата жрица:

— Тя отдавна вече не е дете, Лианон. Много зими изминаха от времето, когато ти я доведе в Горския храм.

— Тъй е. Изгубила съм сметката на годините — отвърна Лианон.

Друидът Арданос си каза безпристрастно, че Лианон все още е рядко красива жена. Познаваше я много отдавна и беше може би единственият й приятел от нейното поколение, който бе все още между живите. На младини приятелските им отношения му струваха не една безсънна нощ, но сега, приведен под тежестта на годините, почти не си спомняше колко дълбоко го вълнуваше някога красотата й.

Едно от многото изисквания към жриците в Горския храм на Вернеметон най-свещената от свещените гори в земите им — бе да са хубави и представителни жени. Това винаги бе учудвало Арданос. Можеше донякъде да разбере желанието на един бог да му служат красиви жени — особено пък ако ставаше дума за някое жалко римско божество — но познанията му за жените напълно противоречаха на предположението, че една богиня би искала да й служат красиви жени.

Арданос потъна в мълчание. Присъствието на гиганта Хю, който бе заел си при вратата с огромна тояга в ръце, не го смущаваше ни най-малко. Но друидът знаеше, че Хю би разбил незабавно черепа на всеки, който проронеше само една неуважителна дума или направеше и най-незначителния заплашителен жест към Великата жрица — пък бил той и самият Арданос. Арданос разбира се, имаше най-дружелюбни намерения, а освен това напълно разбираше, че присъствието на гиганта осигурява на Лианон пълна свобода да приема когото и да било — нещо, което не всяка жена би си позволила.

Арданос съзнаваше, че не излъчва достатъчно достолепие, за да се покрива с представата за Велик друид на Британия. Разбира се, не бе и превъплъщение на Мерлин Британски. Утешаваше се със съзнанието, че и Лианон вече не е такова живо въплъщение на Великата Богиня на Мъдростта и Божественото вдъхновение. Беше още привлекателна, мила, със строги, но фини черти, но вече си личеше, че старее — макар че бе много трудно да се различат сребърните нишки в златистата й коса. Тъмносинята й официална роба падаше на твърди, тежки дипли, които напълно прикриваха извивките на тялото й. Някога правите рамене се бяха поотпуснали под бремето на годините. Забелязвайки белезите на годините у старата си приятелка, Арданос сякаш чувстваше по-ясно и собствената си преклонна възраст.

От няколко години насам Лианон вече покриваше косите си — какъвто бе обичаят на матроните и старите жени. Оставяше косата си разпусната и непокрита единствено по време на ритуалите. Но тъй или иначе, Арданос съзнаваше, че вече двадесет години лицето и фигурата на тази жена бяха опорна точка на тяхната вяра. От нейните устни излизаха слова, по които жреците тълкуваха волята на боговете.

Затуй и това лице на застаряваща жена излъчваше все пак нещо необичайно — някаква едва доловима свръхестествена сила, която витаеше наоколо като далечен аромат. Може би тази сила й се предаваше от безбройните обикновени хора, за които тя бе живото въплъщение на Богинята — за детинския ум на простите хорица тя не бе символ, а истинска, жива богиня — Богинята-дева на древните племена, живата Повелителка на тяхната родна земя. Лианон вдигна глава.

— Е, Арданос? Вторачил си се в мен от толкова време, колкото стига да се издои крава. Защо си тук? Да ми съобщиш нещо или да искаш нещо? Казвай, човече! Най-лошото, което може да се случи, е да ти откажа. А като си помислиш, кога ли съм ти отказвала?

„Изразите й не са много достойни за божествения й сан“ — рече си Арданос, доволен, че с помощта на скептичните си мисли се изтръгва от странно, то настроение, което го бе обзело.

— Прости ми, божествена — проговори той меко. — Мислите ми бяха другаде.

За нейно учудване друидът стана, закрачи неспокойно напред-назад, сетне спря и рязко поде:

— Тревожни вести, Лианон. Чувах разни слухове в Дева, но сега вестите се потвърждават от сина на самия префект — Рим може да оттегли легионите си Чувам го за трети път, и въпреки че винаги е имало хора, които са викали „Долу Рим!“, все пак…

— А много от тези, които разнасят такива слухове и викат „долу“, не са престанали да се надяват, че и ние ще се присъединим към тях. Но аз не вярвам на твоите слухове — каза категорично Лианон. — Пък и тъй да е, убедена съм, че ще се оправим и с тях, и без тях. Всъщност нали все за това се молим от онзи миг, когато Карактак бе прекаран по римските улици, окован във вериги?

— Имаш ли представа какъв хаос ще настане? — сопна се Арданос. — Тези същите, които сега викат „Долу Рим!“… — явно определението му бе харесало.

— … нямат и най-бледа представа от това, което ще стане в действителност — довърши Лианон.

Арданос си каза: „Колко добре ме познава! Ето и сега сме способни да довършваме мислите си!“ Но сега трябваше да се мисли за по-важни неща.

— Действително, тези хора ги е имало винаги — още от мига, когато Юлий Цезар, нахлувайки в Британия, е спечелил славата, необходима му, за да стане господар на Рим. И те очакват и до днес ние, служителите от Свещените гори, да се присъединим към борбата им, и не могат да разберат защо мълчим — каза той. — Но сега наистина съществува опасност от бунтове из цяла Британия, и то срещу Белтейн…

— Не, мисля, че нищо няма да се случи по Белтейн — отвърна Лианон. — Хората ще се съберат за игрите и пиршествата около огньовете, и за всичко останало, което е свързан с празника. Виж, ако ставаше дума за Самхаин^[1], би могло…

— Римляните отново взеха насила свободни мъже, за да им работят, и това влоши много нещата — упорстваше Арданос. — Взеха трийсет души от хората на Бендейгид, освен това отмъкнаха и собствените му роби, които лично той бе освободил, когато замина в заточение, и най-доверения му служител. Заточение! — Арданос се изсмя, но смехът му прозвуча невесело. — Той изобщо не съзнава щастието си — само му бе наредено да живее на не по-малко от двадесет мили разстояние от Дева! Дано да не е узнал за случилото се, но узнае ли… Е, и преди ме е наричал „предател“, а и по-лошо — обидите му не ме безпокоят.

— Получих разрешение да водя Белтейнския ритуал — отидох при самия Мацелий Север и го помолих да даде разрешение мирното население да отпразнувам деня, посветен на Церера^[2] — както през последните седем-осем години. Само защото Мацелий ме познава и ми вярва, не нареди да пратят на празника повечко, за да е сигурен, че мирното население няма да реши да чества Марс вместо Церера.

Лианон въздъхна. Арданос знаеше, че тя си припомня онези удавени в кръв и огън дни, когато Боадицея бе жертвала живи хора пред олтара на Богинята, за да й дари тя победа. Те всички бяха толкова млади в онези далечни години толкова убедени, че ще върнат отминалата слава само с помощта на собствената си смелост и острите си мечове!

— При най-незначителните размирици — поде Арданос, — дори да са само явни протести срещу римската власт, всичко тук ще бъде изравнено със земята, сама знаеш. А и как бих могъл аз да зная, че легионерите са минали току-що и са откарали тридесетина здрави и прави мъже да изгният в Мендипските мини?

Но трябваше да го има предвид. Всички разчитаха на него да предвижда постъпките на римляните, преди още самите те да знаят какво възнамеряват да сторят. Трябваше да е готов, ако предстояха неприятности, каквито и да бяха те.

Лианон каза:

— Ако решим да отменим празника в самото му навечерие, размириците са още по-сигурни. Това ли искаш от мен? Да отменя празненствата? Да не би вече да е имало някаква съпротива срещу легионерите?

— Сам не зная — отвърна колебливо Арданос. — Имам чувството, че някой е наредил нещата тъй, че синът на префекта… да изчезне…

— Синът на префекта ли! — Лианон вдигна вежди — очевидно считаше, че това не би могло да предизвика неприятности. — И защо? В знак на протест, или за да причини още повече щети на народа ни? За Бендейгид би било по-присъщо да избие легионерите, които са отвели хората му.

— Намерил момчето в някакъв мечи капан, спасил го и сега то му е на гости — в собствения му дом.

Лианон се втренчи за миг в друида, после се разсмя.

— И зет ти Бендейгид няма представа, че то е син на префекта?

— На забравяй, че майка му бе принцеса на силурите, а той прилича толкова на нея, че може да мине за един от нашите. При това се владее добре и надали ще се издаде. Но ако нещо се случи с това момче, което, доколкото знам, още нищо не е сторило през живота си — нито добро, нито зло — сама знаеш, че ние ще се окажем виновни. Ще струпат на главите ни всевъзможни обвинения ни изкарат първопричина и за опожаряването на Троя, ако щеш. Ще сме виновни дори за това, че все още се налага легионите да стоят тук, вместо да се върнат в Галия, където им е мястото. Ще се извадят на бял свят всички стари измишльотини за друидските зверства, които датират още от писанията на обожествения Юлий, мир на праха му — приключи Арданос със зла усмивка която напълно опровергаваше кротостта на последните му думи.

— Тъй или иначе, опасност от бунт има — поде той отново. — Ти не можещ да я забележиш от Вернеметон. Аз самият живея толкова отдавна сред римляните, че също не мога да наблюдавам всичко, но в края на краищата мой дълг е да долавям откъде духа вятърът. Нали съм тълкувател на знамения и пророчества? Но как да разтълкувам това, че гарваните летят в полунощ? То може да означава само едно — раздвижило се е тайното общество от поклонници на Повелителката на битките.

Лианон отново се изсмя.

— О, Арданос! Та това са няколко полулуди старци, които принасят жертви на Катубодва^[3] и гадаят бъдещето по вътрешностите на убити птици — същите глупости като легионите с техните свещени кокошарници^[4]! Кой ли им обръща внимание?

— Така беше едно време — възрази Арданос. Изпита задоволство, че ще може да каже на Лианон нещо, което досега не е знаела. На времето жриците участваха наравно с друидите в големите съвети, но от опустошението на Мона бяха заживели по-усамотено, за да могат да оцелеят. Имаше дори случаи, когато се налагаше Върховният друид да решава сам. Арданос нерядко мислеше, че започват да прекаляват — жриците биха осъществявали решенията на съвета по-добре, ако по-често се вслушваха в мнението им. Напоследък се чувстваше много безпомощен, когато се изправеше пред някой сериозен проблем.

— Да, така беше — продължи той, — допреди три години. И сега, изведнъж, вместо няколко престарели жреци и тълкуватели, се появява една група млади мъже. Най-възрастният сред тях е само на двадесет и една години. Повечето са били родени на Свещения остров и са си въобразили, че са превъплъщение на Свещената войска…

— А, онези деца ли? Да, като се има предвид историята на раждането им, няма нищо чудно — гладкото чело на Великата жрица се набразди от тревожни бръчки. Започваше да разбира.

— Именно — продължи Арданос. — Кинрик, който е отгледан от Бендейгид и живее в дома му, е един от тях, а зет ми, който винаги е бил склонен към фанатизъм, никога не е пропускал да споделя с момчето политическите си убеждения!

Лианон пребледня.

— Ще ми кажеш ли как се е стигнало дотам?

— През ум не ми е минало, че ще има такива последствия! Бендейгид го взе още преди се ожени за дъщеря ми Рейс, а тогава не го познавах толкова добре. Докато осъзная колко неприятности са способни да причинят — и единият, и другият, беше вече късно. Кинрик е твърдо решен да продължи делото на осиновителя си оттам, откъдето той е бил принуден да го прекъсне. Двамата с Бендейгид успяха да открият почти всички останали момчета — и ето ти ги „Гарваните“ — готова организация, с готово име…

— Ако нещо се случи с мен или теб… — Арданос поклати глава. — Кой би ги поял да отмъстят на Рим за опозорените си майки? Знаеш ли, че хората оттук чак до големите езера вече си шушукат, че тези момчета са нашите древни герои, които са се върнали отново?

— А може и да са — отбеляза Лианон.

Арданос изсумтя.

— Най-лошото е, че действително изглеждат така.

— Нали помниш, че тогава посъветвах да ги издавят — всички, не само момичетата — каза Лианон, възстановила поне привидно спокойствието си. — Колкото и да бе жестоко, такова решение щеше да ни спести много страдания. Но имаше и други, или по-мекосърдечни, или пък такива като Бендейгид, които още тогава искаха да отгледат момчетата, за да могат те да отмъстят за жриците. И сега са живи и здрави, а да отричаме съществуванието им, сме закъснели с цели двадесет години. Сега вече не бих могла да им отрека правото на отмъщение.

„Само това не“ — мислеше Арданос. Никому и през ум на биваше да минава, че думите на Лианон са израз на собственото й мнение или на мнението на жреците. С устата на Лианон говореше единствено Богинята. Не биваше да й припомня, че мнението й никога не се е различавало съществено от решенията на съвета на друидите; не биваше да я оставя да възприеме собствените му цинични мисли — че Богинята, ако изобщо съществуваше, отдавна е престанала да се грижи за своите — освен може би за жриците си, но и това не бе сигурно.

Арданос каза предпазливо:

— Но аз нищо не намеквам. Искам само да ти припомня — всъщност защо не седнеш пак? Телохранителят ти започна да ме гледа подозрително. Искам да кажа, че ако Богинята се вслушва в постоянните ти молитви за мир, това ще рече, че не обръща внимание на молитвите на голяма част от народа ни, който иска открит бунт и дори война. Как смяташ, колко още тя ще се вслушва само в теб и няма да обръща внимание на тях? Или, грубо казано — „при това не достатъчно грубо“, допълни той наум — прости ми, но ти вече не си в първа младост. Какво ще стане в деня, когато ти престанеш да свещенодействащ в светилището?

„Само да можех да намеря сили да й кажа истината“. Гърлото му се сви от неочакваната сила на обзелото го вълнение. „И аз, и тя отпадаме с годините, но Рим е още в разцвета си. Кой ще учи младите на древната ни мъдрост, за да я съхранят, докато Рим на свой ред остарее и рухне? Кой ще запази старите предания живи за деня, когато земята ни отново ще бъде само наша?“

Лианон пак се отпусна в стола си и покри очите си с ръце. После проговори:

— Нима предполагаш, че аз не съм мислила за това?

— Убеден съм, че си мислила — отвърна той. — Знам и до какъв извод си стигнала. Един ден Вернеметон може да бъде управляван от жрица, която ще моли за война, а не за мир. И войната ще дойде. Знаеш не по-зле от мен какво ще се случи тогава с нас.

— Мога да служа в храма, докато съм жива — отвърна Лианон с горчивина. — Но дори ти не би могъл да искаш от мен нещо повече.

— Докато си жива — повтори друидът. — Тъкмо за това съм дошъл да говорим.

Лианон прекара ръка през очите си. Арданос поде отново, този път с по-мек тон.

— Нали ти сама избираш наследницата си?

— В известен смисъл — каза Лианон и си пое дълбоко дъх. — Казват, че ще мога да разбера кога ми е дошло времето да си отида от този свят и да предам силата и мъдростта, които на времето получих от предшественицата си. Но ти знаеш кой има правото на същинския избор. Аз не бях избраницата на Хелве. Тя ме обичаше, но никога не ме е имала предвид за своя наследница. Беше избрала друго момиче — не е необходимо сега да споменавам името му. Тази, другата, беше на деветнадесет години и не съвсем наред в главата. Тъкмо нея целуна Хелве, когато се прощаваше с нас. Но после никой дори не спомена името й на съвета, никой не предложи да я подложат на изпитания. Защо не — ти знаеш по-добре от мен. Окончателният избор си остава право на жреците. Моите думи няма да имат голямо значение, освен ако не избера наследница, за която съм убедена, че и те биха приели.

— Все пак — настоя Арданос, — това може да се уреди. Искам да кажа, твоят и техният избор да съвпадат.

Лианон отвърна:

— Твоят избор, искаш да кажеш.

— И така да е — той въздъхна. Тя действително много бързо разчиташе мислите му, но той нямаше намерение да крие нещо от нея — точно сега не.

— Нали вече веднъж опитах — поде уморена Лианон, — с Кайлеан. Много добре знаеш как завърши този опит.

— Знам ли?

Лианон го изгледа внимателно.

— Би трябвало да обръщаш повече внимание на събитията в Горския храм. Тъй или иначе, ще ти е трудно да й се довериш — тя има крайно неприятния навик да мисли, при това винаги в най-неподходящия момент.

— Но тя е старша жрица. Ако умреш утре, тя ще бъде наследницата. Няма а стане Велика жрица единствено, ако загине по време на Голямото изпитание — Лианон пребледня, но Арданос продължаваше: — Ти би трябвало да знаеш по-добре дали изборът ти ще е угоден на боговете…

Лианон мълчеше. Тогава Арданос подхвана внимателно:

— А ако все пак има някоя друга… не толкова добре позната на всички? Някое момиче, което ти да започнеш да обучаваш от самото начало? Ако приемем, че Съветът… не заподозре предварителната ни уговорка…

— Ако момичето е интелигентно и подходящо за този сан, не мисля, че ще е престъпление или богохулство да я подготвя за избора на боговете… и дори за самото изпитание — отвърна замислено застаряващата Велика жрица.

Арданос мълчеше. Знаеше, че не бива да настоява повече. Отвън вятърът виеше в клоните на дърветата, но вътре, в стаята, бе толкова тихо, че се чуваше само дишането им.

— И кого си избрал да избера? — попита Лианон.

 

 

В продължение на три дни преди голям празник, когато предстоеше да говори с гласа на Богинята, Великата жрица живееше в пълно усамотение. Прислужваше й само една избрана жрица. През тези три дни тя почиваше, размишляваше и се пречистваше. Кайлеан, която почти винаги бе избирана да й прислужва, с радост чакаше тези дни, когато двете живееха напълно отделени от останалите. Стените на Горския храм понякога й се струваха тесни, а когато толкова много жени живееха заедно, пък били те и свещенослужителки, нерядко възникваха разправии.

Но сега установяваше, че й е трудно да отхвърли мислите за външния свят. Тъкмо пресилваше овесената каша в украсено с резба дървено блюдо. Добавила беше и орехи, за да направи кашата по-питателна — по време на пречистването Великата жрица не ядеше нищо от животински произход. После постави блюдата пред Лианон.

— Какво искаше Арданос? — Кайлеан не съумя да скрие горчивината в гласа си. — Не очаквах да се появи преди празника.

— Не говори с такъв тон за Върховния друид, дете — Лианон поклати с укор глава. — Знаеш, че никак не му е лесно.

— Нито пък на теб — отвърна веднага Кайлеан. — А той ти усложнява живота още повече с постоянните си изисквания.

Лианон сви рамене и за кой ли път Кайлеан си помисли колко крехки бяха те, за да поемат върху себе си бремето на толкова много надежди и страхове.

— Арданос прави всичко, което е по силите му — продължи Великата жрица, сякаш не бе чула думите й. — Безпокои се за това, което би могло да се случи, когато мен вече няма да ме има.

Кайлеан я изгледа уплашено. Говореше се, че жриците, особено тези с най-висок сан, можели да познаят деня на смъртта си.

— Да не би да си видяла някаква поличба — или може би той?…

Лианон поклати глава.

— Той говореше най-общо, но действително тези неща трябва да се имат предвид. Никой от нас не е безсмъртен, затова бъдещата ми наследница вече трябва да започне с обучението си.

За миг Кайлеан я изгледа внимателно, после се засмя.

— Това ще рече, че нито една от нас, които вече сме обучени, не е подходяща — особено пък аз. Не се опитвай да отговориш на въпроса ми — допълни тя. — Знам, че пак ще се опиташ да го защитиш, а всъщност аз не съжалявам особено. Струва ми се, че санът на Велика жрица не е достатъчно обезщетение за това, което преживя пред очите ми през всички тези години. — „Най-вече, допълни тя наум, защото този сан носи само празни почести, след като Лианон нито веднъж досега не е упражнила властта си“.

Лианон трепна притеснено и Кайлеан разбра, че може да засегне болезнена тема. Двете с Лианон бяха по-близки от майка и дъщеря, още отпреди Кайлеан да стане истинска жена, преди да започне месечният й цикъл — а това бе преди двадесет години. Затова и Кайлеан знаеше много добре колко зависима бе Лианон от илюзиите, които правеха живота и действителността по-поносими за нея.

Друга жена на нейно място би попитала Кайлеан какво иска тогава от живота си. Кайлеан сви устни, докато прибираше блюдото с недоядената овесена каша. На такъв въпрос тя самата не знаеше какво да отговори. Но в сърцето си бе убедена, че службата на Богинята означаваше много повече от изпълняването на нескончаеми ритуали с дразнещите им намеци за скрита сила.

Тайното учение на друидите включваше и разкази от стари времена. Съгласно тях жреци от отдавна потънали в океана земи успели да стигнат до Британия и се заселили тук в далечното минало. Те всички познавали тайните на магията. Първоначално жреците, после и техните наследници се свързвали чрез брак с кралските династии на страната, а после и с благородническите родове на нови и нови нейни завоеватели — така се съхранила старата кръв и древната мъдрост. Но жриците, които познавали най-добре старите предания и тайното учение, бяха загинали в клането на Мона — и знанията им бяха загубени безвъзвратно.

Понякога Кайлеан си мислеше, че това, което се опитват да запазят за поколенията тук, в Горския храм, са само жалки останки от някогашно величие. Останалите обитателки на Вернеметон бяха доволни от повърхностните си познания, но Кайлеан бе убедена, че има много повече и по-дълбоки познания, до които искаше да се добере. Вярно бе това, което каза на Лианон — не искаше да стане жрица на Оракула. Но каква искаше да бъде тогава?

— Време е за утринния ни ритуал — гласът на Лианон я откъсна от мислите й. По-възрастната жена опря длани на масата и се изправи.

„Какво ли би казала Богинята, ако изпуснем и най-малкия детайл от ритуала!“ — каза си Кайлеан, докато вървеше с Лианон, която се бе опряла на ръката й, към градината. Двете се изправиха пред простичкия каменен олтар, Кайлеан запали светилника, който стоеше на него, и разпръсна цветя по камъка. И веднага почувства как в душата й се възцарява покой.

— Ето, Тя идва със зората, окичена с цветя — поде тихо Лианон и издигна ръце към небето.

— Изгряващото слънце и свещеният огън отразяват Нейното сияние — отговори Кайлеан.

— Тя идва от изток, за да дари нов живот на света… — гласът на Великата жрица зазвуча по-плътно, млад и чист, и Кайлеан знаеше, че ако вдигне поглед, ще види как бръчките на старостта постепенно изчезват от лицето на Лианон, докато най-сетне очите й започват да излъчват сиянието на Богинята-дева.

Но същата сила изпълваше вече и нейното сърце.

— По стъпките ти никнат цветя, там, където минеш, земята се покрива с пролетна зеленина… — и както всеки път, ритмичните ритуални слова издигнаха душата й и я отнесоха далеч — там, където властваше единствено божествената хармония.

Настъпи утрото на Белтейн. Ейлан се събуди много рано, още на зазоряване. Леглото й — проста дървена рамка с обтегната на нея кожа, върху която бяха нахвърляни още кожи и меки вълнени завивки, бе поставено под наклона на сламения покрив, така че тя можеше да достигне тавана с ръка. През годините, откакто споделяше тази стая със сестрите си, бе успяла да отвори пролука в кирпичената стена, през която надничаше навън. Сега през пролуката се виждаше бледата светлина на лятната зора.

Ейлан се отпусна с въздишка обратно на постелята. Опитваше се да си припомни какво бе сънувала — първо беше нещо свързано с празника, а после обстановката се бе сменила рязко. Ейлан помнеше, че отнякъде се бе появил орел, а тя самата се беше превърнала в лебед, а после и орелът сякаш бе станал лебед и двамата бяха отлетели нанякъде.

Малката Сенара още спеше; слагаха я откъм стената, за да не пада нощем от леглото. Острите й коленца се забиваха в тялото на Ейлан. От другата страна на стаята имаше още едно легло. На него се бе върнала да спи Майри с детето си — поне докато се разбереше какво се е случило с Родри. От външната страна на големия одър спеше Диеда. Бледорусата й коса бе разпиляна и покриваше лицето й — ризата й бе разтворена и Ейлан виждаше ясно верижката на врата й, на която висеше пръстенът на Кинрик.

Рейс и Бендейгид все още не знаеха, че двамата се бяха врекли един другиму. Тази тайна притесняваше Ейлан. Но бе решено да я разкрият на днешния празник — защото бе крайно време семействата да се заемат със сложните обсъждания на зестрата и бъдещия дом на младоженците. Всичко това трябваше да бъде решено, преди да им разрешат да се оженят. Поне Кинрик нямаше живи роднини, което щеше малко да ускори нещата.

Освен леглата в стаята имаше само една пейка, прикована към стената, и голяма дъбова ракла, в която момичетата държаха ризите си и празничните си дрехи. Раклата някога бе принадлежала на Рейс — преди да се омъжи — и тя винаги казваше, че ще я даде на Диеда, когато тя на свой ред си намери съпруг. Ейлан не завиждаше, защото знаеше, че старият Ваб, дърводелецът, тъкми още една ракла — не по-лоша от тази — и тя е предвидена за нея самата. После пък щяха да поръчат и една за Сенара. Ейлан сама бе наблюдавала как полират дъбовите дъски, докато лъснеха като огледало, и потъмняват дървените клинове, та да не се открояват от общия цвят на дървото.

Бебето промърка сънливо и ревна. Майри седна в леглото с въздишка. Къдравата й коса образуваше ореол около лицето й. После стана и вдигна бебето, за да смени пеленките му. След малко се върна и го постави обратно на леглото. То загука, а майка му се заигра с него.

Ейлан обу дървените си сандали и каза:

— Чуваш ли? Мама е станала вече, така че по-добре да се приготвяме и ние — и започна да навлича роклята си. Диеда отвори очи и промърмори:

— Веднага ставам. Майри се засмя.

— Щом нахраня бебето, отивам да помогна на Рейс. Вие двете с Ейлан си стойте тук и се нагласете спокойно за празника. Ако сте си харесали вече по някого, днес е моментът да спечелите сърцето му — и тя се усмихна на Диеда. Малката сестра на Рейс имаше още две по-малки братчета у дома и не бе привикнала да я глезят. Затова всеки път, когато гостуваше на сестра си, всички в дома на Бендейгид се надпреварваха да й угаждат.

Когато Майри излезе с детето, Диеда се усмихна сънливо и попита:

— Наистина ли днес е празникът? Все си мислех, че остава още един ден.

— Тъкмо днес е денят — закачи я Ейлан, — когато ти и Кинрик ще трябва да си признаете, че сте се врекли един на друг.

— Мислиш ли, че Бендейгид няма да има нищо против? — попита Диеда. — Все пак той е осиновител на Кинрик.

— О, ако твоят баща се съгласи — отбеляза проницателно Ейлан, — няма да има особено значение какво ще каже моят. Освен това си мисля, че ако имаше нещо против вие да се съберете, трябваше досега да го е казал. Пък и нощес ви сънувах двамата с Кинрик.

— Сънува ли ни? Как? — Диеда се надигна, увивайки се със завивките — навън бе още доста хладно.

— Не помня ясно съня си. Но знам, че баща ти беше много щастлив. Толкова ли си сигурна, че искаш да станеш жена на брат ми?

— И още как — промълви Диеда с едва забележима усмивка. Ейлан разбра, че няма да измъкне от нея нищо повече.

Тогава поде:

— Дали пък да не разпитам Кинрик… Може би той ще е по-словоохотлив… — и се разсмя.

— Може и да не е — каза Диеда. — И двамата не сме по многото приказки. Да не би ти да си си го харесала?

Ейлан решително завъртя глава.

— Та той ми е брат! — ако изобщо се налагаше да се омъжва, със сигурност последното момче, за което би помислила, щеше да е едрото хлапе, което слагаше жаби под завивките й и й скубеше косите, когато бяха малки.

— Всъщност не ти е никакъв брат, сама знаеш — отбеляза Диеда.

— Доведен брат, но връзката по осиновяване е същата като кръвната — поправи я Ейлан. — Ако татко искаше ние да се оженим, никога не би го осиновил тя взе един гребен от еленов рог и се зае да разплита и разресва дългите си руси кичури.

Диеда въздъхна.

— Лианон сигурно ще дойде за празника… — каза тя след кратко мълчание.

— Разбира се. Нали Горският храм е долу, при извора в основата на хълма. Защо?

— О, не знам. Сега, когато се надявам да се омъжа, просто ме побиват тръпки при мисълта, че някой може да ме принуди да изживея живота си сама — като нея — отвърна Диеда.

— Никой не иска от теб нищо подобно — каза Ейлан.

— Никой не е настоявал — възрази Диеда. — Но веднъж баща ми ме попита мислила ли съм да посветя живота си на боговете.

— Наистина ли? — очите на Ейлан се разшириха от удивление.

— Казах, че не съм — продължи Диеда, — но седмици след това сънувах кошмари. Присънваше ми се, че сме се скарали и че той ме е осъдил да ме затворят жива в хралупата на голям дъб. А освен това наистина обичам Кинрик и изобщо не бих понесла да живея до края на дните си в Горския храм — или където и да е, ако ще съм принудена да се крия зад някакви стени. А ти?

— Не знам… — поде колебливо Ейлан. — Може би, ако някой ме попита, бих се съгласила… — и тя си припомни как изглеждаха жриците — невъзмутими и достолепни в тежките си тъмносини одежди. Почитаха ги като кралици. Нима това нямаше да е по-приятен живот, отколкото да си вечно на разположение на някакъв мъж? Освен това, жриците изучаваха Тайното познание.

— Нали те видях как гледаш младия странник — подразни я Диеда, — онзи, дето Кинрик го извади от ямата. Мисля си, че те бива за жрица по-малко и от мен!

— Може и да си права — Ейлан веднага се извърна, за да не може другото момиче да види как пламва лицето й. Гауен я интересуваше, защото в крайна сметка бе прекарала много време край него, докато оздравяваше — това бе всичко. — Не съм се замисляла много за тези неща. Но сега си спомних — каза тя внезапно, — че в съня ми се появи и Лианон.