Марион Зимър Брадли
Горският храм (12)

10

— Защо крием от хората имената на билките, които имат лековита сила? — старата Латис, най-опитната от билкарките, се обърна към насядалите под големия дъб момичета. В ръката си държеше стрък от растението, което местните хора наричаха „напръстник“.

— Може би за да имат нужда от нас и за да уважават жриците? — предположи едно от най-малките момичета.

— Уважението трябва да бъде заслужено, дете — отвърна строго Латис. — Простите хора може да са далеч от тайните на познанието, но не са глупави. Причината да държим имената на най-лековитите билки в тайна е друга — защото това, което може да върши най-много добро, може да причинява и много злини, ако попадне в ръцете на неопитен или злонамерен човек. Сокът на „напръстника“ може да облекчи страданието на сърдечно болен човек, но ако му дадете повече от предписаната доза, сърцето му ще запрепуска като подгонен кон, докато най-накрая се пръсне. Най-важното за лечителя е правилната преценка.

Ейлан се беше замислила. Никога не бе си представяла така живота в Горския храм. По-късно, когато си спомняше първите си години във Вернеметон, често се чудеше какво ли всъщност е очаквала. Може би покой — или по-голяма тайнственост, а може би дори скука. Но не бе предполагала, че ще й бъде толкова интересно да учи — и то часове наред — заедно с останалите момичета.

Нощите бяха по-мъчителни. През първите месеци почти непрекъснато сънуваше Гай. Понякога го виждаше как язди нанякъде начело на войниците си; виждаше го как се упражнява да си служи меч редом с останалите — и всеки път, когато острието захапеше дървената колона с форма на човек, Ейлан сякаш чуваше думите, които Гай произнасяше, подобно на заклинание: „Това е за Сенара, това — за Рейс, а това — за Ейлан!“ Дори насън тя знаеше, че капките, които се стичаха тогава по бузите му, не бяха пот от положеното усилие, а сълзи.

Тогава и Ейлан се събуждаше разплакана — съзнаваше как скръбта на живите измъчва душите на тези, които са си отишли от света. Понякога си казваше че трябва да му прати вест, да му съобщи, че е жива — но действително не виждаше никакъв начин да го стори. И с времето осъзна, че тъй или иначе е мъртва за него — и колкото по-скоро Гай приемеше това, толкова по-добре за него.

През тези първи месеци тя беше просто една от ученичките. Огромното наследство на друидското познание не можеше да бъде изучено току-така — дори първите степени на познанието, до които бяха допуснати Ейлан и останалите момичета, изискваха упорито, целодневно учене. Защото както не бе редно да се кланяме на боговете в сграда, сътворена от човешки ръце, също тъй не бе прието божествената премъдрост да бъде записвана. Ейлан понякога си мислеше колко странен е този закон — та човешката памет бе нещо толкова крехко! Но пък бе виждала своите учители да рецитират цели книги — дори това, че бяха успели да запаметят в съзнанието си толкова големи познания, бе истинско чудо. Разбира се, голяма част от древната мъдрост бе изгубена навеки след гибелта на друидите и жриците от Мона, но и това, което бе останало, съвсем не бе малко. Арданос например можеше да повтори целия Законник по памет.

Животът заедно с останалите момичета се нравеше на Ейлан. Беше се сближила особено с двете, които първи я посрещнаха в Дома на девиците — Ейлид и Миелин.

Ейлид се оказа по-голяма, отколкото изглеждаше. Беше отрасла в Горския дом. Миелин бе почти връстница на Ейлан. Освен с тях двете, Ейлан се сприятели и с една от по-възрастните жени — Келимон, която беше на около четиридесет години. На Келимон бе възложено да обучава момичетата на правилата във Вернеметон, както и на по-простичките ритуали.

Първото нещо, на което се учеха новодошлите, бе да запаметят стъпка по стъпка основните ритуали — защото и най-малкото объркване налагаше всичко да започне отново. Като всички останали, и Ейлан ставаше от време на време причина за повтарянето и потретването на някоя церемония. Тогава се чувстваше като глупачка, но Миелин я успокояваше, че така става с всяка от новите.

Момичетата научаваха и най-важното за движението на луната и звездите. Не една нощ Ейлан прекара, легнала в тревата заедно с Миелин и Ейлид, за да следят как Голямата мечка кръжи безкрай около Полярната звезда; вечният ход на планетите — нагоре и след това надолу по небосвода; отблясъка на светлините на Севера по лятното небе. Ейлан узна, че Земята се върти и обикаля Слънцето — от всички удивителни и нови неща това й се стори най-трудно за възприемане. Най-хубавото време през първите й години във Вернеметон бяха тъкмо тези нощи — когато лежаха увити в топли наметала на тревата, натежала от роса, и слушаха гласа на Кайлеан, който се носеше в мрака и разказваше какви ли не истории и тайни за небесните светила.

Понякога й се искаше да се научи да свири на арфа, за да съпровожда с нея пеенето по време на ритуалите, но Кайлеан й бе казала, че жените нямат право да свирят на арфа по време на свещенослуженията.

— Но защо? Нали жените имат право да се учат за бардове? А ти също свириш на арфа, нали?

Денят беше топъл. В горичката отвъд укрепените стени на Горския храм един от младите друиди, които живееха оттатък поляната, се учеше да свири. Не го биваше кой знае колко, но на такъв инструмент като арфата трябва да се свири наистина ужасно зле, за да бъде звукът истински неприятен. Сега макар че момчето налучкваше колебливо мелодията, струните звъняха нежно и чисто.

— Това, на което свиря, се казва лира. Това беше първият ми подарък от Лианон. Свиря на нея от години и вече никой не смее да се възпротиви. Що се отнася до Диеда, талант като нейния просто не може да бъде отречен и скрит — тъмните очи на Кайлеан проблеснаха.

— Въпреки това тази забрана е безсмислена. Защо да не уча, ако имам желание? — настоя Ейлан. Сигурна бе, че във всички случаи би се справила по-добре от онова хлапе отвън — та той дори не забелязваше, че струните му бяха започнали да се отпускат от топлината и да звучат фалшиво!

— Разбира се, че е безсмислена — кимна Кайлеан. — Както и голяма част от това, което вършат жреците — и те го знаят. Между другото, това е една от причините, поради която никога няма да допуснат да наследя Лианон. Арданос отлично знае, че и аз знам.

— А ти искаш ли да станеш Велика жрица? — попита Ейлан с широко отворени очи.

— Да ме закрилят небесата! — възкликна Кайлеан. — Та нали бих се противопоставяла на жреците всеки ден — а да вървиш против волята им е все едно да се опитваш да пробиеш стена с главата си. Мъжете не допускат вече да ги води жена — или поне много трудно. Откак пристигнаха римляните, става все по-зле. Запазиха за себе си и оръжията, и арфите, и всичко друго — за нас останаха само родилните мъки, станът и огнището. Сигурно им се иска да кажат, че жените нямат право и да служат на боговете, но никой не е толкова глупав, че да им повярва. А ти защо искаш толкова много да свириш на арфа?

— Защото много обичам музиката, а не мога да пея.

— Но ти имаш чудесен, мек глас, макар и не силен! Чувала съм те да пееш!

— Дядо винаги казваше, че в сравнение с Диеда крякам като жаба — отвърна натъжено Ейлан. — У дома пееше само тя.

— Дядо ти греши. Но не бих спорила с него, защото действително е един от най-добрите ни бардове. А и Диеда наистина има прекрасен глас — може би го е наследила от него. Сравнени с нейния глас, гласовете на повечето жени звучат като жабешко крякане, мила — това не бива да те натъжава. Ти можеш да научиш историите за боговете, дори да не можеш да ги пееш така добре, както го прави тя. Убедена съм, че ще се научиш бързо да пееш заклинанията. В крайна тайна сметка и сред бардовете едни са по-добри, други — не чак толкова.

И така Ейлан започна да се учи да пее заклинания и да запаметява старите легенди. Дори някои от по-простите думи на Силата й бяха поверени още през тази първа година.

Един ден, докато учеха с Кайлеан, жрицата я попита.

— Спомняш ли си нощта след раждането на сина на Майри? Когато подплаших разбойниците, когато започнах да хвърлям срещу тях живи въглени?

— Как бих могла да я забравя? — възкликна Ейлан.

— Помниш ли, че тогава ти казах, че и ти би могла да го правиш, стига да има кой да те научи?

Ейлан кимна. Сърцето й заби учестено — сама не знаеше дали от страх или от възбуда.

— Е, мисля, че дойде време да започна да те уча. Основното, което трябва да запомниш, е че огънят не може да ти причини нищо лошо. Ти си ме виждала как го пипам и дълбоко в себе си би трябвало да знаеш, че няма причини и ти да не можеш да го сториш.

Кайлеан взе тънките бели пръсти на момичето в своите и духна леко върху дланта на едната й ръка.

— Сега — поде тя, — не забравяй — най-важното е да вярваш в себе си. Бръкни бързо в огъня и вземи шепа въглени. Огънят изгаря, защото вярваш, че може да те изгори. Трябва да опознаеш естеството му в дълбочина и тогава ще можеш да вземаш в ръцете си живи въглени, сякаш са шепа сухи листа. Не забравяй — и в теб гори огън, също както в огнището — как може един огън да навреди на друг? Остави искрата на живота в теб да приеме искрата на огъня!

Ейлан се поколеба — вярно бе, че видя с очите си как Кайлеан държи в ръце въглените, а освен това й вярваше безрезервно. Посегна плахо към мангала, но топлината опари бузите й и тя трепна. Кайлеан настоя:

— Не бива да се колебаеш — бързо! И Ейлан мушна ръката си в огъня.

Бузите й продължаваха да горят от топлината, но за нейно учудване въглените не пареха повече от шепа сняг. Кайлеан, която я наблюдаваше неотклонно, забеляза учудването и й каза рязко:

— Хвърли ги! Бързо!

Ейлан бързо отвори пръсти — нещо я опари за миг и после въглените се търкулнаха на каменните плочи пред огнището. Ейлан гледаше удивено пръстите си.

— Наистина ли успях да го направя?

— Разбира се — отвърна Кайлеан. Един от въглените бе се търкулнал до някакъв вързоп, поставен близо до огнището, и платът вече тлееше. Замириса на опърлен плат; Кайлеан се наведе, духна и угаси въглена.

Ейлан продължаваше да я гледа изумено.

— Как разбра кога точно ще ме опари? Кайлеан отвърна:

— Забелязах, че започваш да мислиш и да се чудиш защо не те пари. Съмнението е враг на вълшебството. Учат ни да вършим такива неща, за да удивляваме простите хорица, но и за да можем да си помогнем в беда. Но от теб искам да запомниш едно — не е редно да се използва нашето познание, за да се вършат неща, които в очите на обикновените люде, тези, които идват само веднъж на земята, са чудеса. Никога не го прави, само за да спечелиш нечие уважение, или за да смаеш някого. Дори в случай на голяма опасност помисли, преди да се обърнеш към вълшебството. Все още се съмнявам, че постъпих правилно през онази нощ в къщата на Майри — но стореното си е сторено. Сега, когато се убеди, че такива неща са възможни, трябва да започнеш да се учиш кога какво е редно да се прави и кога — не.

 

 

Измина една година — пътят й беше отбелязан, както винаги, от големите празници. Момичетата не само учеха старите предания, но и търсеха смисъла, скрит в тях. Разбраха, че много от тях може да не са верни като разказ, но са верни като символ. Спореха за какво ли не — за лунната богиня-дева Арианрод, за съдбата на нежелания й син Гуайън, който вкусил от котлето на мъдростта. Учеха Тайната наука за Свещения Крал и Владетелката. А в най-мрачните месеци на годината се докосваха до мистериите на Старицата, на божествата на сенките, чиито белязани с кръв лица и сгърчена плът бяха въплъщение на страховете на хората.

— Защо хората са готови да повярват, че една старица може да е вещица, и да се страхуват от нея? — питаше Ейлан — Нали не мислят така за старите мъже?

— Старецът е научил много през живота си и може да стане мъдрец — нещо, към което всеки би се стремил — казваше Кайлеан. — Страхуват се от старицата, защото тя не е в тяхната власт. Момичето става жена, когато за първи път потече лунната му кръв. Жената има нужда от мъж, за да стане майка. Има нужда от мъж, за да може той да закриля децата й. Но старицата знае тайните на раждането и смъртта — тя е преживяла всичко това, минала е последната преграда и вече няма нужда от нищо. Затова мъжът, който познава само първата промяна — тази, която го прави мъж, се бои.

За момичетата, дори когато се кискаха и шушукаха, одумвайки възрастните жрици в Дома на девиците, името на Лианон бе свещено. Но все пак Ейлан тайничко се чудеше дали Великата жрица е минала онази последна преграда, за която говореше Кайлеан. В очите й Лианон бе много стара и изглеждаше тъй, сякаш никога човешка страст или мъка не би могла да я засегне. Не бе делила легло с мъж, не бе раждала; блуждаеше из Вернеметон като облак, потънала в диплите на одеждите си, а след нея се носеше тънък аромат на лавандула. Усмивката й бе нежна, но неопределена и далечна — сякаш Лианон живееше в някакъв свой, личен свят.

И все пак Кайлеан я обичаше. Ейлан не можеше да забрави, че по-възрастната жрица, с която ужасната нощ след раждането на сина на Майри я свърза толкова тясно, намираше у Великата жрица нещо, която тя самата не можеше да долови; затова просто вярваше, че това неуловимо качество съществува.

Момичетата вече учеха тайните, които щяха да им дадат достъп до вътрешния кръг на посветените. Ейлан учеше с лекота — всичко свързано със сънища и предчувствия й се отдаваше леко. Вече успяваше да овладее виденията си — да ги призовава при нужда и да ги пропъжда, когато иска.

Тя научи как да търси видения във водата и как да прави заклинание, което да й отваря дверите на бъдещето. Едно от първите неща, които видя, след като се научи да ползва вътрешното си зрение, беше битката с разбойниците, които опустошиха родния й дом и убиха майка й.

 

 

— Благословена да е Повелителката на Вернеметон, която прати този вятър! — каза Кинрик, докато душеше мъглата, която се стелеше на валма около него, напоена с мириса на море.

— Тя изпълни обещанието си — съгласи се Бендейгид. — Този вятър започна да духа три дни след като онези изчадия изгориха дома ми и не е спирал оттогава. Сега, когато разпилените банди се връщат на брега, за да натоварят лодките си с плячка, ще установят, че не могат да мръднат и един пръст навътре в морето при такъв насрещен вятър — Бендейгид се усмихна мрачно. — Ще ги приклещим между брега и морето!

Някъде отблизо долетя рязка команда, последвана от тропота на подковани сандали, който рязко спря. Кинрик направи гримаса — добре бе наистина, че вятърът вееше откъм морето — в противен случай този тропот щеше да стигне и до ушите на врага. Чуеха ли пиратите познатата равномерна стъпка, то бе все едно да бъдат предупредени с тръбен сигнал. Вярно, британците далеч не бяха толкова организирани, но поне не вдигаха и толкова шум.

Все още настръхваше всеки път, когато гребенът на римски шлем изплуваше наблизо в мъглата. Никога не си бе представял, че ще се бие рамо до рамо с римляни. Но след като в името на нещо по-важно дори Бендейгид можеше да забрави временно омразата си, Кинрик реши, че и той може да последва неговия пример.

Бендейгид докосна ръкава му. Кинрик спря и надникна през редицата разкривени от постоянния вятър елши, които ги отделяха от брега. Вятърът донесе мирис на дим и на неподдържани отходни места. Човек наистина можеше да проследи тази паплач по миризмата. Кинрик свали щита си от рамото и хвана по-здраво копието.

Сърцето му биеше до пръсване, устата му беше пресъхнала. „Нали искаше да участваш в истинско сражение, как може да те е страх — спореше той със себе си. — Ако си бях у дома, когато са се появили разбойниците, зад полите на Рейс ли щях да се скрия?“ Тази мисъл бе достатъчна да превърне паниката му в ярост.

В същия миг прозвучаха тръбите на римляните. До него Бендейгид се провикна гърлено и Кинрик се присъедини към надигащия се навсякъде около него рев. Британците се спускаха надолу към брега. Бойните им викове звучаха като вой на нападаща вълча глутница. Тропотът на атакуващите римски пешаци подчертаваше ритмично ужасяващия вой.

В мига, когато първите редици на римляните се сблъскаха с противника, британците нападнаха пиратите откъм гърба. Един от северняците се обърна — от мъглата фигурата му губеше естествените си размери и изглеждаше чудовищна. „Той наистина е чудовище!“ Инстинктът на обучен воин изтри всякакви мисли в съзнанието на Кинрик — той замахна с копието, усети как острието попадна в плът и чу вика на падащия разбойник. Нямаше време да разсъждава — към него вече тичаше нов противник. Мечът на северняка иззвънтя по шлема му. Кинрик изтръгна копието от мъртвеца и се завъртя — имаше чувството, че е заобиколен отвсякъде от озъбени, настървени лица. Той замахна повторно, но не преди да забележи с ъгъла на окото си как се справяха римляните — те косяха редиците на пиратите равномерно и с ужасяваща методичност.

Сам не знаеше колко време измина до мига, когато изведнъж установи, че вече никой не го напада. Навсякъде около него се валяха тела, а Бендейгид безстрастно довършваше малцината, които още дишаха. Кинрик видя, че е оплескан от глава до пети с кръв, но като че ли нито капка от нея не бе негова. Постепенно започна да си спомня отделни моменти от битката — сети се, че по едно време се подхлъзна и падна. Реши, че с него е свършено, но точно тогава отнякъде се появи римски легионер, който го защити с дългия си щит, докато Кинрик се изправи и дойде на себе си.

Едва сега разбираше, че може да мразиш някого и въпреки това да му се възхищаваш. Никога нямаше да обикне римляните, но вече вярваше, че има много неща, които би могъл да научи от тях. Тъкмо сега дори наличието на римска кръв в жилите му не изглеждаше толкова ужасяващо. Някъде наблизо се издигаха пламъци и миришеше на дим — Арданос бе наредил да запалят лодките на пиратите. Димът миришеше на изгорено месо. Покритите с кожа лодки пламтяха до една. Кинрик се обърна гърбом — изведнъж се уплаши, че може да повърне.

Бяха запазили една-единствена лодка. Един от пиратите също бе оставен жив, но го бяха ослепили. Качиха го в лодката и я затикаха навътре в морето.

На брега Арданос издигна ръце към небето и завика нещо на езика на древните, който сега бе познат единствено на друидите. За миг вятърът спря, но веднага след това повя отново — този път откъм сушата. Арданос нагази във водата и се подпря за миг на лодката.

— Призовах ветровете да водят лодката ти — каза той сурово на слепия мъж вътре. — Ако боговете те обичат, ще стъпиш отново на брега на Ериу. Бъди наш вестоносец и предавай на всеки, когото срещнеш там — прокънтя гласът на стария друид, — че стъпите ли отново на тези брегове, ще ви сполети това, което се случи днес с другарите ти.

 

 

Видението потъна в мъгла. Ейлан се отпусна назад, цялата разтреперана. Никога не бе виждала истинска битка и това, което й се бе явило във водата, я изпълваше с ужас. Но същевременно нещо дълбоко в нея ликуваше диво и яростно всеки път, когато виждаше как загива някой от пиратите. Сигурно бе че някой от тези мъже бе убиецът на майка й, а най-вероятно и на сестра й. Те бяха изравнили родния й дом със земята.

Тя отново се взря във водата, търсейки лицето на Гай, но не видя и следа от него. Дали не бе загинал в някоя предишна битка, все така убеден, че тя е погребана под развалините на дома си? При мисълта, че Гай може вече да не е между живите, я връхлетя такава болка, че Ейлан се стресна. После си спомни онази нощ, когато седяха край белтейнските огньове, спомни си как имаше чувството, че са си толкова близки, сякаш са едва ли не едно същество. Не беше възможно да е мъртъв — ако бе загинал, тя щеше да го почувства!

 

 

С времето равномерния поток на живота в Горския храм започна да отмива дори мъката по Гай и по загубената им навеки любов. Ейлан продължаваше да изучава съвестно науката за свещените треви и лековитите билки, научаваше при каква луна и в кой час от слънчевото греене трябва да се берат.

— Тази наука е по-стара от друидите — каза й веднъж Миелин, когато работеха заедно. Макар че Миелин бе пристигнала много по-отдавна в Горския дом, тя не бе много по-голяма от Ейлан и като най-млади сред момичетата, които се учеха за жрици, двете предпочитаха да учат и работят заедно. Миелин беше решила да стане лечителка и вече знаеше много повече от Ейлан за лековитите свойства на растенията. — Много от нещата, които учим сега, са стигнали до нас от Древните, които пък са ги знаели дълго преди да стъпят по тези земи.

Тази пролет беше много влажна и по бреговете на потока, който се виеше близо до Горския храм, дивият пелин бе избуял дотолкова, че стигаше до кръста на Ейлан. Острата миризма на листата му замайваше момичетата, които ги беряха. Жриците ги използваха, за да извикват с помощта им видения, а с отварата от тях лекуваха болки в мускулите.

— Кайлеан ми е разправяла за това — кимна Ейлан. — Говорила ми е за старите времена, когато в Британия изобщо нямало друиди. Когато нашите хора стъпили на тези брегове, те избили жреците на местните племена, но не посмели да посегнат на жриците на Великата майка. Нашите свещенослужителки приели тяхното учение и прибавили към него премъдростта на Древните.

— Така е — каза Миелин, докато вървеше бавно по брега на потока. — Кайлеан знае най-много за тези времена, нали е жрица на Оракула. Жриците на Оракула съществуват от незапомнени времена — много преди общността на друидите да се засели в Британия, преди построяването на Горския храм. Казват, че първите жрици дошли тук от незнаен остров в Западното море, който отдавна е погълнат от вълните. С тях дошъл и един жрец, когото хората нарекли Мерлин, и той ги научил на много неща за звездите, и предал на посветените тайната на изправените камъни.

За миг двете момичета замълчаха, опитвайки се да си представят колко безкрайно далеч във времето са тези събития. Повя лек ветрец, разбърка косите им и ги върна към зелената прелест на света, който ги заобикаляше.

— Това лайкучка ли е или кервел? — Ейлан сочеше към туфа ниски зелени стъбла с малки, назъбени листа.

— Кервел. Виж колко нежни са стъбълцата. Току-що е поникнал. Лайкучката може да презимува, защото стъблата й са по-плътни. Но е вярно, че листата им си приличат много.

— Толкова много има да се помни! — изохка Ейлан. — Но ако народът ни не е живял тук открай време, как се е предавала цялата тази наука?

— Хората по природа са пътешественици — отвърна Миелин. — Сигурно не ти се вярва, защото си родена във времето, когато вече сме хванали корени тук. Но всеки народ е живял някъде другаде, преди да се пресели в сегашните си земи, и на всички им се е налагало да научат по нещо от хората, които са заварили на новото място. Последните преселници от нашия народ дошли по тези земи само около стотина години преди римляните, при това от земи, близки до техните.

— Но тогава римляните би трябвало да знаят малко повече за народа ни — каза Ейлан.

— Познавали са достатъчно добре воините ни — достатъчно, за да се боят от тях — усмихна се доволно Миелин. — Сигурно и затова са започнали да разправят такива лъжи за нас. Кажи ми, Ейлан, виждала ли си да изгарят някого — мъж или жена — на нашите олтари?

— Не, разбира се, никого освен престъпниците — отвърна Ейлан. — Как е възможно да говорят така за нас?

— Защо да не е възможно? Римляните са несведущи хора — каза презрително Миелин. — Записват това, което знаят, на късове кожа или на таблички от навосъчено дърво или от камък и си въобразяват, че това е най-висша наука. Каква полза има от това да предаваш мъдростта на един каменен къс? Та дори аз, която съм още толкова млада, знам, че човек помъдрява единствено ако познанието е записано в сърцето му. Как можеш да научиш всичко за билките от книга? Дори да ти разправят всичко дума по дума, то не е достатъчно. Трябва да се научиш да търсиш растенията сама, да ги докосваш, да ги обичаш, да ги наблюдаваш как растат. Едва след това можеш да ги използваш за лек, защото твоят дух може да разговаря с техните.

— А може би жените им знаят повече — отбеляза Ейлан. — Чувала съм, че римляните не позволяват на повечето жени да пишат. Тогава може би майките предават на дъщерите си мъдрост, която мъжете им не познават?

Миелин направи гримаса. Нищо чудно да се страхуват, че ако жените пишат сами, няма да има достатъчно работа за писарите и за онези, които пишат писма срещу заплащане по пазарите.

— Кайлеан ми каза нещо подобно на времето — отвърна Ейлан и потръпна, въпреки че денят беше топъл. Споменът я бе накарал да почувства отново студа, който я бе сковал, докато душата й странстваше между световете. — Почти не съм я виждала оттогава насам. Дали не ми е сърдита за нещо?

— Не бива да обръщаш голямо внимание на това, което Кайлеан казва… или не казва — каза наставнически Миелин. — Тя е страдала много и понякога е доста… крайна, когато говори. Но това, че римляните нямат много високо мнение за жените, е вярно.

— Толкова по-зле за тях, значи са глупави.

— Така мисля аз, ти също — отвърна Миелин. — Остава само да се убедят самите римляни. Да се надяваме, че ще си променят мнението, докато сме още живи. Но всъщност и нашите жреци не винаги са прави в преценките си. Някой ми каза, че си искала да свириш на арфа. Чувала ли си как свири на лирата си Кайлеан?

Ейлан поклати глава:

— Много рядко — изведнъж, кой знае защо, си спомни случая, когато Кайлеан я учеше как да пипа живи въглени, и потръпна.

Миелин продължи:

— Кайлеан е самотна и особнячка. Не бива да се впечатляваш от поведението й. Понякога не говори с никого дни наред — освен, разбира се, с Лианон. Но знам, че теб те обича; чувала съм я дори да го казва.

Ейлан я погледна и бързо отклони поглед. Тя самата бе убедена в обичта на Кайлеан още през онази нощ, когато жрицата прогони разбойниците от дома на Майри. Сега й мина през ума колко странно е било поведението на по-възрастната жена тогава, как разкри пред нея душата си. Може би затова сега странеше от нея.

Миелин бе намерила много мащерка под едно дърво и бе почнала да я реже с малкия си извит нож. Когато Ейлан също се наведе, за да бере, потъна в облак от остър, но приятен аромат.

— Поговори с нея за арфата й — поде отново Миелин.

— Нали не е арфа…

— Разбира се, нали Кайлеан винаги полага големи усилия да ни обясни разликата — засмя се Миелин. — Струните влизат в една кутия, която е в основата, а не отстрани на инструмента — но иначе звукът е същият, ако питаш мен. Тя помни много песни от Ериу. Много са странни, по някакъв начин всички звучат като шума на морето. Знае и някои от най-старите песни — в крайна сметка всички сме обучени да помним много повече от обикновените хора. Ако бяха приели да обучават повече жени-бардове преди избиването на жреците, тогава може би тя щеше да е една от тях — и щеше да е съхранила много повече от древното познание — изведнъж Миелин започна да се киска. — Току-виж станала и върховен друид след баща ти! Дано не богохулствам!

— Арданос е баща на майка ми, не мой. Диеда му е дъщеря — отбеляза Ейлан, прибирайки последните стръкове мащерка.

— А доведеният ти брат е един от Свещената войска, нали? — попита Миелин. — Наистина има много свещенослужители в семейството ти. Сигурно ще те направят жрица на Оракула един ден.

— Никой не е споменавал нищо подобно пред мен — каза Ейлан.

— Нима няма да ти е приятно? — продължи да се закача Миелин. — Всички ние си имаме своите задължения и аз се чувствам много добре при моите билки. Но ясновидките са тези, пред които хората наистина се прекланят. Представи си само — да бъдеш Гласът на Богинята!

— На мен тя нищо не е казвала — отвърна Ейлан рязко.

Не бе работа на Миелин да знае за копнежа, който Ейлан криеше дълбоко в себе си, за странното вълнение, което се бе събудило у нея за първи път, когато видя Лианон да вдига ръце нагоре, призовавайки Луната. Колкото по-дълго стоеше тук, толкова по-ясно започваше да си спомня детските си сънища, и всеки път, когато носеше дарове на Богинята при извора, се взираше във водата с надеждата, че пак ще я види.

— Ще стане това, което решат жреците. Те сигурно знаят по-добре от нас какво искат боговете.

Миелин отново се засмя.

— О, сигурно някои от тях знаят; не съм съвсем сигурна — заяви тя. — Ако питаш Кайлеан, представа си нямат. Веднъж ми каза, че в старо време познанието на друидите било предавано на всички — и то без значение дали са мъже, или жени.

— Но нали дори Върховният друид се прекланя пред Лианон — възрази Ейлан, докато се навеждаше да отреже няколко стръка от голяма туфа, която бе открила откъм слънчевата страна на една скала.

— Е, поне така изглежда — кимна Миелин. — Но, разбира се, Лианон е нещо различно. Всички се прекланяме пред нея.

Ейлан се понамръщи.

— Наистина чувах жените да говорят, че дори дядо ми не смее да отиде против волята й.

— Кой знае — отвърна замислено Миелин, докато преравяше листата, отрязани от Ейлан. — Режи ги по-близо до клона — така не можем да ползваме стъбълцата. Знаеш ли, чувала съм също, че според стария закон всеки, който отсичал дърво, трябвало да посади ново, та горите никога да не намаляват. Този закон е отменен след идването на римляните. Те секат, но не садят — и кой знае, някой ден може би дърветата ще изчезнат от Британия.

— На мен ми се струва, че са си все толкова много — каза Ейлан.

— Семената на някои се засаждат сами — каза Миелин и взе един наръч от избраните билки.

— Ами билките? — продължи да пита Ейлан.

— Мисля, че не берем толкова много, че да не могат да израстват наново. Хайде да си тръгваме. Набрахме достатъчно, а може и да завали. Знаеш ли, жрицата, която ме научи на всичко за билките, казваше, че дивите растения са градината на боговете, и че хората ще пострадат жестоко, ако не връщат в нея това, което вземат.

— Не съм го чувала преди, но мисля, че е чудесно казано — каза Ейлан. — Като си помислиш, отсичането на дърво е също такава безсмислена жестокост, както и убийството на бременна кошута.

— И все пак много хора си въобразяват, че имат право да постъпват както си поискат с всичко живо, което е по-слабо от тях — каза Миелин. — Не мога да разбера много от нещата, които вършат римляните.

— И сред тях има добри хора, които не могат да приемат жестокостите — осмели се да отвърне Ейлан. Мислеше за Гай. Когато му разказаха за клането на Мона, той изглеждаше не по-малко гневен от Кинрик. Не можеше да си го представи да убива невинни хора. И все пак — нали той би трябвало да знае колко кратък и ужасен е животът на насилствено събираните работници в мините — недохранени, полуголи, умиращи от постоянното вдишване на отровния прах от рудата. Такова наказание би било достатъчно тежко за убийци и всякакви други престъпници, но каква вина имаше мъжът на краварката?

Въпреки всичко Гай бе твърдо убеден, че римляните цивилизоват варвари. Може би просто никога не се бе замислял за живота на хората в мините, защото никога някой, когото е познавал лично, не е бил отведен да работи там. Тя самата също не се бе замисляла особено за това до мига, когато отведоха човек, когото познаваше.

От запад се надигаше силен вятър и изведнъж натежалите от дъжд облаци се разтвориха и изсипаха бремето си върху земята. Миелин изписка и уви плътно шала около главата си.

— Ако останем тук, ще се удавим! — извика тя на Ейлан. — Грабвай кошницата и да бягаме! Ако побързаме, ще успеем да се приберем, преди да сме се измокрили до кости!

Но докато влязат в голямата зала, момичетата все пак бяха станали вир-вода.

— Изсушете се бързо, деца, иначе ще изхабите всичките ми билки, докато успея да ви излекувам! — Латис, която беше прекалено стара, за да събира билки в гората, ги посрещна и припряно ги подгони към спалните. — И да не забравите после да подредите всичко, което сте набрали! Иначе растенията ще мухлясат и би било жалко за тях и за труда ви!

След малко Миелин и Ейлан слязоха в килера. Телата им горяха от здравото търкане със сухи кърпи. Килерът бе построен на гърба на кухнята — за да бъде въздухът вътре топъл и сух. От таванските греди висяха цели китки изсушени билки. По-надолу бяха провесени широки панери, върху които бяха разпръснати прясно набраните растения, за да изсъхнат. Една стена бе покрита изцяло с рафтове, а по тях имаше глинени гърнета, торбички и кошнички, всяка белязана по определен начин, пълни с произведенията на билкарките. Въздухът беше натежал от всякакви аромати.

— Ти си Ейлан, нали? — Латис се взря отблизо в нея. Ейлан си каза, че самата стара билкарка напомня донякъде изсушен лековит корен, цялата сгърчена и набръчкана от годините. — Да ни помага Богинята — с всяка година стават все подмлади!

— Кои, майко? — попита Миелин, като криеше усмивката си.

— Ами момичетата, които пращат да прислужват на Жрицата на Оракула!

— Аз й казах, че скоро ще я пратят да се учи при Повелителката — каза Миелин. — Вярваш ли ми сега, Ейлан?

— Вярвам — отвърна Ейлан, — но се чудя дали някоя по-възрастна и по-опитна от мен нямаше да бъде по-подходяща.

— Кайлеан казва, че няма никога да допуснат някоя учена жена до Лианон, защото би задавала прекалено много въпроси. Ако Жрицата свикне да мисли за това, което върши, предсказанията й може вече да не обслужват така удобно политиката на друидите.

— Мълчи, Миелин! — извика Латис. — Такива неща не се говорят дори и шепнешком!

— Смятам да говоря истината, а ако друидите възразят, ще ги попитам с какво право искат от мен да лъжа — продължи Миелин, но снижи малко гласа си. — Внимавай, Ейлан, държиш кошницата накриво и всичко ще се изсипе на земята. Достатъчно труд положихме да съберем тези треви, не бих искала сега да изпопадат на пода и да се изцапат.

Ейлан стисна по-здраво кошницата, която държеше.

— Има истини, които все пак не бива да се казват гласно — говореше тихо Латис.

— Да — отвърна Миелин, — чувала съм. Обикновено това са истините, които трябва да се крещят с пълен глас по улиците.

— Това може да е така според божествената справедливост — възрази старата жрица. — Само че не забравяй — ние не живеем сред богове, а сред хора.

— Ако истината не може да бъде казана в дом, построен от друиди, къде тогава? — упорстваше Миелин.

— Това знаят единствено боговете — сви рамене Латис. — Аз оцелях, защото цял живот се занимавам само с билките си и с нищо друго, и те съветвам и ти да последваш примера ми. Уверявам те, че поне билките не лъжат.

— Само че Ейлан няма избор, за разлика от мен — каза Миелин. — През следващите шест луни ще е като зашита за полите на Великата жрица.

— Остани вярна на себе си, дете — старата Латис хвана брадичката й и я повдигна така че Ейлан не можа да отклони погледа си. — Ако познаваш добре собственото си сърце, винаги ще имаш поне един приятел, който няма да ти изневери.

 

 

Старата жрица се оказа права. Още в началото на следващата луна отведоха Ейлан при Лианон и тя започна да изучава сложните церемонии, при които трябваше да помага на Великата жрица — а това означаваше практически всеки път, когато Лианон напускаше дома си във Вернеметон. Изучи точния начин, по който трябваше да облича тържествените одежди на Лианон за церемониите — оказа се, че тази процедура е много по-сложна, отколкото си бе представяла. От началото до края на ритуала човешки пръст не биваше да докосне жрицата — всичко по нея трябваше да е нагласено до съвършенство. Ейлан споделяше с Лианон дългите периоди на усамотяване, които предшестваха всеки ритуал; помагаше й да преодолее физическия срив, който задължително следваше всяка церемония.

Сега Ейлан започваше да разбира колко висока е цената, която Лианон плащаше, за да бъде обект на всеобщото преклонение. Скъпо струваше на жрицата честта да говори с гласа на Богинята. В ежедневието Лианон бе мълчалива, дори малко плаха, и много разсеяна; но дойдеше ли часа да проговори с гласа на Оракула, в нея се вселяваше неимоверна мощ. Ейлан започваше да се убеждава, че са избрали Лианон не толкова поради мъдростта или изключителната й воля, а най вече поради това, че лесно се откъсваше от собствената си личност.

Тогава, когато сваляше човешката си идентичност заедно с ежедневните си дрехи, Лианон отваряше духа си, за да се всели в нея Великата майка. В тези мигове тя наистина бе Велика жрица — и излъчваше според Ейлан свръхестествена власт. Но това струваше скъпо на обикновената жена Лианон — с всеки ритуал тя се изтощаваше все повече — и физически, и умствено, но жертваше силите си, без да страда за това — или поне Ейлан никога не я чу да се оплаче.

Когато Ейлан напусна отново Горския храм — за първи път след пристигането си — то беше, защото трябваше да придружи Лианон. По това време тя още не съзнаваше колко са я променили изминалите седмици. Когато минаваха покрай Дома на девиците, дори той й се стори чужд и далечен. Почти не обърна внимание на малките момичета, които плахо се отстраняваха от пътя й, и едва по-късно си даде сметка, че те са видели у нея същото неземно спокойствие, което обикновено излъчваше Лианон.

Напускаха Вернеметон, защото Лианон бе поканена да благослови едно белтейнско празненство. Тя познаваше отлично хода на празника, игрите, пазарната шумотевица, и после церемониалното палене на големите огньове, но след прекараните в пълно уединение месеци сетивата й реагираха болезнено на шума, и острият, тежък мирис на животни и човешка пот я караше да потръпва от отвращение. Дори ярките цветове, които търговците бяха избрали за шатрите си, сякаш раняваха очите й.

Обичайно бе по Белтейн хората да се забавляват с различни състезания. Сега, когато Ейлан наблюдаваше надбягванията и борбите, потните тела на мъжете й се струваха безкрайно отблъскващи. Не можеше да повярва, че някога е искала да легне с мъж.

Както обикновено, увенчаха победителя в игрите с венец от цветя и го поведоха да заеме мястото си — като крал на днешния празник. Ейлан си припомни как някога избираният по Белтейн крал е наблюдавал изгарянето на предшественика си на клада — принасяли го в жертва, ако земята бедствала, а при някои племена това ставало задължително — на всеки седем години. Стори й се, че дори сега избраникът носеше венеца си като короната на Свещен крал. Империята бе успяла да избие наследниците на британските крале, или поне да ги принуди да приемат римската култура, но докато имаше хора, готови да пожертват живота си за доброто на своите, нямаше да изчезнат и Свещените крале, които идваха всяка година, готови да се принесат в жертва за сигурността на всички — дори на тези, които отдавна не разбираха каква е истинската им роля.

Ейлан вече познаваше достатъчно добре мистериите — ако се случеше някакво голямо нещастие през идната година, дори сега, въпреки римските закони и забрани, този млад човек щеше да бъде принесен в жертва. Той го знаеше — и знаеше също, че за възнаграждение има право да прекара нощта на празника с всяка жена, която пожелае — дори с някоя от девиците от Горския храм, стига да поискаше.

Ейлан стоеше неотстъпно до Лианон и гледаше как воините хвърлят факли колкото може по-далеч — казваха, че колкото по-надалеч паднат факлите, толкова по-високо ще пораснат посевите. Празничната атмосфера и пиенето бяха започнали да замайват всички. Грубоватите шеги и закачки не смущаваха Ейлан. Тя вярваше, че никой няма да й досажда, докато е при Великата жрица. Не бе чувала дори Свещения крал някога да е злоупотребил чак дотам с правата си.

Седеше редом с Кайлеан и Диеда, доволна от закрилата, която й даваше присъствието на Великата жрица и, разбира се, на огромния й телохранител Хю, който стоеше няколко крачки по-назад в сенките. Искрено се надяваше и останалите жрици, които бяха дошли на тържеството, да прекарат спокойно нощта.

Минаха няколко седмици, преди Ейлан да разбере защо приятелката й Миелин бе станала толкова бледа и умислена след нощта на празника, и защо бе все неразположена. Ейлид й каза истината един ден, когато Ейлан за пореден път търсеше Миелин и не можеше да я намери никъде — но по това време всички във Вернеметон вече знаеха.

— Тя е бременна, Ейлан — каза Ейлид и поклати глава, сякаш сама не можеше да повярва на думите си. — Победителят в игрите я избрал. Лианон много се ядоса, когато научи. Прати Миелин да живее в уединение и размисъл в колибата до белия вир.

— Но това не е честно! — избухна Ейлан. — Ако той я е избрал, как би могла Миелин да откаже? Нали щяха да я обвинят в богохулство!

„Нима жреците вървят против собствените си закони?“

— По-старите жрици казват, че е трябвало да внимава и да не му застава на пътя. В края на краищата не са свършили жените в Британия. Ако беше зазяпал мен, щях да намеря начин да се измъкна!

Ейлан си каза, че и тя сигурно би направила всичко възможно да не бъде избраницата. Но когато Миелин се върна отново сред тях, и диплите на дългата й роба вече не можеха да скрият закръгления й корем, Ейлан прояви достатъчно благоразумие да не й казва нищо подобно.

Лятото вече клонеше към края си. Скоро щяха да се изпълнят две години, откак Ейлан пристигна във Вернеметон.

Тя вече бе помагала на Великата жрица в половин дузина церемониали и постепенно мисълта, че един ден самата тя може да стане жрица на Оракула губеше всякаква привлекателност за нея. От друга страна, знаеше достатъчно, за да е убедена, че желанията й няма да имат никакво значение, ако изборът на друидите паднеше върху нея. Не можеше да си затваря очите и отлично знаеше, че преди всеки церемониал друидите посещават Лианон, за да й „помогнат да се подготви“, както казваха те. Но веднъж вратата на стаята бе останала открехната и Ейлан видя как Лианон се е отпуснала в дълбок транс на стола си, а Арданос шепнеше настоятелно в ухото й.

Тази нощ, когато Богинята се въплъти в жрицата, Ейлан наблюдаваше с особено възбуден интерес. Видя как Лианон се гърчи и мънка, как обърква някои отговори, а други излизат ясно и отчетливо. Все едно да видиш как кон се дърпа на къса юзда — стори й се, че нещо вътре в жрицата се съпротивлява на силата, която бе нахлула в нея.

„Те сякаш са я оковали! — каза си ужасено момичето, докато бодърстваше край леглото на Лианон, когато празникът свърши. — Правят заклинания, за да я принудят да казва само това, което е изгодно за плановете им!“

Може би тъкмо заради това понякога Богинята не идваше, въпреки всички ритуални призовавания. Тогава Лианон казваше каквото сама намираше за подходящо — или може би това, на което я учеха жреците. Тези случаи бяха най-изтощителни за жрицата. Освен това, защото Оракулът не говореше просто така, а само отговаряше на зададени въпроси, Ейлан започна да подозира, че жреците не допускат всеки да пита, а внимателно подбират определени хора. Понякога Лианон наистина говореше с гласа на Богинята и казваше истината, но Ейлан разбираше, че това става само когато се допитват до Оракула за незначителни неща, така че отговорите не можеха да имат кой знае какви последици.

Първата й мисъл бе да протестира, да възрази, но пред кого? Кайлеан бе заминала надалеч. Лианон й бе възложила да отнесе вест до една от новоизбраните племенни кралици, а Миелин бе потънала в грижи около предстоящото раждане и Ейлан не искаше да я безпокои допълнително. Междувременно и дойде на ума, че поне Кайлеан и Диеда би трябвало вече да знаят — това би обяснило някои от споровете им и малко прекалената загриженост, която Кайлеан проявяваше към Лианон.

Не бе възможно самата Велика жрица да не съзнава какво правят с нея Лианон сама бе решила да дойде в Горския храм и да се постави на услугите на жреците. Ако я използваха за целите си, това сигурно ставаше с нейното знание и съгласие.

Така стояха нещата, когато Ейлан отново тръгна с Лианон за белтейнските празненства — почти три години, след като бе положила обет в храма.